Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (28)

27

Нищо не можеше да се сравни с уникалността и красотата на „Версай“. Дворецът, построен през миналия век от Луи XIV, бъдещия Крал Слънце, се бе превърнал от незначителна ловна хижа във внушително доказателство за величието и властта на монарха. Въстанието на Фрондата^[1] бе потушено, бунтовната аристокрация, осмелила се да се надигне срещу краля, бе укротена и Луи XIV избра „Версай“ за седалище на своето правителство и своя двор, където висшата аристокрация на Франция бе задължена да присъства.

„Версай“ трябваше да бъде по-голям, по-възвишен, по-съвършен от всеки друг дворец в Европа. Повече от 40 години архитекти, математици, скулптори и художници работиха върху този символ на абсолютната власт. Разкошът, блясъкът, съвършената симетрия във всеки детайл, геометрията на градините с големите изкуствени езера и фонтани — всичко бе съградено, за да внушава възхищение и страхопочитание. Жан отлично помнеше как при първото си идване във „Версай“ вървя като замаяна през кралските покои. И днес се чувстваше така, въпреки че познаваше двореца много по-добре отпреди. Сега имаше възможност да се наслади на безбройните произведения на изкуството, на съвършената красота, заобикаляща я отвсякъде, да осъзнае къде живее. Във „Версай“ човек се чувстваше издигнат над останалите. Така се почувства и Жан, когато през ноември се върна с двора от „Фонтенбло“ във „Версай“. Докато се разхождаше, тя често спираше, възхитена от картини, скулптури и позлатени фрески. Досега бе пребивавала главно в частните покои на краля, затова не познаваше голяма част от двореца и си го представяше като лабиринт от елегантни коридори, великолепни апартаменти и салони. После я въведоха в Двора, но двамата с Луи не останаха дълго във „Версай“, а заминаха за „Шоази“. Едва сега пред нея се разкриха истинските размери на Версайското великолепие. В този дворец нищо не беше случайно. Дори най-дребните детайли в декора и алегориите свидетелстваха за величието и славата на краля.

„Версай“ обаче се оказа и ново предизвикателство за Жан. Тук етикетът беше много по-строг, отколкото в другите дворци, и тя допусна няколко доста неприятни грешки под подигравателните погледи на придворните. Веднъж се поклони със закъснение, друг път стана, а се изискваше да остане седнала, трети път продължи да върви, въпреки че трябваше да спре. За щастие вече не забравяше да спира носилката и да слиза при среща с член на кралското семейство. Ала все още си спомняше с ужас как скоро след пристигането на Двора беше готова да слезе от екипажа си в парка, което щеше да е непростима грешка. Според етикета при среща с член на кралското семейство, който минава в карета, екипажът спира, но пътуващият в него не е длъжен да слезе и да се поклони. Добре че графиня Д’Естрад пътуваше с нея и я задържа. Иначе щеше да се изложи като последна глупачка.

А езикът на придворните! До днес Жан си беше въобразявала, че е получила най-добро образование, че е общувала с много и различни хора в салоните, затова умее да говори и да подбира изразите си. Оказа се, че това изобщо не е вярно! Вече разбираше защо понякога Луи я гледа с изненада, когато му разказва нещо. В Двора намираха безброй думички за вулгарни — нищо, че в Париж ги употребяваха дори най-висшите кръгове. Във „Версай“ никога не казваха „подарък“, а „презент“, не пиеха „шампанско“, а „вино от Шампан“, не пишеха писма, а „кореспондираха“, не „предполагаха“, а им се „струваше“ — и така до безкрай. Жан се отчайваше, защото постоянно й се налагаше да внимава за всяка дума; понякога се разплакваше, защото имаше чувството, че никога няма да се научи.

Въпреки всички трудности тя се гордееше, че живее във „Версай“. Имаше собствени покои, просторни и комфортни — единайсет стаи на втория етаж под покрива на двореца, свързани чрез специална стълба с кралските апартаменти, точно под нейните. Разполагаше с достатъчно място да си направи собствена библиотека.

Слънцето тъкмо изгряваше. Жан се протегна със затворени очи. Само преди няколко минути Луи се сбогува с нея с целувка и камердинерът Льо Бел го поведе към кралската спалня за ежедневната церемония по обличането. Жан обу копринените пантофки, приготвени от камериерката, стана и направи няколко крачки из просторното помещение. Докато Дворът пребиваваше във „Фонтенбло“, мосю Льо Норман дьо Турнем преустрои апартамента й във „Версай“ според нейните желания. Най-важното беше да има собствена баня и кухня. При едно от идванията му във „Фонтенбло“, за да обсъдят плановете, пастрокът й случайно се засече с краля. Пренебрегвайки дълбокото смущение на Льо Норман дьо Турнем, който се поклони дълбоко, Луи го поздрави и любопитно се осведоми какви планове е донесъл. С този свой жест кралят оказа необичайна чест на генералния данъчен откупчик — защото обикновено поздравяваше само с кратко кимване посетителите на Жан, стига да не бяха придворни, които познаваше.

Льо Норман дьо Турнем показа плановете и още преди да разясни целите на преустройството, опитният поглед на Луи веднага откри за какво се касае.

— Ще направите кухня?

— Да, Ваше Величество, зад това преддверие. Ще направим и баня, непосредствено до спалнята.

Само след минути двамата вече разговаряха за архитектура като стари познати. Разговорът завърши с това, че Льо Норман дьо Турнем обеща на краля да разгледа плановете за преустройството на кралските покои във „Фонтенбло“. След тази първа среща генералният откупчик на данъците посети краля още няколко пъти и се запозна с архитект Габриел, който с внимание изслуша мнението му за промените.

— Умен човек е вашият приемен баща — отбеляза кралят пред Жан и тя много се зарадва на тази проява на симпатия.

С помощта на камериерката Жан облече лек копринен халат, гарниран с дантели. В помещението се носеше фин мирис на розови листенца. Жан седна пред тоалетката, освежи се с гореща розова вода, парфюмира се и сложи малко руж на бузите си. Вече беше готова да започне с официалния си утринен тоалет. Докато камериерката разресваше косите й, пристигна първият посетител.

Графиня Д’Естрад влезе шумно в спалнята и поздрави Жан с целувки по двете бузи.

— Желая ви добро утро, скъпа — изчурулика тя и се обърна към камината, за да погали двете кученца, дремещи доволно пред огъня. После се посвети на плодовете и сладките, наредени на масата. Графинята много обичаше грозде.

Развеселена, Жан я наблюдаваше в огледалото. Камериерката й поднесе табла с писма и картички, предадени за нея както всяка сутрин.

— Виждам, че сте спали добре.

— Чудесно — кимна енергично графинята. Дългото лице с хлътнали бузи не я нравеше красива, но искрящата жизненост и чувството й за хумор привличаха хората. — Между нас казано, радвам се, че сме отново във „Версай“.

— Наистина ли?

Графинята произхождаше от висшата аристокрация и още от дете знаеше как да се държи в Двора. Самата Жан намираше живота във „Версай“ бляскав, но напрягащ, и страдаше, защото тук виждаше краля много по-рядко, отколкото в „Шоази“ или „Фонтенбло“. Дните му бяха разпределени по минути. След церемонията по обличането Луи отиваше в Държавния съвет или даваше аудиенции. Към обед присъстваше на месата, после обядваше и пак се оттегляше да работи. По-късно следобед отиваше на лов или се разхождаше из парка. Поне два пъти седмично вечеряше пред Двора с кралицата и децата си, през останалите вечери се организираха така наречените soirs d’appartement — придворните се събираха в официалните салони, играеха се разни игри, даваха се концерти или театрални представления, провеждаха се балове.

Кралят вземаше Жан на всеки лов и разходка. Тя присъстваше и на вечерите, а през деня Луи често открадваше по няколко минути, за да иде при нея — и все пак времето, прекарвано заедно, й се струваше твърде малко. За разлика от прадядо си Луи настояваше да има свой личен живот и освен полуофициалните покои около частния кабинет, с които се беше задоволявал Кралят Слънце, си беше устроил petits appartements на втория етаж под покрива, където никой нямаше право да го безпокои без изрична покана. Към тази светая светих принадлежаха интимни салони, галерии, стая за игра, кухня, бани, библиотека и работен кабинет, където кралят канеше само най-доверените си придворни. Късно вечер, след soirs d’appartement, Луи отиваше в частните си покои и канеше там избран кръг хора, сред които беше и Жан. За съжаление кралят беше длъжен да спазва церемонията coucher и по някое време слизаше в официалните покои. Обикновено идваше при Жан чак след полунощ, но дори когато беше много уморена, тя се наслаждаваше на миговете, когато двамата най-сетне оставаха насаме.

Жан се обърна отново към графиня Д’Естрад, която любопитно оглеждаше помещението. В момента вниманието й бе привлечено от тоалетната масичка, където камериерката бе отворила кутия с искрящи скъпоценности. Графинята посегна към едно колие от розови перли и въздъхна възхитено.

— Боже, колко са красиви! Нов подарък от Негово Величество?

Жан кимна и се зае да преглежда пощата. Сред многото писъмца и картички отново лежеше едно от онези писма. Тя започна да чете и лицето й помрачня.

— Принцеса Дьо Роан ще позеленее от завист. — Графинята забеляза посърналото изражение на Жан и се обезпокои. — Нещо неприятно ли има, мила?

— Нищо интересно — отвърна хладно Жан, смачка писмото и го хвърли в огъня.

Графинята проследи действията й с нарастващо учудване.

— Наистина ли не се е случило нищо? Да не сте получили лоша вест?

Жан поклати глава.

— Нищо важно.

— Маман! Маман!

Жан се обърна към вратата. Малката Александрин се откъсна от ръката на бавачката и се втурна да целуне майка си.

Изпълнена с радост, Жан разтвори ръце.

— Добро утро, ангелчето ми — поздрави весело тя и целуна дъщеричката си.

Двете се виждаха рядко и Жан страдаше от това положение. За съжаление Александрин нямаше право да живее при нея в двора. Според един неписан закон във „Версай“ нямаше деца — с изключение на кралските принцове и принцеси. Веднага след раждането децата на аристократките отиваха в ръцете на бавачки. Професионалните майки живееха в малките села около столицата. Жан също бе намерила достойна за доверието й личност, която да се грижи за Александрин, докато стане достатъчно голяма, за да отиде в манастирско училище. Плащаше добре на бавачката и тя й водеше детето почти всяка сутрин, докато беше сама в покоите си, а понякога и следобед, за да се поразходят из парка. Жан се радваше, че баща й редовно посещава внучката си. Двамата много се обичаха. Очевидно Франсоа Поасон си спомняше времето, което беше прекарвал със собствените си деца, преди да замине в изгнание, и се чувстваше поне до известна степен обезщетен за загубата.

Малката Александрин беше неземно красива с къдравата си руса коса и огромните сини очи. Сърцето на Жан преля от майчинска гордост. Момиченцето се сгуши в скута й и се разприказва на своя език. Жан я послуша известно време и попита засмяно:

— Какво точно искаш да ми кажеш, миличка?

— Простете, мадам, но не успях да я удържа — поклати глава бавачката.

— Няма нищо, не сте виновна. Винаги се радвам, когато дъщеря ми е тук — отвърна весело Жан.

Камериерката застана на прага и съобщи:

— Абат Дьо Берни, мадам.

Абатът влезе, отиде при Жан и й целуна ръка.

— Маркизо.

Утрото продължи по обичайния ред. Все повече хора молеха да бъдат допуснати в покоите й и само след половин час салонът беше пълен. Жан все още не можеше да повярва, че толкова много хора желаят да я видят, но това беше нормално за официалната кралска метреса. Даже и гардеробната й беше пълна; из стаите се чуваше бръмчене като в кошер.

Волтер се появи точно когато камериерките вплитаха розовото колие в косите й.

— Мосю Волтер! — Жан се обърна зарадвано към поета.

Той носеше риза с разкошно жабо, лицето му беше напудрено, но кафявите очи святкаха по стария леко подигравателен начин. Направи поклони и й целуна ръка.

— Маркизо. Ако можеха да ви видят, боговете щяха да побледнеят от завист.

— Много ви благодаря, мосю Волтер — засмя се Жан. — А на вас със сигурност щяха да завидят за блестящия дух. Разкажете ми, моля, как напредва операта ви.

Ришельо, който като пръв камерхер отговаряше за забавленията в Двора, бе поръчал на поета да напише опера в чест на победата край Фонтеноа и Жан се радваше, че това стана благодарение и на нейното влияние. Самият Рамо композира музиката към „Храмът на славата“. Премиерата щеше да се състои само след няколко дни във „Версай“.

Лицето на поета изрази сериозна тревога.

— Както вероятно знаете, мадам, някои хора много държат да внасят промени до последния момент…

Жан го погледна с известно учудване — обикновено Волтер беше непоколебимо уверен в собствените си способности, но днес в гласа му звучеше съмнение. Тя усети какво става с него — затрудняваше се да намери точния баланс между създаването на забавна опера и да отговори на своите изисквания като поет и философ. Да, имаше сложна задача, но Волтер беше честолюбив и знаеше, че ще осъществи желанието си да стане член на френската академия само ако си завоюва положение в Двора. Поетът от години се стремеше да бъде приет в Академията, но Църквата упорито се противопоставяше. Най-яростният му противник беше монсиньор Бойе. Макар и кралски историограф, смятаха Волтер за еретик и опасен свободомислещ. С написването на операта той се надяваше най-сетне да спечели краля и двора на своя страна.

— Сигурна съм, че Негово Величество ще хареса операта ви — опита се да го успокои Жан и подаде ръката си на камериерката, за да завърже с тафтяна панделка дантеления маншет на бухналия ръкав.

— Това ще ме направи най-щастливия от всички поети. Позволете да отбележа, че сдържаността на нашия велик владетел рядко ми позволява да разбера какво му харесва и какво не — отговори тихо Волтер.

Жан се усмихна с разбиране. Поетът намекваше за по-скоро хладните отношения между него и краля.

— Бъдете уверен, мосю Волтер, че кралят ви цени високо. Иначе нямаше да ви направи свой историограф и нямаше да се съгласи именно вие да напишете новата опера.

Всъщност Волтер е прав, помисли си с въздишка Жан. Докато двамата бяха в „Шоази“, кралят отстъпи пред молбата й и покани Волтер, Кребийон и Дюкло, но се държа на разстояние. Проведе само един дълъг разговор с Волтер и той беше посветен на пътуването му в Англия и на публикацията му за философията на Нютон. След тази среща Жан осъзна, че Луи е твърде много крал, за да харесва свободомислещите поети, които се осмеляват да критикуват Църквата, морала и държавата.

— А как е възхитителната мадам Дю Шатле? — смени темата тя.

— О, радва се на добро здраве. Изпраща ви най-топлите си поздрави.

Емили дю Шатле беше спътницата на Волтер. Необикновена жена, известна със страстната си жизненост и с интелектуалните си интереси. Освен с литература, тя се занимаваше още с математика и физика и лично провеждаше научни опити. Маркизата беше омъжена, но двамата с Волтер бяха двойка вече почти 14 години и от време на време живееха заедно със съпруга й, маркиз Дю Шатле, в двореца „Сире“ в Шампан.

— Моля, поздравете я сърдечно от мен — заръча Жан.

Волтер галантно наклони глава.

— За мен ще е удоволствие, маркизо.

Той се сбогува скоро, защото влязоха нови посетители, очакващи да поговорят с маркизата.

* * *

Изпълнението на „Храмът на славата“ мина с умерен успех. Жан изпита искрено съчувствие към Волтер. След представлението поетът напразно очакваше похвална дума от краля. За съжаление той сам си беше виновен. Луи беше твърде интелигентен, за да не забележи скритите морални поучения, вплетени в репликите на героите.

— Операта на мосю Волтер не ви хареса, нали? — попита Жан, когато двамата с краля останаха сами.

— О, хареса ми. Увертюрата на Рамо е великолепна — усмихна се кралят.

Жан кимна с усмивка.

— Да, Рамо е прекрасен композитор. Бъдете снизходителен към мосю Волтер — помоли меко тя. — Не му се сърдете, че се е опитал да смеси операта с философията.

— Според мен това не беше философия, а директно преподаден урок — отвърна сухо кралят.

— Това му е в природата — обясни тихо Жан.

— Какъвто и да е, той няма право да ме поучава, мадам. Това е нечувана дързост — изръмжа раздразнено Луи.

Лицето му се затвори. Изведнъж стана отново крал. Този път промяната настъпи бързо и внезапно. Обикновено преходът между човека и монарха беше плавен, но Жан инстинктивно разбираше, че менящите се настроения на Луи са знак и същевременно разрешение да се отнася с него, както намери за добре. Понякога беше абсолютно необходимо да се държи с него като към крал, какъвто беше, друг път той настойчиво изискваше близост и интимност, каквито официалният му живот му отказваше.

— Не мисля, че мосю Волтер е имал намерение да ви поучава — възрази все така меко тя.

В първия миг кралят се раздразни още повече, но много скоро лицето му се разведри.

— Не се притеснявайте за вашия любим поет, мадам. Щом толкова искате, ще му дам, каквото жадува сърцето му.

Луи изпълни обещанието си. Съобщи, че възнамерява да даде на Волтер титлата камерхер и да се застъпи за приемането му в Академията. Жан разказа всичко това на поета при следващото му посещение по време на утринния й тоалет. Това го зарадва много повече от похвалите за операта му.

Скоро след като Волтер си отиде, пристигнаха Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем.

— Как е мама? — попита Жан.

Положението на майка й бързо се влошаваше и тя се тревожеше все повече.

Льо Норман дьо Турнем изглеждаше потиснат.

— Все така. Лекарите й дават прахчета за болките. Заръча ми да ви прегърна с цялата й любов.

Жан въздъхна. Всички знаеха, че майка й няма да живее още дълго.

— Целунете я от мен. Кралят предложи да й изпрати първия си лекар. Много скоро ще ви посети в Париж.

— Тя ще се зарадва на тази чест — отговори трогнато Льо Норман дьо Турнем и размени поглед с дворцовия банкер.

Пари дьо Монмартел се покашля.

— Простете, маркизо, но сме дошли да говорим с вас по друг въпрос.

Жан го погледна учудено. И двамата изглеждаха необичайно напрегнати. Те я посещаваха най-малко веднъж — два пъти седмично, съветваха я как да се държи в двора, но днес явно бяха разтревожени.

Тя стана от стола.

— Заповядайте в малкия будоар зад гардеробната. Там ще разговаряме на спокойствие.

Двамата мъже останаха възхитени от помещението, облицовано с дърво и украсено с лакирани цветни орнаменти. Жан затвори грижливо вратата и се обърна въпросително към посетителите си.

— Имаме нужда от вашата помощ — започна направо Льо Норман дьо Турнем.

— От моята помощ?

— Кралският финансов контрольор Ори действа против братя Пари — обясни пастрокът й и Пари дьо Монмартел кимна утвърдително.

— Води битка срещу нас на всички фронтове. Опитва се да намали цените на доставките ни за армията и да влияе върху олихвяването на кредитите, които даваме.

Жан слушаше с нарастващо смайване.

— Това звучи застрашително, но какво бих могла да сторя аз?

— Не вие. Кралят.

В будоара се възцари тишина. Само двете пойни птички в кафеза чуруликаха тихо. Жан гледаше втренчено двамата мъже. Знаеше, че този миг рано или късно ще настъпи. Че те ще дойдат и ще я помолят да се застъпи за тях пред краля.

Беше длъжна да им помогне. Дължеше им благодарност, а и делата на братя Пари и на Льо Норман дьо Турнем се намираха в тясна връзка с нейната позиция в Двора. Въпреки това се страхуваше да използва отношенията си с краля, за да им помогне, защото не знаеше как ще реагира Луи.

— Аз, разбира се, ще направя всичко, за да ви помогна — рече колебливо тя, — но се боя, че надценявате влиянието ми.

— Дори само един опит да се застъпите за нас пред Негово Величество ще ни изпълни с благодарност — Пари дьо Монмартел се поклони почтително.

Жан кимна вече по-решително.

— Ще се постарая да намеря възможност да говоря с Негово Величество по въпроса.

Двамата мъже си отидоха, а тя завърши тоалета си в мълчание. Искаше да остане сама, за да размисли. Никога досега не беше молила краля за каквото и да било — нито за себе си, нито за други хора, — защото той й даваше много повече от онова, за което беше мечтала, и я отрупваше с подаръци. Едва преди няколко дни й връчи колие от розови перли.

Жан напудри носа и бузите си. Тъкмо защото Луи беше много щедър към нея, тя се страхуваше от реакцията му, ако го помоли да се намеси в политически въпрос от такова значение. Да, тук ставаше дума за политика, а не беше нейна работа да се бърка в политиката на френската държава.

Жан остави пудрата на масичката. Най-добре да каже честно на Луи какво е научила. Ще му съобщи за посещението на Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем и ще сподели своето раздвоение. Няма да скрие колко й е неприятно да му досажда с подобна молба. Но най-важното е да изчака удобен случай.

— Мадам — камериерката Софи направи реверанс. — Пристигна готвачът, мосю Беноа.

Жан кимна. Предстоеше да обсъди с готвача си менюто за вечеря. Беноа беше работил за високопоставено италианско семейство и умееше да приготвя вкусни ястия.

* * *

Късно следобед Морпа намери време да огледа жакетите, които камердинерът бе извадил. Трябваше да подбере вечерния си тоалет между гълъбовосин, кафяв, светлосив и бургундскочервен жакет, всеки богато избродиран, както и да избере най-подходящата риза и дантелено жабо. Накрая Морпа се спря на жакета в бургундскочервено, избродиран със злато по ръкавите и на яката, и добави към него фина брюкселска дантела.

Камердинерът се поклони и отиде в съседното помещение, за да пришие дантелата към ризата и да изчетка жакета.

Беше понеделник и граф Дьо Морпа възнамеряваше първо да посети концерта, даван от кралицата всяка седмица в Salon de la Paix^[2] а после да участва в частната вечеря на краля. Тъкмо когато отпи глътка горещо кафе, лакеят съобщи:

— Мосю Дьо Марвил!

Графът кимна и остави чашата. Главният полицейски лейтенант беше точен.

Фейдо дьо Марвил се поклони дълбоко и почтително.

— Докладът от Париж, графе.

Подаде му папка — Морпа получаваше такава по няколко пъти седмично — с последните събития в града. Министърът прелисти първите страници и попита:

— Има ли някакви по-особени събития?

Марвил поклати глава.

— Обичайното. Пожар на улица „Расин“, две злополуки с файтони — в едната за съжаление е замесен екипажът на херцогиня Д’Орлеан, поредица от сбивания, удавена перачка, двубой с ножове, пет изнасилвания. В две кръчми заловихме безделници да играят хазарт.

Графът остави папката. Погледът му прониза лицето на Марвил.

— А какви сведения събрахте по другия случай?

Марвил се поклони усърдно.

— Някои много интересни детайли. Досегашният живот на маркизата е проследен до самото му начало.

— Наистина ли? — Графът явно не остана особено впечатлен.

Марвил пое дълбоко дъх.

— Баща й е работил за братя Пари. През 1727 г. бил обвинен в измама и нелегални спекулации, опитали да го арестуват, но той избягал в Германия. Съдът го осъдил в негово отсъствие — твърди се, че присъдата била смърт чрез обесване, обаче документите мистериозно изчезнали. — Полицейският лейтенант продължи задъхано: — Всеобщо известно е, че майката на маркизата се обърнала за помощ към един от деловите приятели на придворния банкер Пари дьо Монмартел, генералния арендатор на данъците Льо Норман дьо Турнем, и станала негова любовница. Една от пикантните подробности е, че не се знае кой в действителност е бащата на маркизата…

Графът се облегна доволно назад и за момент се наслади на триумфа си — за пореден път се бе доверил на инстинкта си и той не го измами. Явно си беше струвало да се разрови в миналото на новата кралска метреса.

— Във всеки случай двамата не пожалили пари и влияние, за да дадат добро образование на малката Поасон и брат й Абел. По-късно им осигурили достъп до най-добрите парижки салони. Сватбата с мосю Шарл дьо Турнем също станала под влиянието на мосю Льо Норман дьо Турнем. Хората говорят, че изнудил брат си и племенника си, за да се съгласят на тази сватба.

— Сериозно?

Морпа презрително изкриви лице. Тази противна личност се бе осмелила да се измъкне от блатото, където бе израснала, и да влезе в леглото на краля!

Марвил кимна усърдно.

— Позволявам си да ви предложа още няколко подробности, които успяхме да открием, мосю граф.

Лейтенантът се поклони отново и връчи на министъра грижливо запечатано досие. Морпа счупи печата и зачете с интерес.

* * *

В банята беше топло и задушно. Пара изпълваше помещението. Върху млечната повърхност на водата се изписваха големи кръгове и бавно изчезваха. Жан чу тихо бълбукане, последвано от пръхтене. В следващия миг плисна вода и се появи главата на краля. Облечена в проста бяла муселинена рокля, Жан седеше на пейката до ваната и се усмихваше.

Луи пое дълбоко дъх и приглади назад мократа си коса. После отново огледа с възхищение стените и сводестия таван. Буше беше надминал себе си: нимфи, изрисувани в нежни тонове, се къпеха в бистри извори. Около тях хвърчаха амурчета, а от тавана похотливо ги наблюдаваха Зевс и Нептун.

Луи се опря с две ръце върху ръба на ваната и се обърна към Жан.

— Кълна се в Бога, мадам, че не е разрешено да притежавате по-хубава баня от кралската — рече той с добре изиграна строгост. — Този Буше е истински майстор.

Жан се засмя весело.

— В такъв случай, сир, нека това помещение принадлежи на вас. — Тя посегна към гъбата и започна да му трие гърба.

Луи не откъсваше поглед от нея. Тъмните му очи светеха опасно, но бяха и необичайно меки. Както при първата им среща, Жан изпита силно вълнение. Кралят я улови за рамото и с внезапно движение я дръпна към себе си. Тя падна във ваната и изпищя. Водата се разплиска на всички страни. В следващия момент устните му завладяха нейните, а ръцете му се плъзнаха под мократа рокля.

Кралят помилва гърдите й и попита с внезапна сериозност:

— Днес са ви посетили приемният ви баща и кръстникът ви, нали?

Жан се изненада силно.

— Откъде знаете…?

— Бих бил лош крал, ако не получавах такива сведения, мадам. И какво, оплакаха ли се от финансовия контрольор Ори?

Жан се поколеба. Погледът на краля си оставаше неразгадаем. Как да разбере дали той не одобрява посещението на двамата финансисти, или пита от чисто любопитство? Вече два дни тя размишляваше как да каже на Луи за молбата на близките й, а днес той сам подхвана темата. Дали това беше за добро, или за зло?

— Не ми се искаше да ви досаждам с тази тема — рече тихо тя, — но кръстникът ми и братята му от доста време имат проблеми с финансовия контрольор. Мосю Пари дьо Монмартел смята, че този Ори нарочно им пречи, стараейки се да сваля цените на армейските доставки. Каза ми, че той даже се опитвал да влияе върху лихвите по кредитите им.

Луи помилва мокрото й лице и кимна замислено.

— Всъщност вие само потвърждавате думите на граф Д’Аржансон. Ори е добър човек, но във военно време не проявява достатъчно гъвкавост и не поставя необходимите приоритети.

Жан се почувства безкрайно облекчена. Кралят й каза още, че отдавна размишлявал дали да не освободи своя финансов контрольор. Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем ще се радват да научат тази новина, помисли си тя и доволно се потопи във ваната.