Каролайн Линдън
Още по-скандално (9)

Глава 9

Оливия бутна вратата към кабинета на господин Арманд с гневен блясък в очите и желание за мъст в сърцето. Предишния ден адвокатът се държа пренебрежително и я накара да се чувства същинска глупачка. Сега смяташе да му отвърне със същото.

— Добро утро — поздрави тя смаяния чиновник, който едва не падна от стола, щом я видя. — Дошла съм да видя господин Арманд.

— Няма го — опита се да я спре мъжът.

Оливия продължи напред. Не възнамеряваше да седи покорно и да чака благоволението на някого да я приеме.

— Ще седна в кабинета, докато дойде.

— Мадам — възкликна чиновникът, опитвайки се безуспешно да заобиколи писалището и да й попречи, — не се постъпва така!

Оливия не го удостои с внимание. С решителна крачка стигна до вратата на кабинета на господин Арманд и я отвори. Вътре нямаше никого.

Разгневеният чиновник кръстоса ръце.

— Казах ви, мадам.

— А аз ви казах, че ще го изчакам в кабинета. — Свали си пелерината и я метна на близкия стол. — С удоволствие ще изпия един чай. Благодаря ви предварително.

С доста бясно изражение и видима враждебност се изпъчи.

— Както искате — просъска той.

Оливия само му се усмихна и решително затвори вратата под носа му. След секунди чу входната врата да тропва. Явно спешно отиваше при господин Арманд да го предупреди, че в кабинета му е нахълтала луда.

Нека. Беше не само ядосана, но и нетърпелива. За нищо на света не искаше да седи тук цял ден.

Сети се за притесненията на Джейми и отиде до прозорците с изглед към улицата. Не видя нищо обезпокоително, но въпреки това отстъпи назад. Редно бе да седи чинно на стола и да чака, но пък… Моментът бе подходящ да провери дали някои от книжата на Хенри са под ръка. Днес по полиците имаше дебели правни книги, а от вчерашните кутии с документи нямаше и следа. Не се съмняваше, че ако Джейми бе в кабинета, щеше да тършува навсякъде. Но Оливия все още бе донякъде шокирана, защото дръзката й постъпка засега даде резултат и затова, когато господин Арманд връхлетя в кабинета си, я завари да седи спокойно на стола.

Лицето на адвоката бе мораво.

— Какво значи това, госпожо Таунсенд?!

Тя се изправи и го дари с любезна усмивка.

— Господин Арманд. Вчера бях при вас. Вероятно си спомняте. Накарахте ме да чакам с часове, а после безочливо ми заявихте, че сте изгорили документите на съпруга ми.

Той нервно премигна.

— Съжалявам, задето не ви бях от полза, госпожо Таунсенд, но предшественикът ми…

— Да, господин Чартърс.

Оливия седна отново на стола, без да дочака покана. Няколко секунди Арманд остана прав, разколебан какво да предприеме, после затвори вратата пред лицето на любопитно наблюдаващия ги чиновник и се настани зад бюрото.

— Господин Чартърс е бил олицетворение на дискретността, доколкото подразбрах.

— Така беше — мигом потвърди Арманд.

— И изцяло посветен на интересите на клиентите си.

— Естествено. Но, госпожо Таунсенд…

— Вчера вие ме излъгахте.

Оливия се усмихна любезно. Сърцето й биеше лудо. Бе репетирала думите си по пътя и засега, за нейно смайване и удовлетворение, Арманд реагираше точно както Джейми предвиждаше. Това я изпълни с увереност, макар да продължаваше да се съмнява дали всичко ще протече според плана.

При хвърленото обвинение Арманд придоби възмутено изражение.

— Разстроена сте и сте притеснена. Позволете ми…

Тя вдигна ръка.

— Заявихте, че сте изгорили всичко, принадлежало на съпруга ми. Не бихте го направили, както и двамата добре знаем.

Той зяпна.

— Уверявам ви. Точно така постъпих — окопити се той най-накрая.

Оливия се наведе леко напред.

— Наистина ли? Мен ако питате, не сте, сър. Едва ли бихте унищожили нещо толкова ценно и доходоносно. — Арманд седеше насреща й с непроницаемо изражение. Оливия изправи рамене и започна да оправя гънките на роклята, сякаш нямаше никаква грижа на този свят. — Вчера допуснах грешка, като не предположих, че сте напълно наясно със заниманията на съпруга ми. Ако наистина не сте в течение, няма защо аз да повдигам въпроса, така разсъждавах. Но размислих… — Усмихна се. — И схванах вашето положение. Изключено е да поемете практиката на друг адвокат, без да знаете всичко за нея. Именно поради тази причина съм напълно уверена, че не сте изгорили книжата на Хенри. Някои вероятно сте изгорили, но не всичките.

Арманд я изгледа изпитателно.

— Бъдете разумна, госпожо Таунсенд. Заявих, че съм изгорил книжата на покойния ви съпруг по указания на господин Чартърс и защото такова е било изричното желание на господин Таунсенд.

Оливия отвърна на вторачения му поглед.

— Би било много жалко, защото чрез тях се надявах да се свържа със съдружниците на Хенри, които бяха жизненоважни за бизнеса му.

Затаи дъх, макар до момента всичко да течеше по план.

Според Джейми Арманд не бе изгорил документите, или защото му служат за доказателство, че няма нищо общо с контрабандата, или защото знае всичко за аферите и не само иска да ги прикрие, но и да участва. Оливия даде идеята да накарат Арманд да повярва в желанието й да продължи контрабандната дейност на Хенри. Ако Арманд държи да докаже невинността си, едва ли ще й предаде документите, каквото и да му каже или направи. Джейми дори предложи да нахлуят в кабинета му и да ги откраднат, но Оливия го прие като шега… А всъщност той шегуваше ли се?

В момента обаче Оливия дълбоко се съмняваше дали наистина господин Арманд не е бил наясно точно с какво се занимава господин Чартърс. Не би се изненадала, ако се окаже, че контрабандата е била най-разпространеното занимание в района. Джейми имаше право, „свободната търговия“ бе доходоносен поминък още много преди войната и още се упражняваше. Ако господин Арманд знае това и проявява интерес към практиката на господин Чартърс, защото той си бе изградил репутация на човек с приятелско отношение към „свободните търговци“, то тогава не би изгорил книжата на Хенри, а по-скоро би подскочил от радост да се облагодетелства и той.

Лицето на господин Арманд представляваше каменна маска. Оливия чакаше с лека усмивка на устните. Вероятно и неговите мисли се въртяха около същото.

— Уверявам ви, не съм наясно за какво говорите.

Тя сниши глас.

— Не? Едва ли ще се изненадате да чуете, но съпругът ми не остави състояние. Преживявам трудно с оскъдните си средства. Господин Таунсенд обаче остави нещо доста по-ценно и то би облагодетелствало не само мен, ако… подновя дейността му.

Устните му се извиха в лукава усмивка.

— И как точно планирахте да го направите?

Оливия прекалено късно осъзна недостатъка на плана си. Ако Джейми беше прав, то Хенри беше само посредник и нито избираше, нито получаваше незаконна стока. За да участва тя, ще трябва да докаже наличието на заинтересовани купувачи. Ако Джейми не се представи за такъв, то тя не разполагаше с никого.

— Е, да възстановя целия бизнес може би е прекалено амбициозна задача — започна да импровизира тя. — Редно бе да се изкажа по-конкретно. Някои от неговите клиенти, както разбрах, останали неприятно изненадани от смъртта му. По тяхно искане Хенри замислял да намери каквото търсели. За целта обаче е необходимо време и голяма дискретност. Един джентълмен, например, настоявал да бъде издирен и да му се достави конкретен… предмет. За жалост Хенри получи възпаление на белите дробове и доста внезапно се спомина. Беше положил обаче усилия да намери желаното от джентълмена. Съдружниците му бяха опитни и сигурно дори са го доставили в Англия, но тогава разбрали, че Хенри вече не е между живите и не може да осъществи сделката. Нищо чудно оттогава да събира прах някъде. Твърдо съм решила да доведа нещата докрай и така да спазя обещаното от съпруга ми.

Оливия дори нямаше усещането, че лъже. Хенри бе в разцвета на силите си и единственият му проблем бе склонността му към пиенето. Смъртта му беше бърза и неочаквана. Няма начин да не е въртял контрабандата до сетния си час, следователно някои неща са били превозвани по време на смъртта му. Всички предположения на Джейми звучаха напълно логично.

Арманд бавно се облегна назад. Изражението му остана непроменено, но Оливия долавяше пресметливостта зад вторачения му поглед.

— Много време мина от смъртта на съпруга ви, мадам.

— Така е — съгласи се тя. — Но първоначално въпросният джентълмен не е бил склонен да ме потърси по този въпрос, естествено.

— Естествено — повтори той суховато. — Но както ви уведомих, изгорих книжата…

На Оливия й идеше да хвърли нещо по него. Гледаше я в очите и я лъжеше. В това не се съмняваше.

— Разбирам. Таях надежда да сте запазили част от тях като застраховка, ако не друго. — Видя как удари право в целта. — Щом наистина сте изгорили всичко и цялата мрежа от сътрудници на съпруга ми е безвъзвратно загубена, няма какво да се направи. — Изправи се, но я озари ново вдъхновение. — Ще уведомя джентълмена, че сте унищожили всякаква информация, полезна да доведе до намирането на предмета. Вероятно ще иска лично да говори с вас, за да е напълно сигурен. За ваше добро, господин Арманд, бъдете предпазлив и внимателен с него. Не обича да му противоречат и да го разочароват.

— Какво… Но аз не мога да направя нищо, госпожо Таунсенд! — Адвокатът скочи на крака. Вече не се държеше покровителствено и високомерно и звучеше разколебан. — Няма причина да му давате името ми.

— Но вие очевидно не разбирате. Обещах му да направя всичко възможно да открия каквото търси. Дал е на Хенри голяма сума авансово, имайки предвид евентуалните трудности. Вашата постъпка обаче слага край на надеждите му. Наистина ми се ще да не бяхте го правили.

Говореше, като визираше лорд Клери. Нямаше нищо против да успее да насочи гнева на Клери към Арманд.

Арманд въздъхна. Сега звучеше не просто поомекнал, а направо жалък.

— Госпожо Таунсенд, няма никакъв смисъл. Не съм в състояние да му помогна. Изгорих всичко!

— Нима? — Усмихна се кисело. — Не ви вярвам напълно. В това е проблемът. Именно вие ме възпрепятствате да изпълня обещанието си и нямам намерение да понеса гнева на джентълмена сама. Вие ще му обясните, че благодарение на вас не само няма да получи желаното, но и ще загуби голяма сума пари. Но едва ли ще иска парите при наличието на реален шанс да получи желаното, и то просто като се разбере къде се намира.

Очите на адвоката потъмняха и за миг Оливия се запита дали не е прекалила. Ако наистина е изгорил документите на Хенри, няма какво да й даде и тя вероятно си бе създала още един враг. Господин Арманд се наведе напред и постави длани върху писалището.

— Госпожо Таунсенд — подхвана той тихо, — не участвам в това, за което намеквате. И няма да се забърквам. Ако успея да намеря някои от книжата на господин Таунсенд, това ще ви задоволи ли?

Искаше да извика „да“ и да настоява да ги получи веднага. Но чу гласа на Джейми да й нашепва: Поискай повече.

— Може би, ако съдържат достатъчно информация да разбера къде се намира предметът.

— Нищо не ви гарантирам…

Оливия въздъхна.

— Ако ми дадете всичко, свързано със съпруга ми, ви давам дума да не споменавам името ви, независимо какво открия в книжата. Но ако се усъмня, че не сте ми предали всичко… — Сви рамене. — Моля ви, не ме лъжете повече, господин Арманд.

Адвокатът разбра, че е разкрит. Дори да не вярваше напълно на заплахите й, той се издаде и за информираността си относно контрабандните сделки на Хенри, и за съучастието си в прикриването им.

— Не желая да издавам поверителна информация.

Тя се усмихна победоносно.

— Не правите нищо подобно. Съпругът ми остави всичко на мен и вие просто ми предавате книжата му.

— Нужно ми е време да намеря онова, с което разполагам…

— Ще дойда да ги взема утре сутринта.

Арманд я погледна раздразнен.

— Налага се и да ми платите хонорар, щом ще доведем докрай делата на господин Таунсенд.

— Добре. — Оливия сложи ръкавиците си. — Ще получите петдесет паунда.

— Цената е сто и седемдесет.

— Ще ви дам сто и нито пени повече. Вчера щях да бъда далеч по-сговорчива. До утре, сър.

Излезе, без да му позволи да каже каквото и да било. Навъсеният чиновник се настаняваше на стола си. Очевидно бе подслушвал през вратата. Оливия се усмихна лъчезарно и на него.

— Очаквам книжата на съпруга ми да са надлежно подредени и готови утре сутринта. Положително знаете точно къде се намират.

Чиновникът свъси вежди. В този момент господин Арманд се появи на прага.

— Направи каквото ти казва, Томпкинс — нареди той. — Довиждане, госпожо Таунсенд.

Оливия отново му се усмихна и излезе. Джейми щеше да я пресрещне на пътеката към малката къща, близо до мястото, където го нападна снощи. В продължение на няколко минути се отдаде на насладата да си представя колко доволен ще бъде той, когато разбере колко гладко е минало всичко. Вярно, още не разполагаше с документите и книжата, но Арманд призна съществуването им. Мислено се помоли да съдържат нещо — каквото и да е — полезно.

Почти не усещаше студа, макар вятърът да проникваше под пелерината й. Идеше й да подскача и да пляска с ръце от радост. Прекалено дълго нямаше избор и се съобразяваше с онова, което другите — най-вече мъжете — й казват. Днес най-накрая предяви претенции и спечели. Не беше лъжкиня по природа и вероятно щяха да минат часове, преди ръцете й да спрат да треперят, но усещането за победа бе много приятно.

Импулсивно реши да се отбие в пекарната. Обеща утре да даде на Арманд сто паунда, но пак й оставаха почти осемдесет паунда от парите, взети назаем от Пенелопе. Поруменя при мисълта, че Джейми ще настоява той да плаща оттук нататък, всички Уестънови бяха такива. Мисълта как Джейми й препича филийки в камината я изпълни с топлина. Редно бе да му осигури прилична храна. Влезе в магазина и огледа тавата с димящи пайове. Дали не бе по-добре да купи филе или шунка?

Вратата зад нея се отвори.

— Има ли пай с кълцано месо? — попита мъжки глас в момента, когато жената зад щанда се обърна към нея.

— Какво ще обичате, госпожо?

Оливия едва я чу. Гласът на мъжа й беше познат. Хвърли му кос поглед изпод периферията на шапката си и дъхът й секна. Беше лакеят на лорд Клери. Беше й носил бележки от господаря си няколко пъти. Помнеше високия, светлокос прислужник, арогантен почти колкото виконта, как изчаква в спретнатия й будоар да напише отговор на поредното искане на Клери.

— Госпожо? — повтори пекарката и я стресна.

— Този, моля — посочи тя един самун.

Оливия се помоли мислено лакеят на Клери да не помни добре лицето или гласа й, или да е прекалено зает да обяснява на пекаря, появил се лично да го обслужи, кой пай точно иска. Успя някак да отдели исканите монети за хляба и с наведена ниско глава да се насочи към изхода. Мъжът не й обърна никакво внимание, а само се отмести, за да й направи път към вратата. В следващия миг се озова навън, замръзнала още преди студеният вятър да я обгърне.

Клери явно беше тук, или някъде наблизо. Нищо чудно да седи в каретата отсреща, докато лакеят купува храна. От тази мисъл сърцето й се сви. Едва дишаше, а ръцете й трепереха. Не смееше да вдигне поглед.

Върви, заповяда си тя. Джейми я чакаше в покрайнините на града, по нейно настояване, и поради нейната глупост. Насили се да крачи с обичайното темпо. Вдигна яката на пелерината по-високо и сниши брадичка, съвсем нормално действие, като се имаше предвид вятъра. Лудото биене на сърцето й заглушаваше стъпките й, докато си представяше как Клери се промъква, сграбчва я, натиква я в каретата си и я отвежда някъде, където никой никога няма да я намери. Поради изопнатите си нерви най-вероятно щеше да припадне и дори да не му се съпротивлява.

Полусрутената постройка на пазачите в периферията на града сега й се струваше отдалечена на километри. Плътно загърната с пелерината, стискаше хляба под мишница. Очите й се стрелкаха наляво-надясно. Къде беше Джейми? Каза, че има да свърши нещо. Ами ако закъснее? Или ако Клери вече е открил малката къща, където се е приютила? Не е ли по-добре въобще да не се връща… Но там са всичките й пари и проклетият тефтер на Хенри. Трябва да отиде.

Докато стигне до уговореното за срещата място се вкочани. Едва крачеше. При появата на Джейми иззад ъгъла тя подскочи от страх.

— Ето те — бяха първите му думи. Видя лицето й и изражението му се промени. — Какво стана?

— Кле… Клери — едва промълви тя.

Джейми я сграбчи за ръката и я придърпа зад живия плет, където никой идващ от Грейвзенд нямаше да ги забележи.

— Видя ли го? — попита той настойчиво. — Той видя ли те?

Тя поклати глава. Стиснатият подмишница хляб сякаш й помогна да се съвземе малко.

— Лакеят му — измърмори тя дрезгаво. — Беше в пекарната.

Показа му хляба, но той не му обърна внимание.

Пръстите на Джейми се впиха в лактите й.

— Оливия, той разпозна ли те?

Постепенно сетивата й се възвръщаха.

— Не знам. Май не. Влезе и поиска пай с кълцано месо, а аз побързах да изляза с наведена глава.

За миг той не помръдна. После я пусна и отстъпи назад.

— Добре. Трябва да побързаме. Друга пътека води ли към къщата?

— Покрай брега, но никой не я използва през зимата. Така каза госпожа Мейсън, хазяйката.

— Защото е непроходима или заради студа?

— И двете.

— Чудесно. — Свали шала си и го намота около врата й. Подпъхна краищата под яката. — Отиваме в къщата да вземем всичко твое. Не искам нищо да подсказва за присъствието ти там. Налага се да побързаме. Ще се справиш ли, или ще останеш тук, а аз да отида?

От мисълта да остане сама и Клери да я открие сърцето й почти спря.

— Ще дойда. — Погледна го в очите и вече по-решително каза: — Ще дойда.

Без дума повече той тръгна към брега с темпо, което тя едва следваше. Оливия не се оплака. Сърцето й биеше ускорено: Хайде, хайде, хайде. Джейми непрекъснато се оглеждаше наляво-надясно. Търси потенциални места, където да се скрием, ако Клери е тръгнал след нас, досети се тя. Ако виконтът започне да разпитва из Грейвзенд, бързо ще разбере, че непозната тъмнокоса жена е пристигнала наскоро сама.

Може дори да научи каква е мисията й, защото тя бе питала къде да намери господин Арманд.

Арманд! Сърцето й скочи в гърлото, като си представи как Клери отива при адвоката още днес. Ако Клери пръв се добере до книжата на Хенри — според Оливия господин Арманд щеше много по-охотно да ги даде на него, отколкото на нея — тя никога няма да разгадае оставената от Хенри загадка. И още по-лошо: Клери ще намери онова, което търси преди нея.

Мислите й се завъртяха около тази перспектива. Ако Клери го намери, няма ли просто да изчезне? Според Джейми лорд Атертън търси начин Клери да бъде наказан заради стореното на Пенелопе. Следователно виконтът едва ли ще се прибере вкъщи. На негово място Оливия щеше да събере възможно повече пари и да побегне.

Усмихна се горчиво, в основни линии точно това бе направила. А сега тичаше по-усилено и по-бързо откогато и да е. Ако Клери направи същото, но в обратна посока… Ако го направи, тя може да спре да бяга…

Ала лорд Клери не бе от хората, които се отказват. Дълбоко в себе си Оливия бе убедена, че той ще продължава да я преследва дори след като намери най-ценното произведение на изкуството, внесено някога от Хенри контрабандно. Тя му отказваше и го отбягваше от месеци и той ще иска възмездие.

Стигнаха до малката къща и Джейми се огледа дали някой не е идвал в тяхно отсъствие.

— Кончето е още тук — прошепна Оливия.

Посочи синьото конче, подпъхнато под вратата.

Той отключи.

— Вземи всичко — нареди той. — Направи го много бързо. Остави хижата да изглежда така, сякаш никога не си стъпвала тук.

Оливия кимна. Джейми отвори вратата.

— Действай.

Тя прекоси бързо стаята и изкачи стълбите. От спалнята взе роклите и бельото си и ги напъха в куфара, все още до прозореца, където го остави. Не бе взела много вещи, защото не искаше куфарът да й тежи. Затова сега успя да събере багажа си за няколко минути. Сутринта Джейми качи сламеника горе. Тя прибра одеялата в раклата, където ги бе намерила. За да изглежда стаята необитавана, оправи кувертюрата на леглото, преди да слезе с куфар в ръка.

Долу Джейми вече бе прибрал чиниите от закуска и изгасил тлеещия в камината огън. През широко отворената врата нахлуваше студен зимен въздух и отнасяше последната топлина. Остави куфара на масата и отиде да вземе кесията с парите, скрита зад камък на камината.

— Всичко ли взе? — попита Джейми, докато пъхаше самуна хляб в куфара.

Оливия огледа стаята и грабна шала от закачалката зад вратата.

— Тефтерът на Хенри — сети се тя в последния момент.

Джейми се потупа по джоба.

— Взех го със себе си сутринта. За всеки случай. Да вървим.

Наметна шала на раменете си, върху пелерината и го последва през вратата. Заключи за последен път. За миг се натъжи. Нае къщата за две седмици, а прекара само четири дни тук. Помисли си колко добре щяха да й дойдат неоползотворените пари, но ето — загуби ги.

Джейми отново крачеше прекалено бързо, но този път спираше и я изчакваше. Веднъж я погледна въпросително, но тя кимна, за да го увери, че всичко е наред, независимо от болките в прасците. Вървяха мълчаливо по пътеката, с наведени глави, за да се предпазват от вятъра. Едва когато видяха главния път към градчето, Джейми позабави крачка и тя успя да си поеме дъх.

— Къде отиваме? — сети се най-после да попита тя.

— Това се опитвах да измисля — отвърна той, с което я изненада неприятно. — Не разполагаме с голям избор. Всъщност има само едно място.

— Къде? — попита тя, защото той не обясни повече.

Отговор не последва. Очите му бяха приковани в далечината и тя си даде сметка, че се ослушва. И тя напрегна слух, но не чу нищо, освен воя на вятъра и туптенето на сърцето си.

Изведнъж, без да промълви и дума, Джейми я избута от пътеката и посочи полуразрушената постройка на пазачите. Оливия схвана посланието. Вдигна полите на роклята и пелерината и двамата хукнаха към живия плет около сградата. Джейми разбута храстите настрана и тя се шмугна през зейналия проход. Той я последва и пусна клоните точно в момента, когато иззад ъгъла се появи конник.