Каролайн Линдън
Още по-скандално (7)

Глава 7

Оливия се поколеба дали е чула правилно.

— Какво? — попита тя глупаво. Поклати невярващо глава. — Не. Хенри почти не напускаше Лондон. Изключено е да се е занимавал с контрабанда…

— Но когато е пътувал, е идвал в Кент, нали? — Джейми кимна. — Да навести родния си дом, да засвидетелства уважение към старите познати… и евентуално да се срещне с хората, които са му правили доставки в Англия.

Сърцето й се разтуптя. Да, тефтерът изобилстваше с вписвания, които приличаха на плащания. Появи се и тайнствен адвокат в Кент, оставил нареждане всичко да бъде изгорено. След смъртта на Хенри щедрите приходи внезапно секнаха.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.

Джейми се облегна на стола. Светлината от лампата падна върху черната му коса, привлекателно разрошена от вятъра. Неочаквано я обзе силен копнеж, когато той отметна глава и се засмя кисело.

— Не знам нищо със сигурност. За част от нещата само гадая. Фактите обаче съвпадат, а и Атертън ще отговори на още въпроси, след като изготви каталога на колекцията на баща си.

— Кажи ми догадките си — помоли тя.

Пълните му със съчувствие очи срещнаха нейните.

— Не са особено ласкави за покойния господин Таунсенд.

— Едва ли е по-лошо, отколкото вече подозирам — отвърна тя искрено.

Беше й минавало през ума, че става дума за шантаж. Хенри общуваше със съмнителни типове и вероятно е знаел някои от тайните им.

Джейми сви устни.

— Права си. — Кимна към недокоснатата й вечеря. — Не оставяй да изстине.

Оливия погледна с изненада храната пред себе си и взе вилицата. Перспективата да получи някои отговори или поне информация възвърна донякъде апетита й.

Известно време Джейми мълча. Взираше се пред себе си и сякаш подреждаше мислите си.

— Добре. Ще започна с лорд Стратфорд, защото най-напред това чух от Пенелопе и Атертън. Стратфорд беше известен покровител на изкуствата. Имаше око за обещаващи художници, а имението му е пълно с впечатляващи картини и скулптури. Атертън потвърди, че графът имал частна галерия. Толкова „частна“, че единствено Стратфорд й се наслаждавал. Атертън е влизал там няколко пъти като дете, преди баща му да реши, че вкусът му към изящното не е достатъчно рафиниран. Сега, като господар на Стратфорд Корт, естествено я гледа, когато поиска. Колкото и да са забележителни произведенията на изкуствата из имението, те не могат да се сравняват с онези в частната галерия. Една от сестрите на Атертън се омъжи за художник и според него няколко от картините са страшно скъпи, но произходът им е неясен. Сред документите на графа няма разписки за покупката им и това е доста странно. Обичайно е налице да има кореспонденция с търговец, предишен собственик или със самия художник. Неизвестно е как тези произведения са попаднали в Стратфорд Корт. Атертън спомена и друго интересно. Близо до имението му в Ричмънд има малка пещера недалеч от реката. Когато Клери се опитал да убие сестра ми, а Атертън скочил след нея, стигнали до брега и се подслонили в пещерата. На дневна светлина Атертън видял сандъци подходящи за съхранение на картини. Пещерата се намира на парцел, с който старият граф се сдобил преди години, но нито го разчистил, нито го продал, нито стъпвал там. Оставил го пуст и див и, според Атертън, по този начин е криел пещерата. Всякакви картини са могли да бъдат доставяни по реката в Ричмънд, да бъдат съхранявани в пещерата, а в удобен момент графът или доверен слуга да ги е изнасял. Кой ще обърне внимание на малка лодка, прекосяваща реката, а и пътуването е достатъчно кратко да бъде извършено през нощта.

— Но Хенри не познаваше лорд Стратфорд — изтъкна Оливия. — Виконт Клери бе един от най-високопоставените му приятели. Щях да запомня, ако сред тях имаше граф.

Джейми разтърка слепоочията си.

— Права си. Клери обаче е познавал и двамата. Преди да бутне Пенелопе зад борда, виконтът й казал, че ти притежаваш нещо, което не само той иска, но и Стратфорд. Според мен Клери е посредникът между контрабандиста — Хенри — и купувачи от рода на графа на Стратфорд.

На нея й беше все така трудно да го повярва.

— Възможно е… Но откъде Хенри се е снабдявал с контрабандните предмети? Откъде въобще е знаел как се върти контрабанда? Никога не е проявявал интерес към изкуството.

Хенри бе получил обичайното за един джентълмен образование: известно пребиваване в чужбина като млад, ала Оливия не бе забелязала това да е оставило някакъв отпечатък върху него. Мъжът й проявяваше интерес към забавленията и удобствата, поддържаше изба с подбрани вина и очакваше от нея да устройва заслужаващи вниманието приеми. Занимаваха го много повече конните състезания, отколкото политиката, новините или литературата, но държеше винаги да е добре облечен. Оливия често се оттегляше в стаята си с книга, а Хенри отиваше във „Воксхол“ или на театър.

— Изразявам предположение и не е изключено напълно да греша — предупреди Джейми, — но братът на лорд Клери е началник на ескадра и след края на войната е прехвърлен в Кале. По това време контрабандната търговия е била в разгара си и, ако английският началник на пристанището е бил склонен да си затваря очите, докато товарят контрабандна стока на британски кораб, отплаващ за Англия… — Сви рамене. — Оттам лесно се стига до Грейвзенд, където действат не един и двама контрабандисти. Веднъж разтоварена в Кент, стоката е могла да бъде дискретно разпратена из цяла Англия.

— Но какво са пренасяли незаконно? — поинтересува се тя. — Теорията ти как предметите са стигали до Англия е приемлива, но откъде са идвали?

— Най-вероятно от Париж. Там е изумителният музей на Бонапарт, препълнен със съкровища от всички покорени държави. Уелингтън разпоредил всички плячкосани художествени творби да бъдат върнати, ала докато издаде декрета, стотици вече липсвали. Без съмнение някои колекционери в Англия са скръцнали със зъби от яд, когато го е направил, но същевременно биха се възползвали от всяка възможност да се доберат до част от тези произведения.

Оливия поклати бавно глава.

— Описваш огромна мрежа от крадци, контрабандисти и лъжци. Никога не съм смятала Хенри за човек с безупречен морал, но това… Просто не го вярвам.

— Не е изключено и да греша, разбира се — подметна Джейми нехайно.

Сега вече Оливия се досети: той знаеше далеч повече, отколкото й казваше, при това го съобщаваше доста самоуверено.

— Дори да успея да докажа нещо от това, какво ще постигна? Клери разполага с могъщи връзки. Ще бъде моята дума срещу неговата и тази на целия му род. И ако си прав в предположението си, че британски граждани — богати и влиятелни хора — се облагодетелстват от подобна контрабанда, се съмнявам дали нещо ще се промени. Дори лорд Атертън да е склонен да изобличи ролята на баща си, едва ли други ще последват примера му. Ще ме нарекат злостна лъжкиня.

Известно време Джейми не й отговори.

— Честно казано — подхвана той предпазливо най-накрая, — пет пари не давам за тях, които и да са и колкото и да са. Целите ми са прости: да пратя Клери в затвора и да те освободя от всички последствия от действията на Хенри. Другите участници да правят каквото щат.

Тя се засмя отчаяно.

— Колко простичко звучи! Ще ми се и аз да гледах така на нещата.

Джейми скочи рязко от стола и го запрати далеч зад гърба си. Постави длани върху плота на масата и я фиксира с изпепеляващ поглед.

— Не се съмнявай в мен! — заповеднически изрече той. — Каквото и да е нужно, ще се постарая този мъж да бъде наказан за онова, което ти е сторил. Заклевам се да те измъкна от тази каша. Само да… — Млъкна и ръцете му се напрегнаха, сякаш щеше да отмести масата и да сграбчи нея. — Ще се справим, Ливи — обеща той с по-кротък тон. — Давам ти дума.

Тя само отвори широко очи и кимна.

Джейми я изгледа продължително, вдигна стола и седна отново.

— Спомена тефтер, изпратен от адвоката. У теб ли е?

— Аз… Да…

— Да го разгледаме ли, за да се опитаме да разгадаем загадката в светлината на новата ми теория?

Сърцето й все още биеше лудо от внезапната му напрегнатост и необичайната му близост. Оливия стана и се постара да възстанови част от дистанцията помежду им, независимо от усещането, че нещата никога няма да са каквито бяха. Хвана я неподготвена и сега тя не бе в състояние да забрави как се е надвесил над нея, как лешниковите му очи блестят от страст, а ръцете му — готови да я обгърнат. Не бе стоял така близо до нея от години.

Отведе го до ъгъла на стаята, където в груб шкаф бяха събрани чинии и спално бельо.

— Случайно открих мястото — обясни тя.

Клекна до шкафа. Пъхна пръст в дупка на една от дъските и я вдигна. Тя щръкна само няколко сантиметра, но Оливия я изхлузи и разкри тясна кухина в камъка отдолу. Там лежеше изпратеният от господин Арманд тефтер. Извади го и върна дъската обратно.

Джейми й подаде ръка, за да й помогне да стане, ала Оливия се престори, че не е забелязала жеста. И без това стоеше прекалено близо до нея. Тя пъхна тефтера в ръцете му.

— Водил е счетоводни записки. Ясно е дори за мен. Но не ги разбирам.

Той разлисти страниците.

— Името на Клери, предполагам, не фигурира.

— Не.

Изрече го почти пискливо. Той не бе отстъпил и тя се озова в капан между тялото му и шкафа отзад. Докато вниманието му бе насочено към тефтера, Оливия бе погълната изцяло от Джейми. Безпомощно гледаше как пръстите му прелистват страниците, красивите му ръце, които някога я държаха така нежно и страстно. Изневиделица си припомни, че и с двете си служи еднакво добре, като юноша забавляваше нея и сестрите си, като пишеше глупави бележки с едната ръка, а после също толкова смешни отговори, с другата. Сега от време на време разсеяно свиваше едната си длан, за да прогони болката от удара с лопатата.

С известно усилие отмести очи. Трудна, но необходима бе клетвата, изречена пред самата себе си, да не го докосне никога повече. Дори най-бегъл допир, израз на любезност или приятелство, щеше да бъде изпепеляващ спомен как някога е бил много повече от неин приятел.

— Това е същински подарък от Бога — промърмори Джейми и я стресна.

Той четеше написаното, обзет от стремеж да й помогне, докато тя се опитваше да скрие в каква степен той продължава да й въздейства.

— Нима? — Оливия се насили да се усмихне. — Радвам се. Време бе късметът ми да се обърне.

Неволно трепна от думите си. Хенри често казваше точно това с голям апломб, а се оказа съвършено неправ.

Джейми само се ухили.

— Оставам тук тази вечер.

Тя отстъпи разтревожена.

— Какво?!

— Не, не — побърза да добави той. — Нямах предвид… това. Трябваше да те попитам. Смятам, че не бива да оставаш тук сама. Ако Клери или друг те открие, наоколо няма кой да ти помогне.

— Не възнамерявам да се задържам достатъчно дълго, та да ме открие…

Ала Джейми я намери. Беше умен и изобретателен и добре я познаваше, а Клери бе безскрупулен и настойчив. Щом Джейми успя да я открие, защо да не сполучи и Клери? Изведнъж чу фучащите през усамотената къща повеи на вятъра и цялото бреме на задачата, с която се бе захванала, я притисна.

— Надявам се да е така — увери я Джейми, — но във всеки случай ще бъда далеч по-спокоен, ако позволиш да спя пред камината.

Пред камината, разбира се. Руменина заля лицето й, като си даде сметка как веднага си представи, че той ще сподели единственото легло с нея. Явно изобщо нямаше подобно намерение.

— Добре.

Горе, под стряхата, имаше навит сламеник. Джейми го свали и го разстла близо до камината. Оливия раздигна остатъците от вечерята, а той подреди помещението по свой вкус: залости кепенците и вратата, после премести масата между сламеника и входа. Провери пистолета и го остави под ръка. Оливия донесе одеяла и възглавници и приготви импровизирано легло на пода. Не остана особено доволна. Сламеникът, очевидно предназначен за децата в къщата, изглеждаше нелепо малък за човек с ръста на Джейми.

— Май няма да ти е особено удобно — промълви тя извинително.

— Далеч от вятъра и близо до огъня, така разбирам аз удобството. — Беше примъкнал до камината един от столовете. — Благодаря, Ливи.

Тя затвори очи. След като изчезна, без да каже дума, постави живота на сестра му в опасност и накрая го нападна с лопата, а той я последва да й помогне, Джейми й благодареше за разрешението да спи на пода.

— Късно е — отбеляза той тихо. — Време е да си легнеш.

Тя се поколеба, после кимна. Изкара дълъг ден и изведнъж се почувства изтощена. От седмици изпитваше усещането, че тъмен облак приближава застрашително над нея и едва дишаше от страх да не я задуши накрая. През последните няколко часа обаче тази заплаха малко се разсея, прогонена от непоклатимата убеденост на Джейми. Той я разсмя, разсея тревогите й относно Пенелопе, а сега обеща да я измъкне от тъмните дела на Хенри — каквито и да бяха — и да изгони тъмния облак завинаги. Прекалено много промени само за един ден. Освен това прехвърли и тефтера на Хенри, но почти нищо не разбра. Наистина бе най-добре Джейми самостоятелно да се запознае с него, без нейните внушения.

— Така и ще постъпя. Лека нощ.

Качи се и се приготви да ляга. Загаси лампата, лежеше в тъмнината, заслушана във вече познатия вой на вятъра, но сега чуваше и друго: стъпките му долу. Леко тупване, последвано от второ — значи си бе свалил ботушите.

Неволно в съзнанието й изплуваха спомени: Джейми си сваля жакета, ризата и накрая — панталоните. Но спомените й се отнасяха за разсъбличащ се в топъл летен следобед млад мъж, все още слаб и върлинест, днешният Джейми бе широкоплещест и силен. Въпреки съпротивата й съзнанието й се питаше как ли изглежда сега, без риза и дрехи, изтегнат пред камината, чиято светлина хвърля златисти отблясъци по тялото му. Колко по-различен щеше да е животът й, ако…

Оливия придърпа одеялото над главата си, за да прогони сподавените въздишки — и мисли — и най-накрая успя да заспи.

* * *

Събуди се след изненадващо дълбок сън. Слънцето надничаше през прозорчето под ниския таван. Нещо я накара да затаи дъх. Леко тропване оповести отварянето или затварянето на входната врата и тя си спомни всичко: Джейми беше тук.

Оливия издиша. Беше доволна, истински доволна от присъствието му. Нервите й се изопваха при мисълта да е все сама, да се тревожи да не би всеки момент Клери да се появи зад ъгъла със застрашителен вид и зловеща усмивка. Присъствието на Джейми също изопваше нервите й, но поради съвсем друга причина. Тя не се страхуваше от него. И дори да не попречи на Клери да я открие, присъствието му й вдъхваше кураж, че ще оцелее при такава среща.

Слезе, облечена и овладяна, а той вдигна поглед и й се усмихна.

— Добро утро.

И тя се усмихна неволно. Клекнал пред наскоро запаления огън, държеше филийка хляб на шиш. Тя се приближи с благодарност към камината — поради студа горе виждаше дъха си — и огледа какво приготвя.

— Хляб и сирене, а?

— Не е обикновен хляб и сирене. — Издърпа шиша и постави хляба върху чиния. — Опитай го, но внимавай: сиренето пари.

Оливия отхапа въодушевено. Сиренето се бе разтопило и попило в препечения хляб.

— Много е вкусно — промълви тя и отново отхапа.

— Знам. — Джейми извади втора филийка от огъня. — Като самотен и тъжен студент, далеч от дома и трапезата на мама, с приятелите ми препичахме какво ли не на огъня, когато бяхме гладни. Ябълките и крушите се получаваха най-добре. И хлябът ставаше хубав, но когато един ден сложихме сирене отгоре…

Затвори очи и на свой ред отхапа с блажено изражение.

Побиха я леки тръпки. От интимното действие да закусват заедно въздухът сякаш се сгъсти. През всичките тези години това можеше да е животът й, това и много повече. Сърцето й отново натежа от мисълта за всичко изгубено.

Джейми отвори очи.

— Освен това запасите в килера ти са оскъдно малко. — Дори да бе доловил някаква промяна в атмосферата, той не се издаде. — Яж, Ливи.

Тя наведе глава и се подчини. Разстройваше се от мисълта, че още я преследват видения, които той сякаш тактично бе забравил. В края на краищата тя настоя да останат само приятели и се стараеше да спазва уговорката, дори й се искаше да е така. Вече бе късно, за каквото и да е друго и най-добре да го запомни.

— Снощи прочетох дневника на Хенри. — Замълча и хвана парче сирене, преди да падне от хляба. — Ако не е бил контрабандист, значи се е занимавал с други тъмни дела. По мои груби изчисления през последните две години от живота си е платил около две хиляди паунда.

Оливия се задави.

— Колко?!

Побутна към нея чаша, пълна с чай.

— Две и двеста, по-скоро. Не са отбелязани приходи, но вероятно господин Брустър разполага с тези данни.

— Той отрече…

Джейми сви рамене.

— И аз не бих признал. Ако цената за транспортирането на стоката е била две хиляди, приходът от продажбите трябва да е превишавал поне десет-дванадесет хиляди.

Тя остави филийката.

— Изключено е.

— Трябва да прегледаме книжата на господин Брустър, за да разберем, а се обзалагам, че вече ги е скрил добре, ако не ги е унищожил. — Млъкна, забелязал изражението й. — Според теб невъзможно ли е човек да изхарчи десет хиляди за две години? Помисли, Ливи. Напълно реално е. Особено като се има предвид на колко хора трябва да бъде платено за мълчанието. Но това сега няма значение.

Умът й работеше трескаво. С горчивина си спомни за анулираната си годишна издръжка. Ако през ръцете на Хенри са минавали такива средства, едва ли се е нуждаел от оскъдната й рента, но той бе посегнал и на нея.

— Защо?

— Цяла нощ мислех по въпроса. Защо те преследва Клери? Очевидно Хенри е бил важна част от операцията и след смъртта му веригата е била сериозно разстроена. Спомена как всичките му други приятели са се изпарили. Само Клери е продължил да се навърта наоколо. Като се изключат… противните му предложения, той иска нещо от теб. Влязъл е в конспирация с лорд Стратфорд да качат сестра ми на яхта, където са я притиснали да му даде информация за теб и е споменал, че Стратфорд не по-малко от него държи да те открие. Ти никога не си срещала лорд Стратфорд, следователно той не е искал нещо лично от теб. Клери и Стратфорд имат предвид нещо друго, някакъв предмет, който според Клери е у теб. — Джейми направи пауза при вида на силно пребледнялото лице на Оливия. — Според мен Хенри е внесъл нещо контрабандно в Англия точно преди смъртта си, не е успял да го достави и сега Клери го издирва.

— Това вече е прекалено! — възмути се тя. — Естествено, че нямам нищо общо с това, но той не би ми повярвал!

— Изобщо не става въпрос да убеждаваме лорд Клери да те остави на мира — отвърна Джейми. — Предметът, ако съществува, въобще не му принадлежи. Дори да е у теб, едва ли ще го поканиш да го вземе и да му пожелаеш, всичко най-добро.

— Прав си. — Тя се поуспокои малко. — Но явно възнамеряваш да използваш този мистериозен предмет по някакъв начин. Как точно?

— Прекалено добре ме познаваш — възхити се той. — Или нечестната ми природа съвсем е започнала да си личи.

Тя се засмя, макар и неохотно.

— Първото, надявам се! Но известна нечестност би била от полза в момента.

Очите му потъмняха, а усмивката избледня. По лицето му за миг пробяга болка, но веднага изчезна. Заговори с обичайния си тон:

— Никога не съм успявал да скрия нещо от теб. Планът ми сега обаче не е най-съвършеният, признавам. — Протегна ръка и започна да изброява, като отмяташе пръст след пръст. — Първо: не е изключено такъв предмет изобщо да не съществува. Клери може напълно да греши, но както казваш — едва ли ще го убедим. Второ: дори да съществува, не знаем абсолютно нищо за него. Трето: не е у нас и не разполагаме с нещо, което да подведе Клери да се разкрие. Четвърто…

— Какво? — подкани го тя, защото той замлъкна.

— Четвърто… — Джейми избягваше втренчения й поглед. — При търсенето вероятно ще привлечем още повече внимание. Не знаем кой друг подозира, че Хенри е укривал разни вещи.

Оливия отпусна рамене, тъмният облак отново надвисваше над нея. Не й стигаше Клери, а съществуваше вероятност и други да дебнат дали не разполага с някои от контрабандно пренесените от Хенри ценности.

— Най-добре да избягам в Америка — обяви тя мрачно. — Едва ли ще е по-страшно от тук.

— Резервен план никога не е излишен. — Джейми бутна тефтера към средата на масата, Оливия го погледна с голяма неохота. Не е ли най-добре да го хвърли в огъня? — Все пак според мен имаме добри шансове. Как се казва адвокатът, който те отпрати вчера?

— Господин Арманд. Но по неговите думи е изгорил всичко от господин Чартърс, истинският адвокат на Хенри.

Джейми кимна.

— Без съмнение така ти е казал. Баща ми беше адвокат. Те не унищожават безгрижно документи на клиенти. Дори напротив. Повечето адвокати съхраняват документите много по-дълго от необходимото. Досадно е да се сортира какво да бъде унищожено и какво — съхранено. Далеч по-лесно е да държиш всичко прибрано настрана. Дори господин Арманд да знае, че разполага с доказателства за незаконни действия, които клиентът му иска да бъдат унищожени, той вероятно още пази част от документите, като доказателство за своята невинност, ако не друго. Помисли какви подозрения биха се насочили към него. Откупил е практиката на господин Чартърс, помагач и укривател на контрабандисти. Известен ли му е бил този факт, когато е поел практиката на колегата си? Ами ако това е една от причините за интереса му към нея? Например да е търсил достъп до документите с цел лично облагодетелстване…

— Да — успя да се обади Оливия, — това определено е измама.

— И не е изключено, когато става въпрос за толкова много пари.

Не бе се замисляла за това. Едва осмисляше сумите, споменати от Джейми. Настроението й помръкна, като си представи всички лъжци и мошеници, с които си бе имала работа. Хенри, себичен и лъжлив негодник. Клери — противен и жесток. Господин Арманд и вероятно господин Брустър я лъжеха преднамерено, без да ги е грижа на какви опасности и бедност я излагаха. И всичко това, за да успеят тези хора да прикрият действията си.

— Ливи? — Нежният тон на Джейми прекъсна мрачните й гневни мисли. Премигна и го погледна. — Отнесе се — отбеляза той. — Не се отчайвай. Не е безнадеждно.

Ако не беше, то се дължеше единствено на него. Колкото и да внимаваше Оливия, не можеше да отрече несравнимо по-големия си шанс да надхитри Клери с помощта на Джейми. Само той вярваше, че тя ще се измъкне от тази бъркотия и бе готов да рискува своята безопасност, за да й помогне, дори след като го цапардоса с лопатата. Едно гласче в съзнанието й нашепваше за риска да загуби така трудно установената дистанция и колко ще се разкайва години наред, ако Джейми отново разбие сърцето й. Ала в момента Оливия твърдо вярваше, че си заслужава да рискува. В края на краищата от дълго време успяваше да запази своята овладяност в присъствието на Джейми.

Наведе се напред и го фиксира с поглед.

— Какво ще предприемем? Имаш идея, предполагам. Надявам се да е непочтена и измамническа.

Приятно изненадан той вирна вежди.

— Надяваш се?

— Щом господин Арманд, Клери и всички останали ме мамят и тормозят, нямам никакви угризения да ги лъжа и аз. Какво да направим?

Усмивката му стана още по-широка.

— Аргументите ти ми допадат. Определено ще прибегнем до някои лъжи. И никой никога няма да те тормози повече.