Каролайн Линдън
Още по-скандално (17)

Глава 17

Върнаха се в хана в приповдигнато настроение.

— Не мога да повярвам — обяви за четвърти път Оливия, когато влизаха в двора на „Трите платна“.

Здраво стискаше картината, грижливо обвита с намаслено платно.

Джейми се засмя.

— Нали имаше предчувствия за днешния ни късмет?

— Но не подозирах картината да е у него. Мислех, че Хенри е направил необходимото, за да не я открия. — Поклати плава. — Той добре се бе погрижил да не разбера нищо за заниманията му.

Джейми й помогна да слезе.

— Изключено е да е предвидил всичко. — Обърна се към коняря и след като му даде указания за коня, я поведе към хана. — Помни: няма съвършени планове.

— Твоите излязоха такива. Нито веднъж не сгреши.

Той се ухили.

— Колкото и да обичам да ми се възхищаваш, и аз съм смаян, че всичките ми догадки се оказаха правилни. Е, сгреших, признавам, когато настоявах на всяка цена да открием госпожица Чартърс.

— Но пък така попаднахме на капитан Пайк. А у него се оказа онова, което търсехме.

— И слава богу.

Джейми отвори вратата. Тръгнаха право към стълбището, за да скрият възможно по-скоро картината. С приведени рамене Оливия я притискаше към гърдите си под пелерината, а Джейми крачеше плътно до нея. Стигнаха подножието, но в този момент ханджията се изправи пред тях.

— Добър ден, господин Колинс. — Кимна на Оливия. — Мадам.

— Добър ден, господин Хюз — кимна Джейми нетърпеливо.

— Имаше ли полза от излизането ви? — Ханджията впи очи в Оливия. Това накара Джейми да застане нащрек още преди мъжът целенасочено да погледне крайчето, което издайнически се подаваше изпод пелерината. — Намерихте ли каквото търсехте?

Страните на Оливия поруменяха. Отвори уста, но не успя да произнесе и дума.

— О, да — отвърна Джейми нехайно. — Чудесен спомен от пътуването ни до Танет.

— Добре ли сте, мадам?

Ханджията я гледаше изпитателно.

— Да. Защо да не съм?

— Изглеждате бледа и разстроена, госпожо Колинс. Или не това е името ви?

Вече бледа като платно, Оливия прошепна:

— Колинс. Името ни е Колинс, сър.

Господин Хюз погледна Джейми.

— Бих искал да остана с дамата насаме за няколко секунди.

Джейми я прегърна през талията.

— Поради каква причина?

— Имам основания да подозирам, че не сте неин съпруг. — Мъжът скръсти яките си мускулести ръце пред гърдите. — Този човек не ви ли е отвлякъл от семейството ви, мадам?

Оливия ахна.

— Какво?! Не, разбира се. Това е съпругът ми. — Пристъпи по-близо до Джейми. — Откъде ви хрумна подобно нещо?

— И е ваш съпруг по ваша свободна воля?

Ханджията изгледа свирепо Джейми.

— Пред лицето на Бог той е мой съпруг. — Тонът на Оливия прозвуча напълно убедително. Вече се бе съвзела от изненадата и тревогата си. Свали си ръкавицата и протегна ръка, за да покаже златната халка, която още носеше. — Ето! На ръката ми е от години, както си личи. За какво е целият този разпит?

Изражението на ханджията омекна.

— Моля за извинение, мадам. Трябваше да се убедя. Ако не сте с него по своя воля, мое задължение е да ви върна при семейството ви.

— Откъде ви хрумна, че не ми е съпруга? — обади се Джейми.

Вратата бе зад гърба им и, откакто се разправяха, никой не бе влязъл, но не пречеше да се спотайва в стая на етажа. Пъхна ръка в джоба и стисна дръжката на пистолета.

— Братът на дамата беше тук. Търсеше я. Избягала с авантюрист и държеше да се убеди, че е добре.

По дяволите. Това можеше да е единствено Клери. Джейми погледна неспокойно към помещенията.

— Джентълменът още ли е тук?

— Не. Почака половин час, каза, че ще дойде по-късно и си тръгна.

— Как изглеждаше? — едва успя да попита Оливия. — Господин Хюз, нямам нито брат, нито девер. Който и да е бил този човек, ви е излъгал.

За пръв път съмнение се изписа по лицето на ханджията.

— Не искам да съм неуважителен, мадам, но сигурна ли сте? Описа ви най-подробно. Била сте по-малката му сестра, почтена и благовъзпитана. Родителите ви не били на себе си от тревога и се опасявали, че някакъв авантюрист ви е склонил да го последвате.

— Всичко това е лъжа. Нямам брат и от години не живея в дома на родителите си. Как изглеждаше той? Висок, с тъмна коса, сресана назад, гърбав нос и високомерно поведение?

— Да — потвърди Хюз бавно.

— Спомена ли къде е отседнал? — обади се на свой ред Джейми. Стисна още по-здраво дръжката на пистолета. Дали пък няма да успее да догони Клери? — Преди колко време си тръгна?

— Преди близо час. Не каза къде е отседнал. Щял да дойде довечера да види… — поколеба се, — да види госпожа Колинс.

Оливия тихо простена. Джейми пусна пистолета, обгърна я през раменете и я притегли към себе си.

— Не — прошепна той. — Недей. Никога няма да те докосне.

Все още треперейки, тя кимна плахо.

Сега ханджията изглеждаше разколебан.

— Кой е този човек? Явно го познавате…

— Да — потвърди Джейми. — За голямо съжаление.

Господин Хюз си прочисти гърлото.

— Аз… Аз го пуснах да изчака във вашата стая.

Джейми присви очи. Дори Клери да беше приятел, ханджията бе допуснал непознат в стаята на свои гости.

— Много странно — обяви той ледено. — Изрично помня как заплатих за самостоятелно използване на стаята поне до утре.

Ханджията се изчерви.

— Не исках в хана ми да се случва нещо нередно — промърмори той. — Джентълменът настоя да провери дали сестра му не е останала тук. Почуках, никой не ми отговори и той ми нареди да отключа. Тогава той влезе… Май трябваше да го накарам да изчака долу.

— Май, да — изгледа го свирепо Джейми. — Вие останахте ли при него? Откъде сте сигурен, че не е крадец?

— Ами не приличаше на крадец… — смотолеви след известно време запитаният.

Джейми кимна към стълбището.

— Да се качим да видим дали сме ограбени и да повикаме местния стражар, ако се налага.

Осъзнал колко всъщност е виновен, господин Хюз не спря да се оправдава и да повтаря колко добри са били намеренията му. Джейми почти не го слушаше. Слава богу, че Оливия държеше търсената картина под пелерината си.

— Отключете вратата.

Господин Хюз погледна разтревожен пистолета, който Джейми измъкна от джоба си, а след като видя и изражението на младия мъж, завъртя ключа. Джейми бутна Оливия нежно настрана, вдигна пистолета и пристъпи напред.

— Още ли твърдите, че е брат на дамата? — попита той мрачно.

Господин Хюз пребледня. Всичко в стаята бе преобърнато и разхвърляно. Две от роклите на Оливия, метнати върху леглото, бяха разкъсани на парчета. Комплектът му за писане беше отворен, а махагоновият капак и мастилницата — счупени. По пода се валяха разпилени листа.

Оливия надникна и ахна. Джейми й хвърли предупредителен поглед и тя млъкна.

— Идете да доведете стражаря — нареди той на господин Хюз.

— Няма ли първо да проверите дали нещо не липсва?

— Ще го направя във ваше отсъствие.

Джейми го избута навън и затвори вратата. Прокара ръка през косата си и изруга.

— Какво ще правим? — прошепна Оливия, оглеждайки пораженията. — Бил е тук… Разкъсал е дрехите ми… Вероятно е прочел книжата на Хенри…

— Сигурно. — Пристъпи към нея и взе картината. — Но не е намерил това и затова е изкарал яда си върху вещите ни.

— Но той е тук, в Рамсгейт — простена тя. — Успял е да ни открие. Как ще стигнем в Лондон преди него? Как ще се измъкнем от града, без да ни последва? Ами ако идва насам, за да довърши започнатото?

Той остави картината на пода и залости вратата. Постави пистолета върху шкафа и извади втория от кутията. Зареди и него, като през това време мърмореше:

— Боже, надявам се да го направи. Готов съм да приключа с него веднъж завинаги.

— Не! — Тя го хвана за ръката. — Стражарят идва насам. Ако убиеш Клери, ще те арестуват.

Джейми застина за миг. Все още се изкушаваше да изпълни заканата си, но тогава щеше да остави Оливия сама и то в най-усамотения край на графство Кент, с картина, която я превръщаше в мишена. А дали единствено Клери я искаше? Въздъхна.

— Няма да го застрелям, ако не се налага. Събери каквото е читаво за употреба, другото остави. Господин Хюз ще прекара следобеда да ни набави най-необходимо. В противен случай ще го преследвам за съучастие с крадец.

Оливия кимна и започна да оглежда багажа. С изключение на комплекта за писане, нищо от вещите на Джейми не бе докоснато. Джейми напъха нещата си в куфара и започна да вдига разхвърляните хартии. В един момент гласът на Оливия го накара да замръзне.

— Джейми — промълви тя, все едно я душаха.

Остави всичко и бързо отиде при нея. Страхуваше се да не припадне. Подаде му лист. Беше от неговата тетрадка, но не с неговия почерк. Съдържаше следната заплаха:

Знаеш какво искам. Не ме принуждавай отново да те издирвам. Достави го в лондонския ми дом до една седмица или много, много ще съжаляваш, задето се опита да ме измамиш, скъпа Оливия.

— Това означава ли, че няма да се върне тази вечер? — Оливия се бе вкопчила в ръката му. — В безопасност ли сме засега?

— Може би. — Но не беше сигурно. Джейми изобщо не вярваше на Клери. — Тази вечер ще бъдем в безопасност, даже и да не е тук.

Мълчаливо приключиха със събирането на багажа. Джейми си прегледа книжата, мъчеше се да открие какво би помогнало на Клери да ги проследи отново. Писмата на Даниел и на Батшеба още бяха налице. И двете, написани със завоалирани фрази, биха се сторили безинтересни на трети човек. Писмата за кредит от банкера му се намираха в джоба на палтото му, до тефтера на Хенри. Джейми отправи мълчалива благодарност към баща си за мъдрия съвет никога да не оставя важни документи без надзор. Купчината с книжата на Хенри бе изчезнала, но Джейми го очакваше. Макар и за миг, върху лицето му се появи усмивка. Тези хартии сега бяха безполезни, но се надяваше лорд Клери да си скубе носите, докато се опитва да ги разгадае.

Вдигна тетрадката си, от която виконтът бе откъснал лист, за да напише бележката. Разлистя страниците. Попадна на таблицата на Оливия с датите от писмата на Хенри и метеорологичните бюлетини. Те щяха да помогнат на Клери много повече, ако бе съобразил какво представляват. Сега, разбира се, когато картината вече не беше у господин Пайк, дори таблицата не бе от особена полза.

Готвеше се да пъхне тетрадката в куфара, но тя се отвори. Няколко страници бяха откъснат. Сърцето му застина, когато си даде сметка какво е имало върху тях.

Клери бе откраднал всичко написано от него.