Каролайн Линдън
Още по-скандално (4)

Глава 4

Грейвзенд, Кент, 1822 година

Според Оливия Таунсенд бе спрял не само часовникът над писалището на чиновника, но и самото време.

— Господин Арманд още дълго ли ще се бави? — осведоми се тя.

Гърбът я болеше, седеше на твърдия дървен стол от часове. Нямаше представа от колко, защото часовникът беше спрял, но й се сториха цяла вечност.

— Не знам — отвърна чиновникът, без да вдига поглед. — Той е много зает човек, мадам.

Оливия предположи, че е така. Докато чакаше, дойдоха и си отидоха поне трима клиенти, въвеждаха в кабинета на господин Арманд всички още при пристигането им. Чиновникът им се кланяше и се усмихваше пресилено, но иначе ставаше от стола само за да добави въглища в огъня или да донесе халба бира от странноприемницата срещу кантората. Тъй като огънят бе далеч от нея, в другия край на помещението, а мъжът нито веднъж не й предложи нещо за пиене, Оливия се настройваше все повече и повече срещу него. Започна да си представя как грабва пачето перо от ръката му и го счупва, преди да нахлуе във вътрешния кабинет и се изправи лице в лице с адвоката. Последният клиент си тръгна преди известно време, а нов не се появи. Ако чиновникът не я лъжеше, господин Арманд бе известен за присъствието й, но не я приемаше от обяд.

Чиновникът обърна нова страница и продължи да стърже с перото във внушителната тетрадка. Все едно преписва историята на света, помисли си Оливия раздразнено.

— Бихте ли му напомнили, че чакам?

Не си даде труда да си смекчи тона.

Чиновникът я погледна над очилата. Беше пълен възрастен мъж с посивели коси, неодобрението бе ясно изписано върху лицето му.

— Знае, мадам.

— Според мен е забравил — възрази тя. — Дойдох в отговор на пакет, който той ми прати. Дълги години бе адвокат на съпруга ми…

— Адвокат на съпруга ви беше господин Чартърс, госпожо Таунсенд — прекъсна я мъжът. — Господин Арманд само пое клиентите му.

— След като не се занимава повече с делата му, най-добре да ми предаде всички документи и папки на съпруга ми. — Оливия се усмихна на киселото изражение на чиновника. — Съпругът ми вече е покойник и навярно само събират прах. Дайте ми ги и ще си тръгна, без да безпокоя господин Арманд.

Той отново се захвана с писането, без дори да я удостои с отговор. Търпението на Оливия съвсем се изчерпа. Изправи се, но в същия момент вратата към кабинета се отвори.

— Госпожо Таунсенд — обади се мъжът на прага, — ще влезете ли?

Потисна гнева си, направи възпитан реверанс и мина край него, озова се в голямо, но разхвърляно помещение. Бледи правоъгълници по стените отбелязваха местата, където бяха висели картини, рафтовете за книги зееха празни. Господин Арманд измърмори някакво извинение и избърса праха от един стол, преди да й го предложи.

— Съжалявам за забавянето. Не очаквах да дойдете лично.

Това малко смекчи раздразнението й.

— Разбирам. С изненада обаче научих, че част от документите на съпруга ми са още у вас. Хенри е мъртъв вече от почти две години. Държа да събера всичките му книжа.

— Така ли? — отрони бавно господин Арманд. — Госпожо Таунсенд, не получихте ли писмото ми? Второто?

— Не — отвърна Оливия озадачена. — Получих само едно.

Той седна зад бюрото с измъчен вид.

— Госпожо Таунсенд, пратих ви тефтер…

Съсредоточила цялото си внимание върху адвоката, Оливия кимна.

— Затова съм тук.

Именно заради тефтера тя изостави всичко и дойде в Грейвзенд посред зима. След кончината на Хенри ставаше все по-ясно и по-ясно, че той е криел тайни от нея, големи и важни тайни. Това само по себе си не я изненада, по време на целия им брак останаха доста дистанцирани, все едно двама бегли познати съжителстваха заедно. Хенри никога не й доверяваше с какво се занимава, но доколкото сметките винаги бяха платени, тя и не настояваше. Предполагаше, че живеят от наследството от баща му, а то бе значително.

Но след смъртта на Хенри доходите й чувствително намаляха, макар да очакваше за нея да е уредена пожизнена рента. Адвокатът господин Брустър се задоволи само да й съобщи, че всички влогове са изчерпани, а рентата й е анулирана. Нямаше представа откъде Хенри бе придобивал средствата си, но със смъртта на Хенри тези средства изчезнаха. Заедно с парите изчезнаха и заобикалящите го дотогава негови приятели. Оливия не възразяваше. Съзнаваше, че не прилича на чаровния си общителен съпруг и приятелите му нямаха време за вдовица с ограничени доходи и невисоко обществено положение. Щеше й се всъщност всички приятели на Хенри да се отдалечат, но един — виконт Клери — не се махна и оттам започнаха всичките й грижи.

Само при мисълта за него пулсът й се ускори и бе на път да загуби самообладание. С известно усилие съсредоточи вниманието си върху господин Арманд. Само преди три седмици, напълно неочаквано, получи от него пратка, придружена с уведомително писмо, че поема клиентите на покойния Ричард Чартърс, очевидно един от адвокатите на Хенри. Пишеше още как открил сред книжата на господин Чартърс приложения тефтер с името на Хенри. Тефтерът представляваше нещо средно между дневник и счетоводна книга, с характерния си почерк Хенри бе отбелязвал постоянен поток от плащания. Получателите обаче бяха записвани само с инициали, а оскъдните допълнителни бележки изглеждаха доста съмнителни.

Заради подмятанията на лорд Клери Оливия бе започнала да подозира, че съпругът й се е занимавал с нещо непозволено, дори незаконно, и тефтерът сякаш го потвърждаваше, макар и да не обясняваше какви точно са въпросните занимания. Ако разбере какви ги е вършил Хенри и как лорд Клери е замесен, щеше да спечели предимство пред виконта и да го убеди да стои далеч от нея.

Или поне така се надяваше, в противен случай нямаше представа какво да предприеме нататък.

Господин Арманд размърда крака и се почеса по брадичката.

— Да, тефтерът. Сортирането на папките на господин Чартърс се оказа изключително тежка задача. Практикувал е над четиридесет години и остави обемиста информация за клиентите си…

— Разбирам — намеси се бързо Оливия. — Сигурно нямате търпение да се отървете от излишното. Тук съм, за да прибера всичко, което съпругът ми е оставил в ръцете на господин Чартърс.

Не можеше да е само тефтерът. Трябваше да има и още нещо.

— Вижте, госпожо Таунсенд… — Направи пауза — Въобще не биваше да ви пращам тефтера. Стана по погрешка и ако проявите любезността да ми го върнете…

— Какво?

Усети как ушите й пламнаха.

— Да, изненадата ви е обяснима. Искрено и дълбоко се извинявам. Вероятно при местенето е попаднал в грешния кош и затова не схванах веднага естеството на съдържащата се в него информация.

— И какво точно е това естество?

За пръв път Оливия се почувства извънредно доволна, че остави тефтера скрит в наетата малка къща. Първоначално смяташе да го вземе със себе си, в случай че господин Арманд предложи да й помогне да разгадае съдържанието, но необясним инстинкт я тласна да го скрие под дъските на пода. Очакваше да го поиска по-скоро Клери, а не адвокатът, който го изпрати.

Господин Арманд й се усмихна предразполагащо.

— Настоявам, мадам, да го получа обратно.

— Не — категорично възрази тя. — Аз настоявам да получа всичко, принадлежало на съпруга ми. Ако е оставил дълг, готова съм да го изплатя.

Дланите й овлажняха. Именно поради тази причина зае солидна сума от Пенелопе Уестън, но се надяваше да не й се наложи да я използва. Нямаше абсолютно никаква идея как ще се издължи на приятелката си.

— Не, няма дълг. Веднага щом разкрих грешката си ви писах, за да го поискам обратно.

Оливия вирна решително брадичка.

— Почеркът е на съпруга ми. Отричате ли, че тефтерът е негов?

— Разговорът ви разстройва, виждам. Опасявах се точно от това. — Вдигна ръка, защото тя се готвеше да заговори. — Искрено се извинявам за грешката си да ви пратя тефтера и да наруша спокойствието ви. Господин Чартърс се грижеше информацията за клиентите му да е поверителна и държеше нещата да се запазят такива и след смъртта му. Тефтерът се намираше в кутия с документи, за които господин Чартърс бе оставил нареждане да бъдат унищожени след кончината му.

Подът под краката й направо се срина.

— Господин Арманд — подхвана тя предпазливо, — ако имах представа, че съпругът ми е оставил лични вещи при господин Чартърс, щях да ги изискам преди месеци. Тези документи принадлежат на мен, а не на господин Чартърс или на вас. Моля ви да ми ги дадете незабавно.

Адвокатът се наведе напред.

— Мадам, не разбирате. Тези документи трябва да останат поверителни. Явно господин Таунсенд е пожелал така, иначе господин Чартърс нямаше да остави подобни указания.

— Това е само ваше предположение — възрази тя. — Съпругът ми не би ги скрил от мен, уверявам ви, сър.

Оливия нямаше представа как всъщност стоят нещата, но не възнамеряваше да споделя тревогите си с адвоката. Хенри не беше най-добрият съпруг, но не бе и толкова ужасен. Убедена бе, че Хенри не би искал Клери да я сплашва или да я нарани, а сега мистериозният тефтер и всякакви други документи, свързани с написаното, можеше да се окажат единственото, което да го спре.

— Независимо от това инструкциите на господин Чартърс бяха съвършено ясни: всичко трябва да бъде изгорено. И вече е.

Тя премигна.

— Изгорили сте ги?!

Той кимна.

— И настоявам да върнете тефтера, за да бъде унищожен и той.

Оливия го погледна смаяно.

— Едва ли говорите сериозно.

— Госпожо Таунсенд, просто искам да ви спестя куп неприятности. Указанията на господин Чартърс са всичко свързано с тефтера и самият той да бъдат унищожени след кончината на господин Таунсенд. Това значи, че иначе биха ви разстроили и подновили мъката ви. Препоръчвам ви да ми върнете тефтера и да забравите за него.

Не. Не получи отговор на молитвите си, а само се натъкна на поредната мистерия и на въпрос, който едва ли имаше благоприятен отговор. Вдървено се изправи.

— Отказвам да го сторя, сър.

Започна все по-силно да се притеснява, че Хенри наистина е бил замесен в нещо ужасно, нещо, в което и лорд Клери вероятно е имал участие. Защо иначе съпругът й ще настоява всякакви доказателства да бъдат унищожени след смъртта му? Така или иначе оставаше шансът виконтът да говори с господин Арманд и да се добере до тефтера. И ако Клери е проследил идването й в кантората…

Налагаше се да се избави от адвоката. Смяташе я за жена, лесна за манипулиране и податлива на емоции. Най-добре да продължи да поддържа тази представа. Извади кърпичка и силно ухапа вътрешната страна на бузата си, за да й потекат сълзи.

— Май не разбирате мъката ми, господин Арманд. Не само не искам да го забравя, но се вкопчвам в паметта му. Всичко негово, дори да е незначително, сега ми е по-скъпо от всякога, защото някога е било негово, а аз го загубих завинаги.

И нещо повече. Хенри сякаш предпочиташе да отнесе тайните си в гроба и да я остави тя да понесе последствията. От ден на ден Хенри й отмиляваше все повече, но бе готова да даде почти всичко, за да види документите му, които биха разрешили сегашните й проблеми.

Оливия остави малко истерия да се прокрадне в тона й.

— Ако някога загубите толкова любим човек, ще разберете как се чувствам! Документите на моя съпруг ми принадлежат и вие нямате никакво право да ги унищожавате. Не и толкова прибързано. Същото щях да кажа и на господин Чартърс, ако бе имал почтеността да ме уведоми за съществуването им. Не одобрявам адвокат, който лишава вдовица от собствеността на съпруга й и се питам какво е искал да прикрие господин Чартърс, оставяйки указанията да бъдат изгорени!

Господин Арманд също се изправи.

— Госпожо Таунсенд — тонът му звучеше снизходително, но и леко заплашително, — злословите по адрес на един достоен човек. Нервите ви, очевидно, са изопнати…

— Вероятно — кресна тя. — Страшно съм разочарована, че последните вещи на скъпия ми съпруг са унищожени без мое позволение. Довиждане, господин Арманд.

Притисна кърпичката към устните си и излезе от кабинета. Без да обръща внимание на насмешливата усмивка на чиновника грабна пелерината си и си тръгна. Неприятният дребен човечец несъмнено през цялото време е знаел, че работодателят му ще й съобщи лоши новини.

Навън я прониза студен вятър. Оливия вдигна качулката и си сложи ръкавиците. Изгуби цял ден, а още по-лошото бе, че не знаеше какво да предприеме нататък. Бе прочела част от тефтера на Хенри, но всичко се оказа влудяващо тайнствено, бе възлагала сериозни надежди документите от адвоката да й помогнат. Нямаше начин да не са съдържали информация за всички пари, така старателно описани от Хенри. И, продължи разсъжденията си тя, ако толкова много пари са минали през ръцете на адвоката, той положително е знаел нещо повече за тях. Да, очевидно господин Чартърс е знаел много неща, но господин Арманд бе изгорил уликите. Най-добре по-внимателно да се запознае със съдържанието на тефтера, защото явно разполагаше само с него.

Градчето се приготвяше за вечерта. По прозорците на къщите по главната улица светеха лампи, а ароматът на печено месо я лъхна на няколко пъти. Нарочно нае малка къща извън града, но сега, заради къркорещия й стомах и замръзналите ръце, сърцето й се сви. Чакаше я дълъг път, преди да хапне пред запалената камина. Присви рамене и пое по пътя на север, към брега.

Някъде към последния завой преди къщата чу стъпки зад гърба си. Затаи дъх и се заслуша: бързо я застигаха тежки стъпки; дълги, мъжки крачки. Може би някой бързаше към дома си, но въпреки всичко… Сърцето й почти спря и дъхът й секна, защото през ума й се мярнаха и други възможности. Ако лорд Клери я бе открил някак, проследил я е и сега я застига тук сама, на тясната пътека в края на градчето…

Ръцете й под пелерината се свиха в юмруци. Не, не, не. Ако мисли прекалено дълго в тази посока, той ще спечели. Месеци наред той се опитваше да я съблазни, прибягвайки ту към принуда, ту към сплашвания. Ако я бе проследил до Грейвзенд посред зима, няма да приеме поредния й отказ.

Кръвта забушува във вените й и тя ускори крачка, изпитваше безсилен гняв. Чувстваше се безкрайно уморена — десет години от живота й бяха провалени от мъже, които я манипулираха или принуждаваха да постъпва както те искат, без да се замислят какви са нейните желания. Първо — баща й, после — бащата на Хенри, самият Хенри, противният адвокат и сега превъплъщението на дявола — лорд Клери. Оливия бе на края на силите си.

Ненавиждаше Клери и той я ненавиждаше. Ако не се стремеше толкова много да се навре под полите й, сигурно вече щеше да е устроил „злополука“, та да се отърве от нея. Дори се съмняваше дали наистина продължава да я преследва като жена, или просто цели тя да изчезне.

Стигна до изоставена постройка. Някога бе приютявала пазачи, които в едно с отдавна сриналите се високи странични зидове бяха възпирали хората да ходят към мочурищата. А виещата се пътека след постройката отвеждаше към наетата от нея малка къща. Благодарение на лунната светлина различи предмет, който изпълни сърцето й с радост: лопата.

Впи очи в нея, сякаш ако извърнеше поглед, щеше да я загуби безвъзвратно. Стъпките продължаваха да я следват. Възможно бе преследвачът да изчаква окончателно да излязат от градчето, отмине ли постройката, високите храсти щяха да я скрият напълно и от последните прозорци на Грейвзенд и така изчезваше каквато и да било надежда някой да й помогне. Пътеката напред се виеше пуста и тъмна. Дори Клери да я убие, никой нямаше да открие трупа й преди пролетта.

Пред нея, облегната на полуразрушената стена, стоеше лопатата. Помоли се мислено да не се разпадне, щом я докосне. Случваше се, когато нещо стои на открито и е изложено дълго на морския въздух. Сечивото обаче бе единствената й надежда и тя възнамеряваше да го използва.

Грабна дръжката и се залепи за стената, опитвайки се да овладее шумното си дишане.

Стъпките спряха. Сърцето й заби лудо. Впи очи към мястото на пътеката, където щеше да се появи преследвачът, ако наистина имаше такъв. Върви си, помоли се тя наум. Не възразяваше да види Клери мъртъв, ала не знаеше дали ще има сили тя да го пребие до смърт.

Той заговори. Воят на вятъра заглуши думите, но безспорно бе мъжки глас. Стъпките му се приближаваха.

Студена пот изби по слепоочията на Оливия. Вдигна лопатата над главата си. Ръцете й трепереха. Ако замахне и не уцели, Клери вероятно ще я убие със същата тази лопата.

Притъмня, защото пред лунния диск премина облак. Щеше да й е по-трудно да вижда, но и той щеше да е затруднен. Оливия се разкрачи леко, за да не загуби равновесие. Молеше се да е допуснала грешка, мъжът да не я преследва и да продължи по пътя си, или — ако й мисли злото — да се появи най-после иззад ъгъла. Да стои и да чака, застинала от ужас, бе истинско мъчение.

Крачка, после — още една… Появи се висока, обгърната от сенки фигура. Шапка криеше лицето му, но дори на оскъдната лунна светлина тя видя дулото на пистолета в ръката му.

Оливия си пое дълбоко въздух и замахна с всички сили.

Лопатата се стовари върху ръката му и пистолетът отлетя в тъмнината. Мъжът изруга и се сви на две. Оливия вдигна лопатата, готова да нанесе втори удар. Трябваше да му попречи да вземе пистолета.

— Спри! — извика той и, падайки на колене, вдигна ръце. — Чакай!

Оливия разпозна гласа точно когато се готвеше да замахне втори път. Не беше Клери въобще не беше някой, който би я наранил.

— Дж-Джейми? — невярващо заекна тя.

— Добър вечер, Ливи — поздрави Джеймс Уестън с крива усмивка. — Радвам се да те видя отново.