Каролайн Линдън
Още по-скандално (20)

Глава 20

На следващия ден се върнаха в Лондон, в дома на семейство Уестън на площад „Гроувнър“. Оливия многократно бе посещавала къщата, но не беше им гостувала. Отхвърляше поканите, защото живееше наблизо. Този път обаче я настаниха в голяма, елегантна спалня с изглед към площада.

— Става ли?

— Разбира се — усмихна се на Джейми, застанал на прага. — Сигурно си доволен отново да си вкъщи.

Той сви рамене.

— Това е домът на родителите ми. Безопасен е и удобен. Никой няма да влезе без мое разрешение, а прислужниците ще бъдат нащрек.

— А твоят дом къде е?

Тя не знаеше той кое смята за свой дом. Може даже да не бе в Лондон. Прекалено често отсъстваше от града, за да поддържа къща в столицата.

— Нямам — отвърна той. — Не се задържам дълго на едно място и не ми е необходим.

Остани при мен, помисли си тя с копнеж. Джейми обаче не бе споменавал и думичка за бъдещето. Възможно бе шансът им за щастлив съвместен живот да е бил пропилян преди години. Но всеки миг, прекаран в неговата компания или в обятията му, само затвърждаваше убеждението й, че никога няма да обича друг мъж. Него искаше да вижда всеки ден до края на живота си. Ала с течение на времето си даде сметка, че той може да не изпитва същите чувства.

— Трябва да отскоча до квартирата си — обяви тя, отърсвайки се от мрачните мисли. — Да си взема дрехи и някои лични вещи.

— Пенелопе не ти ли даде рокли?

— Да, но искам моите.

Дрехите на Пенелопе й бяха малко тесни в бюста и леко къси. Лейди Саманта също предложи да й заеме рокли, но тя бе даже по-слаба от Пенелопе. Макар всичко предложено от приятелката й да бе далеч по-хубаво и елегантно от нейните тоалети, тя искаше отново да се почувства нормално, като носи своите дрехи.

— Разбира се — съгласи се Джейми. — Налага се обаче да побързаме. Не искам цял Лондон отсега да разбере, че сме се върнали.

— Добре. Достатъчен ми е само четвърт час.

Два часа по-късно отидоха до квартирата й. Джейми нае обикновена карета. Оливия метна воал над шапката. Времето в Лондон бе далеч по-меко, отколкото в Кент, но тя сложи плътната пелерина на Пенелопе.

Извади си ключа и щом свиха по Кларджес стрийт стисна дръжката на празния куфар. Щеше да побере, каквото смяташе да вземе.

Изскочи навън преди Джейми да е спрял каретата и отключи вратата, докато той се погрижи за конете. Нейните стаи се намираха на първия етаж, но още не бе изкачила и три стъпала, и по коридора се зададе ниската, пълна фигура на хазяйката й.

— Ето ви! — провикна се госпожа Хардинг. — Спрете! Чувате ли, госпожо Таунсенд? Спрете!

— Да? — попита нервно Оливия. — Отбих се само за няколко минути, госпожо Хардинг…

— Крайно време беше. Ако не ви познавах по-добре, щях да реша, че сте се забъркали в нещо нередно.

Джейми я побутна да продължи напред.

— Дълга история, мадам, но сега нямам време.

Оливия се изкачи още едно стъпало.

— Много посетители имахте, откакто заминахте. Няма ли поне да си вземете писмата?

Оливия застина.

— Писма ли?

— Доста при това — кимна хазяйката й. — Прибрах ги в будоара, защото не знаех…

— Кой ги донесе? — прекъсна я Джейми.

Госпожа Хардинг го погледна навъсено.

— Това не е ваша работа, сър. А и кой сте вие? Госпожо Таунсенд, да не сте в опасност?

Писмата вероятно бяха от Клери. Какво ли й пращаше?

— Това е довереният ми приятел господин Уестън. Дайте му писмата.

Щяха да спестят време, ако Джейми разгледа писмата.

Госпожа Хардинг я погледна колебливо.

— Не знам, госпожо Таунсенд…

Джейми я дари с чаровна усмивка.

— Приятно ми е да се запознаем, мадам — поклони се той. — Казахте, че е имала доста посетители напоследък?

Поведе възрастната жена по коридора и направи знак на Оливия да върви.

Тя хукна. Ръцете й трепереха, докато отключваше, но завари стаите както ги остави. Влезе в спалнята и напъха в куфара възможно повече дрехи. Джейми още не бе дошъл да я вземе, но имаше чувството, че вече е прекарала тук цял час. Влезе в будоара и отвори най-горното чекмедже на скрина. Трябваше й плътен шал, за да смени разкъсания от Клери в Рамсгейт.

В чекмеджето имаше и купчина памфлети. Поколеба се. Май беше най-добре да остави колекцията си от „50 начина да съгрешиш“ тук, но от друга страна… Описваха пикантните любовни преживявания в Лондон на овдовяла жена. Авторката, лейди Констанс, не се колебаеше да си доставя плътски удоволствия и не се свенеше да ги описва. Напъха и памфлетите в куфара. Нещо за четене нощем, оправда се тя пред себе си, за да не мисля за проблемите си, а и да се вдъхновя за нови приключения в леглото.

Стъпки на прага я стреснаха.

— Скъпа Оливия — чу тя гласът, който от месеци неизменно присъстваше в кошмарите й, — радвам се да те видя отново.

Оливия се завъртя рязко. Чувстваше се като лисица, застинала пред дулото на ловец, докато лорд Клери пристъпваше напред с блеснали тъмни очи и подигравателна усмивка на устните.

Не, тя не е безпомощна лисица. Няма да допусне този мъж да я сплаши.

— Лорд Клери? Не чух прислужницата да съобщава за пристигането ви.

— Сякаш бих чакал глупачката да се качи, след като те търся от седмици. Какъв късмет да мина оттук, когато най-после се реши да се прибереш вкъщи.

— Наричайте ме госпожа Таунсенд от уважение към близкия ви приятел, мой съпруг.

— Да, вярно. Горкият Хенри. Да умре ненадейно, оставяйки красива, млада… — Застана пред нея и продължи: — Безпомощна… — Тъмните му очи я изгаряха. — … глупава вдовица.

Насили се да изправи рамене, надяваше се да изглежда по-овладяна, отколкото се чувстваше.

— Какво ласкателство — отбеляза тя привидно равнодушно. — Малцина биха нарекли жена на моята възраст „млада“.

Устните му се изкривиха в присмехулна усмивка.

— А същевременно постъпваш като вятърничаво момиче. Наистина ли мислеше, че ще успееш да избягаш от мен?

— Тя добре се справи, смятам — обяви Джейми от прага.

Оливия забеляза как виконтът трепна. В очите му се мярна гняв, но той го потули за секунди. Обърна се и погледна Джейми снизходително.

— О, съучастникът. Как ти беше името? Уестли?

— Джеймс Уестън — изгледа го не по-малко изпепеляващо Джейми. — Репутацията ви предхожда, сър.

Клери отново се усмихна подигравателно.

— Надявам се. Както се надявам и двамата да не го забравяте. — Отдръпна се от Оливия, която издиша предпазливо от облекчение. — Уморих се да чакам отговор на писмата си и се принудих, както виждате, да дойда лично. — Изгледа Джейми хладно. — Дайте ми я и ще се разделим приятелски.

— Приятелски? — Джейми вирна вежди, преструвайки се на искрено изненадан. — Колко великодушно. Особено след като унищожихте толкова дрехи.

— Всички ние имаме моменти на самозабрава. — Погледна Оливия. — Да пътувате като съпруг и съпруга, въпреки че не сте, се дължи на същото, не смятате ли?

— Сигурен ли сте? — попита Джейми.

Самодоволното изражение на Клери изчезна. Сега отново бе бесен.

— Знаете какво искам. Дайте ми я!

— Я? — повтори Джейми. — Какво точно имате предвид? Кажете, след като сме така искрени и честни един с друг.

— Наясно сте какво желая.

Джейми нарочно погледна многозначително към Оливия.

— Да — съгласи се той. — Но това никога няма да стане.

Клери си пое дълбоко въздух и Оливия се приготви за гневен изблик. Джейми изглеждаше все така хладнокръвен, но въпреки това тя прецени мислено разстоянието до вратата и местонахождението на свещника, с който смяташе да се защити при необходимост. Клери обаче издиша и отпусна рамене.

— Не нея, естествено, а контрабандата на Хенри. Знам, че сте я донесли от Танет. Веднага ми я връчете.

— След като е на Хенри, по право се пада на вдовицата му.

— Не се прави на хитрец — тросна се Клери. — Моя е.

Джейми го изгледа равнодушно.

— Изрично помня, че видях разписка с почерка на графа на Стратфорд във връзка с неговата претенция върху онова, което вие търсите. Ако някой друг, освен госпожа Таунсенд, има правата над… предмета, то това е новият граф Стратфорд. — Усмихна се. — И мой зет, впрочем.

Мускул на брадичката на Клери трепна.

— Добре, щом така искате. Много жалко, че оцеля.

— Да, и настоява да си поговорите за случилото се при реката — подметна Джейми. — В присъствието на съдия.

Клери въздъхна.

— Би било само загуба на време. В какво ще ме обвини? В убийство? Като благородник, ако се стигне до съд, ще застана пред Камарата на лордовете. Помислете за миг какви са шансовете ми. Кой ще ме обвини? Новият граф с неговите оскъдни връзки? Лично той не видя нищо. Съпругата му, новобогаташката, за която графът се ожени, за да избегнат скандал, тя ли ще ме обвини? — Усмихна се победоносно. — Всички сме наясно: няма да попадна в затвора.

На Оливия й прилоша. Боже, той бе напълно прав. Нали Грей ги предупреди именно за това? Досега се опасяваше да не би Клери да я нарече лъжкиня, но ставаше по-лошо. Щеше да нарече също Пенелопе и съпруга й лъжци и всички надути лордове от Парламента щяха да му повярват.

Джейми обаче само подметна:

— Ще видим.

— От друга страна — продължи виконтът все едно Джейми не бе казал нищо, — ако ми дадете каквото искам, няма да посрамя семейството ви. Приемам ви за делови човек. Мъж, който разбира, кога му се предлага успешна сделка.

— В случая парите не играят роля — промълви Джейми.

— Нима? — Оливия зърна лукавата усмивка, когато Клери отново я погледна. — Май си по-глупав, отколкото си представях.

С рязко движение се насочи към Джейми и с две ръце го блъсна в гърдите. Джейми отстъпи, но се хвана за рамката на вратата. Виконтът силно притисна веднъж-дваж вратата. Заради притиснатите си пръсти Джейми извика от болка и се пусна. Без да губи и секунда Клери затръшна вратата, превъртя ключа и се обърна с лице към нея.

Оливия вече бе грабнала свещника. Всякакъв страх и тревога я напуснаха, като видя как нарани Джейми. Беше готова да убие мъжа пред себе си. Вдигна свещника.

— Ако се опитате да ме докоснете, ще ви размажа главата — процеди тя през зъби.

Ръцете й въобще не трепереха.

Клери пристъпи крачка напред, но спря. Оливия дочу крясъците на Джейми и разтревожените писъци на госпожа Хардинг отвън. Не откъсваше очи от Клери.

— Няма да ти посегна тук и сега, скъпа, но ще бъдеш моя. Ти ще дойдеш при мен и ще ме молиш на колене. Желая те прекалено отдавна, а на мен никой никога не ми отказва.

— По-скоро бих скочила в Темза.

Той изсумтя.

— И двамата знаем каква всъщност е истината. Наясно сме, че искаш да живееш дълго и щастливо с твоя сър Ланселот пред вратата. — Чу се силен удар върху вратата. — Ще ми даде картината, за да не изоблича сестра му като малка никаквица, а ти ще ми се отдадеш, за да съхраниш малкото, останало от репутацията ти.

Оливия само изсумтя възмутено. Отново се чу силен удар и вратата изскърца. Джейми не се колебаеше да я разбие.

— В противен случай, ще те изоблича като двулична греховна личност, каквато си. Много небрежно от твоя страна, скъпа, да оставяш улики там, където всеки ще ги намери. А когато сър Ланселот открие какъв скандален живот води привидно скромната вдовица… — Очите му се плъзнаха по нея и се задържаха по-дълго върху гърдите й, преди да продължат надолу. — Дано си научила повече от непристойните си приключения, за да ме убедиш да не разпространявам малката ти тайна.

Напълно объркана, Оливия премигна. Да я изобличи като двулична греховна личност?! Какво значеше това? Вярно, щеше да назрее скандал, ако се разчуе, че с Джейми са любовници, но чак двулична греховност?

Нещо отново се удари във вратата и този път навсякъде се разпиляха трески. На прага Джейми стоеше с брадва в ръка.

— Лорд Клери — подхвана той все още задъхан, — ако не изчезнете от погледа ми до минута, въобще няма да се стигне до процес в Парламента.

Клери го изгледа равнодушно.

— Аз и без това приключих тук.

Хвърли последен поглед към Оливия и излезе. Джейми вдигна брадвата, докато виконтът минаваше край него.

Нито Оливия, нито Джейми помръднаха, докато не чуха входната врата да се захлопва.

— Госпожо Хардинг — провикна се Джейми.

— Да, да, тръгна си — чу се тревожният глас на хазяйката. — Госпожа Таунсенд пострадала ли е?

— Не. — После тихо промърмори под нос: — Не и благодарение на хазайката ти, обаче. Подозирам, че го е насърчавала да се навърта и да чака завръщането ти. Той докосна ли те?

— Не. Но ме заплаши.

— Как?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Не съм съвсем сигурна. Щял да огласи скандалната ми тайна и да ме изобличи като греховна личност. Представа нямам за какво говореше, но щял да ме унищожи, ако не…

— … ако не му дадеш картината?

Тя навлажни устни.

— Не. Той иска… — На Джейми нямаше да му допаднат следващите й думи. — Иска да му се отдам доброволно.

— Какво?!

— Иска да… — направи многозначителен жест. Парче хартия, подало се от куфара й, прикова вниманието й. Изведнъж разбра какво е имал предвид лорд Клери. Бе готова да зяпне от смайване. — Боже, той май ме мисли за лейди Констанс. Онази, която пише похотливите памфлети.

Джейми изглеждаше като поразен от гръм. Оливия не сдържаше смеха си, но той бе продиктуван по-скоро от истерия, а не от веселие.

— Как ли пък не! — Джейми прекоси стаята и обгърна лицето й с длани. — Съжалявам. И за миг не допусках, че ще нахлуе така, Ливи. Можеше да те нарани…

— Не успя. — Хвана китките му. Усети огромното му напрежение. Странно. По-изплашена от заканите на Клери трябваше да е тя. Джейми въобще не приличаше на мъжа, когото познаваше. — Благодарение на теб — успя да довърши тя.

Той я притегли към себе си и я целуна, сякаш го правеше за последен път.

— Бях готов да го убия, когато го видях при теб.

— Знам. — Прокара пръсти през косата му. — Слава богу, че не го направи.

— Да. — Долепи чело до нейното. — Значи възнамерява да те изобличи като лейди Констанс? Нищо няма да постигне, както и последният, който се опита.

— Някой вече се е опитал?! — попита тя смаяно. — Все пропускам най-пикантните клюки…

Както се надяваше, Джейми се ухили.

— Един глупак реши, че е разкрил самоличността на Констанс. На висок глас обвини една жена в препълнена бална зала.

— Хората повярваха ли му?

Джейми леко се засмя.

— Нито за секунда. Стана за посмешище на всички и на следващия ден напусна града.

— А какво стана с несправедливо обвинената жена?

— Краят на историята ще ти допадне. Същата вечер получи предложение за брак и го прие. Случаят доста се коментираше.

На устните й се появи замечтана усмивка.

— Хубав завършек, ако е приела с радост, а не от срам да не бъде накърнена репутацията й.

— Приела е, защото била дълбоко влюбена. Трябва да си чувала за джентълмена. Сестра му е приятелка с Абигейл и Пенелопе. Господин Дъглас Бенет.

Оливия зяпна. Мислеше, че той се шегува, като спомена предложението за брак. Наистина познаваше господин Бенет, един от най-желаните и заклети ергени в Лондон. Многократно бе слушала как Абигейл и Пенелопе, заедно с приятелката им Джоун си правят шега с пълната незаинтересованост на брат й към почтени жени.

— А дамата коя е?

— Маделин Уайлд. Малък скандал не би я притеснил. Виж, лорд Клери… Това ли е огромната му заплаха? Ти да си лейди Констанс?

Оливия отстъпи и се престори на обидена.

— Не виждам защо ти е трудно да го повярваш. Смятат Констанс за надарена и веща любовница. Според лорд Клери всеки ще повярва, че съм аз.

Той се ухили, почти възвърнал си обичайното добро настроение.

— Оценявам качествата ти на любовница. Просто исках да кажа, че никога не би писала подобни неща.

Изражението й се смекчи. Помисли си за скритите памфлети в куфара.

— Някои от историите й доста ми допадат — промълви тя.

Тайно си помисли, че няма нищо против да изпробва някои от предложенията с Джейми.

Междувременно на лицето му се бе появила лукава усмивка.

— Виконтът ми даде идея как да го спипаме.

— Как? — Хвана го за ръце. — Как, Джейми?

— Иска картина. Не знае точно каква е. Значи е достатъчно да му дадем картина.

— Едва ли ще се задоволи с обикновена. Трябва да е стара, известна творба… — Припомни си разговора в Стратфорд Корт. — Или копие на известна ценна картина — досети се тя.

Усмивката му стана още по-широка.

— Точно така.