Каролайн Линдън
Още по-скандално (21)

Глава 21

След като Клери ги изненада в квартирата на Оливия, Джейми разговаря с цялата прислуга на семейство Уестън и изрично ги предупреди да не допускат виконта или когото и да било да нахълта без предизвестие в къщата. За щастие, Оливия не се бе ужасила от срещата и дори когато Пенелопе пристигна на следващия ден, пожела да излезе да пазарува.

— Да пазаруваш?!

Джейми се намръщи. Знаеше колко обичат да пазаруват жените — особено майка му и сестрите му, — но точно сега ли? Нямаше представа за страстта на Оливия към нови шапки.

— Трябват ми някои неща — настоя Оливия.

— Напълно безопасно е — обади се и Пенелопе. — Бенедикт въоръжи лакеите, ако Клери те притеснява.

Джейми продължаваше да въси вежди. Не му допадаше, но доводите му се оказаха безполезни. Не успя да спре Клери да се приближи до Оливия и той я заплаши. И какво от това? Желанието й да излезе беше неприкрито. Двете с Пенелопе седяха на ръба на кушетката, чинно и покорно събрали ръце в скута. Вероятно за нея бе по-добре да излезе и да прекара деня с една от най-добрите си приятелки, вместо да стои затворена. Пък и Пенелопе имаше право. Преди да напуснат Ричмънд, Бенедикт го уведоми за нарежданията, които е дал на прислужниците си: ако някой застреля виконта, докато се опитва да му попречи да нарани графинята, не само няма да бъде уволнен или наказан, а може да очаква награда.

— Не мога да стоя заключена по цял ден — намеси се и Оливия, явно четейки мислите му. — Няма да позволя на един мъж да съсипва живота ми, а с Пенелопе и лакеите й се чувствам в безопасност.

— Е, купете си нещо хубаво — заръча им Джейми.

— Обезателно — засия насреща му Пенелопе. — Точно така ще направим.

Двете приятелки излязоха и къщата стана тиха и пуста. Дамите се настаниха в каретата на Стратфорд!

Докато Оливия пазаруваше със сестра му, той възнамеряваше да разработи плана, който не бе готов да сподели с Оливия.

Посети Даниел Крофорд. От няколко дни не се бяха чували — можеше да означава всичко и нищо. Никой не му отвори и затова отиде в „Синият глиган“. Там намери приятеля си пред халба бира.

— Я виж ти! — усмихна му се широко Даниел. — Най-после се върна в града.

Джейми притегли стол и се настани.

— Не си прекарал тук през цялото време, докато ме нямаше, надявам се.

— Не съвсем. — Даниел отпи от бирата. — Но и нямам много какво друго да правя.

Джейми разбра намека. С Даниел бяха приятели от университета, но едва отскоро станаха бизнес партньори. После, внезапно, Джейми хукна след Оливия и вместо да го упрекне, че занемарява задълженията си, Даниел му пожела успех и дори му предложи помощ.

— Знам. Бях зает, но работех… — смотолеви Джейми.

— Слава богу. — Летаргичното изражение от лицето на Даниел изчезна. — Минаха две седмици. Книжари тропат на вратата ми. Батшеба ме убеди да изпълним някои стари поръчки, но кога ще получим нещо ново?

— Знаеш ли, лорд Клери се е върнал в града?

Даниел въздъхна.

— Дочух. Докато ти пратя съобщение, ти вече беше тръгнал към Ричмънд. Така се досетих, че скоро ще те видя.

— Разкажи ми всичко.

Приятелят му го изгледа дълго и изпитателно.

— Първо ми кажи: работи ли? Разбирам колко си зает с друго, но би било от помощ, ако…

Джейми прокара ръце през косата си.

— Работех — сподели той тихо. — Но Клери го открадна. Проследи Оливия до хана, където бяхме отседнали, и претършува стаята ни. Затова нямам какво да ти дам, но имам всички основания да видя Клери съсипан.

Даниел изруга.

— Колко страници? — Отново изруга, когато Джейми му каза. — Мръсен негодник!

— Такъв е — съгласи се Джейми. — Но ми хрумна идея. Трябва да разбера обаче какво прави Клери.

Приятелят му отново отпи от бирата.

— По-тих е от тревата. Посетил е този-онзи, както дочух. Предимно стари семейни връзки. Не е отседнал в къщата си. Не знам къде живее, но не е при съпругата си, която продължава да разказва приказки за пътуванията му из Уелс. Според мен отлично знае, че е в Лондон, но и тя, и прислугата не издават къде.

Стари семейни връзки. Явно Клери подготвяше привържениците си да отхвърлят всякакви обвинения, отправени му от Бенедикт. Джейми не се притесняваше от това. Никога не бе разчитал на успех в начинанието да убеди семейството на Клери във вината му. Но това означава скоро да пусне плана си в действие. Досега бе убедил един съдия, че в най-скоро време Клери ще застане пред него за разпит, но това далеч не значеше, че ще бъде осъден.

— Някакви клюки за него? Нещо за финансите му или за личните му навици?

Даниел сви рамене.

— Чува се за финансови затруднения, но нищо катастрофално. Под „лични навици“ подразбираш жени, подозирам. Не съм открил да има метреса. Предпочита публичните домове, а никое от момичетата там не иска да говори за него. Въз основа на малкото, известно за него, няма да бъде осъден.

Джейми обмисли думите му. Поради каква причина Клери преследваше така настойчиво Оливия? Не ставаше въпрос само за картината. Клери желаеше и картината, и Оливия.

— Какво си намислил? — полюбопитства Даниел и прекъсна размислите му. — Спомена за някаква идея. Каква е?

Все още не я бе формулирал докрай, но започваше да се избистря.

— Ще ти кажа след време.

Отби се да купи неща за хапване, преди да се върне на площад „Гроувнър“. Беше доволен от позволението на родителите си да използва къщата им. По-възрастните Уестън се бяха оттеглили в Харт Хаус в Ричмънд, за да са по-близо до дъщерите си. Пенелопе, в Стратфорд Корт, живееше от другата страна на реката — а Абигейл бе дори още по-близо, защото съпругът й притежаваше Монтроуз Хил, съседно до тях имение. Джейми знаеше колко много обича градския живот майка му, но още повече обичаше семейството си. Мина през просторен салон и се запита дали биха подменили тази къща с по-малка, ако възнамеряват да прекарват повече време в Ричмънд. Баща му едва ли би склонил, Томас Уестън обичаше просторни къщи и мечтаеше да дава големи, елегантни приеми, заобиколен от близките си, докато наоколо тичат внуци.

Бавно прокара ръка по парапета на стълбището във вестибюла. Ако живееха в тази къща, когато беше малък, щеше да е овладял изкуството да се плъзга по него. Когато се сдобие със син, ще му покаже как се прави.

Два пъти вече се въздържа да попита Оливия дали ще се омъжи за него. Знаеше, че тя ще приеме, дори съзнаваше, че го очаква. Ако по-рано бе наясно с нейната готовност, щеше да си спести възникналите усложнения, които му пречеха да падне на коляно.

Стисна здраво парапета. Що за идиот стои и чака нещо да се случи, а не го предизвиква сам?! Пусна парапета и се изкачи по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж. Чакаше го работа.

* * *

Същата вечер Оливия се върна на площад „Гроувнър“, преливаща от ентусиазъм и гордост.

— Дано съм ти помогнала — повтори Пенелопе за шести път, наближавайки къщата на семейство Уестън. — Беше извънредно вълнуващо!

— Нали? — засмя се Оливия. Още не вярваше колко гладко е протекло всичко. — Благодаря за помощта, Пен.

— Стига. Как да не се отзова?

— Дано Джейми не се разстрои прекалено, че го излъгахме.

Пенелопе забели очи.

— Повярвай, Оливия, ще ти прости. Не постъпва ли така винаги?

Не, помисли си Оливия. Нима самата тя му бе простила веднага? Но вече бе прекалено късно. Стореното сторено. Надяваше се успешният завършек да смекчи неодобрението, което Джейми щеше да изпита.

Икономът отвори вратата. Тя прегърна Пенелопе за сбогуване.

— Успех! — провикна се приятелката й преди каретата да поеме.

Оливия също й махна и бързо влезе в къщата.

— Господин Уестън у дома ли е? — обърна се тя към иконома, готов да поеме пелерината и шапката й.

— Да, мадам. Цял ден работи в библиотеката.

— Благодаря.

Стиснала скъпоценната си награда, тя се отправи натам. Почука и веднага влезе, защото нямаше търпение. Библиотеката в къщата на семейство Уестън бе просторно и впечатляващо помещение с прозорци обърнати към градината отзад. Лампите вече бяха запалени и в двете камини гореше огън. Куп книжа лежаха върху широкото писалище пред едната камина. Виждаше се и пострадалият от Клери комплект за писане на Джейми, но от него нямаше и следа.

Разочарована, тя пристъпи напред. Сигурно бе прекарал деня тук, за да навакса с кореспонденцията и други делови въпроси, ако съдеше по огромното количество хартия. Някои листове очевидно представляваха чернови, защото имаше задраскани пасажи и бележки по полетата. Оливия се приближи към огъня, за да се постопли след дългото пътуване с каретата.

Няколко минути се наслаждава на топлината, обзета от предчувствия каква ще е реакцията на Джейми, когато му покаже откритието си. Разтвори малкия тефтер с кожена подвързия в ръцете си. Представляваше дневник на плащанията на Хенри, нанесени с почерка на господин Брустър. Бяха изписани имената на всички, плащали за контрабандно внесени произведения на изкуството от Франция.

Оливия бе предупредила Пенелопе за рисковете на предлагания от нея план, но когато приятелката й чу цялата история, охотно се съгласи да се впуснат в авантюрата. Двете се договориха да не казват нищо нито на Бенедикт, нито на Джейми, докато не осъществят мисията си.

Адвокат Брустър се изненада да я види отново на прага си. Още повече се смая, когато Оливия спокойно сложи пистолета, взет от един от лакеите, в скута си. След един час господин Брустър престана да твърди, че не знае за какво говори тя, и й връчи тефтера. Този път тя го прочете на място, за да се увери дали съдържащата се информация е полезна.

Джейми отново се оказа прав: адвокатите не изхвърлят ценни книжа.

Според Оливия вече разполагаха с достатъчно доказателства, за да осъдят Клери. За разлика от инициалите в другия тефтер господин Брустър методично бе отбелязвал всяко получено и изхарчено от Хенри пени. Хиляда паунда за „Мадона с Младенеца“, шестстотин и двадесет за „Свети Себастиан“, две хиляди и двеста за статуя на Венера. Изброяваха се имена на велики художници и такива, за които не бе чувала. Бяха отбелязвани и разходите, включително за платното, предназначено за опаковка на картините, и стотиците паунда, изплатени на лорд Клери, винаги определяни като комисиона. Дори по груби сметки през ръцете на Хенри бе минало цяло състояние и Клери също бе получил значителен дял.

Като види какво е донесла, няма начин Джейми да не й прости лъжата, че отива на пазар.

Затвори тефтера и се наведе напред да го остави върху писалището. Без да иска обаче го изпусна и разбута част от книжата. Течението пое няколко листа и ги отнесе към огъня в камината. Оливия трескаво ги грабна, за да не изгорят. Понечи да ги постави обратно върху писалището, но погледът й попадна на част от написаното.

Скъпи читателю,

Ако нищо разказано от мен досега не те е шокирало, опасявам се, че сегашната история ще те остави безмълвен. Този път ще опиша срещата си с двама мъже: единият образец за джентълмен, а другият…

Очите на Оливия се разшириха от изумление. Прочете страницата два пъти. В ръцете си държеше брой на „50 начина да съгрешиш“, написан с четлив непознат почерк. Нямаше съмнение. Откъде го бе взел Джейми? И как?

Вратата се отвори.

— Ливи — възкликна Джейми, — не знаех, че си се върнала.

Тя вдигна поглед и видя очите му, вторачени в листовете в ръката й, и потресеното му изражение.

— Да, върнах се. Но какво е това?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид… — Тя се изчерви. „50 начина да съгрешиш“ й доставяше тайно удоволствие, но не знаеше как да обсъжда памфлета с Джейми. Излизаше, че не само го чете, а даже си набавя предварително броеве. Никога не беше чела този, а и беше написан на ръка. — Знам какво е. Това е брой на „50 начина да съгрешиш“, но не знам как си го получил.

— О, някой ми го даде — подметна той нехайно.

— Но той никога не е бил отпечатван! Щях да помня, ако го бях чела.

Джейми я погледна със смаян интерес.

— Ти ги четеш?

— Всички ги четат!

— А доставят ли ти… удоволствие? — попита той предпазливо.

Тя се изчерви, преди да отговори.

— Да. Толкова са… разкрепостени. Но откъде взе това? То е черновата на следващия брой, нали?

— Може би…

— Джейми — засмя се тя невярващо, — тогава ти знаеш коя е лейди Констанс! Коя е? Кажи ми. Цял Лондон иска да разбере самоличността й.

— Цял Лондон? Едва ли.

— Е, голяма част от Лондон и почти всички жени.

Поне всички жени от нейното обкръжение, включително и двете сестри на Джейми.

Отново погледна страниците. От прочетеното предчувстваше, че ще е поредната сладострастна и шокираща история. Констанс се наслаждаваше на разхладително плуване в езеро, но бе забелязана — и задоволена — от минаващ оттам джентълмен. Оливия си представяше колко разгорещена ще стане историята, но уви, финалните страници липсваха. Този брой нямаше номер, но подозираше, че е един от последните. От петдесетте начина, обещани в заглавието, почти четиридесет бяха вече публикувани.

А сега излизаше, че Джейми е наясно със самоличността на тайнствената лейди Констанс. Пенелопе и Абигейл ще бъдат смаяни. А и колко е прикрит Джейми! Толкова дълго да крие тайната. Някои джентълмени дори бяха обещавали награда на онзи, който назове името й.

— Коя е тя? — повтори Оливия въпроса си. — Откъде я познаваш?

Джейми се забави малко с отговора.

— Познавам човекът, който ги печата — призна той.

Веждите й се стрелнаха нагоре. Това също представляваше интерес.

— Кой е?

— Приятел от университета. Раниха го по време на войната. Чудеше се с какво да се захване. Памфлетите му осигуряват приличен доход.

— Не се съмнявам. Чувала съм, че се продават по пет хиляди бройки.

— По-скоро осем — промърмори той.

— Невероятно. Аплодирам го за поетия риск. Никога не съм чела такова точно и смело описание на удовлетворението на жените…

Джейми тихо простена и сведе поглед.

— Лошо ли ти е? — разтревожи се тя.

Той поклати глава.

— Ако се опасяваш, че ще споделя коя е лейди Констанс, кълна се — няма.

Раменете му се отпуснаха.

— Не това ме тревожи. На теб ти имам пълно доверие.

— Тогава коя е лейди Констанс?

Джейми прокара пръсти през косата си. Когато вдигна глава, за да я погледне, тъмни кичури стърчаха небрежно тук-там, които му придаваха вид на момче. Изражението му обаче бе на мъж, готов да понесе удар, а очите бяха бдителни.

— Аз.