Каролайн Линдън
Още по-скандално (5)

Глава 5

Не за пръв път на Джеймс Уестън му се искаше да върне времето назад и да влее малко здрав разум в главата си като по-млад.

Преди десет години нищо подобно нямаше да се случи. Оливия щеше да е щастлива да го види. Нямаше да крие опасни тайни и нямаше да се захване сама с някакъв налудничав, рискован план. Преди десет години щеше да се обърне към него, ако е в беда, и да го помоли за помощ, защото му имаше доверие.

Преди десет години тя, разбира се, го направи, но той се провали. Даже по-лошо: тя очевидно още страдаше от последствията на неуспеха му. Джейми отдавна подозираше, че е така, но едва тази вечер си даде сметка колко страда тя. Не я винеше, задето го нападна с лопатата.

Оливия пусна лопатата сякаш дръжката гореше ръката й.

— Какво правиш тук?

Джейми се изправи.

— Търсех те.

Разтърка ръка. Беше изтръпнала от лакътя надолу и почти не усещаше пръстите си.

Тя го погледна паникьосано.

— Как ме откри? — Отдръпна се по-дълбоко в сенките, лицето й бе смъртнобледо. — Кой знае къде съм?

Страхът й го жегна болезнено. Беше наясно от кого се страхува. Сестра му Пенелопе му разказа невероятна история как виконт Клери преследва Оливия по неизвестни, но несъмнено зловещи, причини и този път очевидно не преувеличаваше, както правеше обикновено. Оливия изпитваше ужас дори тук, в отдалечения Грейвзенд. Това означаваше, че Джейми отново се е провалил, защото Пенелопе му описа опитите на Оливия да се види с него, преди да побегне от Лондон. Беше тук сама, принудена да се защитава с лопата, защото не го намери, когато се нуждаеше от него.

— Никой — отвърна той. — Пенелопе ми подсказа някои неща и аз направих съответните догадки.

— И това ти стигна, за да ме откриеш? — пое си дълбоко въздух. — Явно съм допуснала някоя грешка…

— Пропускаш факта, че съм дяволски умен — подметна той.

Мимолетна усмивка се мярна върху лицето й. Част от напрежението изчезна от скованото й тяло.

— Извинявай…

Той кимна.

— Едва ли се криеш от мен.

— Не — промълви тя. — Нараних ли те?

Джейми свали ръкавицата, огледа ръката си на лунната светлина и размърда пръсти.

— Ще се отрази на краснописа ми за известно време.

— Съжалявам.

— И аз. — Направи болезнена гримаса, докато нахлузваше отново ръкавицата. — Имаш силен замах, впрочем. Къде отиде пистолетът?

Очите й се разшириха.

— Не знам. Там, може би.

— Понеже, предполагам, си била разтревожена и не мен си целяла да убиеш, добре е да го намерим.

Той стъпи сред треволяците от другата страна на пътеката, закрачи напред-назад, без да спира да се взира в тъмнината.

— Ако не ме следеше като убиец, с оръжие в ръка, нямаше да те нападна.

Оливия се присъедини към търсенето.

— Бях го извадил, в случай че нещо или някой те застрашава. — Долови проблясване на метал, наведе се и взе пистолета. — Извиках те по име, за да се успокоиш.

— Не те чух заради вятъра.

Джейми не се съмняваше. Вятърът започна да се усилва още когато зърна забързаната Оливия с качулка на главата да прекосява града. Сега фучеше през оголените клони на дърветата и придаваше още по-зловещ и мрачен вид на мястото, където се намираха.

— Няма значение. Редно е да се защитаваш от всеки, който те следва в тъмнината. — Пъхна пистолета в джоба. — Няма ли да ме поканиш на чаша чай?

Натрапваше й се, но не възнамеряваше да й позволи да го прогони.

Оливия се поколеба и въздъхна.

— Разбира се.

Закрачи редом до нея, по пътя не разговаряха. Пътеката пълзеше нагоре, а в далечината се чуваше морето. Стигнаха билото на хълма пред тях, близо до мястото, откъдето започваше тресавището, се появи скромна малка къща. Тук вятърът вееше още по-силно и Оливия неволно залитна. Джейми понечи да я хване, но тя само сведе глава и се загърна още по-плътно с пелерината.

Колкото повече наближаваха каменната постройка, толкова по-малко я харесваше. Намираше се близо до ръба на скала, обърната към морето — по-скоро към делтата на Темза — реката, която петдесетина километра по-нагоре, течеше забързано през Лондон. Пооредял жив плет и няколко нискостеблени дървета трябваше да спират вятъра, но малката къща стоеше изолирана.

Забавиха крачка, докато я приближаваха. Оливия започна да рови в джоба за ключа, но Джейми вдигна ръка, за да я спре.

— Доста е отдалечена.

— Знам.

Извади ключа.

— Сигурна ли си, че е безопасно?

Къщата бе отдалечена и трудно се намираше, но веднъж открита, нямаше кой да ти се притече на помощ.

Оливия се засмя горчиво.

— Въобще не, пък и не е чак толкова страшно. — Посочи вратата. — Поставям вълнен конец. Ако още е тук, когато се върна, приемам, че всичко е наред.

Наистина под вратата бе застъпено синьо конче. Джейми обаче не остана напълно удовлетворен.

— Значи не възразяваш първо да огледам дали някой не е решил да използва прозорец, за да се вмъкне?

Тя се накани да възрази, но после само кимна. Джейми взе ключа и влезе, държеше пистолета в ръка. Нужни му бяха едва няколко минути, за да провери всички стаи в малката къща. Имаше една на приземния етаж и втора — над нея. До там се стигаше по тясно стълбище, което по-скоро приличаше на стълба. Всички прозорци бяха или със спуснати кепенци или заковани с дъски. Нямаше къде да се скрие човек и да чака, дори и под леглото не можеше да намери убежище. Това обясняваше нейното относително спокойствие.

Върна се в приземната стая. Оливия бе запалила камината и светнала две лампи.

— Как се сдоби с това място? — поинтересува се той.

— Рибарска хижа е. — Отиде с чайника до варела с вода в ъгъла и го напълни. — Изчезнал в морето преди няколко седмици. Съпругата му още не е загубила надежда и не иска да я продава, но отвела децата в града. Прекалено самотно и трудно й е било да живее тук без него, предполагам. — Закачи чайника на куката над огъня. — За мой късмет, беше склонна да я даде под наем за няколко седмици.

Оливия все още бе с пелерината, а и Джейми не бе склонен да си свали палтото. Беше доста студено. Забеляза, че не разполагат с много дърва.

— Ще отида да донеса дърва. Може да ни е нужна повече от една чаша чай.

Отвън огледа терена. Близо до малката къща имаше натрупани цепеници, но той мина край тях, отиде до ръба на скалата и погледна. На четири-пет метра по-долу, край тресавището, се виеше тясна пътека. Повърхността на водата тъмнееше в далечината. При прилив лодки навярно стигаха до самата скала, прецени Джейми. Имаше усещането, че хижата е била използвана не само при риболов.

Взе наръч дърва. Терзаеше се, че Оливия се е установила толкова далеч. При цялата привидна безопасност заради изолацията, ако лорд Клери я открие, лесно щеше да й причини каквото зло й е намислил. Джейми си обеща да не я оставя сама. Влезе и нареди дървата до вратата.

— Искаш ли да вечеряш? — Оливия бе извадила две чаени чаши и сега сочеше чиния с няколко парчета пай с месо. — Не е кой знае какво, но засища — добави тя с колеблива усмивка.

На светлината от разгорелия се огън най-после успя да я разгледа добре. Бяха минали почти два месеца, откакто му се бе отдала подобна възможност. Оливия не споделяше дали има грижи и тревоги, независимо от загрижените въпроси на Абигейл и Пенелопе дали всичко е наред. Сега обаче се виждаше колко е бледо и изпито лицето й и това силно го обезпокои.

— За мен само чай, благодаря — отвърна той. Хапна добре в странноприемницата, преди да тръгне да я търси и, ако някой се нуждаеше от храна, то определено бе Оливия. — Но настоявам ти да хапнеш.

Върху лицето й се изписа благодарност. Постави парче пай на металната скара да се стопли. Водата в чайника завря. Захвана се да приготвя чая, а Джейми окачи палтото си до пелерината й. После седна и се загледа в нея. Опитваше се да прикрие и възхищението си, и чувството си за вина.

Много време бе минало, откакто с Оливия бяха оставали насаме. През първите години от брака й това напълно го устройваше. Зърнеше ли я, все едно стрела се забиваше в сърцето му, доколкото бе възможно, направо я избягваше. Постепенно обаче обстоятелствата отново я върнаха в орбитата му, но това не притъпи чувството му за загуба. Дълбоко в сърцето си Джейми подозираше, че Оливия винаги ще приковава вниманието му. Познаваше я от много отдавна и я обичаше почти оттогава. Когато се срещнаха отново, четири-пет години след женитбата й, не се стърпя да не се запита дали подобна искра не гори и в нейното сърце.

Скоро получи отговор на този въпрос. Всеки път, когато се срещаха и се налагаше да са близо един до друг — на събиране, или на улицата, докато чакаха някоя от сестрите му да напазарува — Оливия упорито насочваше разговора към безлични, общоприети теми. Никога нямаше и загатване за нещо по-интимно. Все едно бяха почти непознати, а не двама души, които някога означаваха всичко един за друг.

Това породи у него горчиво чувство за вина. Ако като млад бе по-отговорен, ако не бе така уверен в способността си да манипулира всичко, както той желае, Оливия никога нямаше да се омъжи за Хенри Таунсенд, а той — от своя страна — да въведе лорд Клери в живота й.

Обстоятелството, че тези двама мъже са приятели, бе достатъчно да накара Джейми да е нащрек, особено след смъртта на Хенри. Отлично знаеше, че Клери трябва да бъде избягван на всяка цена. Но през последното десетилетие Оливия отхвърляше всяка плахо протегната от него ръка и криеше естеството на проблемите си с виконта не само от него, но и от сестрите му. Не желаеше помощта му, а и защо да я иска, когато имаше всички основания да се съмнява в него? Фактът, че го бе потърсила, преди да побегне от Лондон обаче подсказваше промяна на ситуацията — най-вероятно към по-лошо.

Тази мисъл го накара да стане и да вземе пистолета от джоба на палтото.

— Явно си грабнала лопатата в момент на вдъхновение, но ако се опасяваш от преследване, наистина трябва да си въоръжена подобаващо. — Остави оръжието на масата, докато тя пълнеше чашите. — Задръж го.

Оливия потрепери и извърна поглед от пистолета.

— Не го искам.

— По-ефикасен е от лопата.

— Искаш ли да получиш куршум в гърдите още сега? — Постави захарница пред него. — Нямам мляко.

— Доста съм облекчен, че досега не разполагаше с пистолет, но ако ще се защитаваш, не бива да разчиташ на случайно попаднала пред очите ти лопата. Умееш ли да стреляш?

— Да. — Тя въздъхна. — Горе-долу.

— Горе-долу?

Захарницата бе почти празна. Той си взе съвсем малко.

— Знам как се зарежда пистолет и как да дръпна спусъка. Но прицелването ми е ужасно, а от отката залитам. Дори да успея да стрелям, вероятно ще се озова по гръб, ще се закашлям от барута и ще бъда напълно безпомощна.

Той й хвърли кос поглед.

— Значи не умееш да стреляш истински. Ще поработим по въпроса.

— И това въобще няма да привлече внимание върху мен — промърмори тихо тя.

Джейми започна да разбърква чая си и уж нехайно подхвърли:

— А не го искаш…

Недовършения му въпрос увисна във въздуха.

Защото?

Оливия се размърда неспокойно на стола, изглеждаше нещастна.

— Не, не го искам — промълви тя най-накрая. — Не и точно сега.

— Ще ми кажеш ли защо?

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Не си ли наясно? След като успя да ме откриеш и да ме проследиш, мислех, че си в течение на всичко останало.

Той се усмихна на киселия й тон. Знаеше доста неща, вероятно дори повече от Оливия, но искаше тя да му каже, да му се довери. Този път нямаше да я подведе, този път нямаше да я остави, докато лорд Клери не попадне в затвора и всички неприятни и мръсни тайни на Хенри не бъдат разкрити и изгорени, а обърканото и напрегнато изражение на Оливия не изчезне. И ако успее да я убеди да му даде още един шанс, той не възнамеряваше да я изгуби отново.

— Всичко? Пенелопе би се изсмяла на подобно твърдение. Дори аз не смея да заявя, че знам всичко.

Устните й се разтвориха и за миг си помисли, че тя ще прихне. Смайването обаче изчезна от лицето й и тя се настани по-удобно на стола.

— Как е Пенелопе?

Джейми долови, че измества темата, но реши да го позволи за момент.

— Доста добре, когато я видях за последен път.

— Тя… щастлива ли е? С лорд Атертън, имам предвид. Беше принудена набързо да се омъжи за него, защото се опита да ми помогне и оттогава ме разкъсва чувство за вина.

Вярно. Пенелопе го предупреди за евентуалните притеснения на Оливия. Преди няколко седмици ненадейно бе спасила Оливия от очевидно неприятна, но предварително уговорена среща с лорд Клери. Като отмъщение виконтът разпространи грозни слухове за Пенелопе и именно те доведоха до прибързаната й женитба с лорд Атертън. Джейми бе едновременно потресен и благодарен за преданата и безстрашна лоялност на сестра си към приятелката й.

Пенелопе му призна също, че Оливия най-вероятно е останала с погрешното впечатление за не особено силната й привързаност към лорд Атертън. Истината обаче бе точно обратната и Джейми отлично го знаеше, но Оливия явно бе потънала прекалено надълбоко в своите грижи, за да го осъзнае. Наведе се напред, доволен да разсее завинаги едно от опасенията на Оливия.

— Пенелопе никога не е била по-щастлива. Омъжена е за човека, когото обича. Когато ги оставих, Атертън я държеше в обятията си, а тя гледаше победоносно над света.

Очите на Оливия се разшириха.

— Какво?! Мъжът, когото обича ли? Не, не… Само преди месец го презираше.

Джейми цъкна тъжно с език.

— Само аз ли внимавам? Колкото по-разпалено Пенелопе отрича нещо, толкова повече то е истина. Вероятно е заявила, че го мрази и дори може да се е опитвала да го демонстрира, но не се подвеждай: ако Пенелопе не искаше Атертън, бракът никога нямаше да се състои. Сестра ми по-скоро би избягала при пиратите.

За пръв път Оливия не изглеждаше напрегната, а объркана.

— Ами… Надявам се да си прав…

— Надяваш се?! — Джейми изсумтя. — Сякаш не познавам собствената си сестра. Чакай да отгатна. Пен ти е казала, че презира — ненавижда — Атертън. Обяснявала го е подробно и често. Но някак все се е срещала с него и се е стигало до поредното спречкване, което ти е описвала възмутено. И двамата сме наясно как би се крила зад статуи и дори би избягала през прозореца, за да избегне някого, когото истински презира.

Устните на Оливия трепнаха сякаш се въздържаше да не се усмихне.

— А лорд Атертън държи ли на нея?

— Бих го определил като „луд по нея“, но такъв трябва да е всеки мъж, за да се ожени за Пенелопе. — Оливия ахна смаяно, а Джейми се засмя. — Казвам го в положителен смисъл. Атертън е запленен от нея. Скочи в Темза и рискува живота си, за да я спаси, когато лорд Клери я бутна през борда.

При споменаването на името Оливия застина. Наченките на усмивка изчезнаха, а очите й се изпълниха с ужас.

— Лорд Стратфорд, бащата на Атертън, настоял да пътуват с яхтата му от Лондон до Ричмънд, но едва по пътя Пенелопе и Атертън открили, че лорд Клери чакал в каютата. — Млъкна, но Оливия продължи да седи неподвижна като статуя и с безизразен поглед. — Настоявал да разбере къде си, Ливи. Тя не му казала, а той я бутнал зад борда.

— Боже… Можел, е да я убие.

Тялото й затрепери — все едно има треска и сякаш се състари пред очите му.

— Опитал се е — съгласи се Джейми. Оливия пребледня, но той не възнамеряваше да отстъпи. Ако не бе наясно колко е опасен този човек, сега бе моментът да научи. — И за малко да успее. Водите на Темза са ледени по това време на годината. Ако Атертън не бе прекарвал детството си с плуване да прекосява реката напред-назад… — Сви рамене. — Няма защо да добавям, че Атертън и Пенелопе искат да набучат главата на Клери на копие.

— Дано я получат! — възкликна тя разпалено. — Не съм си представяла…

— … че е толкова непоколебим ли? — Джейми поклати нетърпеливо глава. — Според мен си наясно. Защо иначе се криеш в Грейвзенд и не искаш да привличаш внимание върху себе си, макар никой в Лондон да не знае къде си? Помогни ми, Оливия. Клери се опита да убие сестра ми. В Лондон го издирват не само за това, а и защото е причинил смъртта на лорд Стратфорд. — Очите на Оливия се разшириха. — Шокът от скока на сина и наследника му в Темза, където вероятността да загине, е била огромна, се оказал непоносим за графа. Умрял на място, или поне така разправя лорд Клери пред хората. Атертън подозира баща си и Клери в съучастничество, което го поставя в положение да изобличи виконта. Но ти май знаеш още повече за постъпките на Клери и Атертън. Впрочем, по-скоро новият лорд Стратфорд помоли да те склоня да му помогнеш. Едва ли ще се разстроиш, ако видиш Клери да гние в затвора или да увисне на въжето и затова искрено се надявам да ми кажеш с какво те държи в ръцете си.