Каролайн Линдън
Още по-скандално (1)

Глава 1

Съсекс, 1806 година

Оливия Хърбърт разбра, че Джеймс Уестън е пакостник още щом й намигна една прекрасна неделна августовска сутрин, докато пеперуди пърхаха из топлия въздух пред отворената врата на „Св. Годфрей“, а господин Бънс, помощникът на енорийския свещеник, не спираше да каканиже монотонно, сякаш целеше да приспи всички в църквата.

Тя се опитваше да преодолее желанието си да направи точно това, докато наблюдаваше пеперудите. Както се оказа обаче, Джеймс Уестън пък наблюдаваше нея. С поглед проследяваше една пеперуда — особено изящно бяло същество със сини петънца по крилете, което безгрижно се рееше из въздуха — когато срещна взора на Джеймс. Той и семейството му седяха от другата страна на пътеката. В един момент очите им се срещнаха и нахалното момче й намигна.

Тя веднага извърна глава. Не само я залови как се е заплеснала, как мечтае да се понесе из въздуха и да е навън като пеперудата, но най-вероятно бе грях да се намига в църква. С известно усилие насочи вниманието си към службата, но съвсем скоро над главата й прелетя пчела и отново, въпреки желанието си да се държи прилично, очите й проследиха как насекомото полита към пейката на семейство Уестън.

Този път, когато погледите им се срещнаха, той й се ухили. Бавно вдигна ръка и се направи, че уж перна пчелата. После направи гримаса и се престори, че е бил ужилен, разтърси пръст и го пъхна в устата.

Оливия не успя да се въздържи. Първоначално се усмихна, но постепенно раменете й се разтресоха от смях. Усмивката му стана по-широка и той размърда заканително вежди към нея.

След сръгване в ребрата Оливия бързо закова отново поглед в господин Бънс, чийто глас сега бе затихнал, сякаш и той заспиваше. Майка й, седнала до нея, я изгледа свирепо с крайчето на окото. Оливия потисна въздишката си. Дамите не се смеят в църква, а майка й твърдо настояваше Оливия винаги да се държи подобаващо.

Тя дори не изчака да се приберат вкъщи. Започна да я мъмри още докато отиваха към каретата след службата.

— Оливия Хърбърт, какви ги вършиш? Как ти хрумна да се смееш в църквата? Това е грубо и невъзпитано!

— Съжалявам, мамо.

— И да зяпаш онова момче! — Майка й не направи гримаса, но тонът й издаваше неодобрението й. — Семейство Уестън са парвенюта.

— Може, но са паралии. — Обади се за пръв път баща й и я изгледа изпитателно. — Изборът й не е толкова лош.

Майка й ахна.

— Томас Уестън е адвокат. Искам дъщерите ни да се уредят по-добре, сър Алфред.

— Прояви практичност, мадам. — Баща й изчака лакеят да им помогне да се настанят в каретата. — Момичетата ни нямат много с какво да привлекат благородник.

— Освен с красотата си. — Погледът на майка й се смекчи, когато насочи очи към Дафни, по-малката сестра на Оливия. — Лицето на една дама, заедно със сговорчивия нрав и дружелюбното отношение са най-ценните й качества, момичета.

— Да, мамо — побърза да се съгласи угоднически Дафни. — Ще се гордееш с мен, когато се омъжа за херцог.

Майка им леко се засмя.

— Убедена съм, скъпа красавице.

Вече ясно си личеше, че Дафни се е метнала на майка си. Оливия не бе сигурна дали прилича на баща си, или не, той обръщаше голямо внимание на социалното положение и на парите и обичаше да залага на конни състезания, а никое от тези неща не допадаше особено на Оливия. Същевременно обаче тя не споделяше страстта на майка си към модата или характерните за дамите занимания. Вероятно щеше да се промени, когато порасне, но засега, достигнала зрялата десетгодишна възраст, не се вълнуваше особено от качествата на потенциален съпруг.

Потрепване до нея я откъсна от мислите й. Погледна през прозореца и видя момчето, навлякло й неприятности, приклекнало до каретата, така че да не го видят другите.

— Разхождаш ли се в гората? — прошепна то, широко усмихнато.

Разтревожена, тя поклати глава, макар да ходеше в гората при всяка възможност. Ако му го съобщи обаче, само ще си навлече нови беди.

На лицето му се изписа разочарование.

— Жалко. — Отдръпна се. — Довиждане тогава.

Върна се при семейството си. Оливия ги огледа с любопитство. Бащата беше висок и слаб, а майката — много хубава и с разкошна рокля. Две момичета на възрастта на Дафни стояха до нея, но русото видимо скучаеше и хукна да пресрещне брат си. Тя му каза нещо и той се засмя, безгрижният му и радушен смях долетя до ушите на Оливия. Никой от родителите му не го упрекна, че се смее в неделя.

Кочияшът най-после вдигна камшика и конете поеха. Оливия не откъсваше очи от семейство Уестън, докато каретата се отдалечаваше. Възможно бе да са парвенюта, но изглеждаха щастливи.

* * *

Няколко дни по-късно почти бе забравила дръзкото момче. Щом приключи с уроците, успя да се измъкне от къщата. Майка й не би одобрила, но бе отишла в града при шивачката, а госпожица Уилетс, гувернантката, обичаше тайно да си налива чашка шери и да дремва в отсъствието на госпожа Хърбърт. Това напълно устройваше момичетата. Дафни отнесе куклите си в детската стая, където нямаше да се умори да ги преоблича в модни рокли, а Оливия взе книга от библиотеката и се отправи към гората. Майка й определяше Шекспир като вулгарен и прекалено възбудителен за дамите и Оливия нямаше търпение да прочете пиесите му, макар да бе принудена да го прави тайно.

Недалеч от Келан Хол, домът на семейство Хърбърт, имаше долчинка с паднало дърво и достатъчно слънце, за да е приятно, без да е прекалено горещо. Седнала на дървото и подпряла крака на камък, Оливия точно стигна до великолепната сцена, където Ромео разкрива чувствата си към Жулиета и описва любовта си с думи, достатъчно силни да разкъсат сърцето на всеки чувствителен човек, и… някой се обади зад гърба й.

— Нали не се разхождаш в гората?

Тя леко изпищя и изпусна книгата.

— Ти… Ти… — заекна момичето, но бързо се окопити. — Не се разхождам, както виждаш!

Прозвуча глупаво, но той я прекъсна в много неподходящ момент. Дали Жулиета щеше да отвърне на чувствата на Ромео?

— Значи си дошла тук с карета, така ли? — Прескочи дънера на дървото и вдигна книгата. — „Ромео“, а? Харесва ли ти?

Тя го изгледа свирепо и посегна да си я върне.

— Да.

Той й я подаде.

— Не ми е любимата. Сестрите ми искаха да я изиграят, но Пенелопе не спираше да се хили, докато умира.

Оливия отвори широко очи. Умира? Кой герой умира? Надяваше се да не е Жулиета.

— Не ми казвай повече!

— Харесах обаче „Хенри V“ — продължи той. — Адски хубава битка. Впрочем, аз съм Джеймс. Джеймс Уестън.

Тя го погледна с укор. Не бе редно джентълмен да се представя на дама и той трябва да е наясно, макар да не е със знатен произход.

— Знам.

Момчето се ухили. На слънчевата светлина кафявата му коса имаше кестеняв оттенък, а очите му бяха проницателни и живи. Едва ли бе на повече от тринадесет-четиринадесет, но според Оливия бе доста висок.

— А ти си госпожица Оливия Хърбърт от Келан Хол.

— Да.

Сведе поглед към книгата си с надеждата събеседникът й да си тръгне.

Той обаче продължи:

— Щом идваш в гората, за да си намериш място за четене, сигурно знаеш и за водопада.

Очите й спряха да възприемат написаното.

— Водопад ли? — не успя да прикрие любопитството си момичето.

Той наклони глава и я дари с лукава усмивка.

— Мога да ти го покажа.

Тя бавно затвори книгата.

— Далеч ли е?

— Не.

Преди да се усети, тя вече го следваше по криволичещата пътека сред дърветата. Скоро стигнаха до място, където поток се спускаше над купчина камъни. Водопадът не бе по-висок от Оливия, но я накара да се усмихне. Цял живот бе живяла в Келан Хол, а никога не го бе виждала.

Джеймс свали ботушите си, след това — чорапите, а после — за смайване на Оливия — се покатери и стъпи на най-горния камък, където водата течеше по краката му и мокреше панталоните.

— Не искаш ли да се качиш?

Тя погледна потока с копнеж. Мисълта да нагази във водата бе изкусителна, ала не си струваше.

— Ще се намокря и мама ще е недоволна.

— Жалко. Удоволствието е голямо.

Тя бавно сведе поглед към обувките и чорапите си. Вероятно, ако вдигне полата си много високо… Но и това не бе прилично.

— По-добре да не го правя.

— О — въздъхна той разочаровано, — ти си бъзла.

Оливия се ококори.

— Колко си груб!

Той само сви рамене, ритна и пръски вода полетяха към тревата.

— Личи си, че искаш да дойдеш тук, горе, а не го правиш.

— Цялата ще се намокря…

— После ще потичаш наоколо, докато краката и роклята ти изсъхнат. Така правят сестрите ми.

Оливия отново погледна пенещата се вода.

— Сестрите ти се катерят там горе ли?

— А са по-малки от теб. Но щом те е страх…

Накани се да слезе.

Тя стисна устни. Не я беше страх.

— Камъните са хлъзгави. Не искам да падна.

Той се ухили, осъзнал победата си.

— Ще те държа за ръка.

Направи точно това. Оливия си свали чорапите и леките обуща, вдигна полата високо — чак до коленете — и внимателно стъпи във водата. Първоначално ахна от студ, но денят бе горещ и скоро усещането се превърна в блаженство. Джеймс я държеше за ръката, както обеща, и я увещаваше да стъпи на най-горния камък над водопада. Тя запази равновесие върху гладката повърхност, а върху лицето й се разля усмивка. Потокът обливаше пръстите и глезените й и през ума й мина, че никога не е правила нещо толкова дръзко.

— Как така не подозирах за съществуването му?

Джеймс се засмя, без да пуска ръката й.

— Послушните момичета си стоят вкъщи.

— Значи съм непослушна, щом съм тук?

— Не — побърза да я увери той. — Любопитна си. Точно такива момичета харесвам.

Това донякъде успокои тревогата на Оливия. Да си любопитен не звучеше толкова ужасно. Усмихна се плахо на Джеймс.

По някое време краката им се вкочаниха. Той й помогна да слезе и да стъпи отново на тревата.

— Още ли играеш с кукли? — поинтересува се той, докато си обуваше ботушите.

Оливия спусна полата и с облекчение забеляза, че я е опазила суха, ако не се брои едно крайче отстрани.

— Понякога.

— Чудесно. Последвай ме.

Той пое нанякъде.

— Господин Уестън!

Възмутеният й вик го накара да се обърне.

— Наричай ме Джейми. Или Джеймс, ако настояваш. Най-добре да дойдеш да те запозная със сестрите си. С безкрайните си молби да играем на кукли днес ме прогониха от вкъщи. Мама настоява да ги забавлявам, но на тях не им харесва как аз играя с куклите. — Направи скръбна гримаса. — Защо да не облека кукла с бална рокля и после да я накарам да се бие със сабя с друга кукла? Какво друго имат да правят куклите по цял ден? — Сви рамене. — Ти вероятно знаеш по-добре от мен какво искат сестрите ми.

— Но… не мога…

— Защо не?

— Не бива да ходя в града без разрешение — видя се принудена да признае Оливия.

Вътрешно обаче изгаряше от любопитство да се запознае с момичетата Уестън. Родителите й не гледаха на повечето местни семейства като на равни и не позволяваха на Оливия и Дафни да общуват с другите деца. Не прекарваше толкова време с куклите, колкото Дафин, ала искаше да види куклите на момичетата Уестън, та да ги сравни дали са по-хубави от онези в Келан Хол. Но ако майка й я види, щеше да загази.

Той се ухили, явно усетил поредната победа.

— Вече не живеем в града. Тази седмица станахме собственици на Хаверсток Хаус, ей там на хълма.

Очите й щяха да изскочат. Хаверсток Хаус бе най-представителният имот в района и се намираше между Келан Хол и града. Принадлежеше на възрастния граф на Малк, който рядко го навестяваше след смъртта на съпругата си. Значи сега семейство Уестън бе влязло във владение.

— Предполагам, че мама ще посети твоята майка скоро, сега, когато сме съседи — продължи той. — Тогава ще ти разрешат ли да идваш при нас?

Оливия се съмняваше, но на глас отвърна:

— Вероятно.

Джейми Уестън отново я дари със самоуверената си усмивка.

— Обзалагам се на медно пени, че ще те пускат.

За изненада, но и за радост на Оливия същата вечер майка й сама повдигна темата за семейство Уестън.

— Хаверсток Хаус! — възкликна тя. — Купили са Хаверсток Хаус! Целият град го коментира. Какво става с този район, сър Алфред?

Баща й изсумтя.

— Уестън, както чух, е платил солидна сума. Лакеят на граф Малк спомена за куп каруци с нови мебели от Лондон.

Майка й се замисли.

— Така ли?

— Казах ти: паралии са. — Баща й погледна към ъгъла, където Оливия седеше тихо и бродираше. — Момчето им май харесва нашата дъщеря.

Вместо да възрази, че тя е още дете, майка й също се обърна и я погледна, сякаш й е хрумнала нова мисъл.

— Смяташ ли…

Оливия бе любопитна да чуе какво казва майка й, но разговорът замря.

До няколко дни, точно според предвижданията на Джейми, госпожа Уестън посети лейди Хърбърт. Оливия я видя чак на тръгване, но на следващия ден Джейми се появи в Келан Хол. Любезно, дори чаровно, поздрави майка й и после погледна Оливия.

— Дойдох да съпроводя госпожица Хърбърт до Хаверсток Хаус.

Оливия едва се въздържа да не го зяпне като глупачка, но майка й засия.

— Да, разбира се. Оливия, вземи си шапката. Госпожа Уестън те кани да посетиш дъщерите й и аз приех. Доброто общество е важно, за да придобият младите подобаващи маниери и възпитание.

— Да, мамо — успя да смотолеви тя, а сърцето й подскочи.

Изтича да вземе шапката и палтенцето си.

Щом излязоха от къщата, Джейми й се ухили.

— Казах ти, че мама ще я посети.

Оливия не се стърпя и също се засмя развълнувано.

— Не очаквах обаче резултатът да е такъв.

След това й позволяваха да гостува на семейство Уестън почти винаги, когато поиска. Дафни също бе поканена, но отиде само няколко пъти и спря напълно да им гостува, след като се скараха с Пенелопе Уестън дали е редно една дама да кара карета. Оливия много бързо стана първа приятелка с Абигейл и Пенелопе, а с течение на годините те се превърнаха почти в нейни сестри.

И Джейми присъстваше, но не толкова често, когато поотраснаха. Не го пратиха на училище, като повечето момчета, а му наемаха куп учители и преподаватели. Господин Уестън пътуваше непрекъснато по работа и често вземаше и сина си. На Оливия й се струваше скучно, ала Джейми не спираше да я уверява какво огромно удоволствие му доставя.

— Много по-хубаво е, отколкото да седиш вкъщи и да учиш латински глаголи — твърдеше той. — Предпочитам да посещавам корабостроителници и производствени цехове, за да видя как всъщност се правят нещата. Дори срещите с банкери са по-интригуващи от уроците по математика.

Тя се усмихна.

— Като го описваш така, май трябва да се съглася.

Той се засмя.

— Наистина зависи как го представям! Теб човек лесно може да те убеди, Ливи. Би се оставила да те изкушат да направиш куп нередни неща, нали?

Само на теб бих го позволила, мислеше си тя. Успя да я отклони от правия път още през онова утро в църквата. На глас обаче заяви:

— Не знам за какво говориш. Аз съм почтено момиче.

— А въпреки това те харесвам — увери я той съвършено сериозно.

Тя му се изплези, а той измъкна къдрица от плитката й, точно както би постъпил брат със сестра.