Каролайн Линдън
Още по-скандално (14)

Глава 14

Утрото настъпи ясно и слънчево, а синьото небе оставяше впечатление за усмивка от рая. Или поне Оливия, преливаща от щастие, го прие така. Джейми я събуди с целувка и тя го прие като знамение за сполука в предстоящите им действия.

Откриха местния викарий без затруднения. За жалост той се оказа възрастен стар ерген. Никога не бе чувал за госпожица Чартърс, но предположи, че дори да се е омъжила преди години, е възможно да е забравил. Услужливо им предложи списък на близките енории и отбеляза кои се оглавяват от женени мъже.

Денят бе по-скоро хладен, а не студен, и понеже остров Танет не бе особено голям, решиха да посетят възможно повече от посочените адреси. Маргейт отстоеше само на пет-шест километра, а пътят дотам бе хубав. Затова се отправиха на север, с намерението после да се спуснат на юг. Ала всички викарии и свещеници, които посетиха, или не можеха, или не искаха да им помогнат.

— Не съм сигурна дали й вярвам — въздъхна Оливия.

Връщаха се към каретата пред енорията „Сейнт Питърс“, а съпругата на викария ги следеше строго с поглед от прага на дома си. Жената, госпожа Палмър, ги посрещна много мило и възпитано, но щом споменаха господни Чартърс от Грейвзенд, започна да се държи студено и дръпнато.

— Нито пък аз. — Джейми стоеше с лице към църквата. Вдигна поглед. Оливия го проследи, видя обаче само църковната кула на фона на зимното небе. — Да спрем да хапнем — предложи той разсеяно.

Не след дълго намериха приличен хан — „Котвата“ — и влязоха. От аромата на печено месо и пресен хляб стомахът на Оливия закъркори. Няколко по-възрастни мъже седяха до огъня. За изненада на Оливия Джейми избра маса близо до тях. Поръча храна и пиене и се облегна удобно на стола.

— Питам се дали търсим на подходящите места.

— Какво искаш да кажеш?

Оливия зададе въпроса си тихичко, хвърляйки предпазлив поглед през рамо. Джейми бе подхвърлил репликата си достатъчно високо, та всеки да го чуе.

— Разполагаме с толкова малко информация — продължи той все така гръмко. — Хрумна ми, че човекът, когото търсим, сигурно живее близо до брега.

— Защото…

Вероятно бе плод на въображението й, но разговорът зад гърба й сякаш стана по-тих.

— По няколко причини. Първо, за да знае какво е времето по брега. Второ, за да е на разположение при нужда.

Тя се размърда неспокойно. Какво правеше той?

— Вероятно имаш право — промълви тя.

— Така ще ускорим издирването, защото не разполагаме с много време.

Оливия кимна. В този момент прислужницата донесе чиниите с храна и тя изпита огромно облекчение. То обаче се изпари бързо. Джейми се поинтересува дали има хора от Грейвзенд, заселили се тук.

— Няма — изстреля жената без колебание.

— Така ли? — престори се Джейми на изненадан. — Госпожа Палмър от „Сейнт Питърс“ е убедена, че има.

— Аз не знам — отвърна тя и бързо се отдалечи.

Стомахът й се сви на топка. Сякаш всички в помещението се бяха вторачили в тях.

— Какво правиш? — прошепна Оливия.

Той се наведе напред и челата им почти се докоснаха.

— Изпробвам едно свое хрумване. Ако не даде резултат… — Сви рамене.

Леко поуспокоена, тя кимна.

— Джейми — подхвана тя все така тихо, — пред „Сейнт Питърс“ погледна към небето. Защо?

Той си допи бирата и остави халбата. Този път и той сниши глас.

— Кулата на църквата е несъразмерно висока. Сигурно се вижда от морето. Отново се замислих какъв човек търсим: някой, когото е познавал, или самият той е контрабандист.

— Според теб съпругата на викария е контрабандист?!

— Не е задължително. Но може и да е.

— Ветровете не довяват тук често лондончани — чу се боботещ глас до тях.

И двамата се обърнаха. Грубоват, висок белокос мъж им се усмихваше.

— Жалко — отвърна Джейми. — Тук е красиво.

— Така е. Но сезонът не е подходящ за къпане.

— Ние сме неустрашими — увери го Джейми.

Непознатият се засмя и кимна към халбата на Джейми.

— Още една бира, приятел?

Джейми кимна. Мъжът даде знак на прислужницата.

— А на вас какво да предложа, красавице?

Новият им приятел се усмихна приветливо и направи галантен поклон.

Тя навлажни устни и се опита да се усмихне, но сърцето й бе изпълнено с тревога. Погледна крадешком Джейми, а той на свой ред посочи с очи празния стол срещу Оливия.

— Разговор, сър. Няма ли да се присъедините?

— Благодаря. С удоволствие. — Седна. В този момент жената донесе две халби бира. — Марта, скъпа, радваш сърцето ми.

— По-скоро бирата го прави — отвърна тя и се отдалечи.

Той се засмя.

— Така е. Както ме радва и компанията на прекрасната дама.

Отново се усмихна на Оливия.

— Джеймс Колинс — представи се Джейми. — И съпругата ми. Приятно ми е да се запознаем.

Погледна очаквателно събеседника им, но онзи не се представи.

— Какво ви води в Танет по това време на годината? Доста далеч от Лондон е и няма много забавления за хубавата дама.

— Семеен въпрос — обясни Джейми непринудено. — Братът на съпругата ми почина и остави някои странни документи. Ние, естествено, искаме да разберем за какво става дума. Намерихме адвокат в Грейвзенд, движил делата му. За жалост и той е починал наскоро. Оставил дъщеря обаче. Надяваме се да е наследила нещо от баща си, което ще ни обясни какви са били намеренията на Хенри.

— Неприятно е, когато човек остави недовършени дела след себе си — отбеляза новият им познат съчувствено. — Моите съболезнования, мадам.

Оливия сведе глава.

— Само едно нещо знаем за жената — продължи Джейми. — Омъжила се е за викарий близо до Рамсгейт. Баща й се казвал Чартърс, но нямаме представа как е името на съпруга й.

— Доста оскъдна информация — въздъхна мъжът и отпи от бирата.

— Така е. Но майката на съпругата ми е дълбоко разстроена от смъртта на сина си и затова се захванахме.

— Разбирам, но тук няма жена на име Чартърс.

— Може да е дошла тук преди години.

— Роден съм и израснах в Танет. Тук, в Бродстеърс. Никога не съм чувал за жена на име Чартърс. — Наведе се напред. — Защо искате да я намерите?

Оливия се напрегна. Под масата хвана ръката на Джейми, който я стисна. Не разбра дали го прави да й вдъхне увереност, или за да я предупреди. Отново й се стори, че всички са наострили уши.

— Надяваме се да ни помогне.

Мъжът изсумтя тихо и се обърна към Оливия.

— Как беше името на брат ви?

— Хенри.

Събеседникът й се ухили.

— Доста хора с това име имаме тук. Кой по-точно.

Преди да успее да се спре погледна Джейми. Да се довери ли на този човек? Джейми й кимна едва забележимо, но това не намали тревогата й. Тя обаче вярваше на Джейми, затова отговори шепнешком:

— Таунсенд. Хенри Таунсенд.

Преценяващият поглед на мъжа срещу нея не трепна.

— Явно се е занимавал с опасни дела, ако съдя по изражението ви. Страх ви е дори да произнесете името му.

Така беше. Стигнаха чак до Танет, без да знаят какво търсят, а преди малко Джейми й подсказа, че търсят контрабандист, а не добродушна жена на викарий. Издирван контрабандист едва ли ще реагира благосклонно, да не говорим за абсурдната вероятност да им помогне. Оливия не би се изненадала, ако й кажат, че в момента помещението гъмжи от контрабандисти. Нощта бе настъпила, те бяха непознати, а съвсем наблизо дълбокият, тъмен океан бе готов да погълне всеки, преследващ тайна, която е по-добре да бъде забравена…

Нещо от всичко това явно се бе изписало на лицето й. Мъжът й се усмихна смутено.

— Явно засегнах чувствителна тема. Най-добре да ви оставя, а не да клюкарствам като…

— Не, моля ви. — Днес се срещнаха с някои от местните, ала никой не се оказа особено словоохотлив. Дори този да бе подхванал разговора с тях само за да ги обезкуражи, поне изглеждаше дружелюбен. — Ако знаете нещо, което ще ни помогне, моля ви да го споделите.

Той я изгледа продължително. Приличаше на мил добронамерен дядо, опрял ръце на масата. Бялата му коса падаше по челото, а зелените му очи проблясваха, когато й се усмихваше. Дрехите му, най-после забеляза тя, бяха добре скроени, а ръцете му подхождаха по-скоро на джентълмен, отколкото на работник.

— Трудно устоявам на молбите на красива жена, госпожо…

Погледна я въпросително.

Оливия си даде сметка, че е прозрял лъжата им. Сърцето й заби лудо.

— Таунсенд — прошепна тя едва чуто. — Вдовицата на Хенри.

Изражението му не се промени.

— Така си и помислих.

— А вашето име, сър? — събра тя смелост да попита.

Щом ще бъде искрена с него, нека и той да постъпи така.

— Пайк, мадам. Чарли Пайк на вашите услуги.

Оливия и Джейми се погледнаха едновременно. Явно и него го бе осенила същата мисъл: възможно ли е това да е капитан П. Би било голям късмет.

— Аз… Ние смятаме, че Хенри е оставил, или загубил, нещо, за което само адвокатът му е знаел. Дъщеря му, госпожица Чартърс, е единствената ни надежда да разгадаем мистерията.

— Да е загубил? — Господин Пайк се засмя. — При адвокат човек губи единствено пари. Знам, защото и на мен ми се е случвало. А от тях не можеш да изкопчиш и пени. Всичките са големи негодници.

— Не става въпрос за пари — промълви тя.

Събраните в скута й ръце бяха стиснати в юмруци. Пак изпита чувството, че всички следят разговора им. Джейми обаче изглеждаше спокоен и това й помогна отново да се съсредоточи върху мъжа насреща.

— Не говорите за пари ли? Какво друго има адвокат, което една жена да иска?

— Нещо ценно. Нещо рядко и уникално. Нещо… тайно.

— Рядко и тайно, а? Звучи опасно. Защо толкова държите да го намерите?

Оливия си пое дълбоко въздух.

— Някой мисли, че то е у мен — призна тя тихо. — Иска го на всяка цена, дори застрашава живота ми.

— Проклет негодник! Кое го кара да мисли, че е у вас? Извинете, но вие дори не знаете какво търсите. Поне останах с такова впечатление.

— Наистина не знам точно — отговори тя бавно.

Не откъсваше очи от неговите. Господин Пайк, сигурна бе, знаеше повече отколкото даваше да се разбере. А и не я напускаше чувството, че е подложена на изпит, изпит, който е жизненоважно да издържи. Инстинктът й подсказваше и друго: Джейми не можеше да й помогне. Запита се дали и той усеща същото. Мълчеше от няколко минути, макар да слушаше много внимателно.

— Според мен е ценно произведение на изкуството — продължи тя, внимателно подбирайки думите. — Или антика, или шедьовър на голям майстор. Само истинско съкровище би накарало този мъж да ме преследва, да ме заплашва и тормози така… — Гласът й изневери. Направи пауза, за да се овладее. — Посегна да нарани скъпа и близка приятелка, защото отказала да му съобщи къде съм отишла, когато избягах от града, за да се скрия от него. Ще ми се случи нещо ужасно, ако ме хване, преди да намеря каквото търся.

— Мръсен негодник! — изрече господин Пайк съчувствено. Все така обаче с нищо не показваше да е трогнат от разказа й. — Затова възнамерявате да намерите това съкровище и да му го дадете ли? Търсите начин да си осигурите спасение — на себе си и на другите — от последиците от гнева му?

Сърцето й се сви. Дали пък насреща й не седи старец, който просто обича да бъбри и нито има как, нито възнамерява да й помогне? Забавлява се сега тук с тази история, а после ще седне при камината, за да се посмее с приятелите си, след като с Джейми си тръгнат. Усети как я обзема гняв и страните й поруменяват.

— Господин Пайк, побягнах от дома си сама, посред зима, само с куфар в ръка и се озовах в единия край на Англия. Благодарение на покойния ми съпруг — както се оказа голям нехранимайко — не разполагам с пари и безопасно място, където да се подслоня. Мъжът, който ме преследва, ме лишава от покрива над главата ми, от приятелите ми и почти всичко друго скъпо за мен. И според вас търпя цялото това страдание, за да връча ценен предмет на мъж, съсипал живота ми? Никога!

Пайк кимна с глава към Джейми.

— Не сте сама.

Тя погледна Джейми. Лешниковите му очи я насърчаваха.

— Ако не беше той, нямаше да стигна дотук — призна тя честно. — Но само защото ми помага, сега го грози същата опасност. Не искам да дам съкровището на негодника, господин Пайк, а да го върна на законния му притежател. Дори съм по-склонна да го хвърля в морето, отколкото онзи да го получи.

По лицето на господин Пайк се разля широка усмивка.

— Борбено момиче! Обичам жените със силно сърце и готови за възмездие. Те държат мъжете нащрек. — Намигна на Джейми. — Приличате на моята Мери. Нямаше да й мигне окото да се изправи пред цял полк на Негово Величество и да прогони войниците отвъд дюните с клюмнали от срам глави. — Тупна с ръка по масата. — Ще дойдете ли да изпиете чаша вино от бъз, госпожо Таунсенд?

Оливия въздъхна. Отвори уста, за да откаже, но забеляза игривите пламъчета в очите на господин Пайк. Изглеждаше не само развеселен, но и доволен, сякаш е срещнал достоен противник.

Или сродна душа.