Каролайн Линдън
Още по-скандално (8)

Глава 8

Съставеният от тях план бе хем много простичък, хем плашещо дързък.

Джейми стоя до късно, за да изчете дневника на Хенри от кора до кора. Не откри данни, опровергаващи теорията му, че Хенри е бил контрабандист, но и не попадна на нещо, което да го потвърждава. Всяко вписване бележеше плащане на някого, но нито едно вписване не отразяваше получени средства. Някъде трябваше да съществува тефтер с приходите, в който да фигурират клиентите на Хенри. Ако лорд Стратфорд и Клери са сред изброените, това вещаеше опасност за него, но Джейми предпочиташе да знае, за да се предпази от следващи заплахи.

Проникването в кръга на контрабандистите едва ли щеше да помогне с нещо на Оливия. Малко вероятно бе Клери да е поел подобен риск, особено ако се стремеше единствено към личните документи на Хенри. По-логично бе да иска нещо друго, много по-ценно, но се нуждаеше от документите, за да го намери. Това означаваше, че Оливия трябва да се добере до тях преди него.

— А тъкмо тези книжа е задържал господин Арманд — досети се тя, след като го изслуша.

— Вероятно. Но продължавам да мисля, че лондонският адвокат знае повече, отколкото ти е съобщил.

Тя стисна зъби, а очите й заблестяха. От обзелия я гняв цветът на страните й се възвърна, а нещо в Джейми трепна. Изчезна напрегнатото й изражение, което виждаше напоследък.

— Арманд е по-близо, затова ще се заловим първо с него. Едва ли щеше да ти прати този тефтер, ако знаеше съдържанието му. Тук е отбелязана контрабанда, осъществявана поне две години.

Оливия погледна злобно към тефтера.

— Все още не ми се вярва…

— Възможно е и да греша — сви рамене Джейми, но се съмняваше.

Как иначе да обясни вписвания от рода Десет паунда, шест шилинга на кап. Б. (Мадона)? Хенри Таунсенд очевидно бе нагъл тип, щом беше вписвал открито на кого от местните е плащал било за укриване, било за пренасяне на незаконна стока. В момента това бе добре дошло за Джейми, защото улесняваше задачата, с която той и Оливия се нагърбиха.

— Според теб обаче не е изгорил всичко — върна се Оливия към основния въпрос. — Смяташ, че при Арманд има още полезна информация.

— Бих се обзаложил на голяма сума.

Тя стисна устни и процеди:

— Значи ме е излъгал.

— Вероятно.

— Няма да се повтори — зарече се тя. — Връщам се в кантората му.

Джейми се усмихна. Именно това бе планът му и за негова радост Оливия го прие.

— Редно е да го направим. Ние ще…

— Не. — Оливия избегна смаяния му поглед. — Не ние, Джейми. Сама ще се справя.

Той моментално свъси вежди.

— Няма да отидеш сама!

— Защо не? — Взе тефтера. — Дотук успях.

Готов да възрази, Джейми стисна ръце в юмруци, за да не си отвори устата. Тя, естествено, беше права. Нито сплашванията на Клери, нито безотговорното отношение на Хенри я отказаха. Нещо повече: пое съдбата си в свои ръце, побягвайки тайно от Лондон, за да проведе собствено разследване, а когато се почувства застрашена, се защити яростно. Оливия въобще не бе толкова безпомощна, колкото я мислеха мнозина.

Що се отнася до него, той искаше да й се притече на помощ и да й спести всякакви по-нататъшни неприятности, но трябваше да си напомня, че няма право да й се налага. И не на последно място: щом се бореше отново да спечели доверието й, не биваше да я командва. Още от дете Оливия не обичаше да се държи така с нея и най-вероятно щеше да го постави на мястото му, ако се опита да го стори сега. Колкото и да му бе неприятно, се съгласи.

— Щом така предпочиташ. — Тя го погледна изпитателно, но той само кимна. — Най-добре е да запазим в тайна нашето познанство. Клери не ме е срещал и надали ще следи действията ми.

Хрумна му също, че най-вероятната реакция на Клери към всеки помагач на Оливия ще е пистолетен изстрел в главата. С колкото повече анонимност се обгърнеше Джейми, толкова по-полезен щеше да бъде. Но така не му оставаха много възможности да измъкне нещо от Арманд, затова накрая се споразумяха за смел, но семпъл план. Оливия си сложи пелерината и шапката, и с решителен и уверен вид се отправи към градчето. Джейми я следваше на безопасно разстояние чак докато тя стигна края на Грейвзенд и вече се намираше съвсем близо до адвокатската кантора. Той се съгласи тя да се изправи пред адвоката сама, но, по дяволите, нямаше да позволи да върви незащитена, докато Клери е на свобода. Ако нещо й се случеше, никога не би си го простил.

Тя зави зад ъгъла и пое по главната улица. Джейми сви в обратна посока и намота шала още по-плътно около лицето си. Преди всичко се налагаше да измъкне Оливия от изолираната малка къща. След като той я откри, какво би затруднило и друг? Тръгна да търси Оливия въоръжен с малко информация от Пенелопе. Най-важното бе, че родът Таунсенд е от Кент, и по-специално от Рочестър. Това значително ограничи диренето му, но и едва ли бе голяма тайна. По чиста случайност господин Арманд се подвизаваше относително близо до Лондон, а не в някое от малките селища, пръснати по бреговата ивица на Кент. Но местонахождението му представляваше и нож с две остриета, така че колкото по-скоро Оливия напусне Грейвзенд, толкова по-добре.

Тръгна да заобикаля градчето по крайбрежния път и накрая спря пред малка постройка в края на редичка от тесни къщи, сгушени близо една до друга и с доста окаян вид. Джейми потропа на вратата и изчака. От комина се виеше дим, боята по вратата се лющеше, а пердетата бяха спуснати. След няколко минути отвори жена. Макар да бе още сутрин, имаше уморен вид. Държеше на ръце сополиво дете.

— Това ли е домът на господин Уилям Хикс? — попита той.

— Да — отвърна бавно жената. — Кой се интересува?

В отговор той й подаде сгъната бележка. Тя я погледна с безразличие, пое я и изчезна в къщата. Само минута по-късно вратата се отвори със замах, този път от мъж на възрастта на Джейми. От едната страна на лицето, от брадичката, край засегнато ухо, та чак до скалпа, се виждаше дълъг, лошо зараснал белег.

— Заповядайте, сър — покани го той, отваряйки вратата още по-широко и с жест на ръката, от която липсваха три пръста.

Джейми влезе. Вътре беше топло, но въздухът бе тежък, сякаш отдавна не бе проветрявано. Жената, все още с детето на ръце, и друго, следващо я по петите, се отправи нагоре по тясно стълбище в дъното на помещението, докато две момиченца на около осем и десет, се грижеха за огъня и разбъркваха съдържанието на гърне, окачено над пламъка. С тежко накуцване Уилям Хикс се приближи до пейката, избута някакви учебници и предложи на Джейми стола начело на масата. Измърмори нещо на момичетата и те преместиха гърнето на кука извън камината, преди да последват майка си горе.

— Благодаря, че ме прие — кимна Джеймс и седна на предложения стол.

— Каквото поиска лейтенант Крофорд, аз го изпълнявам — веднага отвърна господин Хикс и възседна пейката. Постави разтворената бележка на масата пред себе си. Окажи на този мъж всякак поискана помощ като услуга към мен, лейт. Д. Крофорд, гласеше текстът. — Само кажете, сър.

Джейми не погледна бележката.

— Знам какво пише, но не съм тук за услуга. Готов съм да платя щедро за причиненото неудобство.

— Няма никакво неудобство. Не и щом става дума за приятел на лейтенанта — отвърна Хикс по военному стегнато, впил очи в Джеймс. — Какво мога да направя за вас?

— Нужни са ми три неща. — Вдигна пръсти. — Възможно най-бързо да намериш затворена карета, достатъчно удобна да се пътува в известно уединение и да я теглят един-два коня.

— Ще я имате утре сутрин — обеща Хикс.

— Никой не бива да знае, нито че е за мен, нито да научи името ми.

Хикс сви рамене.

— Не знам как се казвате, сър.

Джейми се ухили.

— Точно така. И в добавка кошница с провизии, колкото да стигнат на един мъж поне за три дни. Ще сложиш ли такава в каретата?

— Да, ще се погрижа.

Гостът кимна доволен.

— И последно, трябва ми информация. Както разбрах в Грейвзенд имало адвокат на име Чартърс.

— Имаше — поправи го Хикс. — Почина. Някъде преди четири-пет месеца.

— Да. Що за човек беше? — Видя Хикс да се колебае. — Проявяваше ли дискретност?

— Да — бе незабавният отговор. — Определено.

Джейми се наведе напред и сниши глас.

— Такъв, на когото свободен търговец би имал доверие ли?

При намека за контрабандисти Хикс придоби бдителен вид, но все пак кимна бавно.

— Възможно е. Нямах много вземане-даване с него.

— Но все си дочул нещо. — Хикс продължи да се колебае и Джейми сниши още повече глас. — Човекът е мъртъв. Няма да посегна на него или паметта му. Остави ли вдовица?

По изражението на Хикс си личеше как се бори със съвестта си. Джейми чакаше. Даниел Крофорд, негов приятел и източник на информация в Лондон, се кълнеше, че Хикс няма да го подведе, но явно бе и доста предан към хората от родния си край.

— Не — отвърна домакинът след време.

По дяволите! Отпадаше основната надежда да открият скрити улики в дома на първоначалния адвокат.

— А брат? — не се предаваше Джейми. — Или майка? Имаше ли въобще някого?

— Дъщеря — обяви Хикс след известен размисъл. — Живее близо до Рамсгейт, май, но не съм чувал за други близки.

Колкото и незначителна, това все пак бе някаква следа.

— Знаеш ли как се казва?

Хикс поклати глава.

— Омъжи се за викарий, доколкото помня.

— Какво знаеш за човека, който пое практиката му?

Хикс се отпусна.

— Хорацио Арманд ли? Дойде от Рай.

Друг предпочитан район от контрабандистите.

— Същият като Чартърс ли е?

Домакинът отвори уста, но я затвори. Сви рамене, а изражението му бе неразгадаемо.

Джейми прибягна до друг подход.

— Не възнамерявам да използвам информацията срещу никого. Даже нямаше да ми е от особена полза, ако тези двама мъже са спазвали закона и не са подвеждали митническите власти. Но от това зависи безопасността, а дори и животът, на един човек.

Хикс въздъхна. Погледна навъсено бележката на масата.

— Мога само да повторя чутите клюки. Аз самият нямам нищо общо.

— Естествено.

Джейми му вярваше. Хикс бе плавал по моретата под командването на Даниел Крофорд допреди две години, когато пострадал в Източните Индии^[1]. Прибрал се вкъщи да се възстанови, но когато се оправил, не успял да си намери работа на друг кораб от флота. Даниел го описваше като най-отговорния и способен човек на борда.

— По време на войната в района се вихреше доста свободна търговия — подхвана Хикс почти шепнешком. — Известно ви е, предполагам. Но е нищо в сравнение, с каквото беше преди десетилетия, преди конните офицери да започнат да патрулират. Всеки в тоя бранш има нужда от доверен човек на брега, та да му помага да си прикрие следите. Нищо чудно Чартърс да е бил такъв човек. Нито се заклевам, нито го отхвърлям. Не ми се вярва да продаде практиката си на непосветен в тези дела адвокат, но не знам нищо конкретно за Арманд.

Това се покриваше с представите, оформили се в главата на Джейми.

— Познаваш ли семейство Таунсенд от Рочестър?

Хикс се замисли.

— Не, не бих казал.

Всъщност не очакваше Хикс да отговори положително, но си струваше да попита.

— Интересува ме също дали определен мъж е идвал в Грейвзенд през последните няколко години, но особено през последните месеци. Аристократ е и изглежда като такъв. Висок колкото мен, около четиридесетгодишен. С тъмна коса, светла кожа и характерен нос. И той най-вероятно е търсил Чартърс и някой на име Таунсенд.

— Не съм забелязвал такъв мъж из градчето, но мога да разпитам — предложи Хикс. — Как се казва?

Този път Джейми се поколеба, ала беше важно да разбере дали Клери е проследил Оливия дотук.

— Не искам да разпитваш за него по име. Не го споменавай, освен при крайна необходимост.

— Няма, сър. — Сега бе ред на Хикс да се ухили. — Лейтенантът, предполагам, ви е казал, че съм човек, който си държи езика зад зъбите.

— Затова съм тук — усмихна му се Джейми. — Казва се Саймън Клери. Виконт Клери. Опасен човек е и в момента е отчаян.

— Разбирам. — Очите на Хикс блестяха. — Преследвате ли го, или бягате от него?

— Избягвам го всячески. Ако чуеш нещо за него, или за мъж, отговарящ на описанието, бих искал да знам.

Хикс кимна.

— Къде да докладвам, сър?

— Утре сутринта ще дойда за коня и каретата. — Извади кесия от джоба и я постави на масата. — Надявам се да са достатъчно.

Хикс я взе и надникна. Устните му се движеха, докато броеше, но изведнъж вдигна смаяно глава.

— Далеч повече от достатъчно са!

— Заради причиненото неудобство. — Джейми се изправи. — И за дискретността ти.

— Напълно на вашите услуги, сър — увери го Хикс разпалено. — Сърдечно благодаря.

Джейми си взе шапката, но се спря.

— Възнамерявам да напусна града утре. Ако след това обаче чуеш нещо било за Клери, било за някой на име Таунсенд, би ли писал на лейтенанта си, за да му го съобщиш? Той ще намери начин да ми го предаде.

— Обезателно, сър. Но как да постъпя, ако се наложи да се свържа с вас преди това?

— Довечера ще бъда в „Еленът и хрътката“. Под името Даниел Крофорд.

Хикс трепна, а после на устните му се появи усмивка.

— Няма да забравя това име.

Омотавайки шала около врата си, Джейми се сбогува и излезе на студа. Сега, когато храната и транспортът бяха уредени, той отиде в странноприемницата. Оливия настоя да се видят след два часа, обясни му как адвокатът я бе принудил да чака дълго предишния ден. Не му допадаше идеята тя да седи хрисимо на мястото, където Клери би я потърсил най-напред, и Джейми възрази. Накрая се споразумяха за един час, което сега му осигуряваше достатъчно време да се обръсне и да си смени ризата.

Прекоси оживения вътрешен двор и като вземаше по две стъпала наведнъж, стигна до стаята си. „Еленът и хрътката“ бе най-голямата странноприемница в Грейвзенд, следователно място, удобно да влиза и излиза, без да го забелязват. Както и очакваше, от огъня в камината бе останала само пепел. Беше студено, но не колкото в рибарската къща. Съблече се до кръста, за да се измие и обръсне.

Точеше бръснача на ремъка и мислеше за следващия ход. Как ли се справяше тя с адвоката? Извади си часовника. Оставаше половин час до срещата с Оливия. Джейми си насапуниса лицето и прокара бръснача. Надяваше се тя да се върне от мисията си с куп документи. Стига да измъкне нещо полезно от Арманд, предприетата стъпка щеше да си струва, но какъвто и да е резултатът, щяха да напуснат Грейвзенд, преди Клери да ги догони.

При мисълта за виконта се поряза. Изруга и избърса кръвта. Настойчивостта на Клери го притесняваше. Джейми познаваше доста хора, готови да направят почти всичко, за да постигнат целта си, от време на време важеше и за самия него. Но никога не бе преследвал цел отвъд границите на разумното, а Клери бе постъпил точно така в стремежа си да открие Оливия. Не само се опита да убие Пенелопе, но и изигра известна роля за смъртта на лорд Стратфорд. Ако теорията му отговаряше на истината и Клери се интересуваше от ценно произведение на изкуството, вероятно имаше по-дискретни начини да го открие, а не да ужасява Оливия, особено след като беше ясно, че то не е у нея.

Така създалите се обстоятелства доста притесняваха Джейми. Значи Клери желаеше Оливия толкова силно, колкото и тайнствения предмет. Това го правеше още по-опасен.

Избърса лицето си, преоблече се и отиде да посрещне Оливия. Бе на път да излезе от общото помещение, когато собственикът на странноприемницата го спря.

— Господин Крофорд! Има писмо за вас, сър. Пристигна сутринта.

Джейми мигом застина. Един-единствен човек знаеше къде е и как се нарича в момента, а именно човекът, позволил му да заеме името му. Кимна на мъжа за благодарност, бързо взе писмото и излезе, защото се опасяваше да не изпусне Оливия.

Само след няколко минути се озова на мястото, където се разбраха да я чака. Оттам не се виждаше главната улица, но той намери кътче, което предлагаше известна защита от вятъра, а щеше да я забележи, ако поеме извън града. Отново си погледна часовника и най-после извади писмото.

Не остана разочарован в очакванията си.

Отговорът на зададения при тръгването ти въпрос е „не“. Проверих навсякъде и не открих нищо. Всичките ми източници обаче са предупредени и при промяна на обстоятелствата ще съобщя. Сестра ми ти праща поздрави и настоява да се върнеш възможно по-скоро.

Твой слуга, Крофорд

Това поне решаваше един проблем. Никой не бе виждал лорд Клери, откакто бутна Пенелопе зад борда на яхтата на Стратфорд. Според Джейми съществуваха два варианта: или Клери е тръгнал по дирите на Оливия, или се укрива и пуска връзките си да отклонят всякакви евентуални обвинения на Атертън срещу него. Понеже първият вариант криеше мрачни последствия, самият Джейми тръгна след Оливия и остави на Даниел задачата да провери дали второто е истината. Ако Клери събираше подкрепа в Лондон, Оливия печелеше малко време, през което да разкрие тайните на покойния си съпруг.

Никой от многобройните информатори на Даниел в Лондон и околностите обаче не беше чувал новини или виждал лорд Клери наскоро, а Джейми знаеше, че сред приближените на лейтенанта има дори член на Камарата на лордовете. Това не означаваше, че Клери не разпространява своя версия за случилото се на яхтата на Стратфорд, но значително намаляваше всякакво облекчение, че Джейми откри Оливия така бързо.

Отново си погледна часовника. Вече трябваше да се е появила, а не я виждаше. Източи врат и погледна към пустата пътека към малката къща. Все пак изрично се разбраха да се срещнат тук. Който пристигне пръв, трябваше да изчака и дори да се скрие в живия плет, ако се налага.

Джейми извървя стотина метра по пътя и застана на място, откъдето виждаше покрайнините на Грейвзенд. Кантората на адвоката се намираше няколко улици по-далеч и на Оливия й оставаше да извърви съвсем кратко разстояние, преди да я види. Къде беше тя?

Закрачи напред-назад, раздиран от два неприятни избора. Тя настоя, че е стигнала дотук сама и ще успее и сега да се справи. Той искаше тя да му вярва, а това означаваше и той да й има доверие. Но бележката от Даниел шумолеше зловещо в джоба му, а мисълта Клери да я причаква пред кантората, го накара да се приближи още повече към Грейвзенд.

Дишаше тежко. Спря. Тя закъсняваше едва няколко минути. Ако нахлуе в кантората, сътрудничеството им щеше да излезе наяве. Трябваше да се възползват от всяко предимство, за да изпреварят Клери с ходовете си, а това означаваше да се вкопчат във факта, че тя вече не е сама жена. Джейми неохотно се върна на мястото, уговорено за среща, но държеше часовника в ръка. Още петнадесет минути и отива при нея, без да го интересува кой ще го види.