Каролайн Линдън
Още по-скандално (11)

Глава 11

Оливия прекара странна нощ в дома на семейство Хикс. След затварянето на вратата при излизането на Джейми тя се почувства болезнено уязвима. Беше свикнала да е сама, по някакъв начин бе сама от близо десет години, но пък никога не бе оставяна на благоволението на непознати. С известно вълнение отиде да говори с неочакваната си и нищо неподозираща домакиня и да й се извини за натрапването.

Мери Хикс обаче я посрещна извънредно мило. Нито попита какви са проблемите на Оливия, нито как се казва. Господи Хикс се прибра с шунка и торба ряпа и семейството го посрещна с радостни възгласи. Не бе трудно да се досети човек, че преживяват тежки времена вероятно заради раните на господин Хикс. Преди господарят на къщата да се прибере, Мери почти извинително спомена как е пострадал във флота. Оливия го наблюдаваше как сияещ от гордост прегръща дъщерите си и заподозря, че Джейми му е дал доста пари.

Стана време да си лягат и Мери предложи да й отстъпи семейното легло, но Оливия твърдо отказа. Накрая Уилям Хикс свали един от дюшеците на момичетата и го разстла пред камината. Натъкми огъня, попита я дали има нужда от нещо и накрая с Мери й пожелаха лека нощ и се качиха в спалнята.

Най-после сама пред огъня, макар и напрегната, Оливия се почувства в безопасност. В малката къща, където никой не би помислил да я търси, със здраво залостена врата и готови да й се притекат на помощ хора, тя можеше да диша свободно.

Това продължи само докато извади тефтера на Хенри. Този път го отвори на последните страници. Джейми каза, че го е прочел отначало докрай, но тя се интересуваше от финала. Ако теорията на Джейми бе вярна, онова, което искаше Клери, най-вероятно бе споменато там. Но колкото и пъти да препрочита последните страници тефтерът не й подсказа нищо ново.

Остави го настрана и въздъхна. С какво си се занимавал, Хенри? — запита се тя. И защо не ми каза дори когато умираше?

Отговорът на тези въпроси и сънят й убягваха. На следващото утро Оливия стана и се облече, преди някой от семейство Хикс да се размърда. Колкото по-бързо вземе документите на Хенри и напусне Грейвзенд, толкова по-добре, особено след като лакеят на Клери се навърташе наоколо. Насили се да закуси със семейство Хикс и неволно се усмихна от насладата, с която момиченцата ядяха шунката и филиите хляб от самуна, който тя купи предишния ден. Подскочи от потропването по вратата. Господин Хикс отвори и Джейми влезе, разтърка ръце и тропна с крака, за да изтърси снега от ботушите.

За момент всичко наоколо сякаш потъна в мъгла. Виждаше единствено лицето му, а гърдите й се изпълваха с емоции. Не бе само от надеждата за неговата помощ да разгадае гатанките на Хенри. Беше от радост, че Джейми е тук.

Никой мъж не бе карал сърцето й да трепва по този начин.

Разбира се и никой мъж не бе разбивал сърцето й, както го направи той.

Погледът му срещна нейния.

— Готова ли си?

— Да — отвърна тя.

За добро или за зло сега съдбата й бе свързана с неговата. За минути си сложи горните дрехи и се сбогуваха с господин и госпожа Хикс, а те им пожелаха всичко най-добро.

Вървяха бързо, тънкият слой лед под краката им скърцаше. Този път вятърът не бе така остър, около тях падаха снежинки. Наближиха адвокатската кантора.

— Ще съм на десетина крачки зад теб — увери я той. — Стигнеш ли вратата на Арманд, ще докарам каретата. Вече проверих. Готова е и ни чака, както обеща Хикс. Гледай през прозореца и не тръгвай, преди да пристигна.

Сърцето й се сви.

— Той е тук, нали? Говоря за Клери.

Очите на Джейми не спираха да оглеждат улиците наоколо, макар да бяха почти безлюдни. В отговор на въпроса й погледът му се върна към нея.

— Не мисля, но не бива да рискуваме. Прислужникът му е отседнал в „Еленът и хрътката“.

Кимна с глава към голямата странноприемница от другата страна на улицата.

Оливия не продума. Дъхът й остави кристалчета лед върху воала над шапката. Той я прикриваше, но тя не се чувстваше защитена. Тръгна напред, вторачена в постройката, където се помещаваше кантората. Във вътрешния джоб на пелерината носеше кесия със сто паунда. Адвокатът нямаше да получи и пени повече от нея.

В интерес на истината той дори не се опита. Днес чиновникът не бе толкова навъсен. Тутакси й посочи отворената вътрешна врата.

— Влизайте, мадам. Господин Арманд ви очаква.

Въздъхна облекчено, когато влезе и видя вътре само адвоката. С известно усилие прогони от ума си всички притеснения, свързани с Клери.

— Добро утро, сър. Приготвили сте всичко необходимо, надявам се.

Господин Арманд я наблюдаваше сякаш очакваше всеки момент да насочи пистолет към него.

— Да. — Побутна пакет, надлежно вързан с канап. — Точно както поискахте.

Тя се усмихна.

— Отлично. Не възразявате да погледна, нали? Не бих искала да си тръгна с нечии чужди книжа по погрешка.

Съзнаваше колко е невъзпитано да му заяви в прав текст, че не му вярва, но Арманд вече се бе опитал да я излъже. Не би се изненадала, ако й връчи пакет с безполезни хартийки.

— Няма грешка, госпожо Таунсенд — увери я той с каменно изражение. — Но, проверете.

Тя развърза канапа и хвърли поглед на съдържанието. Веднага разпозна почерка на Хенри.

— Благодаря, господин Арманд.

Той постави лист пред нея.

— Бихте ли била така любезна да подпишете разписка, че сте ги получили? — Тя се поколеба и се наложи той да уточни: — За архива ми.

— Разбира се.

Надраска нещо, което съвсем бегло приличаше на името й и извади кесията.

— Ако обичате и вие да ми дадете разписка, та да знаем, че сме приключили.

Вече се бе научила колко предпазлива трябва да е с парите.

Докато чиновникът недоволно съставяше разписката, Оливия зърна Джейми на улицата. Едва го разпозна, шалът закриваше голяма част от лицето му, докато оправяше поводите на двата кафяви коня, впрегнати пред каретата. Щом стъпи на улицата, притиснала пакета здраво към гърдите си, той мигом отвори вратата и тя се шмугна в каретата. Джейми скочи на капрата и поеха.

Денят бе сив и облачен. Оливия започна да вади лист след лист от пакета и да го приближава до прозореца, търсейки да открие… нещо. Не попадаше на нищо полезно. Рутинни писма между Хенри и господин Чартърс, разписки за направени разходи, бюлетини за времето… С нарастващо отчаяние Оливия бъркаше отново и отново в пакета. Не бе особено дебел и не й отне много време да стигне до края, без да намери абсолютно нищо полезно.

Известно време седя втрещена, полюшвайки се леко, в ритъма на каретата. Защо Хенри е искал документацията му да бъде изгорена? Защо Арманд излъга и заяви, че е изгорил всичко? В ръце държеше безполезни книжа. Толкова напразни усилия и хвърлени на вятъра пари… За миг се запита дали да не изхвърли листата през прозореца и да остави вятърът да ги отнесе към морето.

До нея долетя гласът на Джейми. Говореше на конете, но подейства като балсам на изопнатите й нерви. Не биваше да се отчайва толкова бързо. Джейми разгада нещо от дневника на Хенри, което й бе убягнало, щеше да прочете и съдържанието на пакета и вероятно щеше да открие полезна информация. Разтърка слепоочията си и отново взе листата. Трябваше да има причина адвокатът да ги запази.

Докато Джейми хване основния път, тя бе изчела всичко два пъти. Писмата на Хенри до господин Чартърс не й помогнаха с нищо. Загатваше се за „съдружници“, но нямаше начин да бъдат идентифицирани. Споменаваха се най-общо бизнес трансакции. За неясни разходи имаше само разписки. А защо имаше и бюлетини за времето — това бе истинска мистификация. Въобще не се разбираше какво е внасял контрабандно Хенри в Англия и още по-малко — какво от стоката евентуално липсва.

Вратата се отвори.

— Откри ли нещо? — осведоми се Джейми.

— Не — въздъхна Оливия.

Той кимна сякаш го е очаквал.

— Ела да изпием по чаша чай, докато сменят конете.

Вдигна полите и стъпи върху покритата с дебел слой сняг земя.

— Къде сме?

— На двадесетина километра от Грейвзенд. — Той погледна надвисналото сиво небе. — Времето ни бави.

Оливия притеснено погледна през рамо, все едно очакваше Клери да се материализира сред снежната вихрушка. Пътят зад тях се простираше пуст, докъдето се виждаше. Потрепери и се загърна по-плътно с пелерината.

— А къде отиваме?

— На изток.

— Защо? — Оливия го погледна и си даде сметка, че трябва да е полузамръзнал. По шапката и раменете му имаше сняг, дори по миглите. Докато тя се гушеше в каретата, с метнато върху коленете одеяло и с горещи тухли в краката, той седеше на капрата. — Ще ми кажеш по-късно — махна тя, преди да й отговори. — Ще поискам да ни дадат частен салон.

Вдигна поли и бързо влезе в странноприемницата.

Джейми се появи, след като бе дал указания на коняря. Настаниха се пред камината с горещ чай в ръце и тя се върна към въпроса си.

— Защо отиваме на изток?

— Стори ми се подходящо.

Джейми облегна крака на решетката и обгърна чашата с шепи. Страните му бяха зачервени и Оливия усети как сърцето й трепва от усилията, които той полага за нея.

— Не е ли по-разумно да се върнем в Лондон и да проверим дали при господин Брустър няма други книжа?

Той се облегна назад.

— Откри ли нещо, което ти дава основание да смяташ така?

— Не — изчерви се Оливия.

— Няма и да намериш, обзалагам се. — Забеляза изражението й и сви рамене. — Хенри е заличил добре следите си. Глупаво би било да свърже две отделни звена от операцията. Избрах да поемем на изток, защото ми се струва по-вероятно контрабандистите да са работили там и там да са приемали стоката, пристигаща по море. Възможно е да греша, но отправяйки се на изток, ще подведем евентуалния ни преследвач, който очаква да се върнем в Лондон.

Няколко минути седяха смълчани. Джейми си топлеше краката, а Оливия усещаше как над главата й отново надвисват тъмни облаци. Дяволите да го вземат Хенри. Благодарение на неговите нечисти афери сега, посред зима бродеха из провинцията, без да са сигурни накъде да се насочат, без да имат представа какво търсят, а Клери им дишаше във врата.

— Какво всъщност правим, Джейми? — попита тя, загледана в огъня. — Не знаем какво издирваме, не знаем накъде да поемем.

— Отдалечаваме се от Клери — парира я той. — А ще науча точно къде да отидем от книжата на Хенри.

Стомахът й се сви.

— Не открих нищо полезно — призна тя.

— Не? Дай да видя. Казах на коняря, че ще тръгнем след час.

Идеше й да заплаче при мисълта от неговите надежди да извлече някаква полезна информация за толкова кратко време, след като тя часове наред чете внимателно страница по страница. Или щеше да успее и да й докаже каква глупачка е, или щеше да стигне до нейния резултат и тогава щяха да продължат да живеят в този кошмар.

Ами ако никога не намерят онова, което Клери иска? Ако такова нещо не съществува? Та дори и в момента той може би ги преследва, най-вероятно бесен, задето я изпусна в Грейвзенд. Съществуваше вероятност лакеят му да я е видял сутринта и заедно с господаря си да са съвсем близо зад тях. Клери може да ги изчаква да излязат от тази странноприемница. Ако попаднат в снежна буря, какво пречи на Клери да застреля Джейми…

Рязко скочи. В ума й виконтът придобиваше чудовищни, свръхестествени сили. Осъзнаваше, че вероятно го прави от истерия, но не можеше да се отърве от това усещане. Трябваше й време, за да се овладее.

— Да останем тук тази вечер.

Джейми свъси вежди.

— Предпочитам да се отдалечим повече от Грейвзенд.

Тя поклати глава. През прозореца се виждаше колко бързо се трупа снегът. Пътищата щяха да са не по-малко опасни от Клери.

— Вали обилно и нямаме идея накъде да се насочим, докато не прегледаме книжата. Ще отида да говоря със собственика.

Без да дочака отговора му тя бързо излезе от стаята.

Намери стопанката, жената прояви разбиране.

— Да, снегът не спира. Съмнявам се дали и пощенският дилижанс ще пристигне. Всички са решили да пренощуват тук. Но все още разполагам с хубава стая горе, милейди, а за спътника ви ще се намери легло над конюшнята.

Самата мисъл Джейми да е толкова далеч ужаси Оливия. Сърцето й заби учестено, нещо стегна гърдите й и се наложи да стисне длани, та ръцете й да спрат да треперят. Не! Предишната нощ го издържа, но само защото Джейми прецени семейство Хикс като безопасни. Сега се намираха в странноприемница по пътя за Кентърбъри, където никой няма да се замисли да отговори честно и откровено, ако разпитват за нея. Лорд Клери можеше да се намира на два дни път след тях и да няма представа накъде отиват, но какво пречеше и да е само на два часа път след тях? Той — или поне лакеят му — я бе проследил до Грейвзенд и лесно би я открил и тук.

Насили се да си поеме дълбоко дъх. Усещаше как отново я обзема паника, а не биваше да й се поддава. Опита се да види комичното в ситуацията: стопанката току-що предложи на бедна вдовица хубава стая горе, а обричаше богат мъж да спи в конюшнята, при прислугата. Още по-забавно бе, че Джейми би го направил. Не държеше на положението си и лесно контактуваше с всякакви хора. Беше изключено да го остави да спи в конюшнята, валеше сняг и беше студено. Когато отвори уста да обясни, смаяна се чу да казва:

— Той ми е съпруг.

Жената я изгледа, без да прикрива недоумението си. Впрочем и Оливия се чувстваше така.

— Извинете, мадам, но понеже беше на капрата предположих… Ще се погрижа веднага да качат багажа ви горе. Ще искате ли вечеря?

Шокирана от постъпката си току-що, Оливия само кимна.

Тръгна към салона, но пред вратата се спря. Дотук бе с клетвата, че ще спазва дистанция помежду им. Ала всъщност, искаше ли да продължава, така? Джейми й се бе притекъл на помощ, без да жали средства и усилия. Закле се да я защитава и да й помогне. Вярваше му безрезервно.

Влезе. Джейми стоеше прав, без жакет.

— Извинявай, Ливи — бяха първите му думи. — Редно бе да се посъветвам с теб. Мислех единствено как незабавно да напуснем Грейвзенд.

— Аз също.

Прокара длани по полата, като се стараеше да не се впечатлява нито от широките му рамене, нито колко е привлекателен с вдигнатата назад коса. Защо го обяви за свой съпруг? Нали десет години живя, като се мъчеше да прогони това желание от ума си?

— Нямах право от твое име да решавам какво да правим — продължи той. — Толкова много преживя…

Напуши я смях.

— Добре съм… — едва успя да промълви.

Той се усмихна.

— Знам. Ето това момиче познавам: силно и несломимо.

Силно ли? В момента въобще не се чувстваше така.

Смелостта започна да я напуска. Имаше време да се върне при хазяйката и да поиска още една стая…

— Права си: по-добре да прекараме нощта тук. Трябва ни време да решим какво да предприемем нататък. Редно е и да се наспиш добре.

Щеше да е почти невъзможно. Трудно й бе да спи, когато Джейми се намираше само на няколко метра в усамотената къща. Много по-трудно щеше да е, когато е в същата стая… или дори легло.

Оливия пое дъх. След като години наред си повтаряше, че помежду им никога вече няма да има нищо, сега не й хрумваше друго. За пръв път от десетилетие оставаше насаме с него. Никой не знаеше къде са и никой тук не ги познаваше. Възможно ли бе да започнат отначало…

Ако вече не бе прекалено късно.

Постави длан върху челото си. Чувстваше се несигурна и объркана, сякаш отново е шестнадесетгодишна.

— Оливия — стресна я гласът на Джейми. Говореше сякаш няколко пъти е повтарял името й. — Прималя ли ти? Много си бледа.

— Има само една стая — успя да промълви тя.

Не лъжеше съвсем. Имаше само една запазена стая за тях отпреди малко.

Изражението му се промени.

— О, ще си намеря купчина слама в конюшнята…

— Не! — Тя поруменя. — Няма да го допусна. Беше на капрата цял ден. Казах на стопанката, че си ми съпруг — изрече тя бързо. — Стори ми се най-лесно.

За миг лицето му стана безизразно, сякаш го е ударил гръм.

— Добре — бързо се съвзе Джейми. — Ще се справим.

Преди Оливия да попита какво има предвид, той продължи:

— Да прегледаме книжата — предложи той, без да я погледне. — Явно са важни, щом Чартърс, а после и Арманд са ги запазили.

Тя изпита хем разочарование, хем облекчение от смяната на темата. Вечерта, прецени тя, ще реши как да споделят стаята.

Той отвори махагонов комплект за писане, който носеше със себе си.

— Като начало да подредим в колонка всички вписвания от тефтера на Хенри.

През следващите няколко часа сортираха на масата всички получени от господин Арманд книжа. В един момент Джейми извади тетрадка и започна да си води записки. Оливия получи главоболие. Цифрите й се струваха безсмислени, дори при сравняването им с онези от тефтера. Бюлетините за времето продължаваха да я озадачават най-много. Съдържаха подробна информация за силата на вятъра, дъжда, приливите и отливите, както и кога е имало мъгла.

— Това да не е някакъв код? — попита по едно време раздразнено тя.

Със свъсени вежди Джейми изучаваше едно от описанията на времето.

— Едва ли. Поне не в обичайния смисъл. Всичко, транспортирано по море, особено ако искаш да го пренесеш тайно, зависи до голяма степен от времето.

Тя въздъхна.

— Но това как ще ни помогне сега, толкова месеци по-късно? — Взе един лист. — Тези данни дори не са за времето в Грейвзенд или градче наблизо. Описва какво е било морето край остров Танет, най-източната точка на графство Кент. Намира се поне на седемдесет километра оттук.

— Щом времето е било важно за Хенри, бюлетините вероятно съответстват на доставките. Или поне — най-важните. — Плъзна пръст по изписаните в тефтера данни. — Скоро след това Хенри е платил на кап. П. дванадесет лири. Странно. Повечето изплатени суми са под десет лири.

— Този курс може да е бил по-рискован.

— Може — съгласи се Джейми колебливо.

Сърцето на Оливия се сви. Прахоса половината заем от Пенелопе за тези книжа, а те я озадачаваха все повече. Клери бързо би открил господин Арманд, който няма да се поколебае да каже на виконта какво е станало. Единствено я утешаваше факта, че подобно на нея, Клери нямаше представа къде да търси липсващото съкровище на Хенри.

— Или е платил повече, защото времето е било отвратително — подхвърли тя на шега. — По-трудно е да разтовариш кораб в проливен дъжд или при мъгла. Не е като да си на док в пристанище.

Той още разглеждаше купчинките листа по масата.

— Може би…

— Да направим списък — предложи Оливия.

Изпитваше потребност да върши нещо, за да не я обзема униние от така добре прикритите следи на Хенри. Без да каже дума Джейми побутна тетрадката си към нея. Оливия начерта стройна таблица и във всяко квадратче започна да нанася датите от тефтера, данните от бюлетина за времето и инициалите на потенциалния получател на възнаграждението. Джейми й диктуваше информацията в хронологичен ред. От време на време ставаше и замислено крачеше напред-назад из стаята. Появи се прислужница и той поръча вечеря и вино.

То пристигна, когато Оливия приключваше с таблицата.

— Какво се получи? — поинтересува се Джейми.

Наля вино и й предложи чаша.

Тя я пое с изцапаните си с мастило пръста.

— Забелязвам единствено, че всички налични бюлетини за времето съвпадат с датите на разплащане.

Той протегна ръка и тя му подаде тетрадката.

— Да… — плъзна поглед по страницата. — А на капитан П. е плащано повече, отколкото на останалите.

— Да имаше начин да разберем кой е той…

— И още нещо — отбеляза Джейми. — Той е един от последните, получил пари. Станало е точно преди Хенри да умре.

Което продължаваше да не дава отговор нито кой е той, нито за какво му е плащано. Оливия отпи от виното и си позволи някои не дотам ласкави мисли по отношение на бившия си съпруг.

Джейми внезапно отмести стола и се изправи.

— Има ли бюлетин за датата на последното плащане?

— Да.

— Къде е?

Тя се разрови из книжата и го намери.

— И той е за района около остров Танет. Пише и Дийл.

В Дийл, градче разположено срещу френското пристанище Кале, началник на ескадрата беше братът на Клери.

— Рамсгейт — прошепна той. — Върни се и до всяко плащане, особено на нашия капитан П., отбележи за къде се отнасят метеорологичните бюлетини.

— Защо? — попита тя заинтригувана.

— Имам идея — отвърна кратко той и започна отново да й диктува.

Повечето бюлетини бяха за северното крайбрежие на Кент. Но всички за остров Танет, на източния бряг, съвпадаха с плащане на мистериозния капитан П. и сумите неизменно бяха по-големи от останалите.

Джейми я погледна победоносно.

— Старият Чартърс не е оставил вдовица, но имал дъщеря, както чух. Омъжила се и се преместила в Рамсгейт съвсем близо до Дийл.

— И съпругът й бил капитан ли? — зяпна го тя.

— Не. Свещеник. — Побърза да разсее обърканото й изражение. — Кой по-добре би посредничил с местните капитани?

На Оливия й се видя доста неубедително доказателство.

— Би могло…

Джейми не бе склонен да се предаде.

— Бюлетините вероятно са за времето, когато нещо е било доставено на брега. Климатът е от голямо значение за ценни произведения на изкуството. Ако паднат във водата, ще бъдат съсипани. Тук във всички бюлетини става въпрос за спокойно море, мъгли и безлунни нощи, което прави доставките по-лесни. Продължавам да вярвам, че плащанията са били за съхранение на стоката. По-високото заплащане на капитан П. подсказва, че той е пренасял по-скъпите предмети. А кой би заподозрял свещеник да има пръст в операциите?

Тя кимна чинно, но не защото бе напълно убедена. Призляваше й от мисълта да се отправят към най-източната точка на Кент, където търсят безименен свещеник, който евентуално знае нещо — или нищо — за контрабандата на Хенри. Та те дори не разполагаха с доказателства дали Хенри всъщност се е занимавал с контрабанда. По-добре щеше да оползотвори парите, заети от Пенелопе, ако бе купила пистолет, за да застреля Клери, и после да замине за Америка. Посегна към чашата с вино.

— Най-добре да отидем в Рамсгейт — предложи Джейми с блеснали от ентусиазъм очи. — Ще открием дъщерята на господин Чартърс и ще разберем какво знае.

— А ако не знае нищо?

Той само сви рамене.

— Тогава ще сме наясно, че тази посока на разследването ни е погрешна и ще се насочим към друга.

Да застреляме Клери в сърцето ще е по-лесно, помисли си тя и се шокира от себе си. Вероятно виното си казваше думата, обикновено не обмисляше насилие над хора, пък било то и Клери.

— Не си ли съгласна, Ливи?

Джейми я гледаше с очакване.

— По-скоро ми се струва загуба на време. — Вдигна чашата, видя, че е празна и я остави с въздишка. — Най-вероятно ще останем разочаровани след дълго, уморително пътуване в студа. Но нямам по-добра идея. Ако си прав и Хенри не е доставил поръчано ценно произведение на изкуството, това е единственият начин да разберем.

— Но продължаваш да се колебаеш.

Тя завъртя столчето на празната винена чаша.

— Чартърс нямаше ли да достави нещо, внесено контрабандно в Англия, дори след смъртта на Хенри?

— Не и ако не му е било платено предварително. Не забравяй: той е участвал само в тукашната част на операциите. Хенри, предполагам, го е възнаграждавал, но не разполагаме с това счетоводство. Ако Чартърс е престанал да получава пари, когато Хенри се е разболял, защо да се чувства длъжен да достави каквото и да било? Може дори да не е знаел на кого да го даде. Хенри се е старал да държи далеч един от друг доставчиците, в лицето на контрабандистите, и клиентите, в нашия случай евентуално лорд Клери.

— А ако Чартърс, след като е узнал за смъртта на Хенри, е дал сигнал по веригата да унищожат всичко? Щом няма да получат пари, а и не са знаели на кого да го доставят, защо да го задържат?

— Защото са наясно, че представлява ценност за някого. — На вратата се потропа и прислужницата внесе поднос с храна. Той събра книжата от масата на купчина и постави тетрадката най-отгоре. — Не мисли за това сега, а хапни — посъветва той Оливия. — Денят беше повече от натоварен.

Вечерята се състоеше от гъста яхния, току-що свалена от огъня, още вино и пресен хляб. Хранеха се мълчаливо. Оливия се опитваше да се отърси от усещането за провал в досегашните им усилия. По изражението на Джейми съдеше, че той обмисля пътуването им до Рамсгейт и как да открият дъщерята на Чартърс.

Ами ако имаше право? Предположението му за господин Арманд се оказа вярно. Редно бе да признае, че е по-наясно от нея какво прави.

Именно заради нейните действия щяха да прекарат нощта в тази странноприемница и да делят обща стая.

Сякаш и на него току-що му бе хрумнало същото, той бутна чинията настрана.

— Сигурно си изтощена. Защо не си легнеш?

— А ти?

Избегна погледа й.

— Ще допия виното и ще видя дали ще ме вдъхнови с бляскава идея къде да намерим тайнствения капитан П.

Редно бе тя да каже нещо, да обясни постъпката си. Трябваше да уточни какво очаква, или възнамерява, след като ангажира една стая за двамата, но за жалост не й хрумваха подходящите думи. Кимна и побърза да излезе от помещението.

Собственикът на странноприемницата я насочи към просторна стая горе, вече със запалена камина. Куфарът й и чантата на Джейми стояха до тоалетката. А до нея широко и подканващо, се намираше леглото.

Застина на място.

От десет години се стараеше да забрави какво е чувството, когато е в обятията на Джейми. За три дни в неговата компания си припомни всичко. Не само физическата наслада — въпреки младостта и неопитността си, Джейми я люби със смайващ ентусиазъм и нежност — но и радостта да бъде обичана така дълбоко и чисто. Не бе срещала друг, който така да държи на нея. Абигейл и Пенелопе й бяха повече от сестри, но нямаше начин да сподели с тях всичко. Джейми от друга страна… С него можеше да сподели всичко и му вярваше с цялото си сърце, с това бе наясно. Ала докато стоеше до прозореца в Тънбридж Уелс през онзи ужасен ден, с разбито сърце и насаме със съвършено непознат съпруг, и наблюдаваше как любимият й се отдалечава, Оливия се мислеше за най-глупавото същество на света. Ако не бе изпълнена с такова доверие към Джейми, той нямаше да я нарани толкова тежко. Именно там се закле да не го докосва, да не остава насаме с него и да не говори за нищо съществено. Тя дори не знаеше какви ги върши той. Беше въпрос на време той да се влюби и да се ожени за друга, а Оливия не бе сигурна дали ще го преживее. Далеч по-лесно бе да издигне стена помежду им.

Изведнъж й се прииска да не го беше правила. Чрез това поведение защити нараненото си младо сърце, ала пожертва едно приятелство, което я крепеше от детството й. Ако не бе го отблъснала, Джейми щеше да й помогне да изтърпи самотния си, лишен от любов брак. Освен това Джейми щеше да й даде подходящ съвет, когато Клери започна да я тормози. Същата гордост, заради която не сподели окаяното финансово положение на баща си, я възпря да каже на Джейми, а и на цялото му семейство — в каква ужасна каша се е забъркала.

Оливия въздъхна. Искаше сама да разреши проблемите си, но като не потърси помощ навреме, нещата станаха само по-лоши. И, разбрал за това, Джейми веднага пристигна, готов да рискува собствената си безопасност, за да й помогне.

Нямаше как да промени миналото, но защо да не се поучи от него? Приготви се за сън. Вероятно бе късно да се надява за друго, но трите дни с Джейми ясно й припомниха колко добре се разбираха. Ако успее да възстанови приятелството им, щеше да възвърне и част от сърцето си. Легна и мълчаливо се помоли и той да изпитва същото.