Каролайн Линдън
Още по-скандално (3)

Глава 3

Два дни по-късно баща й нахълта в стаята й.

— Излъга ли ме? — настойчиво попита той.

— Какво? Не!

Вдигна ръка все едно ще я удари, но само сви пръсти в разтреперан юмрук.

— Говоря за момчето на Уестън — процеди той през зъби. — Връщам се от Хаверсток Хаус и Томас Уестън няма ни най-бегла представа, че синът му е сгоден и ще се омъжи за теб.

Оливия ахна по-скоро стресната от гнева на баща си, а не от действията на Джейми. Джейми никога не я бе лъгал.

— Но, татко… той го направи. Кълна се. Вероятно още не е съобщил на баща си, но щом се върне, ще обясни всичко, сигурна съм…

Баща й я зашлеви.

— Ще отсъства седмици, а може и месеци. Кога ще се състои сватбата?

— Поне след година — изкрещя тя, отдръпвайки се от него. — Така се разбрахме… Няма да разполага с достатъчно средства дотогава…

— Не съм в състояние да чакам година! — Сграбчи я за раменете. — Пъхна ли дете в утробата ти?

— Не знам — проплака тя.

Сър Алфред я блъсна и тя тупна на леглото зад нея.

— Ако го е направил, всичко ще завърши добре — промърмори той. — Ако не…

Поклати глава и с тежки стъпки излезе от стаята.

Оливия бе потресена. Джейми вероятно бе забравил да говори с баща си, преди да замине, или не е имал възможност, или не е сметнал, че е спешно. Ако майка й я пусне да отиде до Хаверсток Хаус както обикновено…

Скочи от леглото, седна пред писалището и набързо надраска объркано писмо. Сълзи се стичаха по натъртените й страни и зацапаха мастилото. Прочете написаното, но думите се оказаха или нечетливи, или неразбираеми, или и двете. Джейми щеше да я сметне за луда. Поколеба се, скъса листа на две и извади нов. Попи сълзите, пое си дълбоко дъх и изложи далеч по-цивилизовано мислите си и най-важното: питаше го кога ще се върне вкъщи. Не сподели за гневния изблик на баща си, а само му пожела успех в начинанието и се подписа, даде си труда да оформи „О“-то като сърчице, за да демонстрира любовта си.

Почувства се по-добре и отиде пеша до Хаверсток Хаус. Не попадна на нищо необичайно там. Следователно господин Уестън не се бе разтревожил от посещението на баща й. Толкова често отскачаше до Хаверсток, че икономът само й съобщи къде да намери Абигейл и Пенелопе. В градината Абигейл прилежно рисуваше роза, а Пенелопе късаше листата на друга.

— Ето те и теб! — възкликна Пенелопе при появата й. — Изостави ни цяла седмица!

— Съжалявам. — Оливия се настани край масата до приятелките си. — Написа ли си есето?

Пенелопе забели очи.

— Да. Същински кошмар. Мама ни накара да ги прочетем по време на вечерята и Джейми се изсмя на моето.

Оливия трепна при споменаване на името му.

— Едва ли е целял да те засегне. Вече… Вече не е тук, така разбрах.

— И слава богу — промърмори Абигейл и продължи да рисува.

— Чак в Уилтшър е — добави със задоволство Пенелопе. — Ще отсъства няколко месеца.

— О? — Гласът й прозвуча няколко октави по-високо от обичайното. — Защо толкова дълго?

— Джейми никога не бърза — обясни Абигейл. — При последното му пътуване по поръчение на татко, стигна до местоназначението чак след две седмици. Спирал по пътя да огледа интересни библиотеки или да се срещне с изобретатели. А и когато пристигне, обикновено обикаля из околността. Смея да твърдя, че няма да прекара на канала и половината време от престоя си. Ще отскочи да види корабостроителниците, ще се отбие в кабинета на банкерите и ще навести местните земевладелци. Татко го хвали, задето прави дълбоки проучвания, но това му отнема и доста време.

— Слава богу, тръгна — намеси се Пенелопе. — Последната седмица се държеше като затворена мечка! Прекара три седмици в Съсекс и нямаше търпение да замине. — Остави обезобразената роза. — Ливи, болна ли си?

— Не — промълви тя едва-едва. — Исках… да го питам нещо. Мога ли да му пиша?

Пенелопе сви рамене.

— Кой знае?

Оливия навлажни пресъхналите си устни.

— Майка ви вкъщи ли е?

Момичетата я насочиха към сутрешния салон, където госпожа Уестън стана да я посрещне.

— Как си, Оливия? Баща ти ни навести преди обед.

— Знам.

— Беше доста възбуден и намекна за връзка между теб и Джеймс. Нито ти, нито сина ми някога сте споменавали подобно нещо пред нас и господин Уестън се чудеше какво да му отговори.

При такава постановка на въпроса и Оливия не знаеше какво да каже. Джейми не бе говорил с родителите си. Според сестрите му нямал търпение да отпътува. Нима всичко бе плод на нейното въображение?

От смаяното й мълчание челото на госпожа Уестън леко се свъси.

— Не исках да те разстроя. Господин Уестън отпрати баща ти, защото не бе готов да предположи, че между теб и Джеймс има чувства, за които той не знае. И двамата сте толкова млади. Никога няма да насърчим връзка между вас, ако сърцата ви не са отдадени един на друг.

— Не… Привързана съм към Джейми — обяви тя с треперещ глас. — Много съм привързана, госпожо Уестън.

— Ясно. — Очите на домакинята бяха проницателни и прями като очите на сина й. — Дал ли ти е някакво обещание, Оливия?

Овладяността й изчезна.

— Не съм сигурна — едва прошепна тя.

Госпожа Уестън се усмихна и я хвана за ръката.

— Не бих била разочарована, скъпа. Ти си ми вече като дъщеря. Би било чудесно, ако Джеймс избере теб, а и ако ти го обичаш, ще получиш благословията ми. Както и тази на господин Уестън.

От тези думи й стана малко по-добре. Пое си дълбоко дъх и подаде писмото.

— Може ли да пратя това на Джейми? Представа нямах, че ще отсъства толкова дълго.

— Естествено. Всичко ще се уреди. Дай ми писмото си и ще му го пратя заедно с моето. Мъжете от семейство Уестън понякога забравят за всичко, освен непосредственото си обкръжение.

Изпълнена с благодарност, Оливия й подаде бележката. Докато се прибере вкъщи, увереността й се възвърна. Джейми ще получи посланието й и ще се прибере, ще говори първо с баща си, а после и с нейния и всичко ще бъде наред.

Но далеч не се оказа така. Седмица по-късно не бе пристигнал нито отговор, нито самият Джейми. И следващата седмица се повтори същото, а сър Алфред ненадейно нареди да си съберат багажа. На другия ден щяха да заминат за Тънбридж Уелс. Не даде никакво обяснение и не прие никакви възражения. В цялата къща се възцари напрегната тишина, докато изпълняваха нареждането, атмосферата не се подобри и когато пристигнаха в градчето Тънбридж Уелс. Всъщност Оливия се радваше, че изобщо не се налага да говори с родителите си, докато не откри по каква причина бяха предприели пътуването.

Много скоро с тях вечеря джентълмен на име Уолтър Таунсенд, а на следващия ден доведе сина си Хенри. Оказа се дружелюбен човек, относително привлекателен, не прекалено висок и през цялото време бъбреше весело с всички. Оливия седеше до него. След вечеря баща й я попита как го намира, тя отвърна, че е чаровен.

— Чудесно — възкликна сър Алфред. — Идният понеделник ще се омъжиш за него.

Оливия реши, че не е чула добре.

— Какво? Не. Сгодена съм за Джейми Уестън! Няма да се омъжа за някого, когото срещнах едва тази вечер!

— Напротив. Уолтър Таунсенд е стар мой приятел от университета. Синът му има нужда от съпруга, а ти — от съпруг. — Изгледа я строго. — Особено мъж, който няма възражения, че не си толкова свежа, колкото изглеждаш.

Усети как паника се надига в гърдите й.

— Няма!

— Според Томас Уестън синът му е прекалено млад да се жени. Самото момче ти е казало да изчакате година. Защо, мислиш, го е направил? Искал е да се навре под полата ти, Оливия. — Той само сви рамене, когато тя трепна. — Това важи не само за него, а за всички мъже. Постъпила си глупаво, щом си му позволила и сега ще платиш цената.

Тя го гледаше зяпнала. Не беше бременна, както вече знаеше, и това означаваше, че няма причина да не изчака Джейми да се върне. Но пък… Не съм в състояние да чакам година, бе заявил баща й. Значи въобще не ставаше въпрос за честта й.

— Господин Таунсенд колко предложи за мен?

Баща й свъси вежди.

— Не е твоя грижа.

— Не смятам така. — Гласът й бе станал писклив. — Защо се налага господин Таунсенд да купува съпруга за сина си? Да не би да е луд? Няма ли да ме убие, докато спя?

— Не говори глупости. Хенри е добър мъж, но има нужда от съпруга, за да се усмири. — Баща й понечи да излезе от стаята, но се забави и се обърна към нея. — Отговорът е четири хиляди паунда. Прилична сума, която ще спаси Келан Хол.

Оливия се обърна към майка си и получи същия отговор. Като утеха лейди Хърбърт единствено й предложи да купят булчинските й дрехи в Тънбридж Уелс. Брачният договор беше подписан, дните летяха и всяка нощ Оливия се молеше Джейми да пристигне навреме. Ако се появеше дори миг преди да започне брачната церемония, щеше да избяга с него, а договореното споразумение да върви по дяволите. Изпрати втора бележка, после — трета, ала дълбоко в сърцето си се опасяваше, че не разполага с достатъчно време. Където и да се намираше, писмата й явно не стигаха до него. Нощем лежеше будна и кроеше планове как ще мълчи по време на сватбената церемония, баща й обаче съобрази да се погрижи и за това. Плати добре на помощник енорийския свещеник и той отмина с пълно безразличие упоритото й мълчание. С весело изражение Хенри нахлузи пръстен на ръката й и всичко приключи.

Четири дни по-късно Джейми пристигна. Оливия чу гласът му да ехти трескаво из малката къща на Хенри, а след това различи и тежките му стъпки по стълбището. Нахълта в салона прашен, разчорлен и с див поглед.

— Кажи, че е лъжа — настоя той. — Кажи ми…

Гласът му секна, когато тя нарочно скръсти ръце, за да се види пръстенът.

Бе имала четири дни да се подготви за случващото се, четири дни да се примири, че Джейми никога няма да е неин, а онзи откраднат ден до езерото в гората е само тих момент на блаженство, ала не и предзнаменование за бъдещия й живот. До момента Хенри не изглеждаше да е лош човек, беше очарователен и всички мигом го харесваха, получи и щедра издръжка от баща си, но никога нямаше да е Джейми.

Част от нея винеше за всичко Джейми. Даде й обет, а после безгрижно замина, без да осигури съгласието на баща й. Защо не дойде да говори с баща й веднага? Защо тръгна да броди из провинцията, без да я навести за сбогуване. Защо не отсядаше в странноприемници, където спират и пощенските дилижанси, за да го достигнат писмата й? Но той не направи нито едно от тези неща и сега тя плащаше, скъпа цена.

— Как си, господин Уестън? — попита тя равнодушно — Няма ли да седнеш?

— Не! — Прекоси стаята, но спря, понеже тя отстъпи крачка назад. — Защо, Ливи? Какво се случи?

Неподправеното страдание в гласа му разкъсваше сърцето й. Каквато и вина да имаше Джейми, то той държеше на нея. Хладнокръвието й се стопи.

— Татко уреди брака. Тревожеше се за репутацията ми.

Той трепна и ужасен плъзна поглед надолу по снагата й.

— Боже, нали не си…

— Не! — Хвърли неспокоен поглед към вратата, но услужлив прислужник я бе затворил след Джейми. — Не нося твое дете.

Върху лицето му се изписа облекчение, ала бързо премина в гневно объркване.

— Тогава защо беше цялото това бързане? Дори да се е опасявал от подобно нещо, трябваше да се обърне към мен.

— Ти не беше тук — напомни му тя суховато. — Замина, но не съобщи къде ще бъдеш или кога ще се върнеш.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Възнамерявах да отсъствам само няколко седмици. Писах ти, за да ти го съобщя.

— Но не му изложи причина, за да изчака! — Гневът й вземаше връх. — Така и не дойде да поискаш разрешението му.

— Сякаш щеше да откаже — изсумтя Джейми. — И двамата сме наясно, че щеше да притисне баща ми за пари и да докара свещеник, щом подпишат договор.

Беше истина и това още повече я разгневи.

— О, значи си бил наясно, че ще приеме и въпреки това не си даде труда да се обърнеш към него? Какво говори това за теб, Джеймс Уестън?

Той се изчерви и сви устни.

— Представа нямах, че толкова бърза да те омъжи.

— Нито пък аз! — Вдигна длани към лицето си, пламнало от яд и унижение. — Дори не си казал на родителите си… Вероятно не си имал намерение нещата да стигнат докрай и онзи ден е бил нещо незначително…

— Не говори така — прекъсна я той. — Заставам зад всяка своя изречена дума.

— Но бяха само думи, Джейми. Не ни обвързваха и нямаше как да бъдат заменени срещу пари! — Сега вече дишаше тежко и трепереше от безсилие. — Баща ми искаше само парите. Ако беше там, щеше да ги получи от теб, но теб те нямаше и той ги взе от господин Таунсенд. Затова съм омъжена за някого, когото дори не познавам.

Джейми я гледаше втренчено, изглеждаше потресен, ядосан и много, много млад. За пръв път Оливия се почувства по-възрастната и по-мъдрата от двамата. Сякаш бе пораснал през последната седмица.

— Не знаех. Ти… Ти не ми каза! — С нарастващо раздразнение бръкна в джоба и извади писмото й. Беше измачкано и опетнено. — Пътувало е чак до Уилтшър, преди да го получа. Мама го е пратила в грешна странноприемница. Ти не намекваш за нищо от нещата, които сега споделяш! Ливи, питаш само кога възнамерявам да се прибера вкъщи. Ако мама не ме мъмреше в писмото си, въобще нямаше да се разтревожа. Тръгнах обратно, но щях да съм по-бърз от вятъра, ако знаех колко е спешно… — Поклати глава, ядосан и объркан. — Оливия, говорихме да изчакаме година. Не смятах за наложително да се обърна към баща ти. Желанието ми бе първо да се установя.

— Сега разполагаш с предостатъчно време — отвърна тя, преди да успее да се спре.

Очите на Джейми блестяха.

— Така и не спомена колко на зле са отишли нещата у вас. Знаех за дълговете на баща ти, но не и че е толкова отчаян.

Оливия се изсмя мрачно.

— Е, това едва ли има значение вече.

Дивият, луд пламък изчезна от очите му, направо загубиха всякакъв блясък. Погледна към злощастното й писмо и прокара палец по него, за да заглади една гънка.

— Не. Вероятно не…

Известно време — достатъчно дълго, за да им се стори цяла вечност — стояха смълчани. Гневът на Оливия се бе стопил и сега тя се мъчеше да преглътне сълзите си. Изпитваше неудържимо желание да се хвърли в прегръдките на Джейми с молба да я отведе. Съзнаваше колко е безсмислено и нечестно спрямо Джейми, ала в този момент, когато животът й сякаш свършваше, вместо да започва, тя бе готова да захвърли всякакво благоприличие, само и само да са заедно.

— Джейми… — подхвана тя, но спря. Вече не биваше да мисли за него така. — Господин Уестън, надявам се да останем приятели. Всичко друго между нас… — гласът й потрепери и се наложи да направи пауза — … би било неприемливо.

От деня на сватбата си разполагаше с време да премисли дали иска да прогони Джейми и всички останали от семейство Уестън от живота си. Вероятно щеше да й бъде по-лесно, но от години те означаваха всичко за нея. Нейното родно семейство не я обичаше така, както я обичаха Уестънови, а и на нея вече въобще не й се мислеше за родителите й.

За да запази приятелството си с Абигейл и Пенелопе обаче, щеше да се наложи да поддържа цивилизовани отношения с Джейми. Това бе осъществимо, ако го държи по-далеч от себе си и сега, и завинаги. Да загуби любовта му бе нещо ужасно, но да загуби всички, на които държеше, бе непоносимо.

От няколко дни си го повтаряше непрекъснато и всеки път неизменно плачеше. Странно колко още по-силно я заболя сега, когато му го каза.

— Не така се надявах да продължи връзката ни — заговори тя, мъчително изговаряйки всяка дума, — но станалото станало. Би било най-добре, ако не позволяваме на съжалението да ни проличи.

Той вдигна глава. Очите му бяха пусти, когато срещнаха нейните.

— Добре. Щом това желаеш, госпожо Таунсенд. — Името прозвуча тромаво и грозно, изречено от неговите устни, и отново я накара да потрепери. — Извинявай за безпокойството. Както каза: станалото станало.

Направи пауза, сякаш очакваше тя да го призове да я отведе със себе си. Решителността на Оливия се прекършваше. Бог да й е на помощ, ако той поиска да избягат, всякакво благоприличие да върви по дяволите…

— Явно само това имаме да си кажем — продължи той. — Довиждане.

Обърна се и с тежки стъпки се отдалечи.

Няколко минути по-късно се появи Хенри.

— Кой беше?

Оливия стоеше до прозореца. На улицата Джейми хвана юздите на коня си и се метна на седлото. Без нито веднъж да погледне нагоре, потегли. Гърдите й се свиха от напрежение, имаше чувството, че се задушава. Той си тръгваше, а с него — всичките й мечти и въжделения. Постави длан върху стъклото сякаш щеше да го привлече отново до себе си.

— Не ти ли е добре, Оливия? — попита Хенри разсеяно. Четеше резултатите от конните надбягвания и дори не вдигна поглед. — Да не би онзи да те е разстроил?

Тя избърса сълза от лицето си. Видя как Джейми изчезва зад ъгъла.

— Не, не — отговори шепнешком на въпроса на съпруга си. — Добре съм. Беше един стар приятел.

И нищо повече. Никога нищо повече.