Каролайн Линдън
Още по-скандално (16)

Глава 16

Следващото утро се оказа студено и неприветливо, под напора на вятъра стъклата на прозорците тракаха и валеше дъжд. Джейми се измъкна от леглото и Оливия се събуди. Чу го да чупи ледената коричка в легена за миене и се усмихна на тихата ругатня, когато си наплиска лицето. Сгуши се по-плътно под завивките и изчака да разпали огъня. Той се върна в леглото. Тя вече усещаше плъзналата от камината топлина. Изненада се, когато ръцете му я обгърнаха.

— Студен си! — възкликна тя.

— Не за дълго — прошепна той и пъхна ръка в деколтето на нощницата й. Оливия ахна при допира на дланта му до гърдата й, студените му пръсти се заиграха със зърното й. — Мислех, че спиш — сподавено промърмори той.

— Спях.

Тя се престори, че иска да се освободи от студената му прегръдка.

— Тогава нека пръв аз ти пожелая добро утро, любов моя.

Гризна меката част на ухото й и Оливия потрепери, ала този път не от студ. Коляното му побутна нейното и тя мигом разтвори крака. Усещаше силната му възбуда.

Обърна я с гръб към себе си и започна да вдига края на нощницата й.

— Не мърдай — прошепна той. — Харесваш ми така: още сънена и отпусната. Представи си, че си заспала и аз те събуждам едва сега…

От първите му милувки между бедрата й, тя затаи дъх. Пръстите му продължиха напред сред тъмните къдрави косъмчета на венериния й хълм. Оливия не си представяше, че в момента изглежда отпусната и сънена. Чувстваше се напълно будна и изпълнена с трепетно очакване.

Докато я галеше нежно, устните му покриваха гърба й с целувки. Част от нея искаше да се разтопи от щастие, а друга част да се притисне по-плътно към ръката му, за да изпита още по-силна наслада. Опиташе ли се да помръдне, той я притискаше по-силно и тя се намираше в капан между ръцете и краката му.

Потрепери при поредната милувка, нежна и лека като предишните, но и целенасочена. Той простена тихо.

— Вече си влажна и толкова топла…

— Да — едва успя да промълви тя. — Моля те, Джейми…

Той се засмя сподавено.

— Търпение, моя спяща красавице.

От деликатните му, сладостни движения я побиха тръпки. Джейми се размърда.

— Толкова си красива. Толкова пленителна. — Избута едното й коляно по-напред и проникна в нея. Този път неговият дъх спря и за миг двамата не помръднаха, опиянени от така пълното им сливане.

Джейми вдигна крака й, да го обгърне с него. Спря колкото да навлажни пръстите си и отново започна да я гали по деликатната чувствителна пъпка, докато проникваше ритмично в нея. Тя отново се опита да се обърне към него, но безуспешно. Дъските на леглото скърцаха при всеки негов устрем напред. Тя неволно сграбчи чаршафите, защото в нея започна да се надига сладостна вълна. Опита се да я задържи, да го изчака да се присъедини, ала той не й позволи. Целуваше я зад ухото, играеше си със зърното на гърдата й и през цялото време не преставаше да влиза пак и пак в нея. Неволно тя се остави да я помете почти заслепяващ оргазъм.

Въздъхна дълбоко, докато тялото й потреперваше от наслада. Джейми спря за миг, грабна възглавница, пъхна я под бедрата й и я обърна към себе си. Започна да прониква в нея и този път засили чувствително темпото. Най-накрая застина, а после простена при своето освобождаване. Тя забеляза как устните му се извиха в замечтана усмивка.

Джейми се наведе над нея. Устните му докоснаха рамото й.

— Добро утро — проговори той накъсано. — Надявах се вече да си напълно будна.

Оливия се усмихна и се протегна под него.

— А ако не съм?

— Ще опитам отново след няколко минути.

Извъртя се и се отпусна на дюшека до нея.

Тя се притисна към него и отметна влажен кичур коса от челото му. Сърцето й подскочи радостно — след допира й на устните му се появи блажена усмивка. Обичам те, помисли си тя. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. Вероятно точно това се бе изписало по лицето й и се четеше в очите й. По тялото й се разля сладостна топлина.

Но както често се бе случвало в живота й, в периферията на обзелото я безгрижно състояние се появиха сенки. С Джейми не бяха обикновена двойка, свободна да се влюби и да води безгрижен живот. Не засега, а може би и никога. Ще умра, ако Клери го нарани заради мен.

Той отвори очи сякаш я беше чул. Известно време останаха загледани един в друг.

— Не се напрягай — посъветва я той нежно.

Оливия стеснително сведе мигли.

— Прекалено добре четеш мислите ми.

Той сви рамене.

— Ти си любимото нещо, което искам да изучавам.

— Никога не съм успявала да опазя тайна от теб.

— А защо да го правиш?

Завъртя се, подпря се на лакът, взе ръката й и я целуна.

— Една дама винаги трябва да има някаква тайна.

Вместо да се ухили на отговора й той стана сериозен.

— Така е. Май правилото важи за всички ни.

Озадачена, Оливия изчака, но той не добави нищо.

— Как мислиш, господин Пайк ще ни бъде ли от полза? — смени тя темата след малко.

— Ами… — Джейми млъкна. Изражението му продължаваше да е напрегнато. Криеше нещо от нея. — Надявам се.

— И аз — отвърна тя решително. — Дори никога да не намерим скритото съкровище на Хенри, ще виня него, а не теб. Ако лорд Клери продължава да ме преследва, в моите очи ще е виновен той, а не ти. Ако господин Пайк просто си играе с нас… — насили се да се усмихне, — няма да съм изненадана.

Джейми въздъхна.

— Не знам какво да предприемем, ако не ни каже нищо.

Оливия направи пауза. За пръв път той изразяваше съмнения относно успеха им. Макар увереността му да я бе вдъхновявала през последните няколко дни, сега се зарадва на откровеността му.

Вероятно трябваше да му отвърне със същото. Целуна го.

— Днес нещо ми подсказва, че ще имам късмет. А ти?

В очите му се появи изненада, но на глас той изрече:

— И аз.

— Нека да вярваме, че господин Пайк ще ни помогне. В противен случай ще се притесняваме за това довечера.

На лицето му се появи решителна усмивка.

— Точно така. — Целуна я и отметна завивките. — Да действаме.

* * *

Докато се облекат и закусят, бурята бе отминала към морето. Все още имаше вятър, но слънцето започваше да се прокрадва през облаците. Поеха с каретата. С горещи тухли под краката и с ръката на Оливия в джоба му за топлина Джеймс се насочи към брега, към края на Бродстеърс. Таеше надежда днешният ден да е плодоносен.

Господин Пайк им отвори вратата по халат.

— Влизайте, влизайте. Извинете вида ми, но снощи кокалите ми настинаха.

Плесна се по бедрото и се ухили, но Джейми не долови скованост в походката му.

Масата в салона, където седяха снощи, вече бе подредена. Пайк определено ги чакаше. Обърна се към Оливия.

— Нали нямаш нищо против да приготвиш чая, скъпа? Според мен една жена винаги успява много по-добре.

Тя му се усмихна с весели пламъчета в очите.

— Разбира се, сър.

Днес бе в синята си рокля, онази, на чийто фон очите й сияеха, а тъмната й коса и светлата кожа се открояваха. Пайк изглеждаше толкова поразен от нея, колкото и Джейми се чувстваше. Ако я облече в коприна и я обсипе с бижута, цял Лондон ще ахне.

— Чудесен ден за плаване — отбеляза Пайк, след като Оливия поднесе чая. — Вие плавате ли, господин Колинс?

— Само за развлечение.

Джейми не добави, че според него плаването е лятно занимание.

Пайк кимна философски.

— Все е по-добре от нищо, предполагам. Прекарах живота си в морето. Като почти всички други от Бродстеърс. Така и не разбрах какво прави един мъж във ферма. Почвата е една и съща, ден след ден. Виж, океана… Океанът е различен при всяко излизане. Понякога спокоен, понякога бурен и опасен.

— Били ли сте някога в смъртна опасност? — попита Оливия.

Наблюдаваше господин Пайк с нескрит интерес. Джейми забеляза как нейния взор преобрази почти видимо мъжа. Нямаше никакво съмнение — Пайк бе самотен старец с око за жените.

— Всеки път, госпожо Таунсенд. Всеки път. — Намигна й. — Това му е привлекателното.

През следващия час ги забавляваше с приключенията си в открито море, но всъщност нито веднъж не уточни какво го е водело сред вълните. Оливия наля чай на няколко пъти, сякаш да държи езика му смазан, и постепенно Джейми долови достатъчно подробности, за да се убеди колко правилно е предположението им: Пайк е бил контрабандист. Ентусиазиран и находчив, ако се съди по приказките му.

— О, да — възкликна при една от репликите му Оливия. — Веднъж четох във вестника за изобретателен контрабандист. Толкова умело и често мамел властите, че накрая спрели да го задържат.

Пайк се засмя.

— Сигурно са описвали Джос Снелинг. Няма по-голям късметлия от него. В състояние е да надхитри и самия дявол.

— И още ли се занимава с контрабанда? — не се сдържа да се осведоми Оливия.

— Ще го прави до сетния си час, най-вероятно — засмя се Пайк. — То ни е в кръвта на нас, от Танет.

Попитай го сега, насърчи я Джейми наум. Пайк видимо бе напълно опиянен от присъствието й. Поставеният на място въпрос би разгадал мистерията…

Тя срещна погледа му. Сякаш долови мислите му. Навлажни устни и се обърна към техния домакин.

— В кръвта ви е, така ли, господин Пайк?

— Да, госпожо Таунсенд.

— Тогава навярно знаете нещо за предмета, който търся?

Джейми си даде сметка, че е затаил дъх. Господин Пайк седеше на стола, скръстил ръце на корема, и не откъсваше поглед от нея. Наблюдаваше я и се усмихваше. Най-накрая проговори.

— А имате ли план какво ще правите с него, ако го намерите?

— Ще го върна на законния притежател.

Той направи физиономия.

— На някой жабар ли?

— Да, не е изключено и да е французин — досети се тя. — Уелингтън настоява, че е дълг на англичаните да върнем заграбеното от Бонапарт.

— Не съм склонен да върна каквото и да било на жабар — предупреди той. — Това са военни трофеи. Уелингтън да разправя каквото иска.

— Ако не го намерим, моят преследвач, опасявам се, няма да се откаже, докато той не успее. А той го заслужава много по-малко от който и да било французин. Посегна да убие приятелката ми… — Погледна портрета над камината. — Пенелопе доста прилича на Мери, сър. Има красиви руси коси, сини очи и несломим дух.

— И защо мислите, че ще стане както казвате? Защо това да разреши проблема ви с този негодяй?

— Ако го върна на законния собственик, лорд Клери никога няма да се домогне до него.

О, не! Бяха се разбрали да не споменават името на виконта. Оливия осъзна грешката си едновременно с Джейми. Силно пребледня и стисна ръце в юмруци.

— Клери — повтори Пайк.

Изражението му остана непроменено, но в тона му се прокраднаха нотки на задоволство.

Оливия се притесняваше, но стигна до същото заключение, до което бе стигнал и Джейми: нямаше какво да губят повече.

— Да, лорд Клери е по петите ми. Смята, че… предметът му принадлежи. Той дори не знае какво представлява, а мъжът ― заплатил за него, е мъртъв. Въпреки това Клери иска да се добере до предмета.

— Значи Клери иска да се възползва сега, когато онзи, който е платил, е мъртъв? И да го получи, без да плати?! — Пайк цъкна с език. — Никой не обича типове, дето не плащат.

— Въобразява си, че е у мен и настоява да му го дам. — Оливия поклати безпомощно глава. — Моля ви, господин Пайк. Моля ви, кажете нещо, което ще ми помогне.

— Аз ли? — Вирна вежди. — Госпожо Таунсенд, знам доста неща, които биха ви помогнали. Но също като мореплаването, всеки мъж в Танет е закърмен и с опазването на тайна. Вие сте привлекателна, трябва обаче нещо повече от хубаво лице, за да споделя всичките си тайни с вас. — Тропна с кокалчета по масата. — Все пак ще ви покажа нещо.

Оливия отпусна рамене примирено, но стана. Господин Пайк й подаде ръка и тя я пое с пресилена усмивка. През това време Джейми наблюдаваше Пайк. Домакинът им изглеждаше прекалено доволен от себе си. Пайк нямаше да им каже нищо, ала Джейми бе готов още на мига да се обзаложи на голяма сума, че щеше да им помогне.

— Не мога да изоставя жена в беда — обясняваше Пайк, докато ги водеше нагоре по стълбището. — Мъж не бива да посяга на жена, ако не е опряла нож в гърлото му. Но ако мъжът е мошеник…

Поклати глава и отвори една врата.

Оказа се кабинет, както Джейми веднага прецени. До прозореца имаше писалище. Отвън се виждаха скалите, а зад тях — вечната шир. По полиците имаше малко книги.

Изтърбушена кушетка завършваше обзавеждането. Пайк затвори вратата след тях.

— Клетвата на мъж е свято нещо — продължи той тихо, — но когато някой умре… — Сви рамене. — Според мен трябва да се даде дължимото на вдовицата му. — Отиде до стената с камината и се наведе. — Оставих занаята преди години. Дотежа ми на костите. Трудно обаче се отказва като пиенето. И когато възникне доходна възможност, няма защо да се държиш като глупак.

Джейми не виждаше какво прави, ала след секунди Пайк се изправи. Бутна ламперията и се откри тайник.

Оливия ахна. В тясното пространство висеше картина. Въоръжен рицар на кон бе вдигнал меч, готов да посече свит почти на кълбо озъбен змей. Люспите на звяра бяха тъмнозелени, почти черни, а зъбите — бели и остри. Мечът на рицаря блестеше като сребро. На гърдите на воина висеше кръст, той съзерцаваше змея с твърда решителност. Дори конят, изправен на задните си крака, изглеждаше свиреп.

— Свети Георги — отбеляза Пайк. — Много го обичам. Често не поглеждах каква стока пренасяхме, но когато не дойдоха указания за тази картина, я разгледах по-внимателно и ми допадна. След това се чу, че Таунсенд е починал и всичко е приключило. — Сви рамене. — Никой не я потърси, бях си получил възнаграждението и я задържах.

— Значи е тук от две години? — попита Оливия пресипнало.

— Почти — съгласи се Пайк. — И ако Клери е по дирите й… Знам го лорд Клери. Началник е на ескадрата и благодарение на него търговията ни вървеше добре. Какво съвпадение, че човек със същото име смята да присвои нещо, платено от друг.

— Кой… — Гласът на Оливия трепереше. — Кой е художникът?

Пайк я погледна през присвити очи.

— Един каза, че е Тициан или нещо подобно.

Тициан значи, големият италиански майстор. Джейми едва не зяпна. Той и Оливия знаеха, че търсят нещо ценно, но не подозираха какво огромно съкровище е всъщност.

Явно Клери искаше тази картина. Истинският Тициан е безценен.

— Не ми харесва да се върне във Франция, ако това сте намислили, но винаги съм знаел, че не е моя и не бива да я задържам. — Пайк протегна ръце и откачи картината. — Дори свободните търговци са наясно кое е честно.

Подаде я на Оливия, която бе като поразена от гръм. Беше нарисувана върху тънка дъска, висока около шейсет, сантиметра и почти толкова широка. Цветовете бяха наситени, а всички линии — точни и силни. Рамката беше примитивна, но чудесно пазеше произведението.

— Ще ми я дадете ли?

Широко отворените очи на Оливия се преместиха от картината към господин Пайк.

— Да. Не бива да стои скрита в тайник, където само дърт козел като мен да й се радва.

— Нямам много пари… — подхвана тя.

— Не ми е обещавано нищо повече от възнаграждение да я пазя — прекъсна я Пайк. — Едни носеха стоката, други идваха и я отнасяха. Аз само я съхранявах известно време. — Отново й намигна. — Никога не казвайте, че контрабандистите не са почтени, госпожо Таунсенд.

— Благодаря — обади се Джейми тихо.

Оливия държеше картината с протегнати напред ръце, сякаш е опасна.

— Честно казано, доволен съм да ви я дам — довери им Пайк. — Човек спи по-добре, когато няма стока в дома си. Известно време се питах дали да ви я дам, или да отричам, че знам за съществуването й. Но вие сте храбра жена. Затова е редно да ви я дам. — Направи лек поклон. — Нека Свети Георги ви пази и защитава, госпожо Таунсенд, до края на дните ви.