Каролайн Линдън
Още по-скандално (22)

Глава 22

За момент тя не реагира и Джейми си позволи да си представи, че не го е изрекъл. Беше най-ревниво пазената му тайна, беше се заклел да отрича до смъртта си, ако го заподозрат, че той стои зад писанията. Такава бе и договорката му с Даниел: никой никога да не узнае истината.

Но ето, Оливия изтръгна тази тайна. След всички многократни обещания, изискани от Даниел и Батшеба да си мълчат, той сам се издаде. Остави подготвяните за следващия брой материали върху писалището, където тя можеше да го види. Защо постъпи така глупаво?

Единствената му утеха бе, че се разкри пред Оливия. От всички на света на нея й имаше най-голямо доверие. Не допускаше тя да го издаде дори заради големите награди, предлагани от някои, само и само да разкрият самоличността на лейди Констанс. Но дали нямаше да се отврати или ужаси, че именно той пише еротичните истории, колкото по-дълго се взираше в него с безизразно лице, толкова повече се страхуваше, че я е загубил.

— Ти? — промълви тя едва-едва. — Ти?! Джейми…

По дяволите!

— Все едно не съм го казал, Ливи. Забрави го. Всичко свърши.

— Свърши?! — Тя скри листовете зад гърба си, защото той посегна да вземе черновата. — Не може да свърши, преди да станат петдесет. Всички очакват да са петдесет.

— Не — възрази той тихо. — Това е краят.

— Наистина ли ти си написал всичките?

Той кимна примирено.

— Как… — Тя поклати невярващо глава и се отпусна на стола пред камината. Той я последва. — Та това не е твоят почерк…

Джейми въздъхна и вдигна лявата си ръка. Дясната, затисната от Клери с вратата, все още бе натъртена и посиняла. Оливия знаеше, че той умее да пише и с двете ръце. Писането с дясната му бе по-лесно, но колкото и странно да изглеждаше, написаното с лявата бе по-прегледно.

— А защо? — продължи да любопитства тя.

— Започна на шега — отвърна той с пълното съзнание колко ужасно звучи. — С приятеля ми обсъждахме дали на жените са присъщи същите… щения, както на мъжете. Той твърдеше „не“, а аз — „да“. — Погледна я и се опита да разгадае настроението й. Сините й очи продължаваха да са широко отворени и потресени, а тънката бръчка на челото й изразяваше цялото й озадачение. — Май заложихме и известна сума какъв ще е отговорът. Исках да спечеля. Пийнах малко… — Прочисти гърло, спомняйки си бутилката Порто, вдъхновила го за първия брой. — Пийнах доста и написах първата история, за да му докажа, че аз съм правият. Пъхнах листовете под вратата му, представяйки си как ще се посмеем, той ще признае победата ми и с това всичко ще приключи.

— Но явно не сте спрели дотам.

Той въздъхна.

— Не очаквах сестра му първа да намери съчинението ми. Прочела го и му се… насладила. Занесла го на брат си и настояла да й каже откъде го е взел и дали има още. Той, естествено, разпознал почерка ми и дойде да тропа на вратата ми. Обясних, че е било на шега, но той вече бе съгласен със сестра си и настоя да бъде публикувано. Двамата бяха убедени, че доста дами, а и господа, ще намерят четивото… стимулиращо.

По страните й плъзна руменина.

— Нали не си се съмнявал в това?

— Въобще не мислех нищо. Беше шега, Ливи. — Прокара ръка по лицето си. — Всъщност Даниел, приятелят ми, се нуждаеше от пари. Загуби едната си ръка във войната и мястото си във флота. От баща си, основател на вестник, бе наследил вестникарска преса. След войната обаче тиражът силно падна и той и сестра му едва преживяваха. Убеди ме да му разреша да публикува написаното.

И така се започна, припомни си Джейми. Даниел изнемогваше финансово, но предлагаше да го отпечата изцяло на свой риск. За да спаси приятеля си да не изхарчи и последния си шилинг, Джейми купи хартията за първия брой, с пълното съзнание за неминуемия провал на начинанието, но пък щеше да избие веднъж завинаги налудничавата идея от главата на Даниел. Глупакът обаче се оказа той.

— Тиражът се разпродаде по-бързо от топъл хляб и съвсем скоро той започна да ме моли за нова история.

Тук спестяваше част от истината. Даниел употреби цялото си красноречие, за да го убеди да станат партньори, но накрая Батшеба успя да го склони. Тя не само виждаше възможност нещата да потръгнат, но и изгаряше от любопитство да чете още за лейди Констанс.

— Исках да му помогна да си стъпи на краката и написах още няколко истории. Не очаквах памфлетите да излязат извън контрол.

— Извън контрол ли?

— Да станат толкова популярни — поправи се той. — Търсенето беше огромно. Не си представях, че толкова хора ще ги четат. Веднъж завъртяно, колелото вече не можеше да бъде спряно. Въоръжаваше приятеля ми с цел след месеци меланхолия. Осигуряваше храна на масата му и топли дрехи на гърба му. Нямаше как да му откажа.

Тя продължаваше да го гледа слисано. Той протегна ръка.

— Ще ми го върнеш ли?

Оливия се дръпна и стисна листовете.

— Защо?

— За да го изгоря — отговори той искрено. — Боклук е.

— Не е. Чудесно е.

Лицето му пламна. Боже, изчервяваше се като момиче, колкото заради унижението от разкриването, толкова и от възбудата, че Оливия е харесала написаното. През цялото време го беше чела. Нарече историите смели и разкрепостени. Ако някога бе търсил насърчаване или одобрение, сега ги получаваше.

— Как ги измисляше? — попита тя, свенливо свела глава. — Как решаваше какво ще стане?

Представяше си вдовица, освободена от чувство за вина, страх или напрежение, представяше си жена, която заслужава плътска наслада, а после измисляше всевъзможни начини, за да я изкуши да стигне до екстаз и да разкрие чувственото същество у нея. Във въображението си той бе всеки един от тайнствените любовници. Мислеше за нея, единствената жена, която винаги бе обичал, но предполагаше, че повече никога няма да я държи в обятията си.

— Идеята е на Батшеба — каза той вместо това. — Сестрата на приятеля ми. Тя предложи описаните мъже да напомнят някои салонни лъвове. Забавлявах се да забода на шиш мъже, които се вземат много на сериозно. Когато се изчерпвах откъм идеи, Батшеба с радост се гмурваше в обществото и донасяше било нова клюка, било пикантен слух и така вдъхновяваше поредната история.

— Батшеба — повтори тя бавно.

— И брат й Даниел Крофорд.

Оливия го зяпна.

— Но ти използва това име в Кент.

Джейми се усмихна плахо.

— Той ми разреши, кълна се.

— Значи е знаел къде си.

Долови тревожните нотки в тона й.

— Само той. Дори Батшеба не знаеше. Нуждаех се от човек, който да разпитва из Лондон.

Тя преглътна.

— А знаеше ли защо замина?

— Да. Неговата мрежа от информатори ми помогна не само да открия теб, но и какво евентуално е замислил Клери.

Побиха я леки тръпки.

— Значи той знае всичко?

— Знае само онова, за което го карах да разпитва, а то бе предимно за Клери.

— И Хенри…

— Да.

Оливия продължаваше да стиска изписаните на ръка листове. Джейми затвори очи, за да не ги гледа. За миг му бе минала налудничавата идея да използва „50 начина да съгрешиш“, за да уличат Клери. Сега, след разкриване на тайната му обаче, не оставаше друго, освен да сложи край на писането. По-късно довечера ще изгори всичко. Даниел ще бъде нещастен, а Батшеба вероятно ще му опява дни наред, но Джейми възнамеряваше да изпълни замисленото. Не се срамуваше от направеното, но отлично си даваше сметка колко присмех и подигравки ще получи, разбере ли се, че той е авторът. Не искаше да причини това нито на семейството си, нито на Оливия, особено на Оливия, за която продължаваше отчаяно да иска да се ожени.

От друга страна… Сега бе шансът му. Ако сложи край на Констанс тук и сега, най-после ще бъде свободен да предложи брак на Оливия…

— Защо каза, че всичко приключва?

Оливия зададе въпроса тихо, но той се сепна. Усети как вратът му пламва.

— Това бе единственото ми условие — промърмори той. — Ако бъде разкрита моята роля, няма да напиша и дума повече.

— Значи аз съм виновна.

— Не. — Джейми въздъхна. — Да. Но не се вини. Не съжалявам.

— Аз съжалявам. — Приглади листовете. — Не искам да свършва. Каква беше идеята ти за тази история?

Изрече ли го на глас, ще прозвучи глупаво, осъзна той: да използва измислена лека жена, за да залови негодник от плът и кръв. Джейми разкърши пръсти и си погледна кокалчетата.

— Хрумна ми Констанс да настрои общественото мнение срещу Клери.

— Как? — попита Оливия недоумяващо.

Съзнаваше, че вече се изчервява. Досега единствено Батшеба коментираше историите му открито и забележките й често бяха критични.

— Констанс има връзки с господа, чиито прототипи са реални личности. Видоизменени са, но могат да бъдат разпознати. Защо да не се позова на Клери за един от любовниците, но да го опиша като жесток и непочтен спрямо нея. — Оливия кимна с очакване, нито се засмя, нито зяпна шокирано. — Хората ще се настроят срещу Клери. И без това не го харесват много. Ако нападне Констанс…

Сви рамене.

Тя мълча дълго. Видя я как два пъти прочете страницата в ръката й. В един момент Джейми отчаяно се питаше какво ли мисли, после реши, че не иска да знае. Досега четеше историите му — и им се наслаждаваше — но това бе, когато смяташе авторът за жена.

Какво ли ще си помисли Оливия за него сега? Изпитваше странно усещане и най-тъмните кътчета на въображението му да бъдат изложени на показ. Джейми истински се плашеше тя да не се отврати от него.

— Ще даде резултат, според мен — обяви тя след време. — Идеята е много добра. Продължавай да пишеш.

— Какво?!

— Всички четат брошурата. Ако Клери е злодеят в една история, те ще го възприемат като такъв. Нужно ни е всичко, което успеем да съберем против него, нали?

— Да, но… Възмутена ли си от мен?

Тя се усмихна малко нервно.

— Не. Твоята героиня не се страхува да преследва желанията си, нито се срамува от тях. Защо да съм възмутена? Харесвам историите, казах ти.

Готов бе да й признае, че в повечето истории описва фантазиите си за нея, но се отказа, засега.

— Изключителна жена си, Оливия Таунсенд.

— И аз имам да ти призная нещо — съобщи тя. — Днес не бях на пазар с Пенелопе.

Джейми се напрегна.

— Боже, какво правихте?

Тя се приближи до писалището.

— Ходих при господин Брустър. Той е нашият лондонски адвокат и се занимаваше с всички финансови дела на Хенри. Преди седмици ми каза, че не знаел какво означава тефтерът от господин Арманд, но всъщност ме излъга. Днес го информирах какво съм научила и настоях да ми предаде тефтера, който водеше за парите на Хенри.

Обърна се и му показа кожения тефтер.

Боже. Нали уж Брустър го бе унищожил след първото посещение на Оливия! Не! Тя го държеше и можеха да докажат всичко за контрабандната мрежа на Хенри. Това непременно щеше да постави белезниците на китките на Клери.

— Как го взе?

— С Пенелопе отидохме в Бетнал Грийн и настояхме да го получим. Стотици паунда са изплатени на Клери за контрабандно внесени произведения на изкуството. Господин Брустър е водил много точна отчетност.

Джейми скочи и я взе в прегръдките си. После я завъртя в кръг. Оливия го прегърна през врата и се засмя.

— Каква двойка сме само — продължи тя да се смее и когато той я остави да стъпи. — И двамата действаме подмолно.

Той се ухили и я целуна.

— Идеална двойка.

Лицето й сияеше.

— Как ще изобличим негодника? — попита тя.

Джейми погледна нахвърлените си бележки. Знаеше каква история трябва да напише. Ако Оливия одобри плана му, не се съмняваше в успеха.

— Трябва да кажа на Даниел. Редно е и ти да се запознаеш с него.