Каролайн Линдън
Още по-скандално (12)

Глава 12

Джейми се задържа дълго пред огъня.

Оливия бе казала на хазяйката, че са женени и ще ползват една стая. Джейми си наложи да си повтори, за пореден път, да не го приема като знамение. Тя просто не искаше да е сама. Много й се струпа напоследък. Ако по някакъв начин лорд Клери си пробие път през снега, догони ги, открие стаята им, преодолее заключената врата и нахлуе посред нощ, ще е добре Джейми да е там да я защити.

Прокара длани по лицето си. Беше толкова вероятно, колкото и Оливия да се хвърли в обятията му и да се остави да я люби. Отдавна забеляза колко старателно избягва да го докосне, дори да й подава ръка, за да мине през жив плет. Не.

Тази вечер действията й са продиктувани от страх да не е сама и безпомощна, а той се закле да я пази, а не да увеличава тревогите й. Което означаваше поведението му тази вечер да е олицетворение на почтеността и благоприличието. Дори и съвсем малко да се възползва от ситуацията, щеше да слезе на нивото на лорд Клери, ако не и по-лошо.

Прислужницата дойде да отнесе чиниите.

— Ще искате ли нова бутилка вино, сър?

Звучеше изкусително, но поклати глава и стана от стола.

— Не, благодаря.

— Лека нощ, сър.

Излезе и остави вратата леко открехната, сякаш му намекваше да се качва в спалнята. Погледна си часовника. Беше станало късно. Отмести кепенците на един прозорец и надникна навън. В пустия двор се стелеше бял килим, а снегът продължаваше да вали. Заради минималната вероятност лакеят на Клери да успее да ги проследи, Джейми бе предупредил коняря, който му помогна да разседлае конете, да е нащрек. При този обилен валеж цял ден бе малко вероятно преследвачите да ги застигнат, но известна предпазливост не беше излишна. Беше добре, че тази нощ ще спят спокойно.

Е, спокойно в рамките на възможното, щом деляха обща стая.

Пое дълбоко и решително дъх. След като издържа осем години да гледа Оливия омъжена за друг, щеше да издържи и една нощ в една и съща спалня с нея. Въпреки това допи виното до последна капка, после събра книжата и се отправи нагоре.

Една-единствена лампа на полицата над камината хвърляше светлина в иначе тъмното помещение. На оскъдната светлина забеляза натрупаните на масата одеяла. Това го изпълни с разочарование, но и с облекчение.

Постелята на леглото изшумоля, щом Оливия се размърда.

— Джейми?

Стисна зъби. Край на надеждата му тя вече да е заспала.

— Да?

— Откри ли нещо полезно?

Гласът й бе тих и леко дрезгав от съня.

— Не.

Мислено си представи Оливия в леглото, с дългите си тъмни коси, разпилени по възглавницата, а тялото й — отпуснато и само по нощница, видя и сините й очи, ясни и сияещи, когато му се усмихна сутринта. Рязко се обърна с гръб към леглото, давайки си сметка колко жадно е впил очи в потъналия й в сянка силует, докато тя не успяваше да си намери място от тревога, че криминалното минало на Хенри ще я достигне.

— Не очаквах особено. Май нищо няма да излезе.

Свали си жакета и седна, за да си събуе ботушите.

— Не се отказвам лесно.

Тя явно седна в леглото. Досети се от изскърцването на подпорните дъски.

— О, това го знам. Ще се окажеш прав за Хенри. Не е искал никой да разбере за аферите му и добре е прикрил всичко. Почти е невъзможно да бъде разкрит.

Беше свалил единия ботуш. Постави го до камината.

— Едва започваме. Не се отчайвай.

— Не съм отчаяна — увери го тя. — Просто съм изпълнена със… съмнения.

Нищо чудно. Съществуваха доста неща, които да предизвикат съмненията на Оливия и той не правеше изключение. Даже — най-вече той, ако бъде честен. Джейми остави втория ботуш до първия и се залови с копчетата на жилетката.

— Няма да се предадем. Метеорологичните бюлетини, вярвам, са ключът към разкриването на нещо недовидяно след смъртта на Хенри. Отиването до Рамсгейт ще ни даде отговори в една или друга посока.

— Рамсгейт е толкова далеч…

— Заслужава си да отидем. Има вероятност да открием нещо.

Изрече го твърдо и уверено, защото всъщност нямаше какво друго да предприемат. Ако все още липсваше контрабандно внесено произведение на изкуството, то те се надпреварваха с Клери кой първи ще го открие. Оливия предложи да навестят лондонския адвокат на Хенри, но това щеше да почака. Добере ли се Клери до незаконно доставен шедьовър, той щеше да изчезне. При наличието и на капчица здрав разум, щеше да грабне безценната си придобивка и повече никога да не стъпи в Лондон.

Именно това искаше да предотврати Джейми. Мястото на Клери бе в затвора, а не във вила в Италия, където да живее от печалбата от откраднат шедьовър.

В продължение на няколко минути тя мълча и той се запита дали отново не е заспала. Надяваше се да е така. Едва се справяше с въображението си, докато слушаше гласа й, а предстоеше цяла нощ да чува как диша. Разхлаби вратовръзката, като се питаше къде се намира — в рая или в ада.

— Вероятно си прав. Ще изглежда по-приемливо сутринта.

Трябваше да тръгнат на зазоряване, спор нямаше. Щеше да бъде много по-лесно, ако се наспи добре. Проблемът бе, как да го постигне, докато чува сънените й въздишки.

За няколко минути си устрои постеля от одеяла на пода пред камината. Не бе особено удобна, но бе преспивал и на по-лоши места.

Протегна крака, затвори очи и се опита да не слуша как Оливия мърда в леглото.

— Джейми? — стресна го гласът й. Отвори очи и видя лицето й, надвиснало над неговото, през рамката на леглото. — Сигурно съжаляваш, задето ме последва.

— Не, разбира се — отговори той моментално. — Дори не си мисли такова нещо.

Тя отпусна глава върху дюшека. Къдрици от дългата й коса увиснаха над главата му. Джейми се постара да не се взира в тях с копнеж.

— Давам си сметка какви усилия полагаш и колко средства влагаш. Нямам думи да изразя благодарността си. Бих те оправдала напълно, ако си бе тръгнал, след като те ударих с лопатата.

— Беше неволна грешка.

— А днес почти замръзна, докато караше под снега — продължи тя. — Навярно си изтощен, ала въпреки това искаш утре да отидем в Рамсгейт.

В момента определено не му бе студено. Не бе сигурен дали ще успее да мигне. Рояк спомени от онзи слънчев следобед нахлу в съзнанието му, последваха ги всички разбити мечти, които го бяха съпътствали след това. Един джентълмен вероятно щеше да успее да ги прогони, но той не се справяше.

— Заспивай, Оливия.

— Добре — въздъхна тя. — Извинявай. Предполагам колко си изморен и е редно да поспиш, а аз те карам да лежиш на пода и не преставам да бъбря.

Думите й предизвикаха усмивката му.

— Спал съм и на по-неудобни места, а бъбренето ти ми харесва. Много отдавна не си бяхме говорили откровено.

— Нали? — Гласът й стана по-топъл. — Ще ми се да обсъждахме друго, а не…

— Разкажи ми за семейството си — прекъсна я той. — Надявам се всички да са добре.

Искрено се надяваше близките й да са започнали да се държат по-добре с нея след първите години от брака й. Сестрите му не бяха разказвали много за Хърбъртови.

— Да, доколкото ми е известно — обади се тя след малко. — Сестра ми се омъжи за лорд Макларън от Единбург. Чудесен брак за нея. Той бе така любезен да отстъпи на родителите ми едно свое малко имение. Всички са щастливи там. Така пишеше мама в последното писмо отпреди няколко години, когато се преместиха.

— Не си ги виждала от няколко години?

Странно изражение — смесица от отвращение и облекчение — премина през лицето й.

— Изпратиха съболезнования, когато Хенри почина.

Той издиша през носа. Сър Алфред продаде дъщеря си за няколко хиляди паунда, а после я е изоставил? Дори Джейми не го смяташе чак за такъв негодник.

— Отказаха ли се от Келан Хол.

— Май имат наемател. — Гласът й стана леко тъжен. — Не съм ходила там от години. Дори те да бяха още там, пак нямаше да им гостувам.

— Заради Хенри ли?

Въпросът му се изплъзна неволно. От години Джейми си повтаряше, че не иска да знае нищо за съпруга на Оливия и брака й. Причина за подобна незаинтересованост, разбира се, бе подвеждащата мисъл, че за нея се грижат добре и нищо не й тежи. Дори когато чу друго, сведе дискретните подпитвания единствено до евентуалните незаконни занимания на Хенри, а не до личния й живот. Размърда се върху твърдите дъски и намери за редно да зададе още някои въпроси, дори да засягаха нежелани теми. Няма да допусне повече разминавания между тях.

— Хенри нямаше нищо общо. Е, поне не пряко. Не би ме спрял да отида, но той, предполагам, беше причината да не ми се ходи. — Тъгата в гласа й изчезна. Сега говореше по-делово. — Парите, получени от господин Таунсенд за моята женитба, баща ми употреби да организира бляскав сезон за влизането на Дафни в обществото. Мама ми разказа за всичките й красиви рокли и многото обожатели. Дафни се превърна в очакваната от всички красавица и пожъна голям успех. — Направи пауза. — Ти май не беше в Лондон тогава.

— Не, не бях.

След деня, опустошил душата му в Тънбридж Уелс, когато тя вече носеше пръстена на друг мъж и му заяви, че станалото е станало, Джейми се прибра вкъщи и съобщи на баща си за своята готовност да бъде навсякъде по света, но не и в Лондон. Изненадан, баща му предложи да отиде в Девъншир, за да се запознае подробно с очаквания бум от добива на калай. Джейми замина и остана година. Това сложи началото на личното му богатство. Инженерите бяха измислили начин да се копае дълбоко в изоставени от години мини. По същото време един човек в Лондон изобрети как да се съхранява храна в покрити с калай кутии, което стана причина всички да го търсят, особено от армията и флота, където хиляди войници и моряци се нуждаеха от продоволствия. Джейми се хвърли в начинанието, научи се как да сключва партньорства със земевладелци и да договаря приемливи надници за работниците. Натрупа състояние. Все още притежаваше дялове в някои от мините.

А и така бе далеч от Оливия и съпруга й.

— Значи сестра ти се е омъжила добре — отбеляза той, отърсвайки се от спомените. — Най-съкровената мечта на майка ти, помня, бе сестра ти да се омъжи за лорд.

Вероятно някога лейди Хърбърт бе искала същото и за Оливия, но това не й попречи да не възрази срещу брака й за Хенри Таунсенд, а той определено не бе никакъв благородник.

— Да, мама остана много доволна от женитбата им. Той все пак е граф, макар и шотландец, и има солидно състояние. Всичко, за което мама мечтаеше — добави тя кисело. — Дафни също изглеждаше доволна. По-възрастен е от нея с няколко години и задоволява прищевките й. Единственият му недостатък е предпочитанието му да остане в Шотландия. Дафни бе сигурна, че ще го убеди да се връщат за сезона в Лондон всяка година, но, доколкото ми е известно, това не се случва.

Той свъси леко вежди.

— Но не знаеш, така ли?

Тя замълча за момент.

— Родителите ми не бяха особено благосклонни към мен. Мама ме посещаваше, особено след като Хенри взе къщата на площад „Сейнт Джеймс“ — тя намираше тази част на града за много представителна. Искаше да се радвам на успеха на Дафни, но на мен ми бе… трудно.

Защото на нея й бе отказан подобен успех, без съмнение. Нима лейди Хърбърт е очаквала Оливия да се радва на брака на сестра си, когато собствените й надежди за щастие бяха потъпкани? Сви ръце в юмруци и пое няколко пъти дълбоко въздух, за да преодолее чувството на неприязън, което изпитваше към себе си. Още като млад знаеше, че родителите в семейство Хърбърт не са така любящи като неговите, но я остави сама срещу тях. Какъв идиот е бил.

— Оливия — подхвана той — Хенри добре ли се държеше с теб?

Тя не отговори.

— Не искам да разпитвам или да събуждам неприятни спомени, но винаги съм се питал.

Тя въздъхна леко.

— Не се държеше лошо. Ако исках нова шапка или абонамент за библиотека, даваше съгласието си без колебание. Беше щедър. Не подозирах, естествено, че е изхарчил цялото си състояние приживе и ме е оставил без… — Млъкна внезапно. — Никога не ме е удрял и не ми се е присмивал. В началото се насилвахме да се държим ласкаво, но скоро разбрахме, че никога няма да прерасне в друго. Хенри… Беше много чаровен и остроумен, но не обичаше вечер да стои вкъщи. Вечеря навън или театрално представление го радваха много повече, а състезание с карети или бой с петли го омайваха. Баща му откровено ми сподели надеждите си бракът да го уравновеси, ала остана разочарован. Нямах необходимото влияние върху него, за да го променя. Господин Таунсенд, баща му, имаше. До смъртта му Хенри живееше според средствата си. Но след като възрастният господин Таунсенд почина, Хенри престана да прави икономии или да живее умерено. Аз не го съзнавах, камо ли да го предотвратя.

— А щеше ли да успееш да го спреш, ако беше наясно?

— Не — отговори тя веднага. — Но щях да съм подготвена какво ще последва. Единствено това не мога да му простя. След смъртта му очаквах да заживея по-скромно, но не и…

Млъкна, Джейми обаче се досещаше как щеше да завърши: мизерно.

— Семейството ти не предложи ли да ти помогне?

Молеше се тя да не е проявила излишна гордост и да се е обърнала към тях. Семейство Хърбърт й дължаха поне това. Добре знаеше колко често тя бе отказвала предлаганата от неговото семейство помощ, особено онази, която сестрите му настояваха да й окажат.

Тя доста се забави с отговора и той вече не очакваше да го получи.

— Не — отвърна тя най-накрая със съвършено непознат за него тон: равен и безизразен. — Дори да бяха изявили желание, а аз дълбоко се съмнявам някога да са имали такова, нямаше да приема. Омъжвайки се за Хенри, се заклех да имам възможно най-малко вземане-даване с тях. На сватбата баща ми дори не посмя да ме погледне в очите. Отлично знаеше какво прави и бях доволна от смущението му. Радвам се, че лорд Макларън ги държи изкъсо. По молба на Дафни даде на родителите ми имението, но то е в Шотландия, далеч от елегантните градове и забавите. Майка ми и баща ми недоволстват, защото им е разрешил да ползват къщата, но не и доходите на имението. — Засмя се с известна горчивина. — Трудно ми е да ги жаля. Получиха каквото искат: богат, титулуван зет. Надяваха се да е сговорчив и щедър, но сбъркаха.

Джейми се съгласи мълчаливо. В живота той бе извадил по-добър късмет. Баща му сам си изгради име и натрупа богатство. Юрист, използвал ума си, за да забогатее. Нищо не пречеше и на сър Алфред Хърбърт да постъпи така. Вместо това залагаше на конните състезания и разчиташе браковете на дъщерите му да го спасят от нищета.

— Боже, впуснах се в приказки, а ти вероятно си изтощен. — Оливия звучеше леко смутена. — А и каква скучна тема подхванах.

— Доволен съм, задето го чух — увери я той искрено. — Отдавна проявявах любопитство и нищо в разказа ти не беше скучно.

Вбесяващо — да, но не и скучно. Разговорите с нея никога не му омръзваха.

— Наистина ли? — Тя подпря глава на ръката си. — Твоят живот е далеч по-интересен. Абигейл и Пенелопе са ми разказвали.

Той свъси вежди.

— Всичко казано от сестрите ми трябва да се приема с голяма доза скептицизъм.

Тя се усмихна.

— Да, винаги съм предполагала, че истината е по-неприлична. Съмнявам се дали си се изповядал пред майка си и сестрите си за всичко.

Джейми се престори на обиден.

— Представа нямам за какво говориш.

— Пенелопе ми разказа как си влязъл в наводнена мина, за да спасиш миньорите.

Беше станало преди години. Изненада се, че го знае.

— Веднъж. Водата не бе много висока, но някои от мъжете не умееха да плуват.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Щом казваш, ще ти повярвам. — Навлажни устни. — По техните думи веднъж помислили, че си влюбен във френска виконтеса. Според Абигейл била голяма красавица.

Джейми стисна устни. Семейството му откъде бе разбрало за Мари? Връзката им бе много дискретна.

— Сестрите ми обичат да приказват всякакви врели-некипели.

— Значи не си бил влюбен в нея?

— Не — отвърна той лаконично.

Нито в Мари, нито в друга жена. Но не желаеше да го обсъжда с Оливия. Пое дъх, готов да смени темата, ала тя заговори отново.

— Да ти задам ли нахален въпрос?

Той предпазливо кимна.

— Винаги съм се чудила — подхвана тя бавно, — защо така и не се ожени.

— Коя би ме взела? — отговори той с въпрос.

— Не. Кажи ми истинската причина.

Изгледа я продължително. Накрая, почти шепнешком, отвърна:

— Знаеш защо.

Тя ахна сепнато.

— Но аз бях омъжена…

— Е, явно това не ме спира…

Очакваше тя отново да се затвори в себе си. През годините ясно бе дала да се разбере, че помежду им трябва да има дистанция.

Трепна, защото усета допира на пръстите й върху рамото си. Докосваше го за пръв път от години. Десет години. Десет години мечтаеше за нея, сънуваше я. Сега един допир заплашваше да го размекне.

— Благодаря ти — промълви тя. — Благодаря, че ме последва. Ако не беше, сигурно вече щях да съм изложена на милостта на Клери. Нищо не разбрах от тефтера на Хенри, адвокатът отказваше да ми помогне, щях да съм напълно безпомощна в усамотената къща, ако лакеят на Клери ме беше открил…

— Спри! — Извъртя се, за да я вижда по-добре, и я стисна за ръката. — Ти ме нападна с лопатата, когато ме взе за Клери. Ти убеди Арманд да ти даде книжата на Хенри. Ти разпозна слугата на Клери в града и ни даде възможност да го избегнем. По-способна си, отколкото смяташ, Оливия. — Вдигна ръка и нежно я хвана за брадичката, като се молеше да не се отдръпне. — Никога не се подценявай. Определено имам много високо мнение за теб.

— Колко си мил.

На устните й се появи кокетна усмивка.

Сърцето му заби лудо.

— Не съм мил, Оливия — отвърна той тихо. — Ти си силната. Досега съумя да държиш Клери далеч с ума и решителността си. Избяга от Лондон сама и не помисли за последствията. Единствената ти грешка е, че си мислила прекалено ласкаво — за Хенри. Иначе отдавна да си се досетила какви ги върши.

Тя сведе мигли, но той се досещаше, че е чула думите му и ги е разбрала.

— Питах се дали не шантажира хора…

— Виждаш ли? — Джейми се усмихна широко. — Постепенно щеше да се сетиш за всичко сама. Аз не разгадах нещата сам. Атертън ми даде идеята.

— Но ти ме последва.

— Предпочиташ да го беше направил Атертън ли? Мислех, че Пенелопе е направила всичко, за да те отблъсне от него, но ако настояваш, ще му пиша…

Както се бе надявал, тя се усмихна.

— Не. Нека остане при Пенелопе.

А аз да остана до теб завинаги, завъртя се в ума му. Все още държеше брадичката й, деляха ги само няколко сантиметра. Копнееше да я целуне.

Джейми едва се въздържа да не го направи.

— Поспи. Ще тръгнем рано.

— Добре. Лека нощ, Джейми.

Бавно пусна брадичката й.

— Лека нощ, Ливи — прошепна той.

Гледаше го с ясните си сини очи, когато той вдигна ръката й и я целуна.

Едва тогава я пусна. Сърцето му биеше лудо, сякаш е тичал поне километър.

Довери ми се, повтаряше си Джейми наум. Този път няма да те подведа. Не смееше да се надява на нещо повече от нейна страна, но… тя го докосна, позволи му да целуне ръката й.

— Лека нощ — прошепна тя отново и се завъртя, за да се изтегне в леглото.

Джейми се заслуша в шумоленето на завивките, докато тя пренареждаше възглавниците. Сигурно беше изтощена. Той, от своя страна, се чувстваше изопнат като тетива. Призна си, че е готов да лежи върху нажежени въглени до нея, вместо в най-меката постеля в най-прекрасния хотел на света. Бе готов да даде дясната си ръка Оливия пак да се надвеси над ръба на леглото и да изрече думите, които го тормозеха от деветнадесетгодишен. Искам да ме любиш, каза тя в онзи приказен ден до езерото. Обичам те, Джейми.

През годините се опита да я забрави или поне да не страда, задето я загуби. Да избяга от Лондон се оказа най-лесната част. Колкото по-малко я виждаше и не разговаряше с нея, толкова по-често не заспиваше нощем и по-страстно бленуваше за нея. Отдаването на работата или на приключения помагаше само донякъде. Физическото и умственото изтощение го оставяха без сили и той по-рядко се питаше какво прави тя и дали мисли за онези щастливи няколко дни, докато бяха сгодени. Чрез мимолетни връзки удовлетворяваше физическите си потребности, но не успяваше да се справи със самотата. Никоя жена не измести Оливия от сърцето му, макар младият мъж всячески да се постара да намери такава.

Всичко това обаче сега бе минало. Нямаше да я изостави, докато не премахнат заплахата в лицето на Клери. В момента това бе най-важното, а що се отнася да станат любовници… Отдавна бе признал пред себе си, че Оливия е единствената жена, която желае.

Мина поне час, през който, заслушан в дишането й, лежеше на пода и се опитваше да не си представя как е до нея, как я гали, как я люби… Най-накрая се отказа и тихо стана. По-добре да отметне малко работа тази нощ. Запали лампата и на оскъдната светлина извади тетрадката. Прехвърли листата с таблицата на Оливия, подмина и онези, където бяха подпъхнати писмата на Даниел и Батшеба, и стигна до празна страница.

Оливия се раздвижи, въздъхна, а той застина. С перодръжка в ръка Джейми хвърли поглед към леглото. Колко лесно можеше да я целуне, да разкопчае нощницата й и да се отдадат на наслада…

Не бъди идиот, смъмри се той. Да мисли за нея бе едно, да предприеме нещо — съвсем различно. Щеше да разруши крехката връзка, която отново изграждаха. Ако нещо щеше да се случи между тях, трябваше да стане по нейна покана.

Тя отново се завъртя и се обърна с гръб към него. Джейми топна перодръжката в мастилницата и се захвана за работа.