Каролайн Линдън
Още по-скандално (10)

Глава 10

Джейми затаи дъх. Конникът спря на мястото, където Оливия го бе ударила с лопатата. Мъжът се огледа и после насочи коня към пътеката, водеща към наетата от Оливия малка къща.

Слава богу, че спря да купи хляб. Представяше си какво щеше да стане, ако не се бе отбила: щяха да се върнат в рибарската хижа, да запалят камината и да приготвят чай. Вероятно щяха да седят до масата и да преглеждат тефтера на Хенри, докато Оливия разказва какво е станало при адвоката, без да си дават сметка, че всеки момент ще ги прекъснат или — по-лошо — ще ги подслушват.

Конят се приближи и се откри възможност по-ясно да видят мъжа. Беше с дълго палто, тъмни ръкавици, а шал закриваше долната част на лицето му, нахлупената напред шапка пък почти скриваше горната половина. Силен повей на вятъра откъм морето стресна коня и той се изправи на задни крака — причина ездачът силно да изругае — преди да укроти животното и да продължи напред.

Оливия беше приклекнала, видимо напрегната. Джейми леко я побутна и тя го погледна. Този мъж ли видя в града? — попита безмълвно. Бе видяла ясно само носа му, но не вярваше това да е Клери.

Тя свъси вежди и безпомощно сви рамене — красноречиво му показа колко е несигурна.

Е, значи се налагаше да чакат. Седна и даде знак на Оливия да стори същото. Земята бе камениста и студена като лед, живият плет не ги пазеше много от вятъра. Вдигна яката на жакета си и се притисна към Оливия. Оправда се наум, че го прави, за да се стоплят, но съзнаваше и егоистичните си подбуди да е по-близо до нея. Наведе се към ухото й. От аромата на кожата й стомахът му се сви.

— Възможно ли е да е лакеят на Клери? — прошепна той.

Устните му почти докосваха бузата й.

Оливия потрепери.

— Да, но се колебая. Със сигурност не е Клери.

Погледите им се срещнаха. От толкова близо Джейми различаваше всеки нюанс на синьото в очите й. От тичането по моравата страните й руменееха и тя все още дишаше леко учестено. Сърцето й, подобно на неговото, вероятно биеше ускорено, но едва ли поради същата причина. За миг го обзе силно желание да я прегърне. Искаше да е в обятията му, да й се закълне, че ще я пази и да закрепи обещанието си с целувка…

В този момент тя си отдръпна лицето, само на няколко сантиметра, но му се стори повече от метър. Нямаше право да се чувства толкова окаян, но и нямаше друга дума, с която да опише настроението си. Под предлог да провери пътя той се отдръпна, по-самотен от всякога.

— В края на пътеката е само къщата, нали? — попита той. Тя поклати глава. — Тогава може някой да се е заблудил — предположи той.

Тя погледна тревожно натам, където изчезна коня.

— Защо не тръгнем, преди да се е върнал?

— Не сме бързи колкото конник — обясни той. — Ако се е загубил, скоро ще го разбере и ще се върне. В противен случай… — Усмихна се кисело. — Предпочитам да наблюдавам от безопасно място как си тръгва.

Раменете й се отпуснаха.

— Има логика.

Означаваше също по-дълго да са изложени на студа, но се налагаше да рискуват, ако Клери бе изпратил лакея си да търси Оливия. На Джейми му се искаше да бе заръчал на Хикс да им намери място, където да отседнат тази нощ.

Отпусна рамене и потисна желанието си отново да се прилепи към нея.

— Какво стана при адвоката? — попита той, за да разсее Оливия.

— О! — възкликна тя почти радостно. — Мина чудесно. Призна, че не е изгорил всичко и се съгласи срещу сто паунда да ми даде каквото има. Уговорката е утре сутринта да мина да взема документите. — Сянка премина през лицето й. — Но ако Клери е в града и той ще открие господин Арманд. Ако пръв стигне до книжата на Хенри…

— Кажи ми как видя лакея — прекъсна я Джейми. — Лице в лице ли се сблъскахте?

— Не. Не съвсем. — Тя въздъхна. — Бях много доволна от постигнатото при господин Арманд. Отбих се в пекарната с намерението да купя нещо за вечеря. Но той влезе непосредствено след мен и поиска пай. Надявам се да е решил, че съм домакиня, отишла за хляб. Платих и излязох колкото е възможно по-спокойно, а ми идеше да хукна. Представях си как Клери ме наблюдава през цялото време.

Потрепери и се загърна по-плътно с пелерината.

— Много добре — похвали я Джейми. — Питам се дали не е сам тук.

Тя сви рамене.

— Възможно е, но все пак е личен лакей на лорд Клери. Носел ми е бележки от него и изчакваше да отговоря. Не допускам да се отдалечи задълго от господаря си.

Много малко основания имаше да смята, че конник би поел случайно по самотната пътека. На Джейми му се искаше да знае доколко лакеят се е посветил на задачата. Пресметна наум колко време е необходимо да се отиде с кон до къщата и обратно и си извади часовника, за да види колко време ще се забави „гостът“ им.

— Джейми? — Оливия го гледаше разтревожено. — Как смяташ? Арманд би ли дал книжата на Клери?

— Съмнявам се — отвърна той. — Но е възможно. — За разлика от Оливия Клери не би се поколебал да заплашва хората, за да получи каквото желае. — По-скоро ми се струва обаче, че Клери търси теб, а не адвоката.

— Но ако разпитва за мен, ще узнае за интереса ми към адвоката и ще се досети какво искам.

Беше повече от вероятно, но вече не бяха в състояние да предприемат каквото и да било.

— Арманд не знае къде си, а утре вече няма да сме в Грейвзенд.

— А ако адвокатът не ми даде документите утре?

— Независимо от това ще заминем.

Предвид неприятната изненада с лакея на Клери Джейми бе готов да отпътуват още сега. Неохотно обаче трябваше да признае, че ще е по-добре да разполагат с книжата на Хенри, а и още нямаха карета.

— Къде ще отседнем до утре сутринта? — попита напрегнато Оливия. — Не може да останем до живия плет цяла нощ.

Нито пък да я заведе в странноприемницата със себе си. Нищо чудно и Клери да бе отседнал там.

— Имам нещо наум — заяви той.

Мислено се помоли господин Хикс да изпълни не само досегашните му поръчки. Джейми се надяваше да се е откъснал на няколко крачки пред Клери и остана неприятно изненадан да установи, че виконтът вече е по петите му.

За да разсее тревожните мисли на Оливия, я попита за подробности от посещението й при адвоката. Докато конникът се появи отново на алеята, почти бе изчерпил въпросите си, а краката му се сковаха. На Оливия вероятно й бе още по-студено, макар да бе подпъхнала полите под себе си. Направи й знак да пази тишина и мълчаливо наблюдаваха как сега вече доста по-бързо конят и ездачът се отправят към града. Джейми си погледна часовника. Човекът се бе забавил двадесет минути при къщата — предостатъчно време да я претърси основно — и сега явно нямаше търпение да се върне в града. Инстинктът го зовеше да проследи къде ще отиде, но нямаше начин да остави Оливия сама. Щом конникът изчезна, той сковано се изправи и й подаде ръка.

Както обикновено Оливия се направи, че не е забелязала жеста. Никога не го хващаше за ръка или под ръка. Поредният фин, но красноречив знак, че го отблъсква, сигнал, че не го желае.

Сякаш му трябваха нови доказателства в тази посока.

— Взела ли си воал? — попита той, прогонвайки обзелите го мрачни мисли. Тя кимна и той отвори куфара. — Сложи го и не го сваляй, докато не се махнем от Грейвзенд.

Тя го извади и го спусна над шапката, като подпъхна крайчетата в яката, за да не се развяват от вятъра.

— Къде отиваме?

Лицето й едва се виждаше под мрежестата тъкан.

— Имай ми доверие.

Разтвори с ръце живия плет, за да отвори път да минат.

— Досега не го ли правех?

Усмихна се на киселите нотки в тона й.

— Правеше го.

Заведе я при къщата на Хикс. През цялото време се оглеждаше за Клери или слугата му. Този път на вратата се показа едно от момиченцата, което по-рано бе поддържало огъня. Попита за баща й, а тя поклати глава.

— Излезе.

Много жалко. Преди да успее да реагира обаче вратата зейна и се появи госпожа Хикс, този път без дете в ръцете.

— Защо е отворена вратата? — Видя Джейми и ахна. — Сър, влезте! Грейс, пусни джентълмена вътре!

Побърза да вкара Оливия в къщата. Госпожа Хикс раздигаше учебни пособия от пейките до широката маса.

— Елате до огъня, сър… и мадам — добави тя, виждайки Оливия. — Грейс, сложи чайника.

— Извинявайте за повторното безпокойство — подхвана Джейми, но на слабото лице на жената се разля широка усмивка.

— Мъжът ми каза, че ви праща лейтенант Крофорд. Уил тръгна да изпълни някои от желанията ви, сър. Каквото поискате, ще се постарая да ви го осигуря.

Джеймс се поколеба и погледна Оливия. Воалът криеше изражението й. Прекалено късно осъзна, че е редно да сподели плана си с нея, но понеже не виждаше друга възможност, едва ли имаше голямо значение.

— Този път съм дошъл за огромна услуга. Хем е голяма, хем неотложна. Приятелката ми, дамата с мен, се нуждае от безопасно място да прекара нощта.

— Не… — ахна Оливия сепнато.

— Ще ви отстъпя нашето легло, милейди — прекъсна я госпожа Хикс разпалено. Погледна Джейми и направи нескопосан реверанс. — Виждам, трябва ви минута насаме. Грейс, ела с мен, дете.

Избута дъщеря си от стаята, като не престана да й шепне.

Оливия отметна воала.

— Какво правиш?! — Гласът й трепереше от напрежение. — Да остана тук?! Познаваш ли тази жена?

Той вдигна ръка, за да й даде знак да замълчи.

— Приятел… Човек, на когото вярвам напълно, ме свърза със съпруга й и гарантира за него. Няма как да те заведа в странноприемницата, където съм отседнал и ако лакеят на Клери разпитва за сама жена в града, колко време, мислиш, ще му е необходимо да те открие там, или в друга странноприемница?

В града имаше още две, което Оливия сигурно знаеше. Отседне ли в някоя от тях, Клери ще я открие до полунощ.

— Тръгваме веднага след като отидеш при Арманд утре. Става дума само за една нощ.

Тя извърна очи и погледна към стълбището, по което се оттеглиха госпожа Хикс и дъщеря й. Стисна воала толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Ти няма да останеш, така ли?

По-скоро го заяви, а не го питаше, но това накара сърцето му да трепне. Звучеше нещастна от развоя на събитията.

— Ще ми се да разбера колко близо е Клери и вероятно ще привлека внимание, ако две нощи подред не съм в леглото си в странноприемницата.

— Разбирам. — С усилие вдигна брадичка. — Добре. Явно нямам избор.

За жалост, отговаряше на истината. За миг това умърлуши Джейми. От една страна, явно я бе намерил съвсем навреме, щом човекът на Клери я бе проследил дотук. От друга, не я защитаваше достатъчно, като я караше да прекара нощта при хора, непознати и за двамата. Закле се да се справя по-добре, като започне веднага.

— Тук си в безопасност. Още сутринта ще съм при теб.

Загледана в огъня, тя кимна колебливо. Той остави куфара й. Копнееше да я докосне, поне веднъж, за да я утеши, но нямаше да издържи, ако тя се отдръпне. Изглеждаше така самотна и изоставена. Кимна леко за сбогом, нахлузи си шапката и пристъпи към вратата.

— Джейми? — Шепотът й го закова на място. Обърна се веднага. — Ще ми оставиш ли тефтера на Хенри? — Страните й бяха поруменели от топлината на огъня, но продължаваше да избягва погледа му. — Времето ни изтича. Бих искала отново да го прегледам.

— Разбира се.

Дълбоко разочарован той й го подаде. След това тя го остави да си тръгне, без да продума.

Насочи се към центъра на градчето и мина край конюшнята, където срещна господин Хикс. Току-що бе осигурил карета и два коня за следващия ден. Покани човека на по питие в близкия хан. Настаниха се на маса далеч от немногобройните посетители и Джейми му каза какво го чака вкъщи. Хикс само кимна при новината, че непозната жена ще прекара нощта в дома му. Понечи да възрази, когато Джейми му подаде още пари под масата, но ги прие, защото събеседникът му заръча да се погрижи за по-изискана вечеря. Оливия трябваше да хапне добре. Всъщност, даде повече от достатъчно за изискани вечери на семейство Хикс за цял месец напред. Следователно мъжът насреща нямаше да се скъпи.

— Май сте се забъркали в нещо, а? — подхвърли Хикс.

Джеймс се усмихна тъжно и отпи от халбата.

— Защо мислиш така?

Уилям Хикс го изгледа многозначително.

— На всички ни се е случвало. Лейтенантът не се стряскаше от нищо.

— Да, не би го направил.

Хикс завъртя халбата си и се загледа в образувалата се пяна.

— Той добре ли е?

Джеймс се замисли за Даниел Крофорд — познаваше го от университета. Даниел вечно бе дързък и безстрашен, независимо дали погаждаха номер на преподавател, или плаваше под вражески обстрел на кораб на Негово Величество в Кралския флот. Джейми не го бе виждал по-щастлив от моментите, когато се занимаваше да разкрие нещо скрито-покрито или незаконно. Даниел си падаше по заплетени случаи и откриването на открадната стока или залавянето на виконт, готов на убийство, би привлякло моментално вниманието му.

— Така ми се струва.

Хикс кимна.

— Беше на борда на „Шарлот Алис“, когато потънахме край бреговете на Корфу. Все още имам един крак, защото успя да задържи пистолета си и заплаши да застреля всеки хирург, който би ни осакатил напълно.

Джеймс премигна. Хирурзите определено бяха осакатили зле ранения край Корфу Даниел, като отрязаха лявата му ръка до лакътя.

— Леле!

Мъжът насреща направи гримаса.

— Това беше след като отрязаха ръката му. Закле се пред всички, че още умее да стреля добре и с една ръка и няма да загуби още част от себе си, без някой да плати за това.

— Звучи като човекът, когото познавам.

Джейми не се съмняваше, че Даниел е придружил заканата си с доста пиперливи ругатни, на поне десет езика, от които би се засрамил и най-заклетият пират.

— А сега ви е пратил при мен. — Хикс го изгледа преценяващо. — Нямам постоянна работа от близо две години, а сега разполагам със средства за година напред. Нямат край добрините, които ми е сторил.

— Не, господин Хикс, не мисли така. Той всъщност прави услуга на мен.

— Добре. — Хикс вдигна халбата. — За взаимната ни благодарност, тогава.

След като Хикс си тръгна, Джеймс се разходи из града. Обиколи още три кръчми, но не видя човека, който отиде на кон до наетата от Оливия къща. Прибра се в „Еленът и хрътката“. Поръча да му пратят вечеря в стаята. Собственикът на странноприемницата му връчи ново писмо — било пристигнало следобед. Прикри неприятното си усещане — денят явно бе пълен с лоши изненади — и тръгна да се качва по стълбата. В този момент някакъв непознат в трапезарията нетърпеливо и на висок глас си поиска бирата.

Съзнателно си изпусна ръкавицата и хвърли поглед към съседното помещение, докато я вземаше. Жадният клиент бе висок, със светли коси и имаше арогантно изражение. Когато си обърна главата да се сопне на прислужницата, Джейми разпозна в него конника до наетата от Оливия къща.

Вдигна си ръкавицата и се прибра в стаята. Лакеят на Клери бе отседнал в странноприемницата, чудесно. Благодари на бог, задето не доведе Оливия тук.

Горе отвори писмото. Явно бе нещо спешно, щом Даниел му пишеше два пъти в един ден. Но това писмо не беше от приятеля му, а от сестрата на Даниел.

Протестирам срещу пълното и цялостно зарязване на споразумението ни. Минаха две седмици, а даже не даваш знак кога си в състояние да подновиш работата. Няма начин да не съкратиш малко сроковете по време на дългите си пътувания. Дългите пътувания с пощенски дилижанси са безкрайни и скучни, ако човек не се занимава с друго, освен да наблюдава пейзажа. И дори да не се интересуваш особено от обществото, помисли за Дан, който е в лошо настроение, защото бездейства. Цялото начинание се роди благодарение на неговия риск и усилия, а сега ти го изоставяш. Не го подвеждай, умолявам те.

Батшеба

Джейми свъси вежди. Батшеба бе неуморна до влудяване, не се ли изпълни волята й. Спори, протестира и дори плака при отпътуването му от Лондон, а сега биеше на чувството му за вина. Брат й прие чистосърдечно необходимостта да се притече на помощ на Оливия, независимо какво щеше да му струва или какви неудобства ще възникнат. Джейми си повтаряше, че няма за какво да съжалява.

Но не беше съвсем така. Иглата на угризенията бе остра и се забиваше дълбоко. Отсъствието му оставяше Даниел с недовършени дела, а и както Батшеба намекваше, това му струваше средства.

Пъхна писмото в тетрадката си. В момента не можеше да предприеме нищо и му предстоеше да свърши далеч по-важни неща. Батшеба знаеше причината да отпътува от Лондон. Защо очакваше да поддържа обичайните си занимания, докато обикаля Англия, издирва Оливия, избягва лорд Клери и отчаяно търси онова, което би сложило край на грижите на Оливия?

Слугинчето му донесе вечерята и той побъбри няколко минути с нея, надявайки се да научи нещо повече за лакея на Клери. Господин Джакс вече явно се бе постарал да покаже, че е пълен досадник и тя сподели колко неприятно се е държал с жената на собственика на странноприемницата по повод спалното бельо и как е смъмрил ваксаджийчето.

— Очевидно е неприятен — кимна Джейми съчувствено. — Но джентълмен, пътуващ сам, едва ли ще остане дълго.

Момичето забели очи.

— По неговите думи господарят му ще пристигне всеки момент. Направо заяви в лицето на господин Блакман, че височайшият му работодател не би останал в мизерно място като това. Да си вървят, така казвам, аз. „Еленът и хрътката“ не са най-представителният хотел, но е най-доброто място в Грейвзенд. Ще го питам как ще се чувства след няколко нощи, прекарани в легло, пълно с бълхи, каквито са в „Червеният глиган“. Никога не проветряват и не изтръскват чаршафите.

— Наистина ще е добре да попадне там — намигна той и й подаде монета.

Тя се ухили.

— Напълно съм съгласна. Лека нощ, сър.

Нахрани се и си стегна багажа с намерението да тръгне рано. Но и така му остана много време за размисъл. Как ли прекарваше Оливия вечерта? Семейство Хикс щяха да се държат мило и любезно, но му бе неприятно, задето я остави сама. Боже, въобще не искаше да я оставя сега, когато бе приела помощта и компанията му след толкова години.

Джейми крачеше напред-назад в лошо настроение.

Дори след толкова време се удивяваше колко непринудено се чувства в присъствието на Оливия. Въпреки цялата й резервираност виждаше момичето, което така добре познаваше и толкова силно обичаше. Вероятно нямаше защо да е изненадан. Докато бе съпруга на друг и определено далеч от обсега му, Джейми съзнаваше, че най-добрата му тактика е да стои далеч. Всичките му усилия да изкорени чувствата си останаха напразни и затова през последното десетилетие се стараеше да я избягва. Само няколко часа, прекарани заедно на светски събития, когато тя се държеше с него формално и възпитано, се оказаха достатъчни да изпита неизменното привличане и да си даде сметка, че е време да си тръгне. Близките му го смятаха за чудак, който не е готов да пусне корени, но грешаха. Най-малко от всичко искаше да я изостави, а се налагаше.

Но този път… Този път Оливия не го отхвърляше. Бе твърдо решен да й помогне и щеше да го направи на всяка цена. Снощи неохотно му позволи да остане, ала днес видимо не й се разделяше с него. Струваше му се някакъв напредък, колкото и малък да беше. А мисълта да му се открие втори шанс да получи щастието, което някога приемаше за даденост, преди така внезапно да го изгуби…

Погледна тетрадката си върху куфара. Писмото на Батшеба стърчеше от нея. Изруга тихо, взе тетрадката и я отвори. Празната страница сякаш го предизвикваше. Да, по дяволите, щеше да поработи. Трескаво извади перодръжка и почти разля мастилото. Потопи перото и се замисли за миг.

После започна да пише.