Итън грабна картата на младия мъж, прокара я през четеца и я тикна обратно в гърдите му. Прекрачи прага, обърна се да изгледа придружителя си и затвори вратата в лицето му.

Помещението не тънеше в мрак, но беше полутъмно — като в кино пет минути преди началото на прожекцията. На стената пред него бяха наредени монитори — по пет в пет реда. Отдясно на тях имаше друга врата, която се отваряше с карта. Итън никога досега не бе получавал достъп до центъра за наблюдение.

Мъж със слушалки се обърна във въртящия се стол.

— Казаха ми, че можете да ми помогнете — каза Итън.

Мъжът стана. Риза с къси ръкави и вратовръзка със закопчалка. Оплешивяващ. С мустаци. Нещо като петно от кафе под яката. Имаше вид на човек от център за управление на мисия и помещението определено имаше атмосферата на такъв център.

Итън измина разстоянието помежду им, но не протегна ръка.

— Сигурен съм, че знаете много за мен, но се боя, че нямам представа дори за името ви — каза той.

— Тед. Шеф съм на групата за наблюдение.

Итън се беше опитал да се подготви за този момент. За срещата с третия по важност човек на Пилчър, натоварен със задачата да шпионира жителите на Уейуърд Пайнс в най-личните им моменти. Желанието да му счупи носа се оказа по-силно, отколкото беше очаквал.

„Гледа ли, докато бяхме заедно с Тереза?“

— Вие ли разследвате убийството на Алиса? — попита Тед.

— Точно така.

— Беше чудесна жена. Ще направя всичко възможно, за да ви помогна.

— Радвам се да го чуя.

— Моля, седнете.

Итън последва Тед до мониторите. Двамата седнаха на въртящи се столове на колелца. Контролният пулт сякаш беше предназначен за управление на извънземен космически кораб. Множество клавиатури, чувствителни на допир екрани и технологии, изглеждащи по-напреднали от всичко, което Итън помнеше от своя свят.

— Преди да започнем, искам да ви попитам нещо — каза той.

— Разбира се.

— По цял ден седите тук и подслушвате и гледате личния живот на хората. Прав ли съм?

Очите на Тед като че ли се замъглиха — може би от срам?

— Това е работата ми.

— Знаехте ли за мисията на Алиса в града?

— Да.

— Добре. Ето го и въпроса ми. Вие сте начело на най-сложната система за наблюдение, която съм виждал. Как така пропуснахте убийството й?

— Тук не хващаме всичко, господин Бърк. В града има хиляди камери, но повечето от тях са в помещенията. Имахме много по-голяма външна мрежа, когато Пайнс започна съществуването си преди четиринайсет години, но елементите й понесоха значителни поражения. Унищожаваха камери. Драстично ограничиха полезрението ни.

— Значи случилото се с Алиса…

— Се е случило на сляпо място, да.

— Знаете ли къде са тези слепи места?

Тед насочи вниманието си към пулта и пръстите му се задвижиха със скоростта на светлината по клавишите и тъчпадовете.

Картините от камерите угаснаха.

Двайсет и петте монитора показаха едно общо изображение — въздушна снимка на Уейуърд Пайнс.

— Това е изглед към града и долината — каза Тед. — Виждаме на практика всеки квадратен метър в границите на електрическата ограда. Можем да увеличим образа навсякъде, където си поискаме. — Образът се увеличи, показвайки училището. Уредите на игрището се виждаха с кристална яснота.

— Това в реално време ли е? — попита Итън.

— Не. Снимката е направена преди години. Но тя е рамката, на която разчитаме при наблюдението и проследяването.

Тед потупа екрана с пръсти.

Върху картината се наложи светещ слой.

По-голямата част от града беше покрита.

Тед посочи екраните.

— Навсякъде, където виждате слоя, имаме картина в реално време от камери, задействани с микрочип. Но можете да забележите черните места.

Той чукна няколко клавиша и една къща изпълни екрана. Изгледът се смени от нивото на улицата. Тед плъзна пръст по тъчпада и викторианските прозорци и дървената обшивка изчезнаха; изображението се превърна в интерактивен чертеж.

— Ще видите, че в това жилище има три слепи места. Обаче… — Светещият слой се смени с плътно червен. — Нямаме така наречените „глухи“ места. Подобно на всяка друга, тази къща е оборудвана с достатъчно микрофони, за да засичаме всеки звук със сила над трийсет децибела.

— Колко са трийсет децибела?

— Разговор в библиотека — прошепна Тед и върна въздушния изглед към Пайнс със светлия слой. — Така че като изключим няколкото слепи места във всяка къща, повечето помещения в Пайнс са под наблюдение. Но щом излезете навън, дори да сте в града, системата започва да показва пукнатини. Вижте всички тези черни области. Онова там е заден двор без никаква възможност за наблюдение. Гробището е пълна трагедия — има само няколко камери тук-там. А като се движите от центъра на Пайнс към скалите, нещата стават още по-зле. Вижте слепите места в южната част. Осем хектара терен без абсолютно никакво покритие. Но на теория имаме начин да се справим с това.

Тед натисна няколко копчета на клавиатурата.

Появи се нов слой наред със светещия.

Стотици червени точки.

Повечето бяха скупчени в радиус от шест преки в центъра на града.

Някои се движеха.

— Досетихте ли се какво показват? — попита Тед.

— Микрочиповете.

— Получаваме четиристотин и шейсет сигнала. Един по-малко.

— Защото съм тук с вас ли?

— Точно така.

Тед постави курсора над една неподвижна точка в сграда на Главната улица. Чукна тъчпада. До точката се появи текст.

— Брад Фишър — прочете Итън.

— Мисля, че снощи вечеряхте с Брад и съпругата му. Сега е десет и единайсет сутринта и господин Фишър е в кантората си. Точно там, където би трябвало да е. Разбира се, всички тези данни могат да бъдат обработвани по всякакви начини.

Всички точки изчезнаха, с изключение на тази на Фишър.

Часовникът в долната част на екрана започна да отброява назад.

Точката излезе от сградата, мина по Главната и влезе в къщата му.

— Колко назад във времето можете да се върнете? — попита Итън.

— До интеграцията на господин Фишър.

Червената точка започна да снове светкавично из целия град.

Месеци назад.

Години.

— И мога да му сложа следа — каза Тед.

Появи се следа, сякаш някой драскаше с перо по екрана.

— Впечатляващо — каза Итън.

— Естествено, разбирате проблема ни.

— Системата работи, докато хората не махнат микрочиповете си.

— Процедурата не е нито лесна, нито безболезнена. Разбира се, вие сте наясно с това.

— И какво всъщност правите по цял ден? — попита Итън.

— Имате предвид как се наблюдава цял град ли?

— Да.

— Сложете си слушалките.

Итън взе слушалките от конзолата.

— Чувате ли ме? — ясно прозвуча гласът на Тед.

— Да.

Пръстите на Тед заработиха по тъчпадовете и картината с Уейуърд Пайнс и траекторията на Брад Фишър изчезна, за да се смени с двайсет и пет отделни образа.

— Аз съм един от тримата техници, водещи наблюдение в реално време — каза Тед. — Зад онази врата има още четирима, които денонощно преглеждат отбелязани видео- и аудиозаписи. Следят представляващите интерес лица. Съставят доклади. Поддържат връзка с екипа ни в града. С вас. Разбирате ли как системата събира и сортира данните?

— Не.

— Не казвам, че видеото не е жизненоважно, но всъщност разчитаме най-вече на аудиото. Системата ни използва много усъвършенстван софтуер за разпознаване на глас, който отделя определени думи и тонове. Следим не толкова самите думи, колкото емоцията зад тях. Освен това имаме софтуер за разпознаване на езика на тялото, но той не е така ефективен.

— Бихте ли демонстрирали?

— Разбира се. Гледайте. Отначало е малко объркващо.

Образите по екраните започнаха да се сменят.

Итън видя…

… жена, миеща чинии…

… училищна стая с Меган Фишър, сочеща черната дъска…

… крайречния парк, пустеещ…

… мъж, седнал на стол в къща и взиращ се в нищото…

… мъж и жена, правещи секс под душа…

И така нататък.

Образите се сменяха все по-бързо и по-бързо.

Отделни звуци.

Откъси от разговори без смисъл и извън контекст, сякаш някакво дете върти бързо копчето на радио и сменя станциите.

— Уловихте ли това? — попита Тед.

— Не, кое?

Образите замръзнаха. Един от тях изпълни екраните.

Изглед от тавана към жена, облегнала се на хладилник. Скръстените й ръце бяха очертани от светещия слой.

— Ето — каза Тед. — Това е защитна поза. Виждате ли слоя за разпознаване?

Пред жената стоеше мъж, но лицето му не се виждаше.

— Да опитаме от по-добър ъгъл.

На екрана се смениха картини от три различни камери с такава скорост, че Итън не успя да възприеме нито една от тях.

— Не, това е най-доброто.

Ръката на Тед задейства цифровия усилвател.

Подслушваният разговор зазвуча в слушалките на Итън.

— Но аз те видях с нея — каза жената.

— Кога? — попита мъжът.

— Вчера. Седяхте на една и съща маса в библиотеката.

— Приятели сме, Дона. Само приятели.

— Как да съм сигурна, че не сте нещо повече?

— Защото те обичам и никога не бих направил нещо, с което да те нараня.

Тед изключи звука.

— Добре. Спомням си тази двойка. Той наистина кръшка. Правил го е поне с четири жени, за които се сещам. Истински боклук.

— Значи няма да продължите да наблюдавате това?

— Напротив, ще продължим. — Тед затрака на клавиатурата. — Отбелязвам картината от тази камера. По-късно някой от техниците ще прегледа записите с господин Кръшкач от последната седмица. Ще провери дали някоя от любовните му срещи не е излязла от контрол. Господин Пилчър и Пам ще получат докладите утре сутринта.

— А после?

— Ще предприемат действията, които сметнат за необходими.

— Искате да кажете, че ще го накарат да спре да го прави ли?

— Ако поведението му бъде изтълкувано като заплаха за общия мир ли? Със сигурност.

— Какво ще направят с него?

Тед вдигна очи от пулта и се усмихна.

— Искате да кажете какво ще направите. По всяка вероятност вие ще се заемете с проблема, шериф Бърк.

Тед върна на екраните въздушния изглед към Уейуърд Пайнс.

— След като вече сте запознат в най-общи линии как работи системата и какви са възможностите й, аз съм на ваше разположение. Какво искате да видите?

Итън се облегна назад в стола си.

— Можете ли да ми покажете проследяващия чип на Алиса?

Появи се червена точка в къща в източния край на града.

— Очевидно това не е тя — каза Тед. — В нощта на смъртта си Алиса е махнала чипа си и го е оставила в чекмеджето на нощната си масичка.

— Дори не знаех, че Пилчър има дъщеря. Как го понася той?

— Честно казано, не знам. Дейвид е сложен човек. Най-много от всичко цени контрола над емоциите. Сигурен съм, че скърби насаме.

— Къде е майката на Алиса?

— Не е тук — каза Тед с тон, който ясно даваше да се разбере, че няма да позволи задълбаване по този въпрос.

— Добре, покажете ми движението й през града през последната седмица.

Тед заработи с пулта.

Точката излезе от къщата, стигна до общинската градина и се върна.

После излезе отново от къщата и изчезна от картата.

— Това е било последното й идване в планината ли? — попита Итън.

— Да.

Микрочипът на Алиса отново се върна в града.

Задвижи се нагоре-надолу по Главната.

До градината.

Отново до дома й.

Итън стана и се протегна. После попита:

— Можете ли да покажете друг микрочип?

— Разбира се. Чий?

— На Кейт Хюсън.

— Имате предвид Кейт Болинджър.

Тед въведе името й и чукна един панел с дясната си ръка.

Появи се втора точка, в друга част на града.

— Можете ли да изолирате всички случаи, когато двете точки са били едновременно на едно и също място? — попита Итън.

— Това вече е нещо. Колко назад?

— Пак толкова. Да започнем преди една седмица.

Итън изчака Тед да вкара параметрите.

Когато погледна екраните, на картата имаше четири двойни точки.

— Можете ли…

— Да извикам видео- и аудиозаписи от всяка среща ли? Помислих си, че така и няма да ме попитате. — Тед увеличи първите две точки в общинската градина. — Това е първата среща — обясни той. — Преди шест дни. Само момент. Искам да намеря най-добрия ъгъл. — Превъртя различни изгледи прекалено бързо, за да може Итън да проумее нещо. — Така, това е най-добрата картина.

Образът на Кейт изпълни екраните. Беше с лятна рокля, слънчеви очила и сламена шапка. Вървеше към камерата между редици саксии с цветя. На едната й ръка се полюшваше плетена кошница, пълна с плодове и зеленчуци.

Долната част на екраните се запълни от нечий тил.

— Това Алиса ли е? — попита Итън.

— Да.

Тед увеличи звука.

Кейт:

— Няма ли вече ябълки?

Алиса:

— Не, свършиха бързо.

Кейт бръкна в кошницата и й подаде нещо.

— Спрете картината — каза Итън.

Образът замръзна — Кейт с протегната ръка.

— Какво е това? — попита Итън.

— Зелена ябълка?

Тед пусна видеото.

Кейт:

— Винаги ни осигурявате най-хубавите плодове и зеленчуци. И реших да ви донеса нещо от моята градина.

Алиса:

— Каква великолепна чушка!

Кейт:

— Благодаря.

Алиса:

— Ще я изям довечера.

Кейт излезе от кадър.

— Искате ли да го видите отново? — попита Тед.

— Не, пуснете следващия запис.

Загледаха как Кейт и Алиса се срещат още три пъти.

На следващия ден двете се разминаха на Главната и Алиса поклати глава.

На по-следващия пътищата им се срещнаха в парка край реката.

Този път Алиса кимна.

— Какво ли означава всичко това? — каза Тед и погледна Итън. — Някакви идеи?

— Още не.

Тед пусна последната среща на Алиса и Кейт.

Беше се състояла в деня на смъртта на Алиса, в общинската градина. Разговорът им беше същият като първия.

Кейт спря при сергията на Алиса.

Размениха няколко думи.

После Кейт й даде още една чушка.

Тед спря записа.

— Вероятно в чушката има бележка — каза Итън.

— Какво ни казва това?

— Не знам. Уговорка за място и време за среща? Инструкции за Алиса да махне микрочипа си? Обяснете ми нещо. Доколкото разбирам, когато Скиталците свалят чиповете си, не можете да ги следите. Камерите обаче не засичат ли движенията им?

— Не.

— Не?

— Камерите ни регистрират само близостта и движението на микрочипа.

— Какво по-точно означава това?

— Вижте, няма начин да наблюдаваме града през хиляди камери едновременно. През повечето време ще гледаме само пустеещи места. Затова камерите ни засичат микрочиповете. Иначе казано, камерата е в спящ режим, докато в обхвата на сензора й не се появи някой микрочип. Тя предава картина само при наличието на чип. И дори тогава, ако чипът остане неподвижен в продължение на петнайсет минути, камерата отново минава в спящ режим.

— Тоест, искате да кажете…

— Че камерите не работят през цялото време. Когато някой жител махне микрочипа си, той се превръща във всяко отношение в призрак. По някакъв начин Скиталците са измислили как да изиграят системата.

— Покажете ми.

Тед извика нова картина.

— Това са последните трийсет секунди запис на Кейт в нощта на убийството на Алиса.

На екраните се появи спалня.

Кейт влезе в стаята по нощница до коленете.

След нея влезе съпругът й.

Двамата си легнаха и угасиха светлината.

Камерата на тавана превключи на нощно виждане.

Семейство Болинджър лежеше абсолютно неподвижно в леглото.

След петнайсет минути картината угасна.

При следващото включване стаята беше изпълнена с утринна светлина, а Кейт и съпругът й се надигаха в леглото.

— Сложили са си отново чиповете — каза Итън.

— Да. Но през цялата нощ, от десет и петнайсет до седем и половина на следващия ден, са били призраци. И точно през този период Алиса Пилчър е изгубила живота си.

— Това е причината Пилчър да организира празненствата, нали? — Итън погледна Тед. — Прав ли съм? Не само защото иска градът сам да въдворява ред. А защото щом някой си махне чипа, се нуждае от помощта ни да открием беглеца.

Итън повика Маркъс и когато придружителят му се появи, му каза:

— Искам да видя квартирата на Алиса.

Слязоха по стълбите до четвърто ниво.

След пет крачки по коридора Итън позна коя е вратата на Алиса по свежите цветя на пода. Запита се дали Пилчър е пратил някой в града за тях. Стената навсякъде около вратата бе покрита с бележки, картички, снимки, знаменца.

Която и каквото и да беше била Алиса, я бяха обичали — поне в планината.

Сър, нося докладите, които поискахте — каза придружителят му и му връчи картонена папка.

— Бих искал да вляза — каза Итън.

— Разбира се.

Маркъс извади картата си и я прекара през скенера.

Итън завъртя дръжката и влезе.

Жилищното пространство бе тясно.

Без прозорци.

Не повече от девет квадратни метра.

Единично легло до отсрещната стена. Бюро. Шкаф с чекмеджета. Библиотечни рафтове по стената, половината заети от книги, другата половина от снимки в рамки.

Итън ги разгледа. Снимките бяха на една и съща жена на различна възраст — от момиче до петдесетгодишна.

„Майката на Алиса?“

Седна на леглото й.

На стената срещу рафтовете имаше чудесен стенопис на плаж — палми, зелена вода с тъмни рифове, бял пясък, небе, което сякаш нямаше край.

Итън се излегна на възглавницата, качи краката си на леглото.

Усмихна се.

От този ъгъл стенописът създаваше чувството, че си на плажа, излегнал се на пясъка и загледан към фалшивата линия на хоризонта, където морето докосваше небето.

Папката беше озаглавена „Записи на контактите на Мисия #1055“.

Отвори я.

Пет страници.

Пет доклада.

Ден #5293

От: Алиса Пилчър

До: Дейвид Пилчър

Мисия #1055

Контакт #1

Обект: Жител 308, Кейт Болинджър

Първи контакт установен около 11:25 на ъгъла на Главна и Девета. Пробутана бележка до Кейт Болинджър, гласяща: „Писна ми да ме наблюдават“. Кратка среща на погледи. Без разменени думи. Без други контакти на тази дата.

Ден #5311

От: Алиса Пилчър

До: Дейвид Пилчър

Мисия #1055

Контакт #2

Обект: Жител 308, Кейт Болинджър

Осемнайсет дни след първия контакт Болинджър дойде при мен в градината и ми даде чушка. Чушката бе разрязана и в нея бе открита бележка, в която пишеше: „Проследяваш чип на ахилесовото сухожилие на левия крак. Изрежи го в някой килер, но го дръж със себе си до следващ сигнал“. Две възможни дати с час за среща, за да потвърдя, че съм махнала чипа. Първата е в ден 5312 в 14:00. Следващата е в ден 5313 в 15:00. Ако не успея да махна чипа до ден 5313, връзката се прекъсва. Без други контакти на тази дата.

Ден #5312

От: Алиса Пилчър

До: Дейвид Пилчър

Мисия #1055

Контакт #3

Обект: Жител 308, Кейт Болинджър

В 14:00 се разминах с Болинджър, докато вървях на юг по Главната недалеч от кръстовището с Шеста. Поклатих глава. Без други контакти на тази дата.

Ден #5313

От: Алиса Пилчър

До: Дейвид Пилчър

Мисия #1055

Контакт #4

Обект: Жител 308, Кейт Болинджър

В 15:00 се разминах с Болинджър, докато вървях на юг по алеята край реката. Кимнах. Тя се усмихна. Без други контакти на тази дата.

Ден #5314

От: Алиса Пилчър

До: Дейвид Пилчър

Мисия #1055

Контакт #5

Обект: Жител 308, Кейт Болинджър

Болинджър се появи на сергията ми с втора чушка. Бележката в нея гласи: „Довечера 1:00. Мавзолеят в гробището. Остави чипа в чекмеджето на нощната масичка. Носи яке с качулка“. Подробности в утрешния доклад.

Итън вървеше по коридора на трето ниво, следван от придружителя си.

В средата спря пред двукрила врата. Видя през прозореца баскетболен мач. Тениски срещу голи до кръста. Удари на топката по паркета. Скърцане на гуменки. За миг му хрумна безумната мисъл да се включи в играта.

Продължиха напред.

— Мога ли да те попитам нещо, Маркъс?

— Давайте.

— На колко си години?

— На двайсет и седем.

— И от колко време живееш тук?

— Господин Пилчър ме извади от летаргия преди две години, за да заменя охранител, загинал по време на мисия отвъд оградата.

— Всеки в планината е знаел с какво се захваща, когато е постъпвал при Пилчър, нали?

— Точно така.

— Ти защо го направи?

— Кое да съм направил?

Итън спря пред вратата на кафенето.

Обърна се към Маркъс.

— Защо заряза стария си живот заради това?

— Не съм зарязвал нищо, господин Бърк. Знаете ли какъв бях в предишния си живот?

— Какъв?

— Измамник и пиянде.

— И какво? Пилчър те намери? Даде ти шанс да станеш всичко, което би могъл да бъдеш?

— Срещнах го точно след като излязох от затвора — тригодишна присъда заради пътнотранспортно произшествие с жертви. Бях друсан и пиян и убих едно семейство точно на Нова година. Той видя в мен нещо, за което никога не бях подозирал.

— Имаше ли семейство? Приятели? Живот, който поне да е твой? Какво те накара да му се довериш и да се озовеш на това място?

— Не знам, но той излезе прав, нали? Тук сме част от нещо, господин Бърк. Нещо, което има значение. За всички ни.

— Ще ти кажа нещо, Маркъс, и не искам никога да го забравяш. Никой не е питал мен или когото и да било в онази долина дали искаме да бъдем част от това.

Итън продължи нататък.

В началото на стълбището към първо ниво го спря шум.

Маркъс вече прокарваше картата си през четеца на стъклената врата към пещерата.

Итън тръгна обратно по коридора.

— Господин Бърк, къде отивате?

Шумът приличаше на писък.

Като писък на банши.

Измъчен.

Нечовешки.

Беше го чувал и преди. Смразяваше кръвта му.

— Господин Бърк!

Итън вече тичаше по коридора, а писъците ставаха по-силни.

— Господин Бърк!

Той спря пред един голям прозорец.

Впери поглед през стъклената преграда към лабораторията.

Видя вътре двама мъже с бели престилки и Дейвид Пилчър.

Бяха наобиколили една аберация.

Създанието беше завързано за метална носилка на колела.

Яките кожени ремъци се опъваха по краката му, под и над коленете.

Един през тялото му.

Пети обездвижваше главата.

Дебелите му китки и глезени бяха приковани към носилката от яки стоманени скоби и създанието се мяташе, сякаш пускаха по него електрически ток.

— Не бива да сте тук — каза Маркъс, който най-сетне успя да го настигне.

— Какво му правят?

— Елате, да вървим. Господин Пилчър няма да остане доволен, ако види…

Итън заблъска по стъклото.

— Господи! — промърмори Маркъс.

Мъжете се обърнаха.

Двамата учени се намръщиха.

Пилчър им каза нещо и тръгна към вратата на лабораторията. Когато тя се отвори, писъците на абито се усилиха и отекнаха по коридора, сякаш някакъв демон крещеше от ада.

Вратата се затвори.

— Итън, какво има?

— Излизах. Чух писъците.

Пилчър се обърна към стъклото. Абито се беше успокоило или бе останало без сили. Само главата му се въртеше под ремъка, а писъците бяха стихнали до стонове. Итън виждаше през прозрачната кожа как сърцето му тупти яростно. Нямаше детайли. Само цвят и смътна движеща се форма, сякаш гледана през матово стъкло.

— Екземпляра си го бива, нали? — каза Пилчър. — Сто четирийсет и три килограмов здравеняк. Един от най-едрите мъжки, които сме виждали. Човек би си помислил, че е алфа-мъжкар на рояк, но снайперистът ми го видял сутринта да върви през каньона съвсем самичък. Трябвали му четиристотин милиграма телазол, за да го упои. Това е доза за едър мъжки ягуар. И беше само леко замаян, когато стигнахме до него.

— От колко време го държите упоен?

— Транквилантите действат само около три часа. След това по-добре да ги заключиш, защото идват на себе си много ядосани.

— Наистина е голям.

— Определено е по-голям от онзи, с който си имаше вземане-даване. Сигурен съм, че ако се беше срещнал с този мъжкар в каньона, сега нямаше да разговаряме.

— Какво ще правите с него?

— Готвим се да махнем една жлеза в основата на врата му.

— Защо?

— Абитата общуват чрез феромони. Това са предавани по въздуха сигнали, които предават информация и предизвикват реакции.

— Нима хората не правят същото?

— Да, но по много по-инстинктивен и широк начин. Сексуално привличане. Разпознаване между майка и новородено. Абитата използват феромоните така, както ние използваме думите.

— И защо режете на практика езика му?

— Защото последното, което искаме, е да каже на приятелите си, че е в беда. Не ме разбирай погрешно. Обичам оградата. Доверявам й се. Но идеята за няколкостотин абита от другата й страна, опитващи се да измислят как да спасят брат си, ме притеснява. — Пилчър погледна към кръста на Итън. — Пак не си носиш револвера.

— Тук съм. В планината. Какво значение има?

— Има, Итън, защото те помолих да го носиш. Просто е. Носи оръжието си непрекъснато. Влез в ролята си, по дяволите.

Итън погледна отново през стъклото.

Единият от учените се беше навел над лицето на абито и светеше с фенерче в лявото му око. Създанието съскаше.

Изглеждаше високо между метър и деветдесет и два и десет.

С ръце и крака като въжета от увити стоманени нишки.

Итън не можеше да откъсне поглед от звяра.

Черните му нокти бяха дълги колкото пръстите му.

— Интелигентни ли са? — попита той.

— И още как.

— Умни като шимпанзета?

— Мозъците им са по-големи от нашите. Поради очевидните комуникационни бариери преценяването на интелигентността им — от наша гледна точка — е проблематично. Опитвал съм серия социални и физически тестове и не мога да кажа, че не могат да ги преминат. Просто отказват да го правят. Все едно да подложа теб на тестове, а ти да ми кажеш да си ги завра еди-къде си. Нещо такова. Преди няколко месеца успяхме да уловим един донякъде покорен екземпляр. Женска. Държим я в девета клетка. С нисък рейтинг на враждебност. Нарекохме я Маргарет.

— Колко нисък?

— Дадох й тестове за памет, докато седях от другата страна на масата. Вярно, двама от хората ми бяха зад мен с насочени в гърдите й едрокалибрени пушки. Но въпреки това тя не показа признаци на агресия.

— Какви тестове?

— Проста детска игра на запомняне. Ела, повърви с мен.

Пилчър почука по стъклото и вдигна пръст на учените.

Тръгнаха по коридора към стъклената врата в дъното. Маркъс ги следваше.

— Използвам малки картички. Едната страна е празна. На другата има снимка — жаба, велосипед, чаша мляко. Подреждам ги със снимката нагоре на масата и оставям Маргарет да ги разгледа. Започваме лесно. Пет картички. После десет. Тя разполага с две минути да ги разгледа. После ги обръщам, за да не вижда снимката. Бъркам в торба с дубликати. Показвам й някоя — например картичката с чашата мляко. Тя докосва с нокът съответната картичка на масата и аз я обръщам, за да видя дали е познала.

— И как се справя?

— Итън, стигнахме до сто и двайсет картички, като на Маргарет са й нужни само трийсет секунди да запомни местата им.

— И познава всичките?

Пилчър кимна и каза с известна гордост:

— Напълно. Спря и посочи малкия прозорец на една врата, през която се влизаше само с карта. — Държа я там. Искаш ли да се запознаеш с нея?

— Ни най-малко.

Флуоресцентната светлина блестеше в стъклото.

Итън заслони лицето си с длани и погледна в клетката.

— Знам какво си мислиш — каза Пилчър. — Но не вярвам, че тя е аномалия. Имам предвид интелигентността й. Просто темпераментът й е различен. Което не означава, че не би ми разкъсала гърлото, ако реши, че може да й се размине.

Помещението представляваше само под, стени, таван. И чудовище.

Нещото на име „Маргарет“ седеше в ъгъла със свити към гърдите крака. Гледаше към прозореца с малките си матови очи, които изобщо не мигаха.

— Вече я научих на петдесет и два знака. Учи много лесно. Иска да общува. За съжаление ларинксът й е устроен различно от нашия и не е в състояние да говори, поне по разбираем за нас начин.

Аберацията изглеждаше едва ли не така, сякаш медитира.

За Итън беше безкрайно по-обезпокоително да види създанието неподвижно и кротко.

— Не знам дали видя доклада ми тази сутрин — каза Пилчър.

— Не, дойдох направо тук.

— Събуждаме един перспективен жител. Уейн Джонсън. Днес е първият му ден. Вероятно в момента се събужда в болницата. Пам е поела ориентирането му. Ще видим как ще мине, но може да ни потрябва помощта ти през следващите дни.

— Добре.

— Надявам се, че Тед от наблюдението ти е бил от полза.

— Беше.

— Това означава ли, че скоро ще се свържеш с бившия си партньор?

— Довечера или утре.

— Отлично. Имаш ли план?

— Работя по въпроса.

— Ще ми докладваш всеки ден как върви.

— Дейвид, относно обаждането ти снощи — каза Итън.

— Забрави. Просто реших, че трябва да знаеш.

— Исках отново да ти кажа колко съжалявам за загубата ти. Ако имаш нужда от нещо…

Пилчър впери поглед в Итън. В очите му имаше ярост, но гласът му бе спокоен.

— Открий кой направи това на малкото ми момиче. Това е всичко, от което имам нужда. Само толкова.

Към следващата част или към съдържанието

Блейк Крауч Уейуърд (9)

Метаданни

Данни

Уейуърд

Информация

История

Сваляне / Връзки

9.

Блейк Крауч
Уейуърд (9)