Блейк Крауч
Уейуърд (13)

13.

Водонапорна кула

Волънтиър Парк

Сиатъл, 2013

Когато Хаслър приближи входа на водонапорната кула, от сенките до вратата се появи жена.

— Закъсняхте.

— С пет минути. Спокойно. Той горе ли е?

— Да.

Едва ли беше на повече от двайсет. Стройно мускулесто телосложение, безумно красива, но с мъртви очи. Интересен избор на мускули от страна на Пилчър. Тя определено имаше самочувствието на човек, който може да се оправя.

Стоеше между Хаслър и вратата и му препречваше пътя.

— Може ли? — каза той.

За миг си помисли, че ще му каже, че не може, но тя най-сетне отстъпи настрани.

— Не пускайте никого — каза й Хаслър, докато минаваше покрай нея.

— Благодаря, че ми казвате как да си върша работата, шефе.

Хаслър се заизкачва тежко нагоре.

Стъпките му отекваха по металните стъпала.

Наблюдателното ниво бе слабо осветено — кръгла тухлена стена със засводени прозорци със здрава метална мрежа, която да попречи на някой да скочи през тях. Яки решетки от пода до тавана обезопасяваха двайсетметровия кладенец на спиралното стълбище.

Облечен в дълго черно палто и с бомбе, Дейвид Пилчър седеше на една пейка на отсрещната страна на наблюдателната площадка.

Хаслър заобиколи и седна до него.

За момент се възцари тишина, нарушавана единствено от тропота на дъжда по покрива над тях.

Пилчър го погледна с едва доловима усмивка.

— Агент Хаслър.

— Дейвид.

Отвън силуетът на Сиатъл беше като размазано неоново нетно на фона на ниските облаци.

Пилчър бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади дебел плик.

Остави го в скута на Хаслър.

Хаслър го отвори внимателно, надникна вътре, прокара палец по стодоларовите банкноти.

— Приличат ми на трийсет хиляди — каза и остави плика.

— Имате ли новини? — попита Пилчър.

— Изминаха петнайсет месеца от изчезването на агент Бърк и смъртта на агент Сталингс. Не са открити никакви следи. Никакви улики. Не ме разбирайте погрешно. Не казвам, че някой от Финансовия отдел ще забрави, че един агент е изгубил живота си, а други трима са изчезнали при изпълнение на задълженията си в Уейуърд Пайнс, Айдахо. Но при липсата на нова информация само буксуват и го знаят. Преди два дни вътрешното разследване на изчезването на агентите ми официално получи по-нисък приоритет.

— Какво се е случило според хората ви?

— Какви са версиите ли?

— Да.

— Какви ли не, но всички са далеч от истината. Днес имаше „служба с надежда“ за Итън Бърк.

— Какво е служба с надежда?

— Проклет да съм, ако знам.

— Ходихте ли?

— Не. Отидох в дома на Тереза след това.

— Ще я навестя, след като приключим тук.

— Сериозно?

— Време е.

— Тереза и Бен ли?

— Имам теория, че ако мога да запазя семействата заедно, когато е възможно, преходът от другата страна ще бъде по-плавен.

Хаслър стана.

Отиде до един прозорец.

Загледа се покрай стъклената оранжерия, осветена от празнични светлини.

Чуваше трафика и музиката на живо от Капитол Хил, но тук, на върха на водонапорната кула, се чувстваше откъснат от всичко.

— Помислихте ли за онова, за което разговаряхме миналия път? — попита той.

— Да. А вие?

— Само за това мисля. — Хаслър се обърна и погледна Пилчър. — Какво ще бъде?

— Кое?

— Уейуърд Пайнс. Когато излезете от онова, как го наричахте…

— Суспендиране на жизнените процеси. — Лицето на Пилчър помръкна. — Вече знаете повече за проекта ми, отколкото ми харесва.

— Ако исках да ви пипна, Дейвид, можех да го направя преди месеци.

— Ако ви исках мъртъв, агент Хаслър — вас и всички, които обичате, — нищо на света не би могло да ми попречи да го направя. Нито затворът. Нито дори гробът.

— Значи помежду ни има изградено доверие — каза Хаслър.

— Може би. Или най-малкото гарантирано взаимно унищожение.

— Аз лично не виждам разликата. — Леден дъжд трополеше по стъклото на прозореца. Хаслър го усещаше по тила си като неприятна студена мъгла. — Да се върнем на въпроса ми, Дейвид. Какво ще бъде, когато се събудите?

— Отначало работа. Много и усилена работа. Градът трябва да бъде построен отново. Това ще отнеме известно време. А след това? Не зная. Става въпрос за бъдеще, отдалечено на две хиляди години от настоящето. Кулата, в която се намираме, ще бъде в развалини. Този изглед? Изчезнал. Всички хора в този град и техните деца, внуци и правнуци ще са се превърнали в прах. Дори костите им.

Хаслър се вкопчи в мрежата пред прозореца.

— Искам да съм част от това.

— Няма никакви гаранции, Адам.

— Ясно ми е.

— Ще бъде като Колумб, отплавал да търси нов път към Индия. Като полет до Луната. Милион неща могат да се объркат и никога да не се събудим. Може да ни удари астероид. Да стане земетресение. Може да се събудим в токсична атмосфера или във враждебен свят, за какъвто не сме и помисляли.

— Наистина ли смятате, че ще се случи?

— Нямам представа какво ще ни очаква, когато се събудим. Представям си само онзи съвършен малък град, в който човечеството ще получи шанс да започне отново. Това е единственото, което ме мотивира.

— Значи ще ме вземете с вас?

— Екипът ми вече е попълнен. Какви са уменията, които можете да ми предложите?

— Интелект. Лидерски способности. Умения за оцеляване. Бях в Делта Форс, преди да постъпя в Сикрет Сървис, но вие несъмнено вече го знаете.

Пилчър само се усмихна.

— Е, в такъв случай сте вътре.

— Ще ви помоля за нещо и ако се съгласите, можете да си вземете плика.

— Какво?

— Итън Бърк никога да не се събуди.

— Защо?

— Искам да съм там с Тереза.

— С Тереза Бърк.

— Точно така.

— Жената на Итън.

— Да.

— Влюбен ли сте в нея? — попита Пилчър.

— Всъщност, да.

— А тя влюбена ли е във вас?

— Още не. Никога не е преставала да го обича. — Хаслър усети как жлъчта пламна в стомаха му. Със зеления пламък на завистта. — Той й изневерява с бившата си партньорка Кейт Хюсън, а тя въпреки това го приема. Продължава да го обича. Срещали ли сте се някога с Тереза Бърк?

— Да, но само за малко.

— Той не я заслужава.

— А вие я заслужавате.

— Бих обичал тази жена така, както заслужава да бъде обичана. Ще бъде по-щастлива с мен в Уейуърд Пайнс, отколкото е била някога през живота си. — Трябваше да положи огромно усилие да каже тези думи на глас. Никога досега не бе споделял чувствата си с никого.

Пилчър се разсмя и стана.

— Значи в крайна сметка целта на всичко е да си намерите момиче, така ли?

— Не…

— Майтапя се. Ще се погрижа да се случи.

Стиснаха си ръцете.

— Кога се потапяме? — попита Хаслър.

— Нарича се спиране на жизнените процеси. Комплексът ми е готов. Остава само да заредим склада и да съберем последните няколко души. Аз съм на шейсет и четири, не ставам по-млад, а от другата страна има много неща за вършене.

— Значи…

— Организирам новогодишно парти в Уейуърд Пайнс. Аз, семейството ми и сто и двайсет души от екипа ми ще пием най-доброто шампанско на света и ще потънем в сън за две хиляди години. Поканен сте.

— След две седмици?

— След две седмици.

— Какво ще си помислят хората, че е станало с нас?

— Лично аз съм се подготвил. Минаха седем години от последната ми публична лекция. Станах отшелник. Предполагам, че има петдесет процента шанс некрологът ми да излезе някъде. А вие? Замисляли ли сте се как да напуснете?

— Ще закрия осигурителния си номер, ще опразня банковите си сметки и ще оставя объркана следа към някой доставчик на фалшиви паспорти. Това не е трудната част.

— А кое?

Хаслър погледна през прозореца към забулените в мъгла хълмове на Куин Ан — квартала на Тереза.

— Това, че ще трябва да чакам две хиляди години, за да бъда с жената на мечтите си.