Блейк Крауч
Уейуърд (10)

10.

Когато Уейн Джонсън се събуди, Пам седеше до леглото му в класическа униформа на медицинска сестра.

Той дълго лежа неподвижен под завивките, мигаше към тавана.

Накрая се надигна и я погледна.

Беше без риза, оплешивяваш.

На четирийсет и две.

Никога не се беше женил.

Нямаше деца.

Уейн беше дошъл в Уейуърд Пайнс, Айдахо, на 8 август 1992 г. като пътуващ продавач на енциклопедии. Беше пристигнал късно и бе почукал на пет врати. Вечерта, след една успешна продажба, отседнал в хотела и отишъл в семеен ресторант. По пътя бил блъснат от мотоциклет на едно кръстовище. Идеален инцидент — достатъчно силен удар, за да изгуби съзнание, но не и да го убие или да причини трайни увреждания на мозъка му.

Предвид смъртта на Питър Маккол при оградата две нощи по-рано градът бе готов за появата на нов жител.

Кожата на Уейн Джонсън още изглеждаше сивкава. От изваждането му от летаргия и преливането на кръв бяха минали само десет часа, но цветът му щеше да се възстанови до края на деня.

Пам му се усмихна.

— Здравейте.

Той присви очи към нея. Вероятно още виждаше размазано, докато организмът му се рестартираше.

Погледът му се стрелна из стаята.

Намираха се на четвъртия етаж на болницата. Прозорецът бе притворен и завесите бяха дръпнати. Ветрецът подухваше ритмично, сякаш самата стая дишаше.

— Къде съм? — произнесе Уейн Джонсън.

— В Уейуърд Пайнс.

Той придърпа завивките до брадичката си, но не от свенливост.

— Аз… замръзвам.

— Напълно нормално е. Ще се почувствате по-добре в края на деня, обещавам ви.

— Стана нещо — каза мъжът.

— Да. Станало е нещо. Помните ли какво?

Очите му се присвиха.

— Знаете ли как се казвате? — попита Пам.

Пълната амнезия, особено през първите четирийсет и осем часа, се наблюдаваше при трийсет и девет процента от събудените.

— Уейн Джонсън.

— Много добре. Помните ли защо сте дошли тук?

— Да продавам енциклопедии?

— Да. Добре. Направихте ли продажби?

— Не си спом… една. Може би. Да. Една продажба.

— И после какво стана?

— Отивах да вечерям и… — Пам видя как споменът за травмата го връхлита, как сянката на страха минава по лицето му. — Нещо ме удари. Не зная какво. После не помня нищо. Това болница ли е?

— Да. И сега това е вашият град.

— Моят град ли?

— Точно така.

— Аз не живея тук. А в Скотсблъф, Небраска.

— Живели сте в Скотсблъф, но сега живеете тук.

Уейн се понадигна.

За Пам това беше най-любимата част от интеграцията. Да гледа как новият жител започва да проумява, че животът му — или онова, което бе това ново съществуване — се е променил необратимо. Нищо не можеше да се сравнява с празненствата, но тези моменти на тихо, съсипващо откровение бяха на второ място, поне за нея.

— Какво означава това? — попита Уейн Джонсън.

— Означава, че вече живеете тук.

Понякога успяваха да свържат точките сами.

Понякога трябваше леко да ги побутне.

Пам изчака минута, като гледаше как зъбните колелца зад очите на г-н Джонсън се въртят трескаво.

Накрая той каза:

— При инцидента… пострадах ли?

Пам се пресегна и потупа издутината на крака му под одеялото.

— Боя се, че да.

— Лошо ли?

Тя кимна.

— Аз…?

Той огледа стаята.

Погледна ръцете си.

Пам усещаше идването на въпроса.

Зовеше го.

Беше се приближил на пръсти до него.

— Аз…?

„Задай го. Просто го задай“ — помисли си Пам. Данните бяха категорични — почти всеки жител стигаше до този въпрос и намираше кураж да го зададе на глас, след което интеграцията минаваше без инциденти. Прескачането му беше плашещо точен индикатор за невярващите, борците, бегълците.

Уейн затвори уста.

Преглътна въпроса като горчиво хапче.

Пам не го притисна. Нямаше смисъл.

Още беше рано.

Още имаше предостатъчно време да накара г-н Джонсън да си помисли, че е умрял.