Блейк Крауч
Уейуърд (20)

20.

Итън влезе в тъмната си къща.

Пусна водата в банята и се качи в спалнята.

Тереза спеше под цяла планина одеяла.

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Ела с мен в банята.

Водата във ваната беше единственото горещо нещо в къщата — но великолепно горещо.

Парата замъгли огледалото над мивката, прозореца над ваната. Стените сякаш започнаха да се потят.

Тя го разбра.

Влезе във ваната и се отпусна между краката му.

От телата им водата във ваната се качи само на един пръст под ръба. Топлата мъгла бе толкова гъста, че Итън почти не виждаше мивката.

Той завъртя кранчето с крак, за да изпълни банята с шума на течаща вода. Придърпа Тереза към гърдите си. Дори в горещата вода кожата й бе хладна на допир. Ухото й бе точно до устните му и положението беше толкова идеално за разговор, че той се учуди как не се е сетил за него по-рано.

Парата ги обгръщаше.

— Хората на Кейт не са убили жената, чиято смърт разследвам — каза Итън.

— Тогава кой го е направил?

— Пам, някой друг от хората на Пилчър или самият той.

— Да убие собствената си дъщеря?

— Не го знам със сигурност, но така или иначе довечера ще има празненство.

— За кого?

— За Кейт и Харолд.

— Господи! И като шериф ти трябва да го водиш?

— Да.

— Не можеш ли да го предотвратиш?

— Не искам да го предотвратявам.

— Итън. — Тя завъртя глава да го погледне. — Какво става?

— По-добре да не знаеш.

— В случай че не се получи ли?

— Да.

— Колко реална е тази възможност?

— Много. Но снощи разговаряхме за това. Обещах ти, че ще оправя нещата дори това да означава, че ще рискуваме да изгубим всичко.

— Знам. Просто…

— Става малко различно, когато нещата станат истински. Между другото, Пам знае за нас. Че сме излизали снощи.

— Казала ли е на някого?

— Не и се обзалагам, че няма да го направи, поне не преди празненството.

— Ами ако каже нещо след него?

— След това вече няма да има значение. Но виж, не е нужно да го правя. Можем просто да се влеем в редиците. Да изживеем остатъка от живота си като прилични скромни граждани. Аз ще бъда шериф. Това си върви със своите привилегии. Нямаме да изплащаме ипотеки. Нямаме сметки. Всичко ни е осигурено. Преди работех до късно. Сега винаги ще си бъда у дома за вечеря. Ще имаме повече време заедно като семейство.

— Част от мен се пита дали бих могла да приема това, нали разбираш? — прошепна Тереза. — Просто да се установя. Но това няма да е живот, Итън. Не и при тези условия. — Тя го целуна. Устните й бяха омекнали от парата и топлината. — Така че направи каквото е нужно и знай, че каквото и да стане, аз те обичам и че през последните двайсет и четири часа се чувствам по-близо до теб, отколкото през последните ни пет години брак в Сиатъл.

 

 

Към средата на следобеда снегът вече беше изчезнал.

Итън стоеше под синьото зимно небе до оградата на училището.

Децата излизаха тичешком от тухлената сграда надолу по стълбите. Итън забеляза Бен да излиза с двама приятели, метнали раници на гръб. Разговаряха, смееха се.

Колко нормално изглеждаше всичко.

Деца в края на учебния ден.

Нищо повече.

Бен стигна до тротоара. Още не беше видял баща си.

— Здрасти, сине — каза Итън.

Бен спря, приятелите му също.

— Татко. Какво правиш тук?

— Просто ми се прииска да те взема от училище. Нещо против да повървим до вкъщи?

Момчето не изглеждаше в настроение да се връща вкъщи с татко си, но въпреки това скри смущението си с достойнство. Обърна се към приятелите си и каза:

— Ще се видим по-късно.

Итън сложи ръка на рамото му.

— Какво ще кажеш да идем на най-любимото ти място на света?

Минаха четири пресечки по Главната и пресякоха до сладкарницата „Сладкият зъб“. Някои от учениците ги бяха изпреварили — тълпи момчета и момичета бяха обсадили стотиците стъкленици с дъвчащи бонбони: „Сприй“, „Суит Тартс“, „Пикси Стикс“, „Край Бейби“, „Джоли Ранчър“, „Джоубрейкър“, „М & М“, „Старбърст“, „Пез“, „Скитълс“, „Сауър Пач Кидс“, „Нърдс“, „Смарти“, „Атомик Файърболс“ — нищо не липсваше от внушителния арсенал за разваляне на зъби. Итън знаеше, че подобно на всичко останало, сладкишите са били консервирани, но неволно си помисли, че ако има нещо, което би могло да остане непроменено в продължение на две хиляди години, то несъмнено е „Джоубрейкър“.

Двамата с Бен спряха при шоколадовия щанд.

Домашно приготвени лакомства от всякакъв вид ги приканваха от витрината.

— Избирай каквото си искаш — каза Итън.

Въоръжени с горещ шоколад и хартиена торбичка с всевъзможни сладки, двамата излязоха на тротоара.

Това бе най-оживеното време в Уейуърд Пайнс, след учебните часове, когато улиците бяха възхитително шумни и изпълнени с детски смях.

Най-истинските часове на деня.

— Да седнем някъде — предложи Итън.

И поведе момчето през улицата до пейката на ъгъла на Главната и Девета.

Седнаха и започнаха да пият шоколада, да похапват лакомствата и да гледат минувачите.

— Помня, когато бях на твоите години — рече Итън. — Ти си много по-добро момче от мен. И по-умно.

Момчето го погледна. Имаше трохи около устата.

— Сериозно?

Итън си помисли, че с очилата и спуснатите наушници на шапката синът му прилича досущ на Ралфи от „Коледна история“.

— И още как. Аз бях гадно лайненце. Много устат. Много бунтарски настроен.

Това като че ли развесели Бен.

Той отпи от шоколада си.

— Училището беше просто училище — каза Итън. — Имахме домашни. Родителски срещи. Срочни оценки.

— Какво са срочни оценки?

— Оценките ти за срока. Сигурно не помниш училището в Сиатъл. Това тук е малко по-различно.

Бен се взираше в паважа между краката си.

— Какво има, сине?

— Не бива да говорим за това — каза той със сериозен, много тих глас.

— Бен, погледни ме.

Момчето вдигна очи.

— Аз съм шерифът на Уейуърд Пайнс. Мога да говоря, за каквото ми скимне. Нали разбираш, аз командвам в този град.

Момчето поклати глава.

— Не, не командваш.

— Моля?

Очите на Бен се напълниха със сълзи.

— Не можем да говорим за това — каза той.

— Аз съм ти баща. Няма нищо, за което двамата с теб да не можем да разговаряме.

— Ти не си ми баща.

Итън щеше да се почувства по-добре, ако бяха забили шило в корема му.

Остана без дъх.

Внезапно светът се размаза от сълзите в очите му.

Едва намери дар слово.

— Бен? Какви ги говориш?

— Не си истинският.

— Не съм истинският ти баща ли?

— Не разбираш. И никога няма да разбереш. Прибирам се.

Бен понечи да стане, но Итън го прегърна и го задържа на пейката.

— Пусни ме!

— И кой според теб е истинският ти баща? — попита Итън.

— Не бива да говоря за…

— Кажи ми!

— Онзи, който ни защитава!

— От какво ви защитава?

Момчето го изгледа яростно, през сълзи.

— От демоните от другата страна на оградата.

— Бил ли си от другата страна на оградата? — попита Итън.

Момчето кимна.

— Кой ви заведе?

Сякаш беше попитал стена.

— Дребен възрастен мъж с бръсната глава и черни очи, нали?

Бен не отговори, но и мълчанието му беше отговор.

— Погледни ме, сине. Погледни ме. Какво искаш да кажеш с това, че не съм ти баща?

— Казах ти. Той ни закриля. Той се грижи за нас. Той е създал всичко това. Всичко, което имаме в Уейуърд Пайнс.

— Този човек не е бог, ако това са ви…

— Не го казвай.

„Ако има поне една причина да изпепеля това място до основи, ето я — помисли си Итън. — Крадат децата ни“.

— Бен, на този свят има истини и лъжи. Слушаш ли ме? Няма по-истинско нещо от обичта на майка ти и моята към теб. Ти обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Човекът, който ви е завел отвъд оградата, не е бог. Едва ли може да е по-далеч от това. Казва се Дейвид Пилчър.

— Познаваш ли го?

— Работя за него. Виждам го почти всеки лен.

Изведнъж пред тях се появи Меган Фишър.

Итън не я беше чул да приближава.

Сякаш се беше материализирала от нищото.

Тя клекна внимателно с вълнената си пола и постави ръка на коляното на Бен.

— Всичко наред ли е, Бенджамин?

Итън се усмихна насила.

— Всичко е наред, Меган. Тежък ден в училище. Сигурен съм, че знаеш как е. Нищо, което да не може да се оправи с едно отбиване до сладкарницата.

— Какво е станало, Бенджамин?

Момчето беше забило поглед в скута си, сълзите му капеха в горещия шоколад.

— Това е личен въпрос — каза Итън.

Думите му накараха Меган рязко да вдигне глава.

От приятната весела домакиня, която беше посрещнала Итън и Тереза в дома си, нямаше и следа.

— Личен ли?

Сякаш не разбираше значението на думата.

Сякаш Бен беше неин син, а Итън прекрачваше границите на допустимото.

— В училището в Пайнс — продължи тя — ние вярваме в общия подход към…

— Да, личен. Като гледайте си шибаната работа, госпожо Фишър.

Изражението й — пълен шок и отвращение — ясно показа на Итън, че никога досега не са й говорили по такъв начин. Определено не и откакто се беше събудила в Уейуърд Пайнс и бе заела властната си позиция.

Меган се изправи и го изгледа намръщено по онзи начин, по който могат единствено учителите.

— Те са наши деца, господин Бърк — каза тя.

— Как ли пък не — отвърна той.

Докато тя се отдалечаваше ядосано по тротоара, Бен се изтръгна от прегръдката на баща си и побягна по улицата.

 

 

— Добър ден, Белинда — каза Итън, щом влезе в участъка.

— Добър ден, шерифе.

Дори не вдигна очи от картите.

— Някакви обаждания?

— Не, сър.

— Някой да е минавал?

— Не, сър.

Той почука по бюрото й, докато минаваше покрай нея.

— Надявам се да си в настроение за голямо забавление довечера.

Усещаше погледа й върху себе си, докато вървеше към кабинета си, но не се обърна.

Окачи шапката си на закачалката.

Отиде до килера и го отключи.

Беше го отварял само веднъж. Причините да го избягва бяха чисто психологически. Нещата вътре олицетворяваха онова, което мразеше най-много в работата си и в този град. Онова, от което се бе ужасявал още от първия ден.

Костюмът на предшественика му беше окачен на месингова закачалка на стената.

По време на собственото си празненство Итън бе зърнал шериф Поуп само отдалеч и покрай паниката и страха не бе забелязал подробностите по костюма му.

Отблизо приличаше на наметало на някакъв демонски крал.

Изработено от кожата на кафява мечка с допълнителна подплата на раменете, закопчавано на врата с тежка верига. Самата козина беше сплъстена на някои места, вероятно от засъхнала кръв. Никой не си беше направил труда да почисти дрехата и тя вонеше като дъха на клошар — на стара кръв и разложение. Но тези неща не можеха да се сравняват с украшенията. Скалпът на всеки предишен почетен гост бе зашит за наметалото. Общо трийсет и седем. Най-ранният приличаше на сушена пастърма. Най-новите бяха все още бледи.

Украсата за глава беше на рафта над наметалото.

Централната част бе череп на аби. Челюстите му бяха широко разтворени и закрепени с метални пръчки. Върху темето бяха завинтени разклонени еленови рога.

На скобите на стената бяха закрепени сабя и пушка, които проблясваха праведно под светлината на лампата.

Телефонът иззвъня и Итън се сепна.

Рядко събитие.

Върна се в кабинета, заобиколи бюрото и вдигна на петото позвъняване.

— Шериф Бърк.

— Знаете ли кой се обажда?

Макар Тед да шепнеше, Итън позна гласа му.

— Да — каза той. — Как разбрахте, че съм тук?

— Как според вас?

Естествено — Тед го беше гледал през камерите.

— Безопасно ли е да разговаряме така? — попита Итън.

— Не за дълго.

— Ще научат ли?

— Рано или късно. Въпросът е дали ще има значение, когато научат?

— Какво точно означава това?

— Открих го.

— Кое?

— Нещото, което търсим. Беше заровено дълбоко, но нищо не може да бъде заличено напълно.

— И?

— Не по телефона. Може ли да се срещнем в моргата след двайсет минути?

— Разбира се.

— Доктор Митър тъкмо влезе в участъка ви. По-добре тръгвайте.

Итън чу гласове на заден план и Тед побърза да затвори.

В мига, в който Итън остави слушалката, телефонът иззвъня отново.

— Кажи, Белинда.

— Шерифе, доктор Митър е дошъл да ви види.

„Да вкара отново чипа ми“.

— В момента съм малко зает. Би ли му предложила кафе? И го настани в чакалнята.

— Да, сър.

Итън отвори лявото чекмедже на бюрото си, взе кожения колан с кобура и го препаса.

Отиде при оръжейните шкафове и отвори средния.

Извади от него „Дезърт Игъл“, постави пълнител и го сложи в кобура.

После взе пушката „Модел 389“ с камуфлажна ложа и приклад и с оптичен мерник 4×32.

Телефонът му иззвъня отново.

Вдигна.

— Да, Белинда?

— Ъ-ъ-ъ, доктор Митър не иска да чака повече.

— Доктор, който не иска да чака? Виждаш ли иронията, Белинда?

— Моля, сър?

— Идвам.

Затвори и отиде при прозореца до оръжейния шкаф. Беше плъзгащ се. Отвори го, след което избута мрежата.

Прекрачи тромаво перваза и скочи зад редицата храсти, посадени покрай сградата.

Проправи си път през бодливите клонки и затича в тръс по улицата.

Беше дошъл на работа с джипа. Качи се и сложи пушката на стойката за оръжие.

Докато палеше двигателя, чу през отворения прозорец как телефонът в кабинета му зазвъня отново.

 

 

Паркира джипа на празно място на Главната и отиде при витрината на „Дървени съкровища“.

Кейт седеше зад касовия апарат и се взираше с някаква отегчена, празна настойчивост в нищото. Преминаването от онези ярки моменти на свобода снощи в ежедневното робство, определящо живота в Уейуърд Пайнс, сигурно беше смазващо. Итън си помисли, че дните след тайните партита са изпълнени с махмурлук и осъзнаване на суровата реалност. На това какво всъщност представлява животът им.

Почука по стъклото.

 

 

Седнаха на пейката на ъгъла на Главната и Девета.

Центърът беше опустял.

Вече не изглеждаше истински.

Спокойно можеше да е декор във филмово студио, след като снимките са приключили.

Светлината вече започваше да отслабва и слънцето се бе скрило зад скалната стена на запад.

— Тук можем да говорим в безопасност — каза Итън.

— Изглеждаш ужасно — каза Кейт. — Спал ли си изобщо?

— Не.

— Какво има?

— Трябва да разбера как да намеря тунела под оградата.

— Защо?

— Няма време за обяснения. Била ли си там?

— Веднъж — каза тя. — Преди години.

— Мина ли от другата страна?

Тя поклати глава.

— Защо?

— Беше ме страх.

— Как да го намеря, Кейт?

— Имаше един голям дънер на бор. Висок колкото теб. По-голям от дърветата около него. Ако още е там, не можеш да го пропуснеш. Входът към тунела е точно до него, в земята. Със сигурност ще е покрит с борови иглички. Не мисля, че в скоро време някой е отивал от другата страна.

— Заключен ли е?

— Не зная. Итън, какво става?

Той впери поглед в нея.

Искаше да й каже.

Искаше да я предупреди.

— Просто ще трябва да ми се довериш.

 

 

Паркира джипа по-надалече в уличката зад болницата.

Промъкна се през служебния вход.

На приземния етаж цареше пълна тишина.

Слезе по стълбите и се озова на кръстовището на четири пусти коридора. Тръгна към двукрилата врата без прозорци в края на източното крило.

Последните няколко флуоресцентни панела при моргата не светеха.

Стигна вратата в полумрак.

Бутна я.

Тед стоеше до масата за аутопсия с отворен лаптоп.

Итън отиде при него, докато вратата се затваряше, и попита тихо:

— Тук можем ли да говорим?

— Изключих камерите на това ниво. — Тед си погледна часовника. — Но те ще останат в спящ режим само още десет минути.

— Къде е Пам?

— Горе, на терапевтичен сеанс.

Итън заобиколи лъснатата маса и застана до Тед.

Погледна хладилниците, мивката, везните за органи. Тед беше отместил лампата от масата и тя осветяваше неприлично ярко единия ъгъл, докато останалата част от моргата тънеше в сенки.

Лаптопът зареди.

Тед вкара име и парола.

— Защо тук? — попита Итън.

— Моля?

— Защо поиска да се срещнем тук?

Тед посочи екрана.

Пусна видеото.

Висока разделителна способност.

Камерата на тавана в ъгъла беше насочена към Алиса.

— Мамка му — каза Итън.

Завързана с дебели кожени ремъци за маса за аутопсия.

За тази маса за аутопсия.

— Няма ли звук? — попита Итън.

— Нямах време да го търся. Повярвай, ще се радваш, че е без звук.

Алиса крещеше нещо.

Главата й се повдигна от масата.

Всеки мускул на тялото й се напрягаше.

Появи се Пам.

Сграбчи Алиса за косата и натисна главата й отново на масата.

Дейвид Пилчър се появи в кадър.

Постави малък нож на метала и се качи на масата.

Възседна краката на дъщеря си.

Вдигна ножа.

Устните му се раздвижиха.

Алиса изкрещя нещо. Пам държеше главата й.

Устните на Пилчър се свиха.

Главата му се наклони настрани.

Не изглеждаше гневен.

Нямаше абсолютно никакво изражение, докато наръгваше дъщеря си в корема.

Итън изтръпна целият.

Пилчър издърпа ножа. Алиса се гърчеше, удържана от ремъците.

Черната кръв започна да се разлива по масата.

Устните на Пилчър отново се раздвижиха. Лицето на Алиса се изкриви в агония. Когато Пилчър вдигна ножа за нов удар. Итън се извърна.

Гадеше му се. Преглътна железния привкус в гърлото си.

— Мисля, че схванах идеята.

Тед се наведе и чукна един клавиш.

Екранът милостиво угасна.

— И продължава в същия дух — каза Тед. — Продължава и продължава.

Итън беше потресен.

Помисли си за всички онези черни дупки по тялото на Алиса, които беше видял онзи първи ден в моргата.

— Значи онази нощ, след като Алиса и Кейт са се разделили, Пам е последвала Алиса и по някакъв начин я е домъкнала тук — каза той. — Пилчър може би вече ги е очаквал или е дошъл по-късно. Когато направих оглед на тялото й преди няколко дни тук, се питах как и защо кръвта й е била източена. Къде е била убита…

— А си се намирал на местопрестъплението.

Итън впери поглед в канала на пода.

— Имаш ли копие на записа, Тед?

— Направих няколко. — Тед бръкна в джоба си и извади карта памет с размерите на нокът. — Това е за теб. Не може да бъде пуснато на никое устройство в града, но го пази на сигурно място, ако с мен и с другите копия се случи нещо.

Итън прибра картата в джоба си.

Тед си погледна часовника.

— След още няколко минути по-добре да ни няма. И сега какво? Обмислях дали да не пусна записа на всички екрани в планината.

— Не, не го прави. Връщай се на работа. Продължавай така, сякаш не е станало нищо.

— Чух, че довечера ще има празненство, посветено на Болинджър. В планината вече се разпространява вестта, че те са виновни за смъртта на Алиса. Какво ще правиш?

— Имам наум нещо, но не съм го споделил с никого.

— Значи просто да бъда в готовност?

— Да.

— Добре. — Тед отново си погледна часовника. — По-добре да се махаме. Камерите ще се събудят след шейсет секунди.

 

 

В четири следобед Итън стигна завоя на пътя в края на града. Превключи на двойна предавка, излезе от пътя и вкара джипа в гората.

Земята беше мека и снегът се бе задържал в сенките между боровете.

Напредваше бавно.

Сякаш му трябваше цяла вечност да измине осемстотин метра.

Забеляза първия пилон през предното стъкло и докато приближаваше, оградата постепенно се материализира, а после и намотките бодлива тел отгоре.

Той спря джипа на трийсет метра от оградата.

Беше достатъчно тъмно, за да включи фаровете, но не искаше да поема риска.

Седеше зад волана. Не беше изключил двигателя. Не можеше да се отърве от страха, който будеше това съоръжение.

Само малко стомана и електрически ток.

И като се имаше предвид всичко, което трябваше да държи по-далеч от Уейуърд Пайнс и какво трябваше да пази, оградата изглеждаше толкова крехка…

Сякаш нищо не стоеше между човечеството и неговото измиране.

 

 

Кейт беше права.

Дънерът не можеше да остане незабелязан.

Отдалеч приличаше на огромна сребриста мечка, изправена на задните си лапи; мъртвите чепати клони в горната част бяха вдигнати високо като застрашителни нокти. Беше една от онези зловещи форми, които могат да стреснат човек в здрача.

Итън паркира до дънера.

Взе пушката.

Слезе от колата.

Стъмваше се прекалено бързо.

Вратата се затръшна и звукът отекна между дърветата.

Тишината се втурна да го погълне.

Итън заобиколи дънера.

Тук нямаше сняг, само слегнали се борови иглички и нищо, което да подсказва за наличието на вход.

Той свали задния прозорец на джипа и отвори багажника.

Взе лопатата и раницата.

 

 

След половин час копаене лопатата удари нещо твърдо. Итън я захвърли, клекна и разчисти с ръце останалите борови иглички, натрупали се за две, може би за три години.

Вратата беше от стомана.

Един метър широка, четири метра дълга, върху самата земя.

Беше заключена с катинар, ръждясал през годините от дъждовете и снеговете.

Един здрав удар с лопатата го счупи.

Итън метна раницата на гръб.

Зареди пушката.

Нарами я.

Извади големия пистолет и вкара в цевта патрон с кух връх.

Пантите изскърцаха като нокти, прокарани по черна дъска.

Вътре цареше непрогледен мрак.

Миришеше на влажна пръст, сякаш беше изпълзял под повдигната на подпори къща.

Итън откачи фенерчето от колана си, включи го и го насочи напред заедно с пистолета.

В земята бяха изсечени стъпала.

Спусна се предпазливо.

Лъчът освети проход, поддържан от греди.

Конструкцията изглеждаше импровизирана и изработена набързо и не вдъхваше доверие.

Итън тръгна под корени на дървета и издаващи се от земята канари.

В средата на прохода стените се стесняваха, раменете му започнаха да ги докосват и се наложи да върви прегърбен.

В един момент му се стори, че чува бръмченето на оградата през земята и сякаш усети леко гъделичкане в корените на косата си от електрическото напрежение.

Гърдите го стягаха, сякаш дробовете му се бяха свили, но той знаеше, че това е чисто психосоматична реакция на тясното затворено пространство.

А после се озова в началото на други изсечени в земята стъпала, в края на които лъчът на фенера освети друга стоманена врата.

Можеше да се върне, да вземе лопатата и да се опита да я разбие.

Вместо това вдигна пистолета и се прицели в ръждясалия катинар.

Пое дъх.

Дръпна спусъка.

 

 

След час Итън затвори багажника.

Върна пушката на стойката.

Облегна се на капака. Солената пот пареше в очите му.

Светлината под дърветата беше почти напълно угаснала.

От усилията се беше разгорещил, но сега потта му ставаше лепкава и студена.

— Какво си намислил, по дяволите?

Итън рязко се обърна.

Пам надничаше през затъмненото стъкло в задната част на джипа, сякаш се беше материализирала от нищото.

Беше с тесни джинси и червен потник, които подчертаваха фигурата й, с вързана на опашка коса.

Итън се загледа в тънката й талия.

Доколкото можеше да прецени, не беше въоръжена, освен ако не криеше нещо малко на кръста си.

— Оглеждаш ли ме, шерифе?

— Въоръжена ли си?

— О, да бе, това била причината да ме зяпаш.

Пам вдигна ръце над главата си като балерина, застана на пръсти и се завъртя.

Нямаше оръжие.

— Видя ли? — каза тя. — В тези джинси няма нищо, освен самата мен.

Итън извади пистолета от кобура.

Уви, беше празен.

— Голям пищов, шерифе. Нали знаеш какво казват за типове с големи пищови.

— Това е „Дезърт Игъл“.

— Петдесети калибър, нали?

— Да.

— Можеш да убиеш гризли с такова нещо.

— Знам какво сте направили с Алиса — каза Итън. — Знам, че сте били ти и Пилчър. Защо?

Пам направи крачка към него.

Разстоянието помежду им бе два и половина метра.

— Интересно — каза тя.

— Кое?

— Скъсих разстоянието между нас. Две крачки — две големи крачки — и можех да навляза в личното ти пространство, а ти дори не ме заплаши.

— Може пък да те искам в личното си пространство.

— Ясно показах, че съм на твое разположение, а ти предпочете да чукаш жена си. Това, което ме тормози, което ме човърка, е, че си прагматик.

— Не те разбирам. — Но я разбираше.

— Човек на малкото приказки и още по-малко глупости. Едно от нещата, които ме карат да те желая. Ще рискувам и ще кажа, че ако в пистолета имаше патрони, щеше да го насочиш към мен още щом ме видя и щеше да ми пръснеш задника. Така де, това е единственият ти ход на този етап, нали? Познах ли?

Направи още една крачка към него.

— Има още нещо, за което не си помислила — каза Итън.

— О?

— Може да те искам в личното си пространство по друга причина.

— И каква може да е тя?

Още една крачка.

Вече усещаше миризмата й. Шампоанът, който бе използвала сутринта.

Ментовият й дъх.

— Стрелянето е безлично — каза Итън. — Може пък да искам да те награбя и да те пребия с голи ръце.

Пам се усмихна.

— Вече имаше тази възможност.

— Помня.

— Тогава ми скочи изненадващо. Не беше честно.

— За кого? Та аз бях дрогиран, мамка му.

Итън вдигна пистолета и го насочи в лицето й.

— Ама че голяма дупка в края на пищова — рече тя.

Итън издърпа с палец ударника назад.

За миг в очите й се появи неувереност и тя примигна.

— Хубаво си помисли — каза Итън. — От всички моменти, които си изживяла, този ли искаш да ти бъде последен? Защото се носи много бързо към теб.

Тя се колебаеше.

В очите й имаше не точно страх, а несигурност.

Негодувание към ситуация, която не контролираше.

После отмина.

Желязната й решимост се върна.

Устните й се извиха в презрителна усмивка.

Определено имаше кураж. Не можеше да й го отрече. Щеше да изобличи блъфирането му.

Когато устата й се отвори, той дръпна спусъка.

Пам трепна — за частица от секундата си помисли, че е мъртва.

Итън превъртя пистолета, сграбчи го за цевта и замахна с всички сили, насочил два килограма израелска стомана към черепа й. И щеше да го фрасне, ако Пам не бе реагирала в последния възможен момент.

Докато Итън залиташе от инерцията, тя нанесе удар в бъбрека му с такава директна и зашеметяваща сила, че той рухна на колене. Изгарящата болка обхвана гърба му и преди да успее дори да си даде сметка за нея, Пам го фрасна в гърлото.

Итън лежеше проснат на земята, с буза върху боровите иглички. Светът се беше килнал и той се чудеше дали тя не му е смазала трахеята, защото не можеше да си поеме дъх.

Пам клекна до него.

— Само не ми казвай, че си толкова лесен — каза тя. — Бях намислила всичко, знаеш ли? А само два удара и ти лежиш на земята като някакво пале. Разочарована съм.

Итън губеше съзнание, пред очите му заиграха светлинки — пиротехника, предизвикана от липсата на кислород.

Ето.

Най-сетне.

Точно преди да изпадне в неудържима паника, нещо се пропука.

Струйка безценен въздух се плъзна по гърлото му.

Опита се да не издиша.

Изцъкли очи, докато ръката му се плъзгаше в джоба.

Към ножа.

— Докато лежиш и се задушаваш, искам да разбереш нещо.

Итън вкара палец в дупката на острието.

— Каквото и да се опитваше да направиш, не успя и Тереза и Бен…

От гърлото му се изтръгна влажен задавен хрип, който накара Пам да се усмихне.

— Онова, което направихме с Алиса, ще бъде като ден в луксозен спацентър в сравнение с това, което ще направя с тях.

Итън рязко отвори острието и замахна към крака на Пам.

Ножът беше толкова остър, че той разбра, че е улучил, едва когато тя ахна.

Итън извъртя китката си.

Пам изпищя и рязко отскочи назад.

Джинсите й потъмняха от кръвта, която потече надолу по обувката й върху боровите иглички.

Итън се надигна с мъка.

Изправи се.

Бъбрекът му туптеше, но поне можеше да диша отново.

Пам се влачеше по-далеч от него със здравия си крак.

— Мъртъв си! — изсъска тя. — Мъртъв си, мамка му!

Той вдигна пистолета и я последва.

Докато тя крещеше към него, той се наведе и стовари тежкото оръжие върху тила й.

Гората отново притихна.

Вечерта стана тъмносиня.

Беше преебан.

Абсолютно преебан.

Колко време можеше Пам да остане в неизвестност преди Пилчър да прати да я търсят? Глупости. Дори издирване нямаше да има. Щеше просто да вкара номера на чипа й и той щеше да се появи при оградата.

Освен ако…

Итън разряза с ножа джинсите на Пам и оголи левия й крак.

Жалко, че тя не беше в съзнание за това.