Блейк Крауч
Уейуърд (6)

6.

Тереза седеше на предната веранда и чакаше съпруга си.

Листата на трепетликата трептяха и шепнеха, а светлината, преминаваща през клоните, хвърляше треперещи сенки по трева, по-зелена и от „Астро Търф“.

Забеляза Итън да върви по Шеста улица, с по-бавно от обичайното му темпо. Походката му беше малко странна и като че ли щадеше десния си крак.

Зави от тротоара и продължи по каменната пътека. Тереза виждаше, че ходенето му причинява болка, но напрежението на лицето му изчезна зад широка усмивка, когато я видя.

— Боли те — каза тя.

— Дребна работа.

Тереза стана и слезе по стъпалата на тревата, която беше прохладна под сандалите й.

Вдигна ръка и докосна лилавото натъртване на лявата му скула.

Той се намръщи.

— Някой ударил ли те е?

Не, всичко е наред.

— Какво е станало?

— Ударих джипа.

— Кога?

— Нощес. Нищо особено.

— Отиде ли в болницата?

— Добре съм.

— Не си ли се прегледал?

— Тереза…

— Какво е станало?

— Един заек или нещо такова изскочи пред колата. Завих рязко, за да не го сгазя. И катастрофирах.

— Катастрофирал си?!

— Добре съм.

— Веднага отиваме в болницата.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Няма да ида в болницата. Зарежи. Изглеждаш прекрасно. Каква е историята?

— Трябва ли да има история, ако изглеждам прекрасно?

— Знаеш какво имам предвид.

— Забравил си.

— Напълно възможно. Последните няколко дни беше пълна лудница. Какво съм забравил?

— Канени сме на вечеря у Фишър.

— Довечера ли?

— След петнайсет минути.

За момент й се стори, че ще каже, че няма да ходят. Че просто ще отменят вечерята. Можеше ли да го направи? Имаше ли тази власт?

— Добре. Само да махна тези гадни дрехи и след пет минути съм готов.

 

 

Тереза беше разговаряла с г-жа Фишър преди две седмици на фермерския пазар в събота сутринта — приятелски разговор, след като и двете бяха посегнали към една и съща краставица.

А една вечер миналата седмица телефонът иззвъня. Жената от другата страна се представи като Меган Фишър. Искала да покани Итън и Тереза на вечеря в четвъртък идната седмица. Биха ли дошли?

Разбира се, Тереза знаеше, че Меган не се е събудила сутринта с изгарящото желание да намери нови приятели. Меган беше получила по пощата писмо, което й предлагаше да се свърже със семейство Бърк. Самата Тереза също бе получавала подобни писма и реши, че на някакво ниво предложенията са смислени. Предвид забраната на истински човешки контакт тя никога не би поела инициативата да се сближи със съседите. Всичко беше твърде напрегнато и странно.

Толкова по-лесно бе просто да изчезнеш в собствения си личен свят.

 

 

Тереза и Итън вървяха по средата на улицата, хванати за ръце. Тереза носеше самун хляб в дясната си ръка, още топъл от фурната.

Бен си бе у дома и тя имаше чувството, че двамата с Итън са се измъкнали на среща.

Възхитителна вечерна прохлада се бе спуснала в долината. Малко закъсняваха. Вече минаваше седем. „Вечеря с Хектор“ беше започнало и кадифено прелестните звуци на пианото му се изливаха от всеки отворен прозорец.

— Помниш ли с какво се занимава господин Фишър? — попита Тереза.

— Адвокат е. А жена му е учителка. Учителка на Бен.

Естествено, Тереза знаеше, че тя е учителка на Бен, но й се искаше Итън да не го бе споменавал. Училището беше странно място. Образованието в Пайнс бе задължително за всички деца на възраст между четири и петнайсет години, а учебната програма беше загадка. Тя нямаше представа какво учи синът й там. Децата никога нямаха домашни и им бе забранено да обсъждат какво са учили с когото и да било, включително с родителите си. Бен никога не споделяше и тя бе достатъчно благоразумна да не проявява любопитство. Имаха право да надникнат в онзи свят само веднъж, по време на представление то в края на годината. Провеждаше се през юни и в Уейуърд Пайнс събитието съперничеше на Коледа и Деня на благодарността. Преди три години беше организирано празненство на един родител, който бе влязъл насила в училището. Тереза се питаше какво ли знае Итън.

— С какво право се занимава господин Фишър? — Знаеше, че въпросът е глупав. Най-вероятно г-н Фишър седеше по цял ден в някой тих, рядко посещаван офис, в който телефонът почти не звънеше — също като нея.

— Не съм сигурен — каза Итън. — Ще трябва да го включим в списъка с теми за разговор. — Той стисна ръката й. В гласа му се долавяше сарказъм. Никой друг не би го доловил, но за нея беше доста хаплив. Тя погледна нагоре към него и се усмихна. Споделянето и разбирането си личеше в очите му. Интимността на шега, разбираема само за тях.

Това бе най-голямата близост, която изпитваше към него от завръщането му.

Можеше да си представи живот, прекаран в опити да създадат подобни мигове на връзка.

 

 

Фишърови живееха в уютна къща в северния край на града.

Меган Фишър отвори вратата още преди Итън да почука. Беше на около двайсет и пет, много красива в бялата си рокля с дантела по ръба на полата. Кафявата лента, която придържаше косата й назад, бе с цвета на загорялата й, покрита с лунички кожа на раменете.

Тереза си помисли, че усмивката й прилича на усмивка на филмова звезда зъбата и широка, и ако се загледаш по-внимателно — не съвсем истинска.

— Добре дошли в дома ни, Тереза и Итън! Така се радваме, че дойдохте!

— Благодаря, че ни поканихте — каза Итън.

Тереза й връчи хляба, увит в кърпа.

Меган наклони неодобрително глава настрани.

— Нали ти казах да не носиш нищо. — Но въпреки това го прие. — О, още е топъл!

— Направо от фурната.

— Заповядате, влизайте.

Тереза вдигна ръка и свали каубойската шапка на Итън.

— Аз ще я взема — каза Меган.

Къщата ухаеше на вечеря, при това на добра вечеря. Топлите вълни откъм кухнята носеха аромат на печено пиле с чесън и картофи.

Брад Фишър беше в трапезарията и подреждаше последното от четирите места на украсената със свещи маса.

Излезе в антрето с усмивка и протегната ръка. Беше две или три години по-възрастен от жена си и все още бе облечен — поне според Тереза — в работното си облекло. Черни обувки, сив панталон, бяла оксфордска риза без вратовръзка със запретнати ръкави. Приличаше на млад юрист, лъхащ на силен, агресивен интелект.

Итън стисна ръката му.

— Шерифе, радвам се да ви видя в дома ни.

— Благодаря за поканата.

— Здравейте, госпожо Бърк.

— Моля ви. Просто Тереза.

— Имам да довърша някои неща, преди да седнем — каза Меган. — Тереза, искаш ли да ми помогнеш в кухнята? Да оставим момчетата на питие на задната веранда.

 

 

Тереза изми зелената салата. През прозореца над умивалника виждаше Итън и Брад — стояха насред моравата с чаши уиски. Не можеше да определи дали всъщност разговарят. Дворът беше ограден. Завършваше при отвесната скала, която се извисяваше на повече от триста метра нагоре на серия все по-тесни корнизи, по които растяха борове.

— Меган, имате великолепен дом — каза Тереза.

— Благодаря. Много си мила.

— Мисля, че ти преподаваш тази година на сина ми. — Не искаше да го каже. Думите просто излязоха. Моментът щеше да е неловък, но Меган излезе умело от ситуацията.

— Точно така. Бен е чудесно момче. Един от най-добрите ми ученици.

И това беше всичко.

Разговорът продължи на пресекулки.

Тереза наряза топлото цвекло на пурпурни колелца и попита:

— Къде да ги сложа?

— Тук е чудесно.

Меган протегна към нея дървена купа и Тереза изсипа цвеклото. Помисли си, че мирише на пръст по странно приятен начин.

— Ти се занимаваш с недвижими имоти, нали? — попита Меган.

— Да.

— Виждала съм те през витрината да седиш зад бюрото. — Тя се наведе заговорнически към нея. — Двамата с Брад се опитваме, ако ме разбираш.

— Наистина ли?

— Ако успеем и ако господин Щърк дойде със специалната доставка, ще потърсим нещо по-голямо. Може би ще се обърнем към теб. Ти да си агентът ни. Да ни покажеш някои от най-добрите имоти в Пайнс.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Тереза.

Още не можеше да свикне със странното чувство, че се намира в кухнята на Меган, сякаш всичко е съвсем нормално. Меган бе дошла в града само преди две години и интеграцията й бе истинска катастрофа. Беше направила два опита за бягство. Опита се да издере очите на бившия шериф. Тереза още помнеше как седеше един следобед в офиса си и гледаше през витрината, когато Меган изскочи насред Главната посред бял ден и закрещя като луда: „Какво му е на този град, по дяволите? Какво му е на този град? Вие не сте истински!“ Беше очаквала празненство същата вечер, но телефоните така и не зазвъняха. Меган изчезна. Три месеца по-късно Тереза я видя отново в града — Меган вървеше по тротоара с абсолютно спокойно изражение. Малко по-късно вече преподаваше в училището. После се омъжи за Брад. Меган бе играла важни роли в следващите празненства. Дори бе излязла в кръга с щанга в ръка и бе нанесла удар на един умиращ беглец.

А сега двете готвеха заедно, докато съпрузите им пиеха уиски навън.

Един и същи въпрос се въртеше в ума на Тереза, докато тя измиваше пурпурните петна от ръцете си.

„Как успяха в крайна сметка да те пречупят?“

 

 

Итън погледна нагоре към скалата и отпи от уискито.

Беше отлично — шотландски сингъл малц. Като се изключеше отвратителната наливна бира в бирарията, човек не можеше да намери лесно пиячка в града. Той смяташе, че разбира мисленето на Пилчър — животът в Уейуърд Пайнс сам по себе си бе достатъчно тежка битка. Наличието на твърд алкохол спокойно би превърнал Уейуърд Пайнс за нула време в град на пияндета. Но от време на време Пилчър пускаше в обръщение по няколко бутилки добър материал. Появяваха се в магазина или като скъпи питиета в ресторантите. А когато градът беше на сух режим, хората си произвеждаха сами.

— Скочът харесва ли ти, Итън?

— Страхотен е. Благодаря.

Брад Фишър.

Миналата седмица Итън беше прочел за втори път досието му.

Роден в Сакраменто.

Завършил право в Харвард.

Главен юрист на начинаеща компания в Пало Алто.

Брад пътувал през Айдахо на двуседмична лятна почивка с новата си съпруга и спрели да пренощуват в Уейуърд Пайнс. В досието не се споменаваше конкретно дали Пилчър им е устроил същата катастрофа като на Итън и много други.

Подобно на всички останали в Пайнс, семейство Фишър се събудили осемнайсет столетия по-късно в този прекрасен град — затвор.

Два месеца след пристигането им първата г-жа Фишър се покатерила на една от скалите в северния край на града и скочила от трийсет метра височина.

Самоубийството й съсипало Брад, но иначе интеграцията му преминала гладко. Без опити за бягство. Без отклонения в поведението. В досието му имаше само един доклад от наблюдение. Две външни камери го засекли една нощ на по-късна от разрешеното разходка след разправия с Меган. В крайна сметка докладът получил оценка ОПП (отсъствие на подозрително поведение) и Брад никога повече не събудил подозрението на наблюдаващите.

— Как ти се отразява новата работа? — попита Брад.

— Не се оплаквам. Започнах да свиквам. Разкажи ми за кантората си.

— А, нищо особено. Само секретарката и аз. Наричам го „работа на врата“. Поемам всичко, което прекрачи прага ми.

„Сякаш някой някога е прекрачвал прага ти“.

Двамата стояха в полумрака в сянката на скалата и пиеха.

След известно време Брад каза:

— Понякога виждам планински овце горе по скалните корнизи.

— Така ли? Никога не съм ги виждал.

Две минути по-късно Итън пусна коментар за градината.

Промеждутъците тишина не бяха съвсем неловки. Итън започваше да разбира, че в Уейуърд Пайнс тези периоди на споделено мълчание са нещо нормално, очаквано, неизбежно. Някои хора по природа ги бива повече в повърхностни разговори от други. По-добри са във вървенето в крак, в избягването на забранени теми. Преди говоренето имаше много повече мислене. Беше като да живееш в роман с добри обноски. Итън се бе натъквал на един-двама жители, които набързо завързваха задълбочен разговор по одобрена тема. Но като цяло разговорите в Пайнс се развиваха с премерено, почти пълзящо темпо и с ритъм, който определено се различаваше от ритъма в предишния свят.

Итън отдавна не бе пил твърд алкохол и вече се чувстваше леко замаян. Внезапно отдалечаване от момента, който го тормозеше. Той остави чашата си на оградата с надеждата, че съпругите им скоро ще ги извикат на масата.

 

 

Вечерята беше почти приятна.

Продължиха с общите приказки и разговорът забуксува само няколко пъти.

Но дори тогава, между тракането на приборите и пианото на Хектор Гейтър по ламповото радио, тишината не бе неприятна.

Итън беше сигурен, че е виждал това помещение на един от мониторите на Пилчър. Ако не грешеше, камерата беше вградена в гипсокартона в ъгъла на тавана над шкафа за чинии.

Знаеше със сигурност, че събирането на трима или повече души се наблюдава с приоритет от техниците на Пилчър.

В този момент ги следяха.

 

 

След десерта играха „Монополи“. Подобни игри се ползваха с огромна популярност на вечерните събирания. С ясните си нравила те позволяваха на хората да се смеят, да се шегуват и да общуват по-спонтанно и със споделеното чувство за цел и съревнование.

Мъже срещу жени.

Тереза и Меган още в самото начало отмъкнаха скъпите квартали.

Итън и Брад се съсредоточиха върху инфраструктурата — железница, комунални услуги, водоснабдяване.

Малко преди девет и половина малката метална обувка на Итън попадна в скъпия квартал.

Последва банкрут.

 

 

Семейство Бърк махна на семейство Фишър от алеята — младата двойка стоеше под ръка на светлината на верандата. Извикаха си един на друг колко добре са си прекарали. Обещаха си скоро да се срещнат отново.

Тереза и Итън продължиха пеша към дома.

По улиците нямаше никой, освен тях двамата.

Щурче засвири от скрит микрофон в един храст, покрай който минаха, и Итън се хвана, че се преструва, че е истинско. Че всичко е истинско.

Тереза разтърка ръцете си.

— Искаш ли сакото ми? — попита Итън.

— Добре съм.

— Приятна двойка — каза Итън.

— Моля те, никога не го прави с мен, скъпи.

— Кое?

Тя погледна нагоре към него в тъмното.

— Знаеш.

— Не знам.

— Повърхностни разговори. Запълване на мълчанието с глупости. Правя го всеки ден и ще продължа да го правя, както ми казват. Но не мога да го понасям с теб.

Итън трепна вътрешно.

Запита се дали някой микрофон наоколо не улавя разговора им. От ограничения си опит в планината и от докладите знаеше, че разговорите отвън невинаги се разбират ясно. Дори да ги записваха, Тереза не нарушаваше открито някое правило. Но въпреки това се отклоняваше опасно към сивата територия. Признаваше странността на положението и даваше израз на незадоволството си от начина, по който стоят нещата. Най-малкото последната размяна на реплики щеше да доведе до доклад.

— Внимавай — едва чуто прошепна Итън.

Тереза пусна ръката му и спря насред улицата, гледаше го с очи, които започваха да се насълзяват.

— С кого? — попита тя. — С теб ли?

 

 

Посред нощ телефонът иззвъня.

Итън слезе долу и вдигна.

— Съжалявам за късното обаждане — каза Пилчър.

— Няма нищо. Всичко наред ли е?

— Тази вечер поговорих с Алън. Каза, че двамата сте разговаряли в моргата днес.

— Да, той ми помогна.

— Трудно е — каза Пилчър: гласът му стана дрезгав, сякаш беше на път да се разплаче. — Итън, трябва да знаеш нещо.