Блейк Крауч
Уейуърд (18)

18.

Итън стоеше на ъгъла на Главната и Осма пред двукрилата врата на операта, побираща четиристотин души. Сградата беше заключена за през нощта и фоайето от другата страна на стъклото тънеше в мрак, постерите в рамки на представления от Бродуей не се виждаха. Представления се изнасяха от време на време — музикални рецитали, самодеен театър, събрания на кметството. В петък вечер се прожектираха класически филми и на всеки две години тук се провеждаха изборите за кмет и общински съвет.

Той си погледна часовника — 03:08.

Не беше в стила на Кейт да закъснява с осем минути за каквото и да било.

Пъхна ръцете си дълбоко в джобовете.

Снегът беше спрял. Студът беше безпощаден.

Итън запристъпва от крак на крак, но това не успя да го стопли.

На ъгъла на сградата се появи сянка и тръгна право към него. Снегът скърцаше под краката й.

Итън се напрегна. Не беше Кейт.

Тя не вървеше така и изобщо не беше толкова едра.

Итън стисна автоматичния нож в джоба си. „Трябваше да си тръгна след петата минута. Това беше знак, че нещо не е наред“.

Мъжът — с черно яке с качулка — спря пред него.

Беше по-висок от Итън и с по-широки рамене. Беше брадясал и миришеше на мандра.

Итън бавно измъкна ножа от джоба си и пъхна палец в дупката на острието.

Едно движение и ножът щеше да се отвори.

Едно замахване и гърлото на мъжа щеше да се отвори.

— Много лоша идея — каза мъжът.

— Къде е Кейт?

— Ето какво ще стане. Първо. Ножът отива обратно в джоба ти.

Итън пъхна ръка в джоба си, но не пусна ножа.

Разпозна мъжа от снимката в досието му, но никога не го беше виждал в града и в този момент, на студа и с опънати нерви, не можеше да си спомни името му.

— Второ. Виждаш ли онзи храст? — Мъжът посочи през кръстовището на Главната и Осма към една голяма хвойна. Издигаше се зад една дървена пейка — автобусна спирка, която никога не бе виждала автобус. Просто поредният изкуствен детайл на това място. Веднъж седмично една старица, която губеше ума си, седеше по цял ден на пейката в очакване на автобус, който никога нямаше да дойде.

— Ще пресека улицата — каза мъжът. — Среща зад храста след три минути.

И преди Итън да успее да отговори, му обърна гръб.

Итън го гледаше как пресича празното кръстовище, докато светофарът се сменяше от жълто на червено.

Зачака.

Част от него крещеше, че нещо е излязло извън релси — Кейт беше онази, която трябваше да се срещне с него.

Че трябва веднага да се прибере у дома.

Мъжът пресече улицата и изчезна зад храста.

Итън продължи да чака, докато светофарът направи три цикъла. После излезе от навеса и тръгна през улицата.

Докато пресичаше, най-после се сети как се казва мъжът — Брадли Иминг.

По Главната всичко беше притихнало.

Изнервяше го — пълната пустота на улицата. Тъмните сгради. Светофарът, който бръмчеше над него и хвърляше редуваща се зелена, жълта и червена светлина върху снега.

Стигна до пейката, заобиколи храста.

Щеше да се случи нещо лошо.

Усещаше го.

Предчувствието жужеше зад очите му като сигнал за тревога.

Така и не чу стъпките, само усети топлия дъх на тила си половин секунда преди светът да потъне в мрак.

Първата му реакция бе да се бори, ръката му отново бръкна в джоба, затърси ножа.

Земята го блъсна силно, бузата му се зарови в снега. Имаше чувството, че неколцина мъже са наскачали върху гърба му.

Отново надуши сладникавата, наситена миризма на мандра.

— А сега кротувай — прошепна гласът на Брадли в ухото му.

— Какво правиш, мамка му?

— Не ми приличаш на човек, който би позволил доброволно да му завържат очите. Прав ли съм?

— Да.

Итън се напъна, направи последен опит да измъкне ръката си изпод себе си, но без резултат. Беше напълно обездвижен.

— Ще направим една малка разходка из града — каза Иминг. — За да изгубиш напълно ориентация.

— Кейт не спомена нищо такова.

— Искаш ли да я видиш, или не?

— Искам.

— Значи ще стане така. Има някои условия, които не подлежат на договаряне, както се изразявате вие. Или можем още сега да сложим край на цялата работа.

— Не. Трябва да я видя.

— Сега ще се изправим. После ще ти помогнем ти да се изправиш. Няма да ми се нахвърлиш или нещо такова, нали?

— Ще се опитам да се сдържа.

Тежестта изчезна.

Итън трескаво пое така нужната му глътка въздух.

Ръце го награбиха под мишниците, изправиха го на крака, но не го пуснаха.

Изведоха го на кръстовището на Главната и Осма. Итън непрекъснато си повтаряше, че е обърнат на север.

— Помниш ли играта на сляпа баба? — каза Иминг. — Сега ще те завъртим, приятел, но не се безпокой. Няма да те оставим да паднеш.

Въртяха го цели двайсет секунди — толкова бързо, че светът продължи да се върти и след като спряха.

— Да го поведем натам — каза Иминг на другите.

Итън вървеше несигурно и залиташе като пияница след затварянето на бара, но те го държаха.

Вървяха дълго, много след като Итън изгуби всякаква представа къде е.

Никой не проговаряше.

Чуваше се единствено дишането им и скърцането на снега.

 

 

Най-сетне спряха.

Итън чу скърцане, сякаш отваряха врата на ръждясали панти.

— Предупреждение. Тази част е малко сложна — каза Иминг. — Обърнете го, момчета. Аз слизам пръв. И проверете отново превръзката на очите му.

Когато го завъртяха на сто и осемдесет градуса, Иминг каза:

— Сега ще те смъкнем на колене.

Мястото, откъдето идваше гласът му, беше различно — сякаш идваше някъде отдолу.

Коленете на Итън докоснаха снега.

Иминг каза:

— Ще хвана крака ти и ще го сложа на стъпало. Усещаш ли го? — Дясната подметка на Итън докосна тясна пречка. — А сега сложи другия си крак до него. Браво. Момчета, дръжте му ръцете. Шерифе, продължавай в същия дух.

Макар че не можеше да вижда, Итън имаше чувството, че е надвиснал над дълбока пропаст.

Стъпи на следващата пречка.

— Момчета, сложете ръката му на горната пречка.

— Колко е дълбоко? — попита Итън. — И искам ли изобщо да знам?

— Трябва да се спуснеш по още двайсетина пречки.

Гласът на Иминг бе отдалечен, много под него, и отекваше.

Итън опипа пречката, за да прецени ширината й.

Въжената стълба беше несигурна. И се люлееше.

Когато краката му най-после стигнаха твърдото неравно дъно, Иминг го хвана за ръка и го замъкна няколко крачки настрани.

Итън чу как стълбата трака, докато останалите се спускат, след което ръждивите панти изскърцаха отново.

Някъде горе се затвори врата.

Иминг застана зад него и развърза възела.

Превръзката падна.

Итън стоеше на най-изронения бетон, който бе виждал. Погледна Иминг. Мъжът държеше газен фенер, който превръщаше лицето му в колаж от светлина и сенки.

— Какво е това място, Брадли? — попита Итън.

— Знаеш името ми, а? Колко мило. Преди да стигнем до въпроса за мястото, искам да си поговорим за това дали ще дишаш достатъчно дълго, за да разбереш. Дали ще станеш един от нас, или ще те убием на място.

Звукът на стъпки накара Итън да се обърне.

Озова се лице в лице с двама млади мъже с черни якета с качулки; и двамата държаха мачете и го гледаха с напрегнато внимание, което подсказваше, че всъщност им се иска да ги използват.

— Беше предупреден — каза Брад.

— Без чип или да не си правя труда да идвам.

— Точно така. И сега ще видим колко добре следваш инструкции. Събличай се.

— Какво?

— Събличай се.

— Няма да стане.

— Ето как стоят нещата. Тези двамата ще проверят всеки квадратен сантиметър от дрехите ти, докато аз проверявам всеки квадратен сантиметър от тялото ти. Знам, че си бил с чип, когато си се срещнал с Кейт снощи. Това означава, че е по-добре да видим хубав, пресен, грозен като дявола шев отзад на крака ти. Ако го няма, ако стигна до заключението, че се опитваш да ни изиграеш, познай какво следва?

— Брад, направих точно…

— Познай. Какво.

— Какво?

— Ще те накълцаме тук, на място. И знам какво си мислиш. „Това означава началото на война, Брад“. Това си мислиш, нали? Е, познай отново. Не ни пука. Готови сме.

Итън разкопча колана си и смъкна джинсите и боксерките.

— Трошете си главите, щом искате.

Свали якето и го метна на единия от мъжете с мачете. Докато събличаше фланелката си, Брад клекна зад него и прокара облечен в ръкавица пръст по разреза.

— Пресен е — каза той. — Сам ли го направи?

— Да.

— Кога?

— Тази сутрин.

— Гледай да го държиш чист, докато заздравее. Събуй ботушите.

— Няма ли първо да почерпите?

Корава група — никой дори не се изкиска.

След малко Итън стоеше чисто гол.

Фенерът не хвърляше много светлина, докато тримата клечаха около него и преглеждаха дрехите му — обръщаха всеки джоб и ръкав.

Стените на древния тунел бяха на метър и осемдесет една от друга и още толкова високи. Накъдето и да погледнеше, бетонът бе изронен до такава степен, че почти не приличаше на бетон. Спокойно можеше да се намират в катакомби под някой европейски град, макар че най-вероятно това бе просто една от последните останки от инфраструктурата на оригиналния Уейуърд Пайнс от двайсет и първи век.

Тунелът вървеше по лек наклон, вероятно към източната част на града. Имаше логика. От високите планини наоколо вероятно се стичаха големи количества вода по време на бурите и в началото на лятото, когато снегът се топеше. Дори сега по разпадащия се бетон под краката на Итън течеше мъничко поточе.

Брад му метна бельото и каза:

— Можеш да се обличаш.

 

 

Докато вървяха по тунела и водата се плискаше под краката им, в студения влажен въздух витаеше ясно доловимо разочарование — тези селски момчета искаха да го убият, копнееха да го нарежат на парчета. А той не им беше дал повод да го направят.

Таванът беше достатъчно нисък, за да го кара да се движи приведен.

Тунелът бе истинска развалина.

По стените се виеха пълзящи растения.

Корени.

Вода се стичаше на струйки по стените и капеше от тавана.

Фенерът осветяваше само на пет-шест метра пред тях и отвъд светлината се чуваше забързаното шумолене на дребни създания, които се разбягваха.

Минаваха през кръстовища с други тунели.

Покрай още стълби, изкачващи се нагоре в мрака.

Краката на Итън стъпкваха какво ли не.

Камъни.

Пръст.

Боклуци, домъкнати от планината от силните дъждове.

Череп на плъх.

 

 

Не знаеше от колко време се мъкнат през тунела.

Изглеждаше едновременно и цяла вечност, и броени секунди.

Въздухът се промени.

Стана застоял и малко по-топъл, отколкото в града.

Сега вървяха срещу постоянен ветрец, който носеше свежия мраз на света горе.

Струйките по пода се превърнаха в поток и към пляскането на краката им във водата започна да се добавя нов, по-плътен звук.

Излязоха от тунела в каменисто речно корито.

Заизкачваха се.

Когато спряха да си поемат дъх, Итън най-сетне идентифицира шума, който вече бе толкова силен, че щеше да се наложи да вика, за да го чуят.

Не можеше да го види в потискащия мрак без звезди, но наблизо имаше водопад. Той чуваше как водата се разбива в скалите с постоянен грохот; лицето му бе влажно от стелещата се водна мъгла.

Мъжете тръгнаха и той последва сиянието на фенера като спасително въже, докато се изкачваха в гъстата борова гора.

Не се виждаше никаква пътека.

Шумът на водопада постепенно заглъхна, а после изчезна. Итън вече чуваше само собственото си тежко дишане във все по-редкия въздух.

В тунела му беше студено. Сега се потеше.

И продължаваха да се изкачват.

Дърветата бяха толкова нагъсто, че по земята почти нямаше сняг.

Итън непрекъснато поглеждаше надолу по склона, мъчеше се да види светлините на Уейуърд Пайнс, но навсякъде бе тъмно като в рог.

Изведнъж гората нямаше накъде да продължи.

Дърветата просто опираха в скала.

Мъжете не спряха, дори не забавиха крачка, а продължиха направо нагоре по скалата.

— Стръмно е, но има пътека — подвикна Иминг. — Просто стъпвай точно там, където стъпваме ние, и се радвай, че е тъмно.

— Защо? — попита Итън.

Онези само се изсмяха.

В гората беше стръмно.

А това бе направо безумно.

Иминг закачи фенера за кожен ремък и го метна през рамо, за да използва и четирите си крайника.

Защото му трябваха.

Наклонът бе много по-голям от петдесетте градуса, които могат да накарат обикновения човек да се насере от страх. По скалата минаваше стоманено въже, покрай което имаше някакво подобие на пътека — малки вдлъбнатини и издатини, на които да намериш опора. Повечето бяха естествени. Някои изглеждаха дело на човешка ръка. Катеренето по това нещо изглеждаше като чисто самоубийство.

Итън се вкопчи в ръждивото въже — тук то означаваше живот.

Не виждаше нищо, освен мижавото петно осветена от фенера скала.

След първия завой наклонът стана още по-стръмен.

Итън нямаше представа колко високо са се изкачили, но имаше ужасяващото чувство, че вече са над гората.

Вятърът се усили.

Без защитата на дърветата по скалата се беше натрупал половин сантиметър сняг.

И вече, освен стръмна тя беше и хлъзгава.

Дори Иминг и хората му намалиха маниакалното си темпо и стъпваха внимателно, като гледаха всяка стъпка да е сигурна.

Ръцете на Итън се сковаха от студ.

На тази височина по въжето имаше полепнал сняг.

След шестия завой положението стана съвсем безумно — скалата продължаваше вертикално нагоре.

Итън вече трепереше.

Краката му се бяха превърнали в желе.

Не беше сигурен, но май напрежението от катеренето бе скъсало конците на раната му и по крака му се стичаше струйка кръв и се събираше в ботуша му.

Спря, за да си поеме дъх и да събере кураж.

Когато отново погледна нагоре, фенерът беше изчезнал.

Над него нямаше нищо, надолу също.

Само безкраен, готов да го погълне мрак.

— Шерифе!

Гласът на Иминг.

Итън отново погледна нагоре и надолу — и пак не видя нищо.

— Бърк! Насам!

Той погледна настрани.

Светлината беше там, на пет-шест метра от него, но вече не се изкачваше. Другите някак бяха успели да се придвижат по отвесната скала.

— Идваш ли, или не?

Итън погледна надолу и я видя на един разкрач от себе си — една-единствена дъска, широка петнайсетина сантиметра, закрепена за скалата. И по-тънко въже, минаващо успоредно на нея.

— Хайде! — извика Иминг.

Итън прекрачи близо метър и стъпи на дъската. Беше покрита с киша и задната половина на каубойския му ботуш стърчеше над ръба.

Вкопчи се във въжето, понечи да премести десния си крак, но гладката подметка изгуби сцепление на заледената дъска.

Краката му увиснаха.

Писъкът, който чу, беше негов.

Гърдите му се блъснаха в скалата, ръката му едва държеше въжето, тежестта му го повличаше надолу.

Иминг му викаше нещо, но Итън не можеше да разбере думите.

Беше изцяло съсредоточен върху студеното боцкащо въже, чувстваше как хватката му бавно се изплъзва.

Видя как се подхлъзва, представи си как размахва ръце и крака. Нима имаше нещо по-лошо от падане в пълен мрак? През деня поне ще виждаш земята, която лети към теб, за да те довърши, и имаш шанс, колкото и малък да е, да се подготвиш.

Набра се на въжето и стъпи някак си на дъската.

Облегна се на скалата.

Задъхан.

С кървящи длани.

С разтреперани крака.

— Ей, задник! Искаше да литнеш ли, а?

Мъжете се разсмяха и стъпките им се отдалечиха.

Итън нямаше време да се окопити.

След пет мига ужас фенерът изчезна зад някакъв ъгъл.

Итън продължи напред и за огромно негово облекчение пътеката стана по-широка.

Вече нямаше въжета и дъски.

Сега вървяха по леко наклонен корниз.

Може би се дължеше на изтощението и отшумяването на адреналина, но Итън пропусна напълно прехода.

От вън към вътре.

Сега фенерът осветяваше каменни стени навсякъде около него, дори над главата му, а температурата бе скочила с десетина градуса.

Стъпките им отекваха.

Бяха в пещера.

Някъде отпред се чуваха гласове.

И музика.

Внезапно блеснала светлина опари очите му.

Водачите му продължиха напред, но Итън спря при широката отворена врата.

Не схващаше какво точно вижда.

Не можеше да го намести в представите си.

Помещението беше с площ няколкостотин квадратни метра. Таванът се спускаше в ъглите и се извисяваше на повече от шест метра в центъра. Стените бяха с цвета на кирпич. Навсякъде имаше свещи. Факли. Газени фенери, висящи от тавана. Беше топло, топлината се излъчваше от голямото огнище в един ъгъл — ниша, от която очевидно пушекът излизаше навън. Навсякъде имаше хора. Събрали се на малки групи. Танцуваха. Седяха на столове около огъня. Трима музиканти свиреха на импровизирана сцена — тромпет, бас и пиано, явно разглобено и домъкнато тук на парчета. Зад него седеше Хектор Гейтър и свиреше някакво унило джаз парче, което подхождаше идеално на някой клуб в Ню Йорк. Всички бяха облечени в дрехи, които не биха могли да понесат прехода, който бе направил току-що Итън.

Хората пушеха.

Разговаряха на висок глас, за да надвикат музиката.

Усмихваха се.

Смееха се.

Миризмата на алкохол висеше във въздуха като парфюм.

И в следващия момент Кейт стоеше пред него.

Беше боядисала косата си в тъмнокафяво и носеше черна жилетка без ръкави.

Усмихната, с блеснали от алкохола очи, тя сякаш бе на косъм да се просълзи.

— Най-добрият джин бар във всички градчета на света. — Тя прокара длан по ръкава на якето му. — Май си имал труден преход. Да идем да ти намерим нещо сухо.

И го поведе през тълпата към другия край на помещението. Влязоха в една ниша, където на дървени закачалки висяха мокрите дрехи, с които хората бяха дошли тук.

— Четирийсет и втори номер, нали? — попита Кейт.

— Да.

Тя му посочи черен костюм, висящ в края на закачалката — сухо, безупречно чисто официално облекло.

— Като предишния ти стил, а? Обувките и чорапите са под костюма. Обличай се и идвай.

— Кейт…

— Ще говорим там.

И го остави сам.

Итън свали якето, тениската, мокрите джинси. Покрай стената имаше пейка и той седна да събуе ботушите си и да огледа раната.

Няколко шева се бяха скъсали, но беше взел за всеки случай марля и лепенки.

Стегна крака си, за да спре кървенето, и избърса с мократа тениска струйката засъхнала кръв, която се спускаше до петата му.

 

 

Докато се връщаше при партито, Итън не можеше да отрече, че се чувства като нов човек. В съблекалнята имаше огледало и бе пригладил косата си в стила, в който я бе носил по времето, когато бе работил в службите.

Някой беше сковал бар покрай едната стена на пещерата.

Итън тръгна към него през тълпата и се настани на един висок стол.

Барманът дойде веднага.

Бяла риза, черна вратовръзка, черна жилетка.

Освежаващо старомодно.

Барманът сложи салфетка за коктейли на тъмното изподраскано дърво на бара.

Итън го позна от града. Не бяха разговаряли, но няколко дни в седмицата работеше като касиер в магазина за хранителни стоки.

— Какво да бъде? — попита мъжът, без с нищо да показва, че знае или му пука кой е Итън.

— Какво предлагате? — попита Итън и погледна бутилките, подредени пред огледалото на стената. Видя бърбън, скоч, водка. Познаваше марките, но всички бутилки бяха почти празни. За сметка на това бутилките без етикет и с бистра течност преобладаваха.

Около огледалото имаше окачени десетки моментални снимки. Една в центъра привлече вниманието му. Кейт и Алиса в близък план, облечени като млади момичета — кепета на вестникарчета, крещящ грим и перли. Бузите им бяха долепени. Изглеждаха подпийнали и безнадеждно щастливи.

— Сър? — каза барманът.

— „Джони Уокър“ син етикет. Чист.

— Всъщност онези бутилки са повече за атмосфера и много специални случаи.

— Добре. Тогава какво ще ми предложите?

— Правя гадно мартини.

— Бива.

Загледа как барманът сипва от различни бутилки без етикет в голяма чаша за мартини, която постави върху салфетката и я украси с резен зелена ябълка.

— Наздраве. Първото е от мен.

Докато вдигаше чашата към устните си, гласът на Кейт се разнесе зад него:

— А сега се опитай да останеш с ясен ум.

И седна на стола до него, докато той отпиваше.

— Еха — каза той. — Е, поне с чашите са го докарали. Досега не ми се е случвало да поискам да не съм опитвал нещо.

Питието беше без миризма, но пареше на езика, след което идваше силен вкус на цитрус; за щастие усещането отминаваше бързо.

Итън внимателно остави чашата върху салфетката.

— Нали няма да ми кажеш, че си започнала да харесваш това подобие на домашен джин?

Кейт се разсмя.

— Изглеждаш добре, агент Бърк. Трябва да кажа, че елегантността на черния костюм и вратовръзката ти отиват хиляда пъти повече, отколкото шерифската премяна, с която приличаш на горски.

В огледалото хората танцуваха на някакво бавно джазпарче. Итън забеляза Иминг и приятелчетата му — бяха облекли смокинги, подаваха си някакъв буркан и гледаха бенда.

Посегна към чашата с мартини, но размисли и каза:

— Хубава обстановка. Как сте успели да домъкнете всичко тук?

— Мъкнем ги от години. Радвам се, че успя да дойдеш.

— Е, едва успях, пък и още не разбирам на какво точно съм попаднал. На някакъв маскарад?

— Нещо такова.

— И на какви се преструват всички?

— Там е работата. Тук никой не се преструва, Итън. Това е място, на което можем да дойдем и да бъдем такива, каквито сме наистина. — Тя се обърна на стола си и погледна тълпата. — Тук говорим за миналото си. За предишния си живот. Кои сме били. Къде сме живели. Спомняме си хората, които сме обичали, от които сме били откъснати. Говорим си за Уейуърд Пайнс. Говорим за всичко, за което си поискаме, без да се страхуваме от нищо. Тук страхът не е позволен.

— Говорите ли за напускане?

— Не.

— Значи никога не си била при оградата?

Тя отпи от гадното нещо, минаващо за мартини.

— Веднъж.

— Но не си минала от другата страна.

— Не. Просто исках да я видя. Откакто започнахме да идваме в тази пещера, трима души преминаха от другата страна.

— Как?

Тя се поколеба.

— Има един таен тунел.

— И нека позная нещо.

— Какво?

— Никой от тях не се е върнал.

— Така е. — Тя слезе от стола. — Да потанцуваме.

Итън хвана ръката й.

Тръгнаха по неравния под към поклащащите се в бавен ритъм двойки.

Той сложи ръка на кръста й, но запази прилично разстояние.

— Харолд няма да има нищо против — каза Кейт. — Не е ревнивец.

Итън я придърпа към себе си и телата им почти се долепиха.

— Така добре ли е?

— Когато казах, че не е от ревнивите, не те предизвиквах.

Но не се дръпна.

Затанцуваха.

Итън се мразеше, че му харесва да я докосва отново.

— Как приемат хората това, че ме виждат тук? Държат се така, сякаш нямат представа, че шерифът е в заведението.

— О, имат представа. Обсъдихме го. Убедих ги, че може да ти се има доверие. Че се нуждаем от теб. Заложила съм си главата.

— Нямате нужда от мен. Повярвай ми.

— Въпросът е дали те имаме?

— Ако кажа не, ще свърша ли гол и надупчен по средата на пътя?

Ноктите на Кейт се впиха в рамото му.

В очите й блеснаха пламъци.

— Нито аз, нито който и да било от хората ми не е докосвал с пръст Алиса. Ние не сме революционери, Итън. Не идваме тук, за да трупаме оръжия и да замисляме преврат. Срещаме се, за да сме на място, където не ни наблюдават. Да се почувстваме като човешки същества, а не като затворници.

Итън я поведе по-далеч от музиката.

— Чудех се нещо.

— Какво?

— Всъщност са две неща. Първо, как се сети, че имаш микрочип в крака? И второ — как разбра, че ако го махнеш, камерите няма да те виждат? Не мога да си представя, че би могла да се сетиш за подобно нещо.

Тя извърна очи.

Итън я измъкна от пещерата в по-студения коридор.

Открай време го беше имало — сега вече разбираше. Спотайващо се подозрение. Но до този момент, докато не зададе въпроса на глас, простата истина му се беше изплъзвала.

— Кейт, погледни ме. Кажи ми истината за Алиса.

— Казах я.

Господи, беше забравил колко добре познава тази жена, с каква лекота може да види през нея. Помисли си за снимката на Кейт и Алиса зад бара и видя в очите й още нещо, което тя вече не можеше да крие — болка, загуба.

— Не е била само техен шпионин, нали?

Очите на Кейт се напълниха със сълзи.

— А и ваша.

Сълзите се търкулнаха по бузите й и тя ги остави да текат.

— Алиса се обърна към мен.

— Кога?

— Преди години.

— Години? Значи знаеш всичко. Знаела си го през цялото време.

— Не. Тя така и не сподели какво има отвъд оградата. Каза, че е за наша безопасност. Всъщност ясно даде да се разбере, че излизането извън оградата означава смърт, че всички, тя включително, сме затворени тук. Аз й вярвах. Повечето й вярваха. Така и не разбрах откъде идва Алиса. Къде живее, когато не е в града. Откъде знае всички неща, които ние не знаем. Но тя мразеше начина, по който се отнасят с нас. Тези условия. Каза, че има други като нея, които споделят чувствата й, и даде живота си, за да ни помогне.

— Била е твоя приятелка?

— Една от най-добрите ми.

— Значи чушките, тайните бележки, разследването на Алиса…

— Бяха само представление. Накарали са я да ни проучи. Може би те са й вдигнали мерника. Заподозрени са какви ги върши.

— Знаеш ли кои са те? Казвала ли ти е?

— Не.

В пещерата бендът свиреше друго парче, този път бързо.

Хората подскачаха.

— Алиса била ли е тук преди три нощи? — попита Итън.

— Не, тогава нямаше събиране. Беше твърде рисковано. Но е идвала тук много пъти. В нощта на смъртта й се срещнахме в криптата. Разговаряхме за това какво ще прави. Те очакваха пълен доклад от нея. Искаха да посочи имена, да ни издаде всичките. Така че да послужим за пример.

— И какво решихте да направи Алиса?

— Да скалъпи някакво извинение защо не е успяла да се види с групата ни. Това беше единствената възможност.

— По кое време се разделихте? Това е много важно.

— Помня, че докато се връщах у дома, часовникът удари два.

— И къде точно беше това?

— На ъгъла на Осма и Главната.

— Тя къде отиде, след като я остави?

— Нямам представа.

— Не, имам предвид в каква посока тръгна?

— О. Мисля, че на юг по тротоара.

— Към болницата ли?

— Да.

— И няма начин някой от хората ти да я е убил? Може би някой, който е знаел, че тя знае истината? Който е готов на всичко, за да я научи?

— Невъзможно.

— Абсолютно ли си сигурна? Момчетата, които ме доведоха тук, си имат доста трески за дялане. И мачете.

— Те ти нямат доверие. Но обичаха Алиса. Всички я обичаха. А и за нас не е тайна, че има тунел под оградата. Алиса не правеше опити да спре никого.

— Тогава какво ги е спирало?

— Хората, които тръгнаха и така и не се върнаха.

 

 

В крайна сметка се добра до „Джони Уокър“ със синия етикет.

Кейт отиде зад бара, реквизира бутилката и две чаши и ги отнесе до малка масичка встрани от шума и движението.

Пиеха, гледаха събралите се и слушаха музиката. Итън изучаваше лицата и смайването му растеше все повече, защото никой от присъстващите не беше човек, когото би очаквал да види на това място.

В Уейуърд Пайнс тези хора вървяха в строй като идеални граждани.

Спазваха правилата, не пораждаха никакви съмнения.

Можеше да се обзаложи, че почти всички тук са прегърнали всичко свързано с живота в Уейуърд Пайнс, но ето че бяха тук, без микрочиповете си — поне за няколко часа, — пияни, щастливи и танцуващи в една пещера.

След следващото парче бендът замлъкна.

Динамиката в залата се промени почти моментално.

Хората си намериха места по масите или насядаха по пода покрай стената.

Итън се наведе към Кейт и прошепна:

— Какво става?

— Ще видиш.

Съпругът на Кейт дойде при масата им.

Итън стана.

— Харолд Болинджър — каза мъжът. — Май не сме се срещали.

— Итън Бърк.

Стиснаха си ръцете.

— Години наред сте работили с жена ми.

— Така е.

— Много бих искал някой път да чуя за това.

След като седнаха, Итън се зачуди дали Кейт е казвала на съпруга си за връзката им. Нямаше усещането, че го е направила.

Един мъж подреди свещи в полукръг пред сцената.

После се отдръпна и мястото му зае млада жена в рокля без презрамки.

Единствено русите й плитки я издаваха — баристата от кафенето.

Усмихваше се с чаша мартини в едната ръка и ръчно свита цигара в другата.

Нямаше микрофон.

— Става късно — каза тя. — Мисля, че имаме време само за едно споделяне тази нощ.

Един мъж стана и каза:

— Мога ли да започна аз?

— Разбира се. Заповядай.

Мъжът излезе на сцената. Беше с тъмен костюм, който не му беше съвсем по мярка — малко къси ръкави, малко тесен в кръста, — и докато излизаше, свещите осветиха лицето му. Беше Брад Фишър. Итън и Тереза бяха вечеряли в дома му само преди две вечери.

Итън огледа тълпата, но не видя г-жа Фишър.

Брад прочисти гърлото си.

Усмихна се нервно.

— Това е третият ми път тук — каза той. — Някои от вас ме познават. Повечето не. И все пак. Аз съм Брад Фишър.

— Здравей, Брад — отвърна залата като на сбирка на анонимни алкохолици.

— Първо, къде е Харолд? — каза той.

— Тук съм! — извика Харолд.

Брал се обърна към масата на Итън.

— Няма да се впускам в подробности, но преди два месеца Харолд дойде в работата ми и направи възможно да дойда тук. Не знам как да ти се отблагодаря, Харолд. И не съм сигурен, че някога ще бъда в състояние.

Харолд махна пренебрежително с ръка и извика:

— Превърти напред.

Присъстващите се разсмяха.

Брад продължи:

— Роден съм в Сакраменто, Калифорния, през 1966 година. Странно — една седмица преди да се събудя в Уейуърд Пайнс си мислех, че най-сетне съм достигнал върха на живота си. Дори си спомням точните думи, които си мислех. Имах чудесна работа в Силициевата долина и току-що се бях оженил. Жена ми се казваше Нанси. Запознахме се в парка Голдън Гейт. Не зная дали някой от вас познава Сан Франциско. Там има японска чайна. Бяхме на един мост. Луната беше пълна. Беше… — лицето му омекна при спомена — толкова… чудесно. Един от онези извити във висока дъга мостове. Като излязъл от някой тъп филм. После непрекъснато се смеехме, като си припомняхме.

— За медения си месец предпочетохме да пътуваме с кола, вместо да отидем в някой тропически рай — продължи Брад. — Познавахме се само от половин година и просто ни се струваше правилно да сме заедно. Да обикаляме Запада. Импровизирахме. Не крояхме планове. Това беше най-хубавото време от живота ми.

Дори от дъното на залата Итън видя как Брад събира сили, за да продължи.

— След около седмица стигнахме Айдахо. Прекарахме първата нощ в Бойси и още си спомням как на закуска Нанс избра Уейуърд Пайнс на картата. Беше някъде в планините. Това й хареса.

— Отседнахме в хотел „Уейуърд Пайнс“. Вечеряхме в „Аспен Хаус“. Хранихме се във вътрешния двор, а белите светлини от трепетликите блещукаха над нас. Беше една от онези нощи… Знаете какво имам предвид, нали? Говориш за бъдещето на бутилка вино и всичко ти се струва възможно и достижимо. — Спря за миг. — Върнахме се в стаята си, любихме се и заспахме, а когато се събудихме, бяхме тук и нищо не беше същото. Нанс издържа два месеца, след което се самоуби.

Замълча за момент.

— Сега живея с непознат човек, с когото не съм споделил нито един истински момент. Изкарах две самотни години от събуждането си в Пайнс и именно затова срещата ми с Харолд, а сега и с всички вас, с които мога да споделям истински моменти, е най-хубавото, което ми се е случвало от много време. — Отпи от мартинито си и се намръщи. — Свиквате с тази помия, нали?

— Никога! — извика някой.

Последва смях.

— Знам, че скоро всички трябва да излезем на студа и да поемем към домовете си, но се надявам отново да дойда тук и да говоря за жена ми. За истинската ми жена. — Брад вдигна чашата си. — Тя се казваше Нанси. Обичам я, липсва ми… — Тук емоциите надделяха. — И си мисля за нея всеки ден.

Всички в залата станаха.

Вдигнатите чаши заблещукаха на светлината на свещите и фенерите.

— За Нанси — каза залата.

Всички пиха, след което Брад слезе от сцената.

Итън го загледа как отива в прохода, където се свлече на пода и заплака.

Погледна Кейт и се запита какво ли си мисли групата й за поразителното несъответствие във времето. Брад Фишър бе казал, че е роден през 1966-а, но не можеше да е по-стар от двайсет и девет или трийсет, което означаваше, че се е озовал в Уейуърд Пайнс, Айдахо, през 90-те, когато президент беше Бил Клинтън и 11/9 беше шест години напред в бъдещето. Несъмнено други от присъстващите се бяха озовали преди и след него в града. Как си го обясняваха? Дали сравняваха впечатленията си от миналия свят, дали търсеха обяснение за сегашното си съществуване? Дали онези, които са пристигнали горе-долу по едно и също време, се търсеха един друг заради утехата от споделеното знание за историята?

— Само си представи — рече Кейт. — За първи път от две години е в състояние да говори открито за истинската си жена.

Хората се нареждаха на опашка пред съблекалнята.

— Ами Меган, жена му от Уейуърд Пайнс? — попита Итън. — Защо не я е довел?

— Тя е учителка.

— И какво от това?

— Те са истински правоверни. Някой му е осигурил някаква доза и сигурно я е сипал във водата на жена си на вечеря. Приспал я е за цялата нощ, за да може да се измъкне.

— Значи тя не знае, че той идва на тези събирания?

— Няма начин. И никога не бива да научава.

 

 

Всички си бяха тръгнали.

Итън смени черния костюм с мокрите си джинси и якето.

В залата Кейт гасеше свещите, а Харолд събираше празните чаши и ги подреждаше на бара.

С последната свещ Кейт запали газен фенер за обратното пътуване.

Последваха Харолд в коридора.

Навън се беше прояснило.

В черното небе горяха звезди и луната светеше ярко.

Харолд взе фенера и тримата тръгнаха по корниза към пътеката по отвесната скала. Обратният трафик беше изчистил дъските и въжетата от снега.

Сега Итън виждаше Уейуърд Пайнс.

Покрит със сняг и притихнал в долината под тях.

Бели покриви.

Блещукащи светлини.

Помисли си за всички хора там долу.

За онези, които сънуваха миналия си живот.

За онези, които още бяха будни през малките часове в личните си затвори и се питаха в какво се е превърнал животът им, без да знаят живи ли са, или мъртви.

За мъжете и жените, връщащи се с мокри дрехи от пещерата по домовете си в един свят, за който знаеха, че не е наред.

За жена си.

За сина си.

— Итън, трябва да знам — каза Кейт.

— Какво?

— Колко лошо е било? Онова, което са направили на Алиса. Страдала ли е?

Итън се хвана за въжето и повтори преобръщащата стомаха стъпка на дъската. Каза си да не поглежда надолу, но не се сдържа. Гората беше на сто метра под него, боровете бяха короновани със сняг.

— Умряла е бързо — излъга той.

— Моля те, не лъжи — каза Кейт. — Искам истината. Колко болка са й причинили?

В пещерата беше главозамайващо, но сега въпросите го връхлетяха като засилваща се гореща вълна…

Дали Алиса е била измъчвана от хората на Пилчър, за да издаде членовете на групата на Кейт?

Или е била убита от хората на Кейт, за да й попречат да ги издаде?

— Итън?

Къде се е случило?

— Итън…

Кой я е наръгал?

Пилчър не е убил дъщеря си.

Кейт разиграваше ли го?

— Какво са направили с приятелката ми? — попита тя. — Трябва да знам.

Той погледна назад към жената, която беше обичал някога. Тя й съпругът й стояха на ръба на скалата.

Беше предполагал, че тази нощ ще научи повече за случилото се с Алиса, а ето че беше станал само още по-несигурен.

Измъчван от още въпроси.

Думите на Пилчър заотекваха в главата му.

Нямаш представа…

На какво е способна.

— Разкъсали са я, Кейт — каза Итън. — Нарязани са я ужасно.