Блейк Крауч
Уейуърд (12)

12.

01:55

Никаква луна и безброй звезди в черно, черно небе.

Студ.

Малкото езерце без патици в градския парк започваше да се покрива с лед покрай брега.

Следобед един от хората на Пилчър беше докарал нов „Бронко“ пред къщата на Итън — двойник на предишния джип, може би мъничко по-лъскав.

Но Итън бе предпочел да отиде пеша.

Пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Върховете на пръстите му бяха изтръпнали от студа.

След малко вървеше покрай реката. Водата ромонеше между камъните, нощният въздух ухаеше сладко на чистота.

Наистина ли бяха минали само две седмици, откакто бе прекосил същата река посред нощ, гонен от целия град, за да избяга нагоре в каньона?

Вече не се чувстваше като онзи човек.

Прескочи разпадащата се каменна стена, излязла сякаш от стихотворение на Фрост. Блоковете бяха студени като лед.

Надгробните камъни светеха като древни лица под звездите. Ромонът на реката затихна.

Итън нагази през трева до кръста и си запробива път през храсталаците.

Тук, сред мъртвите в южния край на града, светлините на Уейуърд Пайнс почти не се виждаха.

Мавзолеят се появи в далечината.

Дали беше дошла?

Старата Кейт би го направила. Несъмнено.

Ами новата? Онази Кейт, която бе живяла девет години в Уейуърд Пайнс? Кейт, която вече не познаваше?

Нещо се мотаеше в подсъзнанието му. Нещо грозно и не на мястото си.

Страх.

Страх, че Кейт и групата й наистина са изтезавали и убили Алиса Пилчър.

„Нямаш представа на какво е способна“.

Думите на Пилчър от вчера не излизаха от главата му и докато приближаваше криптата, Итън си помисли: „Трябваше да си взема оръжието“.

Мавзолеят се издигаше в малка горичка от стари трепетлики, които вече се бяха освободили от листата си — златни монети, пръснати сред умиращите бурени. Каменните кашпи за цветя от двете страни на желязната врата отдавна се бяха разпаднали, но колоните бяха запазили формата си.

Нямаше вятър.

Реката се чуваше само като шепот.

— Кейт? — обади се той.

Никакъв отговор.

Той извади фенерче, насочи лъча към трепетликите, извика я отново.

Бутна тежката врата; долната й част задра по камъка с писък, от който го заболяха зъбите.

Насочи фенерчето вътре.

Лъчът освети каменните стени.

Изписаното стъкло в дъното.

Нямаше я.

Обиколи бавно криптата, като осветяваше бурените, които вече се огъваха под тежестта на крехката глазура на скрежа.

Ледените кристали блещукаха под лъча.

Върна се при входа и седна на стъпалата между колоните. Постепенно започна да осъзнава, че не е дошла. Бе предприел рискован ход с предупреждението — и в резултат я беше подплашил.

Какво щеше да направи тя сега? Да побегне?

Изгаси фенерчето.

Вървенето от къщата и очакването да я види бяха държали студа настрана, но сега той се върна с пълна сила.

Той се изправи.

Рязко пое дъх.

Кейт стоеше на метър и половина от него, истински призрак в мрака, облечена изцяло в черно, с качулка на главата.

Докато пристъпваше напред, острието на касапския нож в ръката й проблесна на светлината на звездите.

— Нож? — каза Итън. — Сериозно?

— Помислих си, че може да се стигне до бой.

— И сега ли го мислиш?

— Човек никога не може да е сигурен напоследък.

— Няма ли да го оставиш, по дяволите? Дори пистолета не съм си взел. — Тя просто се взираше в него. Итън не можеше да види очите й на слабата светлина, но устата й бе тънка, стегната линия. — Какво? Не ми вярваш ли? Искаш да ме обискираш ли, агент Хюсън?

— Разкопчай якето.

Кейт прибра ножа в импровизирана ножница, скалъпена от тиксо.

Ръцете й се плъзнаха по бедрата му.

Бързо, без да пропускат нищо.

— Още го можеш — каза Итън.

— Кое?

— Още претърсваш като професионалист.

Кейт отстъпи назад. Изгледа го с твърдост, каквато не бе виждал преди в очите й. Или поне не насочена към него.

— Ебаваш ли се с мен? — попита тя.

— Не. Сама ли си?

— Да.

— Къде е Харолд?

— За толкова тъпи ли ни смяташ, че да те оставим да заловиш и двама ни?

— Никой не се опитва да те залови, Кейт. Поне сега не.

— Дори не знам дали ти вярвам.

— Но дойде.

— Имах ли избор?

— Хайде да поговорим вътре.

— Добре.

Итън я последва по каменните стъпала в криптата. Когато и двамата влязоха, тя бутна вратата с рамо и я затвори.

Обърна се.

Застана срещу Итън в мрака и попита:

— С чип ли си?

— Да.

— Значи знаят къде си.

— Вероятно.

Кейт се извъртя и хвана дръжката на вратата, но Итън я издърпа назад.

— Пусни ме!

— Успокой се, Кейт. Няма значение.

— Как ли пък не. Те знаят, че си тук.

— Знаят само местоположението ми. В мавзолея няма микрофони. Аз нямам микрофон.

— Но знаят, че разговаряш с мен, нали?

— Те ме изпратиха.

С изненадваща сила и бързина тя го блъсна към прозореца и приглади дрехите си.

Итън извади фенерчето от джоба си, включи го и го сложи на пода между тях. Светлината му освети гротескно лицата им отдолу.

Дъхът им излизаше на пара в студения въздух.

— Трябва да ми се довериш, Кейт.

Тя се облегна на стената.

— Трябва да докажеш, че мога да ти се доверя.

— Как да го направя?

— Какво знаят те за мен?

— Знаят, че ти и други сте махнали микрочиповете си. Че понякога излизате през нощта.

— И са те пратили да проучиш? — попита тя.

— Точно така.

— Защо?

— Наистина ли искаш да играем по този начин?

— Не знам за какво говориш. Преди две седмици преобърна града наопаки в отчаяното си желание да се махнеш. А сега си шериф. Това очевидно работи за тях.

— Значи знаеш кои са „те“.

— Кой идиот не знае?

— Какво друго знаеш, Кейт?

Тя се отпусна на пода.

Итън също седна.

— Знам, че около града има ограда. Знам, че всички сме под наблюдение. Непрекъснато. Знам, че преди две седмици ти искаше да научиш истината.

— Била ли си отвъд оградата?

Кейт се поколеба, после поклати глава.

— А ти? — Явно го прочете по лицето му, защото го каза преди той да успее да излъже. — Боже мой, бил си.

— Кажи ми за Алиса.

Не можеше да се каже, че тя трепна, но в очите й се изписа изненада.

— Какво по-точно?

— Знаеш ли, че беше убита по-миналата нощ?

— Сериозно ли?

— Беше открита гола насред пътя, наръгана многократно. Измъчвана.

— Боже мой. — Кейт издиша треперливо. — Кой я е открил?

— Аз.

— Защо ме питаш за това?

— Кейт.

— Какво?

— Да не си мислиш, че не знаят, че сте общували с Алиса?

Погледът й се стрелна насам-натам, в очите й се появи паника.

— Тя дойде при мен — прошепна Кейт.

— Знам. Видях записите. Трябвало е да се срещнеш с нея в нощта, когато е умряла.

— Откъде знаеш това? — Итън не отговори, остави я сама да се сети. Лицето на Кейт посърна. — О. Разбирам. Била е от тях.

— Да.

— Шпионка.

— Какво стана онази нощ, Кейт? Трябвало е да се срещнеш с нея в един след полунощ. Документирала е всичко. Какво стана?

Кейт заби поглед в пода.

— Може би ще ми повярваш — рече той. — Може би не. Но аз съм тук като твой приятел.

— Не ти вярвам.

— Защо?

— Защото не мога да рискувам да сгреша.

— Кажи ми какво стана. Мога да ти помогна.

— Нуждая ли се от помощта ти?

— И още как.

— Какво има оттатък оградата?

— Не ме питай това.

— Трябва да знам.

— Какво е станало с Алиса?

— Не знам.

— Ти ли я уби?

— Ти ми кажи. Убийца ли съм?

— Вече не те познавам.

Кейт стана.

— Това заболя повече, отколкото можеш да си представиш.

— Ти ли я уби?

— Не.

Итън взе фенерчето и се изправи.

— Кажи ми в какво си се забъркала.

— Довиждане, Итън.

— Трябва да знам.

— Заради самия себе си ли? Или заради хората, които държат каишката ти?

— Те ще те убият, Кейт. Теб и Харолд. Ще направят така, че да изчезнете.

— Знам рисковете.

— И?

— И живея живота си по моите правила. Ако те ме водят по този път, тъй да бъде.

— Просто искам да ти помогна.

— На чия страна си, Итън? Наистина?

— Още не знам.

Кейт се усмихна.

— Първото честно нещо, което ми каза. Благодаря за това.

И хвана ръката му. Пръстите й бяха ледени, но формата на дланта му беше позната. За последен път я беше държал преди две хиляди години на един плаж в северната част на Калифорния.

— Уплашен си — каза Кейт.

Лицето й бе на сантиметри от неговото. Вниманието й бе като топлинна лампа.

— Нима това не се отнася за всички ни?

— Тук съм от девет години. Не зная къде съм. Нито защо. Понякога си мисля, че всички сме мъртви, но в тихите малки часове на нощта зная, че това не е вярно.

— Какво правиш, когато излизаш от къщата си нощем?

— Какво има отвъд оградата?

— Мога да те защитя, Кейт, но трябва да…

— Не искам закрилата ти.

Тя отвори вратата и излезе.

На пет крачки от криптата спря, обърна се и го погледна.

— За последно видях Алиса преди две нощи.

— Къде се видяхте?

— Разделихме се на Главната. Не сме я убили ние, Итън.

— Но тя е била с вас в нощта на смъртта си.

— Да.

— Къде?

Кейт поклати глава.

— Къде отивате през нощта, Кейт? И защо?

— Какво има отвъд оградата? — И когато той не отговори, се усмихна. — Знаех си.

— Обичаш ли го?

— Моля?

— Съпруга си. Обичаш ли го? Истинско ли е?

Усмивката се стопи.

— До скоро, шерифе.

 

 

Вървеше към дома си, без да знае.

Без да знае дали Кейт го е излъгала.

Без да знае дали е била от другата страна на оградата.

Без да знае дали е убила Алиса.

Без да знае абсолютно нищичко.

Беше имала същия ефект и върху връзката им. Можеше да прекара с нея ден, който да му изглежда като блаженство, а на следващия да не е сигурен къде точно се намира. Да премисля всичко. Така и не беше разбрал дали го прави съзнателно, или вината е негова, че позволява на тази жена да проникне толкова дълбоко в главата му и да оплете всичко.

Събу се при вратата и тръгна на пръсти по паркета към стълбището. В къщата беше студено, подът пукаше и скърцаше под тежестта му.

Продължи по коридора към стаята на сина си.

Вратата беше отворена.

Той тръгна към леглото.

Температурата в стаята едва ли беше над седем-осем градуса.

Бен спеше под одеялата, но Итън въпреки това го зави по-добре и докосна с опакото на ръката си бузата му.

Мека и топла.

Тези дни очакваше да докарат дърва за огрев. Говореше се, че градът изгаря значителни количества дърва, за да се топли през зимата, като всяко домакинство получаваше по двайсет кубика. Пилчър имаше малка армия от хора, които излизаха всеки ден отвъд оградата с тежковъоръжена охрана, за да режат дърва за целия град.

Итън тръгна към спалнята.

Свали панталона и ризата и ги остави на купчина при вратата.

Подът беше леден.

Забърза към леглото.

Вмъкна се под завивките и придърпа Тереза към себе си.

Тя излъчваше топлина.

Той я целуна по шията.

Май нямаше изгледи да заспи. Напоследък му беше почти невъзможно да изключи постоянния шум в главата си.

Затвори очи.

Може би все пак щеше да заспи.

— Итън.

— Здрасти, скъпа — прошепна той. Тя се обърна към него и той усети дъха й в лицето си — позната, нежна топлина.

— Махни си краката от моите. Ледени са.

— Извинявай. Събудих ли те?

— Когато излезе. Къде ходи?

— По работа.

— Да се видиш с нея ли?

— Не мога…

— Итън.

— Какво?

— Къде?

— Няма значение, Тереза. Наистина няма…

— Не мога повече така.

— С кое? С нас ли?

— С този град. С нас в него. С теб. С нея. С работата ти. — Тя се наведе към него, приближи устни към ухото му и прошепна: — Мога ли да говоря така, или ще ни чуят?

Той се поколеба.

— Така или иначе ще го направя, Итън.

— Тогава не мърдай.

— Какво?

— Лежи абсолютно неподвижно.

— Защо?

— Просто го направи, става ли? И най-вече не движи левия си крак.

Останаха да лежат неподвижни.

Усещаше сърцето на жена си да тупти върху гърдите му.

Итън преброи наум до петнайсет и прошепна:

— Не говори по-силно от това.

— Преди си мислех, че само ако можеш да си отново с мен, да си тук с нас, ще мога да се справя. Ще се вържа на лъжата.

— И?

— Не мога.

— Нямаш избор, Тереза. Знаеш ли на каква опасност излагаш семейството си дори само с този разговор?

Устните й съвсем опряха ухото му.

По гръбнака му полазиха ледени тръпки.

— Искам да се махна оттук. Не мога повече, Итън. Не ми пука какво може да се случи с нас. Просто искам да се махна.

— Пука ли ти какво ще стане със сина ни? — прошепна Итън.

— Това не е живот. Не ми пука дали всички ще умрем.

— Добре. Защото ще стане точно това.

— Сигурен ли си?

— Стопроцентово.

— Защото знаеш?

— Да.

— Какво има там, Итън?

— Не можем да водим този разговор.

— Аз съм ти жена.

Телата им бяха притиснати едно в друго.

Краката й бяха хладни и гладки, а топлината й го подлудяваше. Искаше да я разтърси. Да я изчука.

— Защо се възбуди, по дяволите?

— Не знам.

— Какво има там, Итън?

— Наистина не искаш да знаеш.

И ръката й се озова върху члена му.

— За нея ли си мислиш?

— Не.

— Закълни се.

— Кълна се.

Тя се плъзна надолу под завивките и го пое с уста. Докара го до ръба. После се отдръпна и свали нощницата си. Беше го възседнала и дъхът й излизаше на пара. Наведе се и го целуна. Зърната на гърдите й се бяха втвърдили от студа.

Тереза се претърколи по гръб заедно с него, вкара го в себе си.

Стенеше и стоновете й бяха прекрасни.

Докато оргазмът започваше, тя придърпа главата на Итън надолу, доближи устни към ухото му. Неговите устни се озоваха до нейните. Тя изстена и каза: — Кажи ми.

— Какво? — Беше останал без дъх.

— Кажи ми… ооооох Итън… къде сме всъщност.

Итън опря устни до ухото й.

— Ние сме единствените останали, мила. — Двамата свършваха заедно, шумно и силно, в синхрон, който никога не бяха постигали. — Това е последният град на света.

Тереза викаше да да да да не спирай. Достатъчно силно, за да заглуши думите му.

— И сме заобиколени от чудовища.

 

 

Лежаха преплетени, потни и абсолютно неподвижни.

Итън шепнеше в ухото й.

Разказа й всичко.

Къде се намират. Кога се намират. За Пилчър. За абитата.

После легна, подпрял глава на лакътя си, и започна да гали лицето й.

Тереза се взираше в тавана.

Беше прекарала тук пет години, много повече от него, но се чувстваше като в преддверието на ада. Не знаеше какво става. Вече знаеше. Може би го бе подозирала преди, но сега цялата й несигурност се изпари — с изключение на Итън и Бен тя никога повече нямаше да види хората, които беше обичала в предишния си живот. Те бяха мъртви от две хилядолетия. И дори да беше хранила някаква надежда да се махне от Уейуърд Пайнс, Итън току-що я беше унищожил.

Нямаше крайна дата на пребиваването й на това място.

Беше осъдена на доживотен затвор.

Итън се запита коя ли емоция преобладава в нея. Вероятно в главата й се беше забъркал същински коктейл — гняв, отчаяние, съкрушение, страх.

Гледаше на светлината на уличната лампа как сълзите се стичат от очите й.

Ръката й започна да трепери в неговата.