Блейк Крауч
Уейуърд (17)

17.

Докато стоеше в гората сред боровете, тя си помисли, че няма нищо по-красиво от снежинки, гледани през уред за нощно виждане.

Преди десет години имаше горски пожар на пет километра от центъра на града. Тогава беше стояла сред горящите дървета и бе гледала падащите от небето сажди. Сегашната гледка й напомни за онзи ден, само дето снегът светеше в зелено. Изгарящо зелено. Всяка снежинка оставяше луминесцентна следа. Земята между дърветата, пътят, покритите със сняг покриви на къщите в града — всички те светеха като LED екрани.

Снегът по раменете на Итън и Тереза също светеше.

Сякаш бяха поръсени с някакъв вълшебен прах.

На Пам дори не й се наложи да се крие зад някое дърво.

Доколкото можеше да прецени, Итън не беше донесъл фенерче, а в гората, отвъд светлините на верандите, мракът бе толкова гъст, че тя не се страхуваше, че ще я видят. Трябваше само да стои абсолютно мълчаливо на четири-пет метра от тях и да слуша.

Не би трябвало да е тук.

Технически беше изпратена да наблюдава новопристигналия Уейн Джонсън. Това беше втората му нощ в Уейуърд Пайнс, а втората нощ бе нощта на бегълците. Но Пам започваше да си мисли, че Уейн може да влезе в правия път по-бързо от предвижданията. Че няма да създаде значителни проблеми. В края на краищата той бе търговец на енциклопедии. Нещо в естеството на професията му предполагаше конформизъм — поне за нея.

Затова се беше вмъкнала в празната къща срещу дома на Итън и бе заела позиция зад завесите на дневната, с пряка видимост към предната им врата.

Пилчър щеше да се вбеси, че е зарязала мисията си. Отначало щеше да си изпати здравата заради решението си, но после, когато най-сетне се успокоеше и я изслушаше, шефът й щеше да остане очарован от резултатите от избора й.

Беше го правила и преди с Кейт Болинджър. Бе я следила нощем в продължение на две седмици преди най-сетне да я хване как излиза от дома си. Но проследяването на Кейт и съпруга й беше друга история. Пам я беше изгубила бързо след това, когато Кейт буквално изчезна под земята. Беше се опитала да убеди Пилчър да отдели по-сериозни ресурси в тази насока, но той я бе отрязал, тъй като Алиса вече се беше заела със случая.

„И как проработи това за теб?“

Личното й мнение бе, че старецът търпи прекалено много дивотии от шерифа си.

Не го схващаше. Не разбираше какво точно вижда Пилчър в Бърк. Да, Итън можеше да се оправя. Да, имаше уменията да управлява града, но, за бога, никой не си заслужаваше неприятностите, на които ги беше подложил.

Ако зависеше от нея — а един ден щеше да зависи, — щеше да се справи с Итън и семейството му още преди две седмици.

Щеше да окове Бен и Тереза за стълба зад оградата.

И да остави абитата да се погрижат за тях.

Понякога заспиваше, представяйки си писъците на сина на Итън, лицето на Итън, докато гледа как момчето му, а после и жена му биват изкормени пред очите му. Нямаше обаче да нахрани абитата със самия него. Щеше да го затвори за месец, може би два. По дяволите, може пък и за година. Колкото е необходимо. Щеше да го накара да гледа отново и отново как абитата изяждат семейството му. Да пуска записа да се върти безкрайно в килията му. С включен звук. И едва когато го пречупеше по всеки възможен начин, когато тялото му се превърнеше в немощна черупка за съсипания му ум, тогава и само тогава щеше да го върне в града. Щеше да му даде хубава дребна работа, може би сервитьор или секретар — нещо незначително, отегчаващо, смазващо душата.

Разбира се, щеше да го проверява всяка седмица.

И ако се справеше добре, щеше да запази достатъчно от ума му, за да си спомня коя е тя и всичко, което му е отнела.

И той щеше да доживее остатъка от дните си като жалка отрепка, подобие на човешко същество.

Това беше начинът да се справиш с хора като Итън Бърк. С хора, които се опитват да избягат. Унищожаваш ги. Превръщаш ги в ужасяващ пример за всички останали.

И категорично не ги правиш шерифи.

Тя се усмихна.

Беше го спипала.

Най-сетне.

Фантазията, за която си мечтаеше, докато лежеше в стаята си в планината, най-сетне, за първи път, изглеждаше постижима.

Това я правеше невероятно щастлива.

Застанала в мрака между боровете, сред горящите зелени снежинки, падащи около нея, Пам не можеше да спре да се усмихва.