Блейк Крауч
Уейуърд (26)

26.

На последните остатъци светлина Тобаяс отвори подвързания в кожа дневник и прочете сигурно за хиляден път надписа на първата страница.

Когато се прибереш — а ти ще се прибереш, войнико, — ще те чукам така, сякаш си се върнал от война.

Прелисти три четвърти от дневника до последната изписана страница.

От молива беше останала съвсем малка огризка.

Лулата догаряше.

Той натисна пепелта и дръпна силно. Реката ромонеше край него.

От мястото, на което седеше, слънцето вече не се виждаше, макар че продължаваше да осветява върха на планината от другата страна на реката, на около осемстотин метра над него.

Роякът абита като че ли се раздвижи.

Чуваше крясъците и писъците им, докато продължаваха по долината, оставяйки му свободен път към дома.

Започна да пише:

Ден 1308

Ще бъда съвсем кратък. Последна нощ в пустошта и толкова много емоции. Виждам планините около Уейуърд Пайнс от лагера си и с малко късмет утре следобед ще съм оставил студа зад гърба си. Има толкова много неща, които очаквам с нетърпение. Топло легло. Топла храна. Да поговоря с друго човешко същество. Да седна с чаша уиски и да разкажа на хората всичко, което видях.

Единствено аз разполагам с ключа, който ще спаси всички ни. Аз съм буквално единственият човек, който може да спаси света. Нося това знание на раменете си, но това всъщност няма значение.

Защото с приближаването си до Уейуърд Пайнс мога да мисля единствено за теб.

Не е минал нито един ден, без да мисля за теб. За времето, което прекарахме заедно. За това как те прегръщах онази последна нощ.

И сега, утре, ще те видя отново.

Мой сладък, скъп ангел.

Можеш ли да усетиш, че съм наблизо? Не разбираш ли в мозъка на костите си, че само след часове ще бъдем отново заедно?

Обичам те, Тереза Бърк.

Винаги съм те обичал.

Никога не съм си помислял, че ще напиша тези думи, но…

Аз съм Адам Тобаяс Хаслър.

Край.