Блейк Крауч
Уейуърд (24)

24.

Итън поведе всички в операта.

Мъртвото аби беше изнесено на показ на сцената.

Всички места в залата бяха заети, хората бяха запълнили пътеките и седяха на края на сцената.

Итън погледна надолу към семейството си на първия ред, но не можеше да престане да мисли за Пилчър. Какво щеше да направи той? Дали беше пратил хората си в града? Дали го беше взел на мушка? И Тереза и Бен? Самият град?

Не. Новината вече бе налице. И въпреки всичко Итън неведнъж бе чувал Пилчър да нарича жителите на града „моите хора“. В крайна сметка те си оставаха най-големият му актив. Можеше да отмъсти на Итън, но жителите на Уейуърд Пайнс вече знаеха истината — и точка.

Някой включи прожектор.

Итън излезе в кръга светлина.

Вече не можеше да вижда лицата.

Само ярката синкава светлина, блеснала от дъното на залата.

Разказа им всичко.

Как са били отвлечени, суспендирани и затворени в градчето.

Как са се появили аберациите.

За Пилчър и за вътрешния му кръг в планината.

Някои излязоха — не можеха да понесат истината или да повярват на чутото.

Но повечето останаха.

Итън усещаше как настроението в залата преминава от изумление към мъка и гняв, докато описваше как Пилчър записва и изследва подробно всеки техен личен момент.

Когато им каза за микрочиповете, една жена скочи, вдигна юмрук и закрещя към тавана, където смяташе, че има скрита камера.

— Ела тук! Гледаш ли това? Ела ми тук, кучи сине!

Сякаш в отговор на думите й светлините в залата угаснаха.

Прожекторът в дъното се включи и освети сребристобелия екран зад Итън.

Той се обърна и погледна дебелото платно, на което се появи Дейвид Пилчър.

Седеше зад бюрото си в поза, смътно напомняща на президент по време на обръщение към нацията, с ръце на писалището.

Залата се смълча.

— Итън, би ли се дръпнал, за да кажа нещо? — каза Пилчър.

Итън се дръпна от светлината.

За момент Пилчър само се взираше в камерата, която го снимаше. Накрая заговори:

— Някои от вас ме познават като доктор Дженкинс. Истинското ми име е Дейвид Пилчър и ще бъда съвсем кратък. Всичко, което чухте току-що от вашия скъп шериф, е истина. Ако си мислите, че съм тук, за да давам обяснения или да се извинявам, лъжете се. Всичко, което виждате — всичко — е създадено от мен. Този град. Този рай. Технологията, благодарение на която сте тук. Домовете ви. Леглата ви. Водата, която пиете. Храната, която ядете. Работата, която запълва времето ви и благодарение на която се чувствате като човешки същества. Дишате само защото аз го позволявам. Нека ви покажа нещо.

Образът на Пилчър се смени с въздушен изглед към огромна равнина. Рояк от няколкостотин абита се движеше през морето от трева.

— Виждам, че на сцената е изложено едно от тези чудовища — прозвуча гласът на Пилчър. — Разгледайте го хубаво и знайте, че извън безопасния район на Уейуърд Пайнс те са милиони и милиони. Това, което виждате на екрана, е малък рояк.

Образът му се върна, само че този път той държеше камерата и лицето му изпълваше целия екран.

— Искам да сме наясно. През последните четиринайсет години аз съм единственият бог, когото познавате, и във ваш интерес е да продължите да се държите така, сякаш продължавам да съм.

От мрака полетя камък и улучи екрана.

— Майната ти! — извика някой от тълпата.

Пилчър погледна настрани, най-вероятно към екраните на стената.

Застаналият отстрани Итън гледаше как трима мъже се качват на сцената и започват да раздират екрана.

Пилчър понечи да заговори, но някой в дъното на залата се добра до прожектора и го разби на парчета.

 

 

Пилчър седеше сам зад бюрото си.

Взе бутилката скоч.

Пресуши я и я запрати в мониторите.

Трябваше да се подпира на бюрото, докато се изправяше.

Олюля се.

Беше пиян.

Беше унищожен.

Тръгна със залитане по тъмния паркет.

Винсент ван Гог го гледаше от стената — избръснат, с превързано дясно ухо.

Задържа се за голямата маса в средата на стаята, за да не падне. Загледа се през стъкления похлупак към макета на Уейуърд Пайнс и пръстът му се плъзна по него до кръстовището на Осма и Главната.

Юмрукът му разби стъклото при първия опит и смачка изящния модел на операта.

Ръката му се закачи в разбитото стъкло, докато я вдигаше.

Той заби окървавен юмрук в друга част на похлупака.

И в трета.

Мъничките парченца стъкло се посипаха по градчето като остатъци от библейска градушка.

Пилчър залитна покрай масата и спря до жълтата къща на Итън.

Смаза я.

Смаза шерифския участък.

Смаза къщата на Кейт и Харолд Болинджър.

Изобщо не беше достатъчно.

Хвана масата, приклекна, вдигна я и я прекатури.

 

 

Дори след като Итън им разказа всичко и след като екранът беше смъкнат, хората останаха по местата си.

Никой не си тръгваше.

Някои бяха изпаднали в ступор. Зашеметени.

Други плачеха открито.

Сами.

Или на малки групи.

На раменете на половинките си, с които бяха принудени да живеят.

Емоцията в залата беше покъртителна. Като притихналата скръб по време на погребение. И в много отношения беше точно това. Хората скърбяха за изгубения си предишен живот. За всички любими, които нямаше да видят никога. За всичко, което им е било отнето.

Имаше толкова много неща за осъзнаване.

За оплакване.

И толкова много поводи за страх.

 

 

Итън седна при жена си и сина си зад завесата и ги прегърна.

— Толкова се гордея с теб — прошепна Тереза в ухото му. — Ако някога си се питал кой е най-добрият ти момент, току-що го преживя.

Той я целуна.

Бен плачеше.

— Онова, което ти казах днес на пейката… — започна той.

— Всичко е наред, синко.

— Казах, че не си ми баща.

— Не си го мислил.

— Мислех си, че господин Пилчър е добър. Че е бог.

— Вината не е твоя. Той се е възползвал от теб. От всяко дете в училището.

— Какво ще стане сега, татко?

— Не зная, синко. Но каквото и да става, от този момент нататък животът ни си е отново наш. Това е единственото, което има значение.

 

 

Хората оглеждаха аберацията.

Съществото не беше едро, само петдесет и пет килограма. Итън си помисли, че малките му размери са били причината упойката да продължи действието си по-дълго, отколкото беше планирал.

Минаваше полунощ и той гледаше хората, чийто живот бе променил безвъзвратно.

Чу звънящия във фоайето телефон.

Звънът идваше от касата.

Итън отиде зад гишето и вдигна слушалката.

— Как си, шерифе?

Гласът на Пилчър беше завален от уискито и звучеше необичайно весело.

— Трябва да се срещнем утре — каза Итън.

— Давашлисисметкакаквонаправитокущо?

— Моля?

Пилчър заговори по-бавно, произнасяше отчетливо всяка дума.

— Даваш ли си сметка какво направи току-що?

— Мисля, че имам доста добра представа.

— Нима? Е, все пак ще ти кажа. Току-що се сдоби с град.

— Боя се, че не те разбирам.

Хората излизаха от залата и се събираха при касата.

— Не знаеш какво означава ли? Означава, че те вече са твои. Всички до един. Честито.

— Знам какво направи с дъщеря си.

Мълчание от другата страна на линията.

— Що за чудовище… — започна Итън.

— Тя ме предаде. Мен и всички в планината. Изложи жителите на Уейуърд Пайнс на опасност. Не им казваше просто за слепите места в града. А ги създаде. Саботира всичко, което…

— Тя беше твоя дъщеря, Дейвид.

— Дадох й всички възможности да…

— Твоя дъщеря.

— Трябваше да се направи. Може би не по този начин, но… Изгубих самообладание.

— Защо ме накара да разследвам убийството й? Защо стана така, че да намеря тялото й на пътя? Предполагам, че ти си организирал всичко. Какво се надяваше да постигнеш?

— Алиса така и не издаде групата на Болинджър. Не мислех, че наистина ще разследваш бившата си партньорка, освен ако не смяташ, че е убила някого. И трябваше да стигнеш до заключението, че Кейт е убиецът. Щеше да решиш така, ако беше претърсил дома й. Скрих ножа, с който беше убита Алиса, в кутия за инструменти в бараката на Кейт и Харолд. Трябваше да го намериш, но ти така и не предприе претърсване, вероятно защото изобщо не си и помислял, че го е направила тя. Е, вече няма значение.

— Как изобщо спиш нощем, Дейвид?

— Спя, защото знам, че каквото и да съм сторил, то е за Уейуърд Пайнс. За защитата на Уейуърд Пайнс. Защото нищо не е по-важно от него. Така че спя чудесно. Между другото, имам нов прякор за теб.

— Трябва да се срещнем — каза Итън. — И да поговорим какво следва.

— Светлоносец. Това е новият ти прякор. Или Луцифер на латински. Знаеш ли мита за Луцифер? Много е подходящ. Бил е ангел. Най-прекрасното създание от всички. Но красотата му го измамила. Започнал да вярва, че е красив като създателя си. Че може би той трябва да е бог.

— Пилчър…

— Луцифер повел група ангели на бунт срещу Всемогъщия и сега ще те попитам… как свършило това за тях?

— Ти си болен. Тези хора заслужаваха свободата си.

— Ще ти кажа, че изобщо не свършило добре. Знаеш ли какво направил бог с тях? Низвергнал ги. Създал място, наречено ад, за Луцифер и за всичките му паднали ангели.

— И кой съм аз в тази приказка? — попита Итън. — Луцифер ли? Това означава ли, че ти си бог?

— Много добре, шерифе. — Итън почти можеше да чуе как Пилчър се усмихва от другата страна. — И ако се чудиш къде ще намериш мястото на вечните мъки, което ще създам за теб, не е нужно да го търсиш.

— Какви ги говориш?

— Адът идва за теб.

Сигналът „свободно“ продължи да звучи две секунди в ухото на Итън.

А после всички светлини угаснаха.