Блейк Крауч
Уейуърд (23)

23.

В 20:00 Итън седеше зад бюрото си в участъка.

Телефонът иззвъня.

Итън вдигна и чу гласа на Пилчър:

— Доктор Митър ти е доста ядосан, Итън.

Образът на Пилчър, качващ се на масата за аутопсия и наръгващ дъщеря си, изплува в ума на Итън.

„Чудовище“.

— Чу ли това? — попита той.

— Кое?

Итън помълча пет секунди.

— Как отговарям, че изобщо не ми пука.

— Още си без чип и това не ми харесва.

— Виж, не исках отново да ме режат толкова скоро. Утре ще дойда в планината и ще приключим с въпроса.

— Случайно да си попадал на Пам?

— Не, защо?

— Трябваше да бъде в планината преди трийсет минути за една среща. Сигналът й още показва, че е в долината.

След като се върна в града, Итън бе минал по Главната и бе пъхнат незабелязано окървавения микрочип в чантата на една жена, с която се размина по тротоара. Рано или късно Пилчър щеше да започне да проучва данните от камерите. И щеше да разбере, че се е случило нещо, когато чипът на Пам задействаше някоя камера, но самата Пам не се появеше на екрана.

— Ако я видя, ще й предам, че я търсиш — каза Итън.

— Не че се безпокоя особено. Тя има навика да скита от време на време. В момента седя в кабинета си с бутилка чудесен скоч, гледам екраните на стената и очаквам началото на представлението. Имаш ли някакви въпроси?

— Не.

— Прегледа ли наръчника? Разбираш ли реда на обажданията? Инструкциите, които трябва да дадеш?

— Да.

— Ако Кейт и Харолд бъдат убити в гората или където и да било, освен в центъра на Главната, ще те държа лично отговорен. Не забравяй, че имат тайни поддръжници, така че дай на първата вълна офицери малко повече време.

— Ясно.

— По-рано през деня Пам е доставила телефонните кодове в участъка.

— На бюрото ми са до наръчника, но ти и без това го виждаш, нали?

Пилчър само се разсмя. После каза:

— Знам за историята ти с Кейт Болинджър. И съжалявам, ако за теб това ще хвърли сянка върху преживяването…

— Сянка?

— … но празненствата не се случват толкова често. Понякога между тях минава година или две. Така че се надявам въпреки всичко да се забавляваш. Колкото и да ги мразя, в тези нощи има някакво истинско вълшебство.

В предишния си живот Итън си бе създал лошия навик да затръшва телефона, когато не харесваше човека или съобщението от другата страна. Този път обаче прояви мъдрост и намери сили да се сдържи.

— Е, ще те оставя на мира, Итън. Имаш много работа. Ако на сутринта не те мъчи прекалено лош махмурлук, ще пратя Маркъс да те вземе. Ще закусим и ще поговорим за бъдещето.

— Очаквам го с нетърпение — каза Итън.

 

 

Белинда си беше тръгнала.

Участъкът беше притихнал.

20:05.

Време беше.

Пианото на Хектор Гейтър зазвуча от ламповото радио до бюрото. Тази вечер свиреше „Нощ над пустата планина“ на Римски-Корсаков. Неистовата ужасяваща част беше приключила и сега започваше бавният успокояващ мотив, създаващ чувството за зазоряване след нощ в ада.

Мислите на Итън бяха с Кейт и Харолд.

Дали в момента вечеряха спокойно на фона на пианото на Гейтър?

Без изобщо да подозират какво предстои?

Вдигна телефона и отвори папката, която Пам беше оставила на Белинда.

Погледна първия код и набра.

— Ало? — отговори женски глас.

Чу се пиукане.

Звъненето продължи.

Всеки път, когато някой отговаряше, следваше пиукане.

Накрая глас, който приличаше на машинен, каза:

— Всички единайсет участници са на линия.

Итън се загледа в страницата.

Текстът му беше написан под кода.

Още можеше да затвори.

Да не прави това.

Имаше толкова много начини нещата да тръгнат на зле.

Никой от десетте жители на Уейуърд Пайнс от другия край на линията не бе казал нито дума.

Итън зачете:

— Това съобщение е за десетимата офицери на празненството. Началото му е насрочено след четирийсет минути. Почетните гости са Кейт и Харолд Болинджър. Адресът им е Осма улица, номер три-четири-пет. Започнете незабавно приготовления. Много е важно Кейт и Харолд да се озоват живи и здрави в кръга на ъгъла на Осма и Главната улица. Разбрахте ли какво ви казах току-що?

От другата страна му отговориха с поредица от „да“.

Итън затвори и пусна хронометъра на часовника си.

Офицерите живееха за празненството.

Те бяха единствените жители на града, на които им бе разрешено да държат оръжие в домовете си — мачете, осигурени от Пилчър. Всички останали разчитаха на импровизирани инструменти на смъртта — кухненски ножове, камъни, бейзболни бухалки, брадви, сатъри, шишове от камини — всичко, което имаше тежест, остър връх или острие.

През целия следобед се бе чудил как ще се чувства през този отрязък от време — през четирийсетте минути между задвижването на всичко и последното позвъняване по телефона.

А сега, когато беше в него, той профучаваше с невъобразима скорост.

Запита се дали последното ястие на осъдения на смърт не е нещо като това.

Време, движещо се със скоростта на светлината.

Ускоряващ се пулс.

Зловещ емоционален преглед на всичко, довело до този момент.

А в следващия момент гледаше на часовника си как изтичат последните десет минути и се чудеше къде се е дянало времето.

Спря звънеца.

Вдигна телефона.

Въведе втори код.

Същият машинен глас каза:

— Моля, запишете съобщението си след звуковия сигнал.

Той зачака.

Звуковият сигнал прозвуча.

Зачете втория текст:

— Говори шериф Итън Бърк. Започва празненство. Почетните гости са Кейт и Харолд Болинджър. Те трябва да бъдат заловени и изкарани живи и здрави на Главната и Осма… — Запъна се на последните думи. — И да бъдат екзекутирани в кръга.

След дълга пауза машинният глас каза:

— Ако сте доволни от съобщението, натиснете едно. Ако искате да прослушате съобщението преди пускането му, натиснете две. За ново записване на съобщение натиснете три. За всичко останало натиснете четири.

Итън натисна едно и затвори телефона.

Стана.

„Дезърт Игъл“ блестеше под лампата на бюрото му.

Той го зареди, прибра го в кобура и отиде при килера, откъдето взе украсата за глава и наметалото от меча кожа.

Беше на три крачки от вратата, когато звъненето започна.

Първото прозвуча по радиото.

Пианото спря да свири.

Чу как пейката изскърца — Гейтър се изправяше.

Стъпките му се отдалечиха.

Чу се как вдига телефона.

Как казва:

— Ало?

После по говорителите тихо зазвуча гласът на Итън — съобщението, което бе записал току-що.

— Боже мой — прошепна Гейтър и радиопредаването прекъсна.

Итън тръгна по коридора, като си мислеше единствено за Кейт.

„Твоят телефон иззвъня ли?

Вдигна ли го и изслуша ли как гласът ми нарежда смъртта ти?

Мислиш ли, че съм те предал?“

Мина покрай бюрото на Белинда и излезе.

Нямаше луна, само пълно със звезди небе.

Беше чувал този звук и преди, в началото на собственото му празненство, но сега той му се стори още по-зловещ, защото напълно разбираше какво означава.

Стотици и стотици телефони, звънящи едновременно — целият град получаваше инструкции да убие двама от собствените си жители.

За момент той просто стоеше и слушаше, обхванат от почуда и ужас.

Звукът изпълваше долината като призрачни църковни камбани.

Някой изтича по улицата.

На няколко преки изпищя жена, макар че не можеше да се разбере дали от вълнение, или от болка.

Той тръгна по тротоара и погледна в джипа. Стъклата бяха затъмнени и тъй като единственият източник на светлина бе уличната лампа отсреща, бе невъзможно да различи каквото и да било вътре.

Внимателно отвори предната лява врата.

Никакъв звук.

Никакво движение.

Метна наметалото и украсата за глава на дясната седалка и седна зад волана.

 

 

Сякаш караше през стария си квартал в Сиатъл в нощта на Вси светии.

Навсякъде имаше хора.

По тротоарите.

По улиците.

Залитащи, с отворени буркани с алкохол в ръце.

И с факли.

С бейзболни бухалки.

Със стикове за голф.

Костюмите бяха готови и чакаха.

Мина покрай мъж със стар, изцапан с кръв смокинг. Беше въоръжен с дъска, единият край, на която бе оформен като дръжка, а по другия имаше набити парчета метал като на боздуган.

Всички къщи тънеха в мрак, но навсякъде се виждаха светлинки.

Лъчи на фенерчета шареха по храсти и алеи.

Светлинни конуси осветяваха клоните на дървета.

Дори зад волана Итън можеше да види разделението в събиращата се тълпа.

Как някои хора гледаха на празненството просто като на повод да се маскират, да се напият и да полудуват.

Как други вървяха с гневна целенасоченост — с ясното намерение да наранят, да причинят болка или най-малкото да се наситят на гледката на насилие.

Как някои почти не издържаха и вървяха към центъра на лудостта със сълзи в очите.

Придържаше се към страничните улички.

Между Трета и Четвърта фаровете му осветиха трийсетина хлапета, които пресичаха тичешком и се кискаха зловещо като хиени всичките костюмирани, с проблясващи в малките им ръце ножове.

Оглеждаше се за офицерите — те трябваше да са облечени в черно и да са въоръжени с мачете, — но така и не ги видя.

Зави по Първа и продължи на юг.

Спря джипа на пътя до пасищата.

Обърна колата и слезе.

Телефоните бяха спрели да звънят, но шумът от събиращата се тълпа растеше.

Сети се, че точно на това място преди четири нощи беше открил Алиса Пилчър.

Господи, колко бързо се беше стигнало до това.

Още не беше време да се появи, но скоро моментът щеше да настъпи.

„Още ли бягаш, Кейт?

Или са те хванали?

Влачат ли те в момента със съпруга ти към Главната улица?

Уплашена ли си?

Или на някакво ниво отдавна си била подготвена за това?

Готова този кошмар най-сетне да свърши?“

В покрайнините на Уейуърд Пайнс бе студено и тъмно.

Чувстваше се странно изолиран.

Сякаш стоеше извън стадион и слушаше шума на играта.

В града нещо избухна.

Пръсна се стъкло.

Чуха се възторжени викове.

Той изчака петнайсет минути, седнал на капака на джипа. Топлината на двигателя достигаше до него през метала.

Нека се съберат.

Нека да полудяват.

Нищо не можеше да се случи без него.

Ничия кръв нямаше да бъде пролята.

 

 

Пам отвори очи.

Беше тъмно.

Тя трепереше.

Главата й пулсираше.

Левият й крак гореше, сякаш някой бе откъснал парче месо от него.

Седна.

Къде се намираше, мамка му?

Беше адски студено и тъмно и последното, което си спомняше, беше как излиза от болницата след последната терапия за деня.

Момент.

Не.

Беше видяла джипа на Итън Бърк да се движи на юг извън града. Беше го последвала пеша…

Споменът я връхлетя.

Бяха се сбили.

И тя очевидно беше изгубила.

Какво беше направил с нея, по дяволите?

Когато се изправи, болката в крака я накара да извика. Посегна назад. Голямо парче от джинсите й беше срязано и на левия й крак имаше гадна рана.

Беше изрязал микрочипа й.

Проклет шибаняк!

Яростта й подейства като доза морфин. Не чувстваше болка дори когато се затича от оградата обратно към града, все по-бързо и по-бързо през тъмната гора. Електрическото бръмчене постепенно утихваше.

Писъците в далечината я заковаха на място.

Писъци на абита.

На много, много абита.

Но нещо не беше наред.

Как беше възможно да идват отпред?

Уейуърд Пайнс беше право напред.

Всъщност досега би трябвало да е стигнала пътя…

Мамка му.

Мамка му.

Мамка му.

Не знаеше колко дълго е тичала, но беше тичала здравата, въпреки болката. Беше се отдалечила най-малко на километър и половина от оградата.

Недалеч, освен писъците на абитата, които явно бяха на голям рояк, чу как нещо приближава към нея шумолене, пукане на клонки.

И можеше да се закълне, че ги надушва — воня на леш, от която очите й се насълзяваха и която се засилваше все повече.

През всичките си години никога не бе искала толкова силно да причини болка на някого.

Итън Бърк не само беше изрязал чипа й.

А по някакъв начин я беше замъкнал от другата страна на оградата, в онзи жесток и див свят.

 

 

Итън се качи в джипа, запали двигателя и настъпи газта.

Гумите изсвистяха, когато се понесе напред.

Засили се през гората и взе големия завой, който го връщаше към града.

Когато профуча покрай приветствения билборд, стрелката показваше сто и трийсет километра в час.

Той махна крака си от газта и остави оборотите да паднат.

Вече беше на Главната, на половин километър от крайната си цел, но вече виждаше пламъците в далечината, осветените от огньове сгради и движещите се сенки на тълпата.

Мина покрай болницата.

На четири пресечки от кръстовището на Осма и Главната вече трябваше да маневрира покрай хората по пътя.

Някой бе хвърлил нещо по витрината на „Сладкият зъб“ и хлапетата ограбваха сладкарницата.

Всичко това бе приемливо и очаквано.

Тълпата стана по-гъста.

Едно яйце се разби в страничния прозорец и жълтъкът потече по стъклото.

Вече едва пъплеше, пред колата непрекъснато излизаха хора.

Всички бяха костюмирани.

Мина покрай група мъже в женски дрехи, нацапотени с червило, сложили сутиените и гащите на жените си върху горното облекло; един беше въоръжен с тиган.

Цяло семейство — включително децата — бе с тъмни сенки около очите. Бяха боядисали лицата си бели, за да приличат на ходещи мъртъвци.

Видя дяволски рога.

Вампирски зъби.

Страшни перуки.

Ангелски криле.

Цилиндри.

Бастуни с остри върхове.

Монокли.

Наметала.

Викинги.

Крале и кралици.

Маски на палачи.

Курви.

Улицата вече бе претъпкана.

Той натисна клаксона.

Морето от хора се раздели с неохота пред него.

Докато джипът пълзеше между Девета и Осма, Итън видя още разбити витрини, а отпред — източника на пламъците.

Хората бяха избутали една кола насред Главната и я бяха подпалили. Изпотрошените й стъкла се бяха посипали по улицата и блещукаха на светлината на огъня, пламъци танцуваха през липсващия преден прозорец, седалките и таблото се топяха.

Над всичко това светофарът продължаваше невъзмутимо да сменя светлините си.

Итън дръпна ръчната спирачка и изгаси двигателя.

Енергията от другата страна на стъклото бе тъмна и избухлива — зла, жива. Той погледна зачервените лица на светлината на огъня, изцъклените очи от домашно приготвения джин, който се предаваше от ръка на ръка.

Най-странното бе, че Пилчър беше прав. Очевидно празненството им допадаше. Отговаряше на някаква дълбока, изгаряща нужда.

Итън се обърна към задната седалка, после си погледна часовника.

Още малко.

Вътрешната страна на украсата за глава бе подплатена с вълна и му беше точно по мярка. Итън заключи вратата до съседната седалка, макар да се съмняваше, че това ще промени нещо. Грабна вонящото наметало и мегафона, отвори вратата, слезе, заключи и пристъпи сред множеството.

Счупено стъкло хрущеше под ботушите му.

Във въздуха се носеше остра миризма на алкохол.

Той си сложи наметалото.

Проправи си път през тълпата.

Хората около него започнаха да пляскат и да викат възторжено.

Колкото повече приближаваше светофара, толкова по-шумна ставаше тълпата.

Аплодисменти, викове, писъци.

И всичко това за него.

Викаха името му, тупаха го по гърба.

Някой тикна в ръката му буркан.

Той продължи напред.

Хората се бяха скупчили толкова плътно, че едва успя да мине през тях.

Най-сетне стигна до окото на бурята — кръг с диаметър не повече от девет — десет метра.

Влезе в него.

Като ги видя, гърлото му се стегна от мъка.

Харолд лежеше на паважа и се мъчеше да стане. Кървеше от няколко удара по главата.

Двама облечени в черно офицери държаха Кейт, жената, която някога беше обичал. Бяха я хванали за ръцете, за да я държат изправена.

Докато Харолд изглеждаше зашеметен, Кейт бе съвсем на себе си и гледаше право към него. Плачеше и той усети как сълзи се стичат и по неговите бузи. Устните й се движеха. Крещеше му нещо, крещеше невярващо въпроси и несъмнено молеше за живота си, но ревът на тълпата я заглушаваше.

Кейт беше по раздрана нощница и боса. Трепереше, коленете й бяха изцапани от трева и пръст, едното беше обелено до кокал, кръвта се стичаше по пищяла й. Лявото й око беше подуто.

Сцената започна да се оформя в главата му.

Кейт и Харолд си бяха легнали рано, вероятно още страдащи от махмурлук от предишната нощ. Офицерите бяха нахълтали в дома им. Двамата не бяха имали време дори да се облекат. Кейт бе изскочила през прозореца и вероятно се бе опитала да побегне към каналите под града. Той самият би постъпил така. Но десетимата офицери бяха обградили къщата им. И вероятно я бяха настигнали след една-две пресечки.

Най-много от всичко на света искаше да отиде при нея.

Да я прегърне, да й каже, че всичко ще бъде наред.

Че ще оцелее.

Но вместо това й обърна гръб и отново тръгна през тълпата.

Когато стигна до джипа, скочи на капака и се качи по предното стъкло.

Стъпи на покрива. Металът се огъна под тежестта му, но издържа.

Тълпата отново полудя и закрещя така, сякаш любимата им рокзвезда току-що е излязла на сцената.

Итън виждаше всичко — осветените от огъня лица между сградите, горящата кола, кръга, в който Кейт и Харолд чакаха да умрат. Не видя Тереза и Бен и това му донесе мъничко утеха. Беше предупредил жена си да не идва. Беше й казал да вземе сина им, ако трябва насила, и да изчака празненството в относителната безопасност на криптата.

Вдигна съмнителния буркан с пиячка във въздуха.

Тълпата повтори жеста му — стотици бутилки и буркани се вдигнаха и заблещукаха на светлината на горящата кола.

Тост в ада.

Той отпи.

Всички отпиха.

Отвратително.

Той разби буркана в земята, извади пистолета и стреля три пъти във въздуха.

Тълпата полудя.

Той прибра пистолета в кобура и взе мегафона, който висеше на ремък на рамото му.

Всички се смълчаха.

Всички, освен Кейт.

Тя крещеше името му, крещеше защо за бога защо ми причиняваш това аз ти вярвах обичах те защо?

Той я изчака, остави я да свърши, да крещи, докато не остана без сили.

После вдигна мегафона.

— Добре дошли на празненството!

Крясъци и ликуващи викове.

Итън се усмихна насила.

— Харесва ми още повече от тази страна на мегафона!

Тълпата се разсмя ликуващо.

Наръчникът даваше конкретни указания как да се държи шерифът в този момент, когато всички са се събрали и екзекуцията предстои.

„Макар че някои жители може да нямат проблеми с убиването на съседи и дори да се наслаждават, когато дойде времето за самата екзекуция, повечето ще изпитват безпокойство от проливането на кръв. Затова работата ви като водач на празненството е толкова важна за крайния успех. Вие давате тон на празненството. Вие създавате настроението. Напомнете им защо са били избрани почетните гости. Напомнете им, че празненството в крайна сметка запазва безопасността на Уейуърд Пайнс. Напомнете им, че отклоняването от правилата е хлъзгав път, който лесно може да прати всеки от тях в кръга при следващото празненство“.

— Всички познавате Кейт и Харолд Болинджър — каза Итън. — Мнозина от вас биха ги нарекли приятели. Сигурно сте делили хляб с тях. Смели сте се и сте плакати с тях. И може би си мислите, че това прави тази нощ труден хап за гълтане.

Пак си погледна часовника.

Бяха минали повече от три часа.

„По дяволите. Може да стане всеки момент“.

— Нека ви кажа за Кейт и Харолд. За истинските Кейт и Харолд. Те мразят този град!

Тълпата задюдюка агресивно.

— Излизат тайно през нощта и най-лошото е, че се срещат с други. Други като тях, които ненавиждат нашето малко кътче от рая. — Добави в гласа си малко ярост. — Как е възможно някой да мрази този град?!

За момент шумът бе оглушителен.

Той им махна с ръка да замълчат.

— Някои от тези хора, от тайните приятели на Болинджър, са тук, сред нас. Стоят в същата тази тълпа. Костюмирани и преструващи се, че са същите като вас.

— Не! — извика някой.

— Но дълбоко в сърцата си те мразят Уейуърд Пайнс. Огледайте се. Повече са, отколкото си мислите. Но аз ви обещавам — ще ги изкореним!

Беше леко, но докато тълпата ревеше отново, Итън усети как джипът се заклати едва доловимо на ресорите си.

— Така че следва да се запитаме — защо те мразят Уейуърд Пайнс? Тук имаме всичко, което ни е необходимо. Храна. Вода. Покрив над главите си. Безопасност. Нищо не ни липсва и въпреки това някои хора смятат, че това не е достатъчно.

Нещо удари металния покрив под краката на Итън.

— Те искат повече. Искат свободата да напуснат града. Да говорят това, което мислят. Да знаят на какво учат децата им в училище.

Дюдюкането продължи, но този път бе доста по-неубедително.

— Имат дързостта да искат да знаят къде са.

Дюдюкането спря напълно.

— Защо са тук.

Тълпата замлъкна, хората започнаха да накланят глави и да сбърчват чела, когато усетиха, че в речта на шерифа е настъпил неочакван обрат.

— Защо не им се позволява да се махнат.

Итън изкрещя през мегафона:

— Как се осмеляват!

„Гледаш ли това, Пилчър?“

Джипът се разтресе под краката му и Итън се зачуди дали тълпата може да чуе шума.

— Преди почти три седмици в една студена дъждовна нощ гледах от ей онзи прозорец — той посочи жилищната сграда с фасада към Главната, — докато вие пребивахте до смърт една жена — Бевърли. Тогава бяхте готови да ме убиете. Бог знае, че се опитахте. Но аз избягах. И сега стоя тук и се преструвам, че водя това извратено празненство.

— Какво правиш?! — извика някой.

Итън не обърна внимание.

— Ще ви попитам нещо — каза той. — Харесвате ли живота в Уейуърд Пайнс? Харесва ли ви да имате камери в спалните си? Харесва ли ви да не знаете нищо?

Никой в тълпата не посмя да отговори.

Итън забеляза двама офицери да си пробиват път през хората, несъмнено тръгнали към него.

— Нима всички вие сте се примирили с Уейуърд Пайнс? — попита Итън. — Да живеете в неведение в това градче? Или някои от вас все още лежат нощем до жените си, които почти не познават, и се питат защо са тук? И се чудят какво има отвъд оградата?

Неразбиращи погледи, изумени лица.

— Искате ли да знаете какво има отвъд оградата?

Един офицер се откъсна от тълпата и се затича към джипа с мачете в ръка.

Итън извади своя „Дезърт Игъл“, прицели се в гърдите му и каза през мегафона:

— Любопитен факт. Само ударната вълна от куршум петдесети калибър може да спре сърцето ти.

Задният прозорец на джипа се пръсна, стъклото се посипа по онези, които се бяха скупчили от тази страна на колата.

„Най-после!“

Итън погледна надолу, видя ръката с хищни нокти да замахва през дупката в прозореца.

Ръката изчезна, после отново нанесе удар.

Тълпата отстъпи.

От джипа се разнесе писък, който никой не би могъл да сбърка с човешки.

През тълпата преминаха изумени възклицания.

Стоящите най-близо до джипа се мъчеха да се махнат, докато онези, които не бяха видели нищо, напираха напред.

Абито вътре беше побесняло, ноктите му раздираха седалките, докато се мъчеше да се освободи от веригата, която Итън бе вързал около врата му.

Той все още държеше пистолета насочен към офицера, но мъжът дори не гледаше оръжието. Вместо това бе вперил поглед през предното стъкло на джипа, докато се мъчеше да се разкара.

— Искам да ви разкажа една приказка — каза Итън през мегафона. — Едно време имало градче на име Уейуърд Пайнс. Последният град на Земята и хората, живеещи там, били последните от своя вид.

Дрънченето на веригата вече не се чуваше.

Абито се беше освободило и се бе прехвърлило на предната седалка.

— Те били запазени в продължение на две хиляди години в нещо като времева капсула. Само че не го знаели. Държали ги в неведение. Чрез страх. Понякога със сила. Карали ги да вярват, че са мъртви или сънуват.

Абито се опитваше да разбие предното стъкло, за да се измъкне.

— Някои от жителите, подобно на Кейт и Харолд Болинджър, знаели в сърцата си, че нещо никак не е наред. Че нищо от това не е истинско. Други избрали да повярват в лъжата. И като добри човешки същества се адаптирали. Извлекли най-доброто от тази прецакана ситуация и се опитали просто да живеят живота си. Но това не било живот. А просто красив затвор, управляван от психопати.

Голяма част от предното стъкло се отчупи и падна на капака.

— Един ден в града се събудил мъж на име Итън Бърк. Не го знаел, жителите на Уейуърд Пайнс не го знаели, шибаният луд, създал града, определено не го знаел, но той трябвало да махне превръзката от очите им. Да им покаже истината. Да им даде шанса да живеят отново като истински човешки същества.

— Именно затова стоя сега пред вас — извика Итън. — Е, кажете ми. Искате ли да знаете истината?

Абито под него яростно атакуваше стъклото.

— Или искате да продължите да живеете в неведение?

Главата на абито се подаде навън.

Озъбена.

Бясна.

— Живеем две хиляди години по-късно, отколкото си мислите, и нашият вид е деградирал, за да се превърне в чудовището в колата ми.

Итън насочи пистолета към главата на абито.

Тя изчезна.

Последва дълъг миг тишина.

Хората бяха зяпнали.

С увиснали ченета.

Изумени.

Абито изхвърча през предното стъкло, ноктите му задраха по металния капак и то се блъсна в стоящия пред бронята офицер преди той да успее да вдигне мачетето.

Итън се прицели в тила на абито и стреля.

Абито се просна безжизнено, а човекът под него пищеше и се мяташе под тежестта му. Двама от мъжете в женски дрехи извлякоха трупа на абито настрани.

Офицерът се надигна, целият в кръв. Ръцете му бяха откъснати при лактите, кожата висеше на парцали там, където се беше опитал да предпази лицето си.

Но беше жив.

— Това в повече ли ви идва? — извика Итън. — Още ли искате да убиете двама от своите? Или ще влезете в операта с мен? Знам, че имате въпроси. Е, аз имам отговори. Ще бъда там след десет минути и се кълна в бог, че ако някой от вас докосне с пръст Кейт или Харолд, ще го застрелям на място.

Свали украсата за глава и остави наметалото да се свлече на земята.

Скочи върху капака на джипа и слезе на земята.

Тълпата се дръпна на почтително разстояние от него.

Итън още държеше пистолета в ръка и кръвта му кипеше. Беше готов за бой.

Бутна настрани един офицер и излезе в кръга. Харолд седеше на улицата по пижама; двамата офицери продължаваха да държат Кейт.

Итън се прицели в онзи отдясно.

— Чу ли ме какво казах преди малко?

Мъжът кимна.

— Тогава защо още я държиш?

Двамата я пуснаха.

Кейт се свлече на земята.

Итън свали анорака си и го метна на раменете й. Тя го погледна.

— Помислих си, че ти…

— Знам. Съжалявам. Много съжалявам. Нямаше друг начин.

Харолд не беше на себе си, беше се отнесъл в някакъв друг свят.

Итън вдигна Кейт на ръце.

— Къде си ранена?

— Само коляното и окото. Добре съм.

— Да идем да те оправим.

— После — каза тя.

— Кога после?

— След като ни разкажеш всичко.