Блейк Крауч
Уейуърд (14)

14.

Тобаяс лежеше по корем в люлеещата се трева.

Почти не дишаше.

На петстотин метра от него абито се появи от боровата гора.

Излезе в полето и се понесе със спокойни скокове към Тобаяс.

„Мамка му!“

Няма и пет минути преди това Тобаяс беше излязъл от гората от другата страна на полето. Половин час по-рано бе пресякъл един поток и се бе задържал за половин секунда на брега му, като се колебаеше дали да не спре да пийне вода. Беше решил да продължи. Иначе щеше да изгуби пет или десет минути, докато се напие и напълни бутилките. И щеше да е стигнал полето и да завари абито на открито. Можеше да проследи пътя му от безопасното прикритие на гората. Да избегне именно тази гадна ситуация, в която се намираше в момента. Налагаше се да го застреля. Сблъсъкът беше неизбежен. Беше пладне. Абито се намираше по посоката на вятъра. Не му оставаше друго, освен да остане тук, на открито, далече от най-близките дървета. Обонянието, зрението и слухът на създанието бяха толкова чувствителни, че щеше да го забележи веднага щом се изправи. А като се имаше предвид посоката на вятъра, щеше да го надуши всеки момент.

Тобаяс хвана своя „Уинчестър Модел 70“.

Стисна ложата и се надигна на лакът.

Погледна през оптичния мерник.

Не го беше правил от цяла вечност и докато абито идваше на фокус, си помисли за всички пъти, когато мерникът се бе удрял в нещо, когато подпираше пушката на дърво или я хвърляше на земята. За дъжда и снега, съсипвали оръжието му през всичките хиляда и повече дни в пустошта.

Прецени разстоянието на двеста метра. Абито все още беше далеч, но тялото му изпълваше мерника. Тобаяс направи лека корекция заради вятъра. Сърцето му биеше върху земята, която беше още студена от нощта. Бяха минали седмици, може би месеци от последния му сблъсък с абита. Тогава все още имаше муниции за револвера. Господи, как само му липсваше! Ако разполагаше с него, сега щеше да се изправи, да извика, да накара звяра да се хвърли към него.

И да пръсне мозъка му от упор.

Виждаше как сърцето на абито пулсира в мерника.

Махна предпазителя.

Пръстът му докосна спусъка.

Не искаше да дърпа.

Изстрелът щеше да обяви присъствието му пред всяко живо същество в радиус пет километра.

„Остави го да мине, може и да не те забележи“ — помисли си той.

И после: „Не. Трябва да го очистиш“.

Гърмежът проехтя над полето, отразен от далечната стена от дървета, и започна бавно да утихва.

Пропуск.

Абито стоеше замръзнало — краката му изглеждаха яки като дъбове, — вдигнало носа си към вятъра. По брадичката и врата му имаше засъхнала кръв от скорошен успешен лов. Трудно беше да прецени размерите му през оптичния мерник, пък и това нямаше особено значение. Дори най-дребните, тежащи около петдесет и пет килограма, бяха абсолютно смъртоносни.

Тобаяс дръпна рязко затвора.

Празната гилза изхвърча с облаче дим.

Той бутна затвора напред, вкара патрон в цевта, погледна отново през мерника.

По дяволите, абито вече се носеше в спринт през полето.

В предишния си живот Тобаяс бе участвал в сражения по целия свят. Могадишу, Багдад, Кандахар, кокаиновите полета на Колумбия. Спасяване на заложници, прибиране на важни цели, тайни убийства. Нищо от това не можеше да се сравнява с насиращия страх, предизвикан от втурнало се към теб аби.

Беше на сто и петдесет метра от него и се приближаваше, а той нямаше представа колко изместен е мерникът му.

Отново се прицели.

Дръпна спусъка.

Пушката изрита силно рамото му и от лявата страна на абито пръсна кръв. Само беше одраскал ребрата му. Създанието все така приближаваше, без да забавя ход.

Но Тобаяс вече знаеше отклонението на мерника — няколко градуса надясно и надолу.

Изхвърли празната гилза.

Вкара нов патрон в цевта, погледна през мерника, направи корекция.

Вече го чуваше — учестено дишане и шумоленето на тревата под хищните нокти.

Усети странен прилив на увереност.

Прицели се в главата и стреля.

Когато вятърът отвя дима, Тобаяс видя абито проснато по очи и неподвижно в тревата. Тилът му беше отнесен от куршума.

Четирийсет и петото аби.

Тобаяс се надигна.

Дланите му се потяха под ръкавиците без пръсти.

От гората се разнесе писък.

Тобаяс вдигна пушката и погледна към дърветата на около километър от него.

Разнесе се втори писък.

Трети.

Не можеше да различи нищо отчетливо сред дърветата.

Само движение в сенките.

Призля му, когато осъзна реалността.

Беше убил само разузнавача на рояк.

Нарами раницата, грабна пушката и се втурна през полето.

Гората, към която се беше насочил, бе на четиристотин метра. Той метна пушката на гръб и се понесе презглава напред, като на всеки няколко крачки се озърташе през рамо към писъците, които ставаха все по-силни и по-чести.

„Стигни дърветата, преди да са те видели. Стигнеш ли гората, може и да оживееш. Ако роякът те забележи, ще умреш до десет минути“.

Погледна назад, видя мъртвото аби в тревата и гората в далечината, но не и движение в полето.

Дърветата, които щяха да го спасят, се намираха само на петдесет метра, право пред него.

От повече от година не се беше спасявал с бягство. Оставането жив отвъд оградата беше изкуство, основаващо се на принципа на избягването. Никога не се втурваш презглава в непозната територия. Винаги изчакваш. Вървиш тихо. Оставаш в гората всеки път, когато е възможно. Излизаш на открито само в краен случай. Не бързаш. Не оставяш следи. И ако всяка секунда и всеки ден си нащрек, имаш шанс да оживееш.

Стигна дърветата в мига, в който първото аби изскочи на открито. Не знаеше дали са го видели и самият той вече не можеше да ги види. Нито да ги чуе. Нямаше нищо, освен бунта в гърдите му, собственото му тежко дишане.

Тичаше между дърветата, вейките се мъчеха да сграбчат ръцете му.

Един клон остави дълбока драскотина отстрани на лицето му.

По устната му потече кръв.

Прескочи един паднал дънер и погледна назад. Не видя нищо, освен развълнувана зеленина.

Краката му горяха.

Дробовете му горяха.

Не можеше да издържи още дълго така.

Изскочи на поляна с големи камъни, зад която се издигаше двайсетметрова отвесна скала. Изкушението да се покатери по нея бе първично и инстинктивно, но неправилно. Абитата можеха да се катерят с почти същата скорост, с която тичаха.

През поляната се виеше поток.

Водни пръски се разхвърчаха под краката му.

От гората зад него се чуха писъци.

Краят на силите му наближаваше. Просто не можеше да продължи с това темпо.

Метна се към един гъсталак от млади дъбове с алени листа.

Край.

Стигна до гъсталака, падна на колене, изпълзя в храстите. Замаян от изтощение, остави пушката и отвори раницата.

„На това място ли ще умра след всичко, което преживях?“

Кутията 30–30 беше отгоре.

Както винаги.

Отвори я и започна да пълни гнездото преди затвора. Два в пълнителя, последният в цевта, затворът в крайно предно положение.

Претърколи се по корем.

Листата около него бяха оранжеви.

Във въздуха се носеше мирис на шума.

Сърцето му още биеше така, сякаш се мъчеше да изскочи.

Загледа се през дърветата към поляната.

Идваха.

Нямаше представа с колко голям рояк си има работа.

Ако го забележеха и бяха повече от пет, адиос.

Ако го забележеха и бяха пет или по-малко, имаше някакъв нищожен шанс.

Но ако пропуснеше и не убиеше с всеки изстрел, ако се наложеше да презареди, с него бе свършено.

Погледна през оптичния мерник поляната с канарите.

Не за първи път се изправяше пред перспективата да не успее да стигне до Уейуърд Пайнс. Вече беше закъснял с четири месеца. Напълно възможно бе да са го обявили за мъртъв. Пилчър би изчакал още малко. Би му дал шест месеца, преди да изпрати някой друг отвъд оградата във враждебната територия. Но какви бяха шансовете друг номад да попадне на онова, което беше открил той? Какви бяха шансовете да оцелее дълго като него?

Едно аби изскочи на поляната.

После второ.

И трето.

Четвърто.

Пето.

„Стига толкова. Моля те. Не…“

Група от пет се присъедини към първите.

После още десет.

След малко двайсет и пет създания обикаляха между камъните в сянката на скалата.

Сърцето му се сви.

Изпълзя назад в храсталаците, като помъкна раницата и пушката.

Нямаше шансове.

 

 

Светлината започна да отслабва.

Тобаяс продължаваше да премисля случилото се в опит да открие лошата си преценка, погрешната стъпка, но такава нямаше. Беше чакал в края на гората пет минути, преди да излезе в полето. Беше огледал терена. Беше се ослушвал. Изобщо не беше действал прибързано.

Разбира се, можеше да заобиколи откритото пространство. Да се придържа към гората. Това щеше да му коства целия ден.

Не. Не можеш да критикуваш подобен избор. В него нямаше нищо безразсъдно.

Доколкото можеше да прецени, Уейуърд Пайнс беше на петдесет до седемдесет километра източно от мястото, на което се намираше.

Четири дни спокойно пътуване.

Десет при лошо време или с по-незначителни наранявания.

Беше почти стигнал, за бога!

През последните три дни се бе изкачил по-високо. Елите и трепетликите започнаха да се смесват с борове. Сутрините станаха по-студени. Дори усещаше по-разредения въздух, който така и не изпълваше напълно дробовете му.

Мамка му.

И сега това?

Спокойно, войнико.

Оправи кашата.

Затвори очи и си заповяда да се освободи от паниката. До дясната му ръка в шумата имаше малък камък. Взе го и тихо започна да прави четирийсет и петия нарез върху приклада на пушката.

 

 

Вечерта наближаваше.

Не го бяха усетили, но не се и бяха махнали.

Странно — преди беше ставал свидетел как абитата следват миризмата му. Спомни си една нощ, прекарана на дванайсет метра над земята в клоните на един бор. На лунната светлина беше гледал как едно аби минава на петдесет метра от него с долепен до земята нос, очевидно по следите на нещо.

Може би заради потока.

Беше го прекосил бързо и необмислено, но водата бе стигнала до коленете му. Може би тя бе прекъснала следата му, колкото да ги заблуди. Всъщност не знаеше със сигурност колко силно е обонянието на абитата. И по какви точно следи се водят. По мъртви клетки на кожата? По миризмата на прясно стъпкана трева? Дано само да нямаха носове като хрътки.

Слънцето се спусна ниско над хоризонта.

Абитата се настаниха на поляната.

Някои се свиха като зародиши до камъните и заспаха.

Други се мотаеха покрай потока и потапяха ноктите си във водата.

След известно време група от четири изчезна в гората.

Никога не беше виждал рояк толкова отблизо.

От скривалището си в храстите видя абита, не по-високи от метър и двайсет. На четирийсет метра от него три от тях се плискаха в потока там, където той завиваше обратно в гората; общуването им представляваше обезпокоителна смес от борба на лъвчета и човешки деца, играещи си на гоненица.

Започваше да му става студено, а жаждата бе подлудяваща.

Имаше половин бутилка в раницата и можеше да си представи как жаждата го принуждава да поеме риска да бъде открит и да бръкне за нея, но положението не беше толкова отчаяно.

Засега.

 

 

По здрач четирите абита се върнаха от гората.

Бяха хванали нещо и две от групата го носеха; създанието се мяташе и врещеше, когато излязоха на поляната.

Роякът ги наобиколи.

Поляната се изпълни с цъкане и цвърчене.

Беше го чувал неведнъж — някакъв вид комуникация.

Докато абитата образуваха кръг, шумът беше достатъчно силен и Тобаяс се осмели да вдигне пушката и да погледне през мерника.

Ловците бяха уловили лос — кльощав младок, чиито рога тъкмо започваха да растат.

Стоеше разтреперан в кръга. Десният му заден крак беше лошо счупен, копитото не докосваше земята, от раната стърчеше бяло парче кост.

Един от едрите мъжки бутна в кръга младо аби.

Роякът зацвърча в унисон, вдигайки нокти към небето.

Младото аби стоеше като замръзнало.

Получи второ силно бутане.

След кратко колебание то започна да дебне лоса, който отстъпваше тромаво на три крака. Това продължи известно време като някакъв ужасяващ балет.

Внезапно младото аби атакува — метна се към раненото животно с разперени хищни нокти. Лосът завъртя глава, блъсна го и абито се просна на земята.

Роякът избухна в хаос, смущаващо напомнящ за смях.

Друг младок беше изблъскан в кръга.

Висок около метър и трийсет и с тегло четирийсет килограма, доколкото можеше да прецени Тобаяс.

Той се втурна напред, скочи на гърба на жертвата и заби нокти в него. Тежестта му принуди младия лос да рухне на колене. Той вдигна глава и направи безпомощен опит да се отърси, а младото аби зарови лице в козината му и замахна с лапа.

Играта продължи: младите абита се редуваха да гонят лоса в кръга. Да го хапят. Да го драскат. Да му пускат кръв, но така и без да му нанесат сериозни поражения.

Накрая един висок метър и осемдесет мъжкар изскочи в кръга, грабна младото аби за врата и го отскубна от гърба на лоса. Задържа го на сантиметри от лицето си и издаде стържещ крясък, звучащ като раздразнение.

После пусна малкото и се обърна към лоса.

Сякаш усетил засилващата се заплаха, лосът се помъчи да се изправи, но задният му крак беше безполезен.

Мъжкарят приближи.

Мракът се спускаше бързо.

Мъжкарят се наведе към лоса.

Вдигна дясната си ръка.

Лосът изрева.

Мъжкарят изкрещя нещо и трите млади абита скочиха в кръга и се нахвърлиха върху лоса, като задъвкаха червата му, които се бяха изсипали в тревата.

Докато кръгът се стесняваше, за да гледа как се хранят младите, Тобаяс свали пушката.

Шумът и суматохата му позволиха да бръкне дълбоко в раницата. Продължи да търси, докато пръстите му най-сетне напипаха бутилката. Той я извади, отви капачката и загълта жадно.

 

 

Заспа разтреперан и сънува всичко, което беше видял.

Руините на Сиатъл — гъста тихоокеанска джунгла, сред която стърчаха руини на небостъргачи. Долните трийсет метра на „Спейс Нийдъл“ още стояха, увити в пълзящи растения и храсталаци. Всичко му изглеждаше абсолютно непознато, с изключение на Маунт Рейниър. На сто километра разстояние и две хиляди години по-късно върхът се издигаше все същият. Тобаяс го бе гледал от едно дърво на върха на някогашния Куин Ан Хил и беше плакал при вида на планината, докато джунглата се изпълваше с крясъка на животни, които никога не бяха виждали или подушвали човешко същество.

Сънува и как стои на един плаж в Орегон.

Скали се издигаха от мъглата като призрачни кораби.

Беше взел пръчка и бе написал Орегон, Съединени американски щати в пясъка. Беше седял и гледал как слънцето потъва в морето, а приливът идва, за да заличи написаните думи.

Сънува как върви, без да вижда края на пътя си.

Как спи по дървета и прекосява реки.

Как мечтае за дома си в Уейуърд Пайнс. С толкова одеяла, колкото си поиска. С пълен с топла храна корем. С врата, която се заключва.

За безопасността зад оградата.

За сън без страх.

И за жена си.

„Когато се прибереш — а ти ще се прибереш, войнико, — ще те чукам така, сякаш си се върнал от война“.

Беше надраскала тези думи на първата страница на дневника му в нощта преди той да замине. Разбира се, не знаеше къде отива, а само че по всяка вероятност няма да се върне.

Изпитваше такава нежност към нея.

А сега повече от всякога.

Само ако знаеше колко студени и дъждовни нощи е чел последните й думи и е намирал топлината на утехата в тях.

Сънуваше как умира.

Как се завръща.

И накрая сънуваше най-ужасното, което бе видял в дългата поредица ужасяващи неща.

Беше го чул и надушил от петнайсет километра. Шумът идваше от гора стари секвои, издигащи се на височина сто и двайсет метра по някогашната граница между Калифорния и Орегон.

Когато приближи, шумът стана невероятен.

Като стотици хиляди непрекъсващи крясъци.

Това бе най-големият риск, който бе поемал през четирите си години извън оградата, но любопитството не му позволи да се върне.

Дори дни по-късно слухът му не беше наред. Звукът бе десет пъти по-силен, отколкото на най-шумния рокконцерт. Сякаш хиляда реактивни самолета излитаха едновременно. Беше пълзял към него, покрит с импровизиран камуфлаж, който го сливаше с гората.

На около осемстотин метра от източника страхът надделя над любопитството и той не успя да направи нито крачка напред.

Зърваше го от време на време между гигантските дървета — размерите на десет футболни стадиона; някои от кулите му се издигаха на десетки и стотици метри над секвоите. Беше се взирал през оптичния мерник, мъчейки се да осъзнае онова, което виждаха очите му — постройка от милиони тонове кал, дървета и камъни, слепени в едно с нещо като смола. От мястото, на което се намираше, приличаше на огромен черен кошер — десетки хиляди отделни клетки, гъмжащи от аберации и техните гниещи жертви.

От вонята очите му се насълзяваха.

Шумът беше такъв, сякаш някой дереше живи сто хиляди души едновременно.

Гледката беше абсолютно извънземна и докато се отдалечаваше пълзешком, осъзнаването го блъсна като чук между очите.

Това чудовище беше град.

Абитата изграждаха цивилизация.

Планетата бе тяхна.

 

 

Събуди се.

Отново беше светло — мека, неуверена синя светлина на поляната.

Всичко беше покрито със скреж и крачолите на панталона му бяха замръзнали до коляното.

Абитата ги нямаше.

Тобаяс трепереше неудържимо.

Трябваше да стане, да се раздвижи, да се изпикае, да накладе огън, но не му пукаше.

Нямаше представа преди колко време роякът е продължил по пътя си.

 

 

Слънцето се издигна над скалата и озари поляната.

Скрежът по тревата се стопи.

Беше буден от три или четири часа и през това време бе чул само шумоленето на листата в гората наоколо.

Надигна се.

Треската от вчерашния спринт изгаряше всичките му мускули — бяха се опънали като струни на китара. Огледа се. Крайниците му започнаха да горят, когато кръвта в тях се раздвижи.

Изправи се с мъка. И изведнъж го озари.

Още дишаше.

Още стоеше.

Незнайно защо — жив.

Над него алените листа на храстите сияеха, осветени от слънцето.

Загледа се през тях към небето, по-синьо от всяко небе, което бе виждал в предишния си живот.