Блейк Крауч
Уейуърд (21)

21.

Планинският комплекс

Уейуърд Пайнс, Айдахо

Новогодишна вечер, 2013

Пилчър затвори вратата на кабинета си.

Замаян.

Буквално треперещ от прилива на енергия.

Мина покрай макета на бъдещия Уейуърд Пайнс и отвори дрешника, където го очакваше окачен безупречен смокинг.

— Дейвид?

Той се обърна, усмихна се.

— Скъпа, не забелязах, че си тук.

Жена му седеше на едно от канапетата, обърнати към стената от екрани.

Той тръгна към нея, като разкопчаваше ризата си в движение.

— Мислех си, че вече си се облякла.

— Поседи с мен, Дейвид.

Пилчър седна до нея на плюшената тапицерия. Тя постави ръка на коляното му и каза:

— Голяма нощ.

— Възможно ли е да бъде по-голяма?

— Наистина се радвам за теб. Ти успя.

— Ние успяхме. Без теб…

— Чуй ме.

— Какво има?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Реших да остана.

— Да останеш?

— Искам да видя края на моята история в настоящето. В този свят.

— Какви ги говориш?

— Моля те, не ми повишавай тон.

— Не ти повишавам тон, просто… Защо избра да ми го кажеш точно тази вечер? Откога си го решила?

— От доста време. Не исках да те разочаровам. Толкова пъти едва не го казах.

— Страхуваш ли се? Това ли е? Виж, напълно нормално е.

— Не е това.

Пилчър се облегна на възглавницата и се загледа в празните екрани.

— Целият ни съвместен живот беше насочен към тази нощ. Всичко беше насочено към тази нощ. И сега ти се отказваш?

— Съжалявам.

— Това означава, че се отказваш от дъщеря си.

— Не, не означава.

Той впери поглед в нея.

— Как така не означава? Обясни ми.

— Алиса е на десет. Ще влезе в средното училище. Не искам първият й танц да бъде в онова градче, което дори не е построено, след две хиляди години. Първата й целувка. Университетът. Обикалянето на света. Какво става с тези моменти?

— Ще ги изживее тогава. Е, поне някои от тях.

— Тя вече пожертва толкова много, откакто се преместихме тук. Животът й, моят живот е тук и сега, а ти не знаеш какво ни очаква в бъдещето. Не знаеш какъв ще бъде този свят, когато се събудиш.

— Елизабет, познаваш ме от двайсет и пет години. Нима някога съм направил или казал нещо, което да те накара да си помислиш, че бих позволил дъщеря ми да ми бъде отнета?

— Дейвид…

— Моля те, отговори ми.

— Не е честно спрямо нея.

— Не е честно ли? Тя получава възможност, която не е получавал никой човек. Да види бъдещето.

— Искам Алиса да има нормален живот, Дейвид.

— Къде е тя?

— Какво?

— В момента. Къде е дъщеря ми?

— В стаята си, събира си нещата. Ще останем на партито.

— Моля те. — Отчаянието в гласа му го изненада. — Как очакваш от мен да се разделя с дъщеря си…

— О, я се раз карай. — Сдържаната ярост проблесна в очите й. — Тя почти не те познава.

— Елизабет…

— Аз почти не те познавам. Нека не се преструваме, че това не е твоята мания. Твоята първа любов. А не аз. Нито Алиса.

— Това не е вярно.

— Проектът те погълна. През последните пет години те гледах как се променяш в нещо страшно неприятно. Прекрачи много граници и се питам дали изобщо осъзнаваш в какво си се превърнал.

— Направих онова, което трябваше да се направи, за да се стигне до тази нощ. Не дължа извинения никому. Още от самото начало казах, че нищо няма да ме спре.

— Е, надявам се в крайна сметка да си заслужава.

— Моля те, не го прави. Това трябва да е най-голямата нощ в живота ми. В нашия живот. Искам да си до мен от другата страна, когато всички се събудим.

— Не мога да го направя. Съжалявам.

Пилчър пое дълбоко дъх, издиша бавно и каза:

— Сигурно ти е било трудно.

— Нямаш представа.

— Ще останеш ли поне за партито?

— Разбира се.

Пилчър се наведе и я целуна по бузата.

Не можеше да си спомни кога го беше правил за последно. После каза:

— Трябва да поговоря с Алиса.

— Ще се сбогуваме след партито.

Тя стана.

Сива рокля „Шанел“.

Вълниста сребриста коса.

Той я гледаше как върви изящно към дъбовата врата.

Когато тя излезе, Пилчър отиде при бюрото си.

Вдигна телефона.

Набра.

Арнолд Поуп отговори на първото позвъняване.

 

 

Щеше да е най-доброто шампанско, което е вкусвал, ако можеше да го оцени, но нервите на Хаслър бяха опънати.

Това място изглеждаше нереално.

Говореше се, че за строежа, прокопаването на тунелите, взривовете и извозването са били необходими трийсет и две години. Цената надвишаваше петдесет милиарда. Цял флот от „Боинг 747“ можеше да се побере в огромния склад, но Хаслър имаше чувството, че истинските пари са отишли в помещението, в което се намираше в момента.

То беше с размерите на супермаркет.

Стотици съскащи и писукащи капсули с размерите на машини за безалкохолни напитки бяха подредени в редици, които се губеха в далечината. Някои изпускаха бяла пара, която се стелеше на три метра над пода. Все едно вървеше през студена синя мъгла. Таванът не се виждаше. Студеният въздух бе свеж и йонизиран.

— Искаш ли да я видиш, Адам?

Гласът го стресна.

Хаслър се обърна и се озова лице в лице с Пилчър.

Изглеждаше елегантен в смокинга и с чашата шампанско в ръка.

— Да — каза Хаслър.

— Насам.

Пилчър го поведе по дългата редица към дъното на помещението, после покрай още машини.

— Стигнахме — каза след малко.

Имаше клавиатура, измерващи уреди, показания и цифрова табела:

ТЕРЕЗА ЛАЙДЪН БЪРК

ДАТА НА СУСПЕНДИРАНЕ: 19.12.13

СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН

Предната част на машината беше стъкло с дебелина пет сантиметра.

През него Хаслър видя черен пясък и част от кожа — бузата на Тереза.

Неволно докосна стъклото.

— Всеки момент започваме — каза Пилчър.

— Сънува ли? — попита Хаслър.

— Никой от опитите ни, а те бяха много, не подсказва за някаква психична дейност при суспендиране. Няма никаква мозъчна активност. Най-дългият експеримент с хора продължи деветнайсет месеца. Нито един от доброволците не съобщи за усещане за изминало време, докато са били в състояние на суспендиране.

— Значи все едно е изключена? Като електрическа крушка?

— Нещо такова. Успя ли да прочетеш меморандума в стаята си? Всички получиха копие.

— Не, тъкмо минах през медицинския преглед и дойдох право тук.

— Е, в такъв случай те очакват някои изненади.

— Целият ти екип ли ще бъде подложен на суспендиране довечера?

— Малка група беше избрана да остане през следващите двайсет години. Ще продължат да събират провизии. Да се погрижат да имаме най-новите технологии. Да се погрижат за някои недовършени неща.

— Но ти ще се подложиш.

— Разбира се. — Пилчър се разсмя. — Не ставам по-млад. Предпочитам да изживея оставащото ми време в бъдещия свят. А сега да се връщаме.

Хаслър го последва към изхода от залата.

Хората на Пилчър ги очакваха — всички в официално облекло.

Мъжете със смокинги, жените с къси черни рокли.

Пилчър се качи на някаква щайга и погледна събралото се множество.

Усмихна се.

На светлината на огромния светлинен глобус, окачен на тавана, на Хаслър му се стори, че очите на Пилчър са станали като стъклени от силните емоции.

— Тази нощ стигнахме до края на едно пътуване, продължило трийсет и две години — каза Пилчър. — Но като всеки край, той е и ново начало. Сбогуваме се със света, какъвто го познаваме, за да погледнем напред към онзи, който ще дойде. Към света, който ни очаква след две хиляди години. Развълнуван съм. Знам, че вие също сте развълнувани. И може би сте уплашени, но това е добре. Страхът означава, че сте живи. Че измествате границите. Няма приключение без страх, а бог ми е свидетел, че всички сме на прага на едно невероятно приключение. — Вдигна чашата си. — Искам да вдигна тост. За всички вас, които вървяхте с мен и ще направите този последен скок на вярата. Обещавам ви, парашутите ще се отворят. — През тълпата премина нервен смях. — Благодаря ви. Благодаря за вярата ви. За труда. За приятелството. Наздраве за вас.

Пилчър отпи.

Всички пиха.

Дланите на Хаслър бяха започнали да се потят.

Пилчър си погледна часовника.

— Единайсет. Време е, приятели.

Пилчър подаде чашата си на Пам. Развърза папийонката си и я захвърли. Свали сакото и го пусна да падне. Хората започнаха да ръкопляскат. Пилчър свали тирантите си и разкопча плисираната си риза.

Другите също започнаха да се събличат.

Арнолд Поуп.

Пам.

Всички мъже и жени около Хаслър.

Залата притихна.

Чуваше се единствено шепотът на дрехите, които се свличаха на пода.

„Какво става, по дяволите?“ — мислеше си Хаслър.

Ако не се присъединеше, скоро щеше да бъде единственият облечен и това по някакъв начин му изглеждаше по-лошо, отколкото да се съблече пред напълно непознати.

Свали папийонката си и последва примера на останалите.

Две минути по-късно сто и двайсет души стояха голи в залата.

— Извинявам се за студа — каза Пилчър от пиедестала си. — Нищо не може да се направи. И се боя, че там, където отиваме, е още по-студено.

Слезе от щайгата и тръгна бос към стъклената врата, водеща към залата за суспендиране.

Трийсет секунди след като влезе, Хаслър трепереше неудържимо — отчасти от страх, отчасти от студа.

Между машините се образуваха опашки, хора в бели престилки ги насочваха.

Хаслър отиде при един от тях.

— Не знам къде да отида.

— Не четохте ли меморандума?

— Не, съжалявам, аз току-що…

— Всичко е наред. Как се казвате?

— Хаслър. Адам Хаслър.

— Елате с мен.

Лабораторният техник го отведе до четвъртата редица и посочи пътеката между машините.

— Би трябвало да сте по средата, отляво. Оглеждайте се за името си.

Хаслър тръгна след три голи жени. Парата тук изглеждаше по-гъста, дъхът му излизаше на облаче, а металната решетка над камъка беше като лед по стъпалата му.

Мина покрай мъж, който влизаше в една машина.

Сега страхът го облада наистина.

Докато погледът му минаваше по табелите, осъзна, че никога не си е представял този момент. Така и не се беше подготвил за него. Разбира се, знаеше, че той предстои. Знаеше, че доброволно се подлага на това. Но подсъзнателно си го беше представял като подлагане на пълна анестезия. Че на лицето му слагат маска в топла операционна. Че светлините помръкват и изпада в предизвикано от упойката блаженство. А не че ходи гол заедно с още сто души.

Ето го.

Неговото име.

Неговата — „Мътните да ме вземат!“ — машина.

АДАМ Т. ХАСЛЪР

ДАТА НА СУСПЕНДИРАНЕ: 31.12.13

СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН

Загледа се в клавиатурата.

Цял куп неразбираеми символи.

Погледна напред и назад по редицата си, но другите вече бяха влезли в машините си.

Друг лабораторен техник вървеше към него.

— Хей, можете ли да ми помогнете? — каза Хаслър.

— Не четохте ли меморандума?

— Не.

— В него е обяснено всичко.

— Не можете ли просто да ми помогнете?

Техникът въведе нещо на клавиатурата и продължи нататък.

Чу се пневматично съскане като пуснат газ под налягане и предният панел на машината се открехна няколко сантиметра.

Хаслър отвори вратата.

Машината представляваше тясна метална капсула. Вътре имаше малка седалка от черен материал с облегалки за ръцете и очертания на стъпала на пода.

„Направо си побъркан, ако влезеш в това нещо“ — прошепна гласец в главата му.

Въпреки това той го направи: влезе вътре и настани задника си на ледената седалка.

От стените изхвърчаха ремъци и се стегнаха около глезените и китките му.

Сърцето му заби бясно, докато вратата се затваряше, и той едва сега забеляза пластмасовата тръба на стената, завършваща с ужасяващо дебела игла.

Помисли си за лицето на Тереза, останало без капка кръв. Мамка му!

Над главата му се разнесе съскане. Не можеше да види газа, но внезапно надуши нещо като рози, люляк и лавандула.

Женски механичен глас каза:

— Моля, дишайте дълбоко. Насладете се на цветята, докато можете.

От другата страна на петсантиметровото стъкло се появи Пилчър.

— Всичко ще е наред — обеща механичният глас.

Пилчър беше без риза, усмихваше се гордо, вдигаше палци.

Хаслър вече не усещаше студ.

Не се страхуваше.

Зазвуча „Плетач на сънища“ на Гари Райт и той затвори очи. Искаше да се моли, да фиксира мислите си върху нещо красиво като бъдещето, новия свят и жената, с която щеше да го сподели.

Но подобно на всеки важен, определящ момент в живота му, всичко профуча твърде бързо.

 

 

Пам го чакаше в залата.

Беше облякла халат и държеше друг за Пилчър, преметнат през ръката й.

— Дъщеря ми? — попита той, докато пъхаше ръце в ръкавите.

— Готова е.

Той се огледа.

— Толкова е тихо. Понякога си мисля как ли ще изглежда това място, когато всички заспим.

— Дейвид!

Елизабет вървеше към тях през каменната зала.

— Търсих къде ли не. Къде е тя?

— Пратих Алиса в кабинета си, преди да започне събличането.

— Здравейте, госпожо Пилчър — каза Пам. — Изглеждате прекрасно тази вечер.

— Благодаря.

— Със съжаление научих, че няма да дойдете с нас.

Елизабет впери поглед в съпруга си.

— Ти кога влизаш?

— Скоро.

Не искам да оставам тук. Ще уредиш ли някой да ни откара с Алиса до Бойси?

— Разбира се. Както желаеш. Можеш да вземеш самолета.

— Е, мисля, че май е време да…

— Да. Защо не отидеш в кабинета ми, след малко ще дойда. Искам само да се погрижа за още едно нещо.

Пилчър загледа как жена му върви към входа на първо ниво.

Избърса очи.

— Не би трябвало да роня сълзи тази нощ. Поне не такива.

 

 

Елизабет излезе от асансьора.

Апартаментът им беше притихнал. Не го харесваше. Не й харесваше нищо от живота в тази планина. Цялата клаустрофобия. Чувството за изолация, с което така и не бе свикнала. Душата й сякаш се свиваше от смазващата тежест на живота с този човек, устремен единствено към целта си. Но тази нощ най-сетне тя и дъщеря й щяха да са свободни.

Двукрилата врата на кабинета на Дейвид беше отворена.

Тя влезе.

— Алиса? Скъпа?

Никой не отговори.

Тя тръгна към мониторите. Беше късно. Дъщеря й сигурно беше заспала на някое от канапетата.

Стигна до тях.

Не.

Бяха празни.

Бавно огледа помещението.

Може би Алиса се беше качила горе? Сигурно се бяха разминали, макар че изглеждаше малко вероятно.

Нещо върху бюрото на Дейвид привлече вниманието й.

Винаги го държеше безупречно чисто. Без никакви дреболии. Без абсолютно нищо.

А сега в средата му лежеше бял лист.

И нищо друго.

Тя отиде при бюрото и придърпа листа по полирания махагон, за да го прочете.

Скъпа Елизабет. Алиса идва с мен. Можеш да видиш сама края на историята си. Каквото е останало от нея.

Дейвид.

Внезапно я споходи силно усещане за нечие присъствие.

Тя се обърна.

Арнолд Поуп стоеше на една ръка разстояние от нея. Беше се обръснал за празника. Висок, широкоплещест. С къса руса коса, почти красив. Очите му обаче убиваха всичко. Нещо в тях беше прекалено жестоко и безстрастно, когато те поглеждаха. Долавяше шампанското в дъха му.

— Не — каза тя.

— Съжалявам, Елизабет.

— Моля те.

— Харесвам те. Винаги съм те харесвал. Ще го направя колкото се може по-бързо. Но трябва да ми съдействаш.

Тя погледна ръцете му, очакваше да види нож или жица.

Но ръцете му бяха празни.

Краката й омекнаха. Призля й.

— Може ли само момент, моля? Моля?

Погледна го в очите.

Бяха студени, напрегнати и тъжни.

Приготвяха се за нещо.

И половин секунда преди той да пристъпи към нея тя разбра, че няма да получи своя момент.