Блейк Крауч
Уейуърд (11)

11.

Итън седеше на маса до прозореца в „Димящото зърно“, отпиваше от капучиното си и гледаше магазина за играчки от другата страна на улицата. Наричаше се „Дървени съкровища“ и към него имаше работилница, в която един мъж, Харолд Болинджър прекарваше работните дни в правене на играчки. Съпругата му Кейт Болинджър, бивша Кейт Хюсън, някогашна партньорка на Итън в Сикрет Сървис, работеше в магазина.

Итън беше разговарял с нея само веднъж след пристигането си в Уейуърд Пайнс, по време на ужасната си интеграция. Но след като стана шериф, двамата не бяха разменили нито дума и до този момент беше успявал да я избягва напълно.

Сега я наблюдаваше през стъклото.

Тя седеше до касовия апарат в празния магазин за играчки, погълната от книга. Беше късен следобед и падащите под ъгъл лъчи проникваха през витрината и осветяваха преждевременно побеляващата й коса, правейки я почти ослепителна.

Като купест облак, осветен отзад от слънцето. Беше чел досието й. Няколко пъти.

Кейт живееше в Уейуърд Пайнс от почти девет години. Когато Итън дойде да я търси, тя беше на трийсет и шест. За три седмици бе станала на четирийсет и пет. В предишния им живот той бе с една година по-възрастен от нея. А сега тя бе с осем години по-голяма от него.

Досието й описваше брутална интеграция.

Борила се, опитвала се да бяга, играла си с търпението на Пилчър дотам, че едва не й устроил празненство.

А после просто се предала.

Установила се в определената й къща.

Започнала да върши определената й работа.

И две години по-късно, когато тогавашният шериф на Пилчър й казал, се омъжила за Харолд Болинджър и се преместила да живее при него без абсолютно никакви възражения.

В продължение на пет години двамата били примерни граждани.

Първият доклад бил задействан от думи, засечени от микрофона над леглото им.

Прошепната фраза, едва достигаща обхвата на устройството.

Гласът на Кейт: „Енглър и Голдън участват“.

После нищо в продължение на месец, докато една нощ микрочипът на Кейт се озовал в гробището — в два и половина след полунощ.

Шериф Поуп я проследил. Намерил я да се шляе сама. Разпитал я, но тя се направила на тъпа. Извинила се. Излъгала, че се скарали с Харолд и имала нужда от глътка чист въздух.

И един последен инцидент два дни по-късно — Харолд и Кейт изчезнали за един час в килера към спалнята им, който случайно се оказал едно от малкото слепи места в къщата.

Данните били отбелязани, бил генериран доклад, но не открили нищо.

В продължение на година и половина нямало нови доклади, докато Тед от отдела за наблюдение не изпратил меморандум до Пилчър и Пам.

Итън го прочете, докато отпиваше от капучиното си.

Ден #5129

От: Тед Ъпшоу

До: Дейвид Пилчър

Относно: Жители 308 и 294, Кейт и Харолд Болинджър

През последните няколко месеца имам растящи подозрения и сега се чувствам длъжен да ги споделя с вас. След полунощ, веднъж на всеки две седмици, камерите в единайсет известни ни домакинства (Болинджър. Енглър, Кирби, Тюриел, Смит, Голдън. О’Брайън. Найсуондър, Грийн, Бранденбург и Шоу) престават да предават картина за продължителен период, приблизително между четири и седем часа. Типичните нощни картини представляват два часа мятане и въртене. Единственото, което може да причини такава продължителна липса на картина, е пълната неподвижност на микрочипа. Иначе казано, няма движение, което да активира камерите. Но това е невъзможно.

За да се изключи една камера за часове нощем, хората трябва да спят напълно неподвижни. Или да са мъртви. Камерите са много чувствителни и са програмирани да се събуждат и при най-малкото движение, дори при повдигането и спускането на гръдния кош при дълбок сън.

Камерите не са извадени от строя. Ако случаят беше засвидетелстван само в едно домакинство, щях да го отпиша като аномалия. Но броят на случаите, повтарянето им и фактът, че се случват едновременно на много места, ме карат да заключа, че зад гърба ни става нещо по-голямо, тайно и координирано.

Смятам, че гореспоменатите жители, а може би и други, не само са открили микрочиповете си, но и са намерили начин да ги махат по всяко време пред камерите. Естествено, без микрочиповете жителите могат да се движат невидими из домовете си, през града и дори отвъд оградата.

Вероятността растящ контингент жители да се срещат тайно е много обезпокоителна и изисква незабавни действия.

Итън допи капучиното си и излезе на улицата.

Когато влезе в магазина за играчки, над вратата зазвъняха звънчета.

Беше дишал дълбоко, докато пресичаше Главната, но сърцето му продължаваше да тупти като полудяло.

Кейт вдигна очи от книгата — опърпано евтино издание на Лий Чайлд, последния роман от поредицата за Джак Ричър.

Бялата коса я правеше да изглежда по-възрастна отдалеч. Отблизо си оставаше младолика. С няколко бръчки, но все така привлекателна. Сравнително неотдавна — поне от неговата гледна точка — той бе влюбен в тази жена.

Връзката им трая три месеца, които бяха най-интензивните, безразсъдни, ужасяващи, щастливи и изпълнени със съдържание в живота му. Представяше си, че би се чувствал по същия начин и ако беше непрекъснато под въздействието на хероин, без да се страхува, че всяка доза може да доведе до смъртта му.

Тогава бяха партньори и една седмица пътуваха заедно в северната част на Калифорния.

Всяка нощ вземаха две стаи. Всяка от петте нощи той оставаше при нея. Почти не спаха през седмицата. Не можеха да изкарат и миг, без да се докосват. Не можеха да спрат да говорят, когато не се любеха, а дневните часове, когато трябваше да се преструват на професионалисти, правеха всичко още по-прекрасно мъчително. Никога не се бе чувствал така напълно естествено с някого. Дори с Тереза. Безусловно приемане. Не само на тялото и ума му, но и на нещо повече, на същността му. Итън никога не се беше свързвал с никого на такова ниво. Най-щедрата благословия и най-съсипващото проклятие бяха обединени в една и съща жена и въпреки болезнената вина и осъзнаването как връзката може да съсипе съпругата му, която все още обичаше, идеята да обърне гръб на Кейт му се струваше като предателство спрямо душата му.

Затова тя го беше направила вместо него.

В една студена дъждовна нощ в Капитол Хил.

В сепаре на чаша белгийска бира в шумен тъмен бар на име „Залитащият монах“.

Беше готов да напусне Тереза. Да зареже всичко. Беше поканил Кейт там, за да й го каже, а вместо това тя се бе пресегнала през дървената маса, излъскана от десетки хиляди бирени чаши, и бе съкрушила сърцето му.

Кейт не беше омъжена, нямаше деца.

Беше готова да скочи в пропастта с него, когато той имаше толкова много неща, които да го държат на ръба.

Две седмици по-късно тя вече беше в Бойси, след като бе подала молба за прехвърляне.

Година по-късно беше изчезнала в Айдахо в някакво градче насред нищото, наречено Уейуърд Пайнс, а Итън бе изпратен да я търси.

Осемнайсет столетия по-късно, след като почти всичко, което бяха познавали, се бе превърнало в прах или се беше разпаднало, двамата стояха и се гледаха в един магазин за играчки в последния град на планетата.

За момент взирането в лицето й така отблизо замъгли съзнанието на Итън.

Кейт заговори първа.

— Чудех се дали ще се отбиеш някога.

— И аз самият се чудех.

— Поздравления.

— За?

Тя посегна през тезгяха и потупа блестящата му месингова значка.

— За повишението. Радвам се да видя, че шоуто се води от познато лице. Как свикваш с новата работа?

Добра беше. От кратката размяна на реплики беше очевидно, че Кейт е овладяла майсторски повърхностното говорене на Уейуърд Пайнс, при това без никакви усилия.

— Справям се — каза той.

— Несъмнено се радваш, че имаш нещо постоянно и предизвикателно. — Кейт се усмихна и Итън нямаше как да не чуе подтекста. Запита се дали всички го чуват. Дали изобщо замлъква някога.

„За разлика от това да тичаш полугол през града, докато всички се опитваме да те убием“.

— Работата ми приляга добре — каза той.

— Страхотно. Наистина се радвам за теб. Е, на какво дължа удоволствието?

— Просто исках да намина и да кажа здрасти.

— Е, много мило от твоя страна. Как е синът ти?

— Бен е чудесно — отвърна Итън.

— Бързо расте.

— Така е.

Господи, чувстваше се толкова сковано, докато говореше с нея. Като лош диалог в роман или актьори, които си четат репликите.

От съседното помещение се чу чукане — Харолд майстореше нещо.

— Как е съпругът ти? — попита Итън.

Думата не му хареса — не и когато се отнасяше за мъжа, чукал Кейт през последните седем години. Или бракът им беше само привиден? Може би тя тайно го мразеше, но не го показваше пред хората? И никога не му е позволявала да я докосне?

— Великолепен е — каза тя и искреността на усмивката й противоречеше на всичко, което си беше помислил. Тя обичаше Харолд. Лицето й грейна, когато каза името му. В този момент и само за миг Итън успя да зърне истинската Кейт.

— Той ли е оттатък? — попита Итън.

— Да. Разчукал се е. Шегуваме се, че той е мускулът, а аз мозъкът на този бизнес.

Итън се изсмя насила.

— Не съм се срещат с него. Е, в действителност.

Мислеше си, че тя ще разбере намека му. Предложение да ги запознае.

Но тя каза само:

— Ще се срещнеш. Днес е малко зает покрай една поръчка за училището. Защо не вземеш нещо за Бен? Каквото си избереш. За сметка на фирмата.

— Не бих могъл.

— Настоявам.

— Много мило от твоя страна.

Итън отстъпи от касовия апарат. Магазинът не беше голям, но рафтовете му преливаха от пода до тавана с ръчно изработени играчки. Той взе една дървена кола. Колелата й се въртяха. Вратите, предният капак и багажникът се отваряха.

— Наистина е добра — каза той.

— Нещата на Харолд са изумителни.

Итън върна колата на рафта.

Кейт излезе иззад тезгяха. Беше с жълта рокля с тона на есенните листа на трепетлика. Фигурата й почти не се беше променила.

— Колко голям е Бен сега? — попита тя.

— На дванайсет.

— Хм. Трудна възраст, през която традиционните играчки започват да губят привлекателността си. — Тя отиде в дъното на магазина. Босите й крака стъпваха по паркета, който почти сияеше под лъчите на следобедното слънце, нахлуващо през витрината. — Но си мисля, че имам подходящото нещо.

Повдигна се на пръсти и посегна за една прашка на най-горния рафт.

Изработката бе проста, но изискана.

Резба върху изгладено дърво.

Дебел ластик, завързан за двата края на чатала, и кафяв кожен джоб в средата.

— Идеална е — каза Итън.

— За мен е удоволствие.

Докато вземаше прашката, другата му ръка посегна и докосна ръката на Кейт. Чукането в другото помещение бе спряло, но блъскането на сърцето на Итън бе оглушително в тишината на магазина.

Той я погледна в очите, които изглеждаха по-сини, отколкото ги помнеше, и погали пръстите на лявата й ръка.

Като се мъчеше да не обръща внимание на електричеството, което прескочи през тях, докато се докосваха.

Тя не се отдръпна.

Погледът й се стрелна към ръцете им.

Тя взе листчето от него и го стисна в шепата си.

— Наистина се радвам да те видя отново — каза Итън.

И излезе от магазина.

 

 

Звънчето над вратата на „Недвижими имоти Уейуърд Пайнс“ звънна.

Тереза вдигна поглед към влизащия в офиса мъж. Никога досега не го беше виждала.

Незабавно позна, че е новодошъл, каквото и да означаваше това.

Изглеждаше блед като платно и много объркан.

Спря до бюрото и попита:

— Вие ли сте Тереза Бърк?

— Да.

— Казаха ми да говоря с вас за къща, но всъщност не знам какво…

— Да, разбира се, мога да ви помогна с това. Как се казвате?

— Ъ-ъ-ъ, Уейн. Уейн Джонсън.

Тереза протегна ръка и се здрависаха.

— Приятно ми е да се запознаем, Уейн. Заповядайте, седнете.

Извади папката с наличните къщи и я плъзна към него.

Той се поколеба.

За момент тя се зачуди дали няма да си излезе.

Но той отвори папката и започна да прелиства страниците.

Тереза мразеше това. Едно беше да помогне с преместването в нова къща на хора, които живеят от няколко години в Уейуърд Пайнс. Те знаеха как стоят нещата, как да играят представлението. А този нещастник беше дошъл току-що. Нямаше представа какво се случва с него. Защо е тук. Защо не може да се махне. Тереза се запита дали вече не са го заплашвали.

След около минута той се наведе напред.

— Харесахте ли си нещо? — попита Тереза.

— Какво става тук? — тихо прошепна той.

— Какво искате да кажете? — отвърна Тереза. — Просто преглеждаме недвижими имоти. Вижте, зная, че купуването на нова къща може да е смущаващо, но съм тук, за да ви помогна.

И го каза така, сякаш почти го вярваше.

Някакво движение на отсрещната страна на улицата привлече вниманието й. Итън излизаше от „Дървени съкровища“ с прашка в ръка.

 

 

Итън гледаше през прозореца над кухненската мивка как небето потъмнява. Лампите в къщите започваха да светват. Долината се изпълни със звуците на пианото на Хектор Гейтър.

Ветрецът през мрежата носеше напомнящ за зимата мраз. Итън го забелязваше все повече и повече — когато слънцето се скриеше зад планините, студът се настаняваше в долината почти моментално. С агресивност от самото начало, която той намираше за обезпокоителна. Беше чувал да говорят, че зимите тук са дълги и направо легендарни.

Ръцете му се забавиха под топлата вода.

Внезапно Тереза се озова до него.

Стовари чиния върху плота.

— Всичко наред ли е? — попита Итън.

Беше се държала странно на вечеря. Странно дори за Уейуърд Пайнс. Не бе казала нито дума. Не бе откъснала очи от чинията си.

Погледна го.

— Не забравяш ли нещо? — попита тя.

— Не.

Беше ядосана. Зелените й очи пламтяха.

— Нямаше ли нещо за Бен?

„Мамка му!“

Беше го видяла. Някак си го беше видяла в магазина за играчки. Но той не беше донесъл прашката у дома. Вместо това беше отишъл в участъка, бе попитал Белинда за новини и беше прибрал подаръка на Кейт в долното чекмедже на бюрото си.

С надеждата да избегне точно този разговор.

— Какво направи с нея? — попита тя. — Мисля, че синът ни ще се радва да си има прашка.

— Тереза…

— Господи, наистина ли ще опитваш да отричаш?

Той дръпна ръцете си от струята и ги избърса с кърпата, преметната през дръжката на фурната.

Усети в гърлото си ужасно метално изгаряне, което му напомни за нощта, когато разказа на Тереза за Кейт. Бившата му партньорка вече беше в Бойси, когато той седна с Тереза и изля всичко. Не можеше да живее с лъжата между тях. Прекалено много я уважаваше. Прекалено много я обичаше. Никога не беше преставал да обича съпругата си.

Тереза не разбра.

Това не го изненада.

Но и не го изхвърли.

Това вече го изненада.

Беше плакала и остана съсипана, но накрая пак го обичаше.

Все още.

Въпреки.

И се случи нещо странно — реакцията й го накара да я заобича още повече. Показа му я в светлина, в която никога не я беше виждал. Или по-скоро беше пропуснал.

Тереза пристъпи към него.

— Видях те там — каза тя. — В магазина й. Видях те.

— Бях там — рече Итън. — Тя ми даде прашката за Бен и не я донесох у дома…

— Защото искаше да я скриеш от мен.

— Защо й е да ми дава нещо, което очевидно е от нея, ако правехме нещо зад гърба ти?

— Но ти все пак я скри от мен.

— Да.

Тереза затвори очи и за момент Итън си помисли, че ще го разпердушини.

Тя отвори очи.

— Тогава защо отиде при нея?

Итън се облегна на печката.

— По работа, Тереза. Само това мога да ти кажа.

— Работа?

— Иначе никога не бих отишъл при нея.

— И очакваш просто да приема думата ти?

— Обичам те и ми се иска никога да не я бях срещал. Нямаш представа.

— Какво се очаква да направя?

Тереза пусна чешмата и си сипа чаша вода.

Изпи я.

Остави чашата.

Загледа се през мрежата на прозореца.

— Виж, получил си нещо от нея, което не си могъл да получиш от мен. Някакво изживяване отвъд нашето. Не те мразя заради това. Никога не съм те мразила. — Тя се обърна към него. От сапунената вода в мивката се вдигаше пара. Гейтър свиреше концерт за пиано на Моцарт. — Но това не означава, че не си ми причинил болка.

— Зная.

— Чудя се дали тя те кара да се чувстваш така, както ти мен. Не се опитвай да отговаряш. Значи по работа, а?

— Да.

— Предполагам, това означава…

— Не мога да говоря за това.

Тя кимна.

— Ще взема вана.

— Приключих с нея, Тереза. Напълно.

Остана да гледа как жена му излиза от кухнята, чу как паркетът скърца под краката й, докато вървеше по коридора към банята.

Затвори се врата.

След малко чу приглушеното плискане на вода във ваната.

 

 

Итън се вмъкна под завивките.

Легна настрани, опрял глава на ръката си, и загледа спящата си жена.

Топлината на тялото й загряваше пространството между чаршафа и завивката.

Беше оставила прозореца притворен и въздухът бе достатъчно студен, за да го накара да се замисли дали да не извади още едно одеяло от дъбовата ракла до леглото.

Мислеше, че може да задреме за около половин час, и се опита да затвори очи, но просто не се получаваше.

Умът му рядко преставаше да работи.

Кейт несъмнено бе прочела бележката му.

Но как я беше приела?

Преди седем часа, докато седеше в кафенето, той най-сетне беше решил как да действа.

Беше откъснал парченце от последния брой на „Уейуърд Лайт“ и бе написал на него:

Те знаят за теб. Наблюдават ви. Изпратиха ме да ви проверя. Мавзолеят. 2:00. Тази нощ.