Блейк Крауч
Уейуърд (15)

15.

Когато Итън се събуди, Тереза и Бен вече бяха отишли на работа и училище.

Почти не беше спал.

Отиде гол по ледения паркет до прозореца и остърга скрежа по вътрешната страна на стъклото.

Светлината вън беше слаба, което означаваше, че слънцето още не се е показало над планините на изток.

Тереза го бе предупредила, че в разгара на зимата има едномесечен период — четирите седмици преди и след зимното слънцестоене, — когато слънцето така и не се показва над скалите около Уейуърд Пайнс.

Пропусна закуската.

Взе си едно кафе от „Димящото зърно“.

Тръгна на юг извън града.

Беше се събудил с надигащо се съжаление, сякаш след препиване — когато всичко от предишната нощ ти се струва като в мъгла и си изпълнен с гадното чувство, че здравата си оплескал нещата.

Защото той ги беше оплескал.

Беше разказал на Тереза.

Това бе почти немислимо.

Честно казано, вече беше объркан след срещата с Кейт и жена му беше използвала значителната си сила, за да изкопчи точно онова, което искаше. Той още не знаеше колко трагична е грешката му. В най-лошия случай Тереза можеше да се изпусне, да се разприказва пред други и да всее смут в града. Пилчър щеше да обяви празненство. Итън щеше да изгуби жена си. Бен майка си. Дори само мисълта за това беше в състояние да го убие.

От друга страна, не можеше да отрече, че се беше почувствал адски добре, че най-сетне бе казал на някого, при това на жена си. Жената, от която не би трябвало да има тайни. Ако тя успееше да си държи устата затворена, ако успееше да се справи с наученото — без изпускания, без моменти на слабост, без грешки, без моменти на откачане, — то поне щеше да има още едно човешко същество, с което да сподели смазващата тежест на знанието. Поне Тереза можеше най-сетне да разбере товара, който носеше на плещите си всеки ден.

Докато вървеше по средата на пътя, погледна билборда за „довиждане“ на Уейуърд Пайнс — четиричленно семейство, замръзнало усмихнато и с махащи ръце.

НАДЯВАМЕ СЕ, ЧЕ ГОСТУВАНЕТО В

УЕЙУЪРД ПАЙНС ВИ Е ХАРЕСАЛО!

НЕ НИ ЗАБРАВЯЙТЕ!

ОЧАКВАМЕ ВИ ОТНОВО ПРИ НАС!

Разбира се, това беше само встъпителната част на голямата шега на Пилчър.

Пътят просто завиваше осемстотин метра по-нагоре, за да нанесе истеричния си удар.

Същото съвършено, усмихващо се семейство, поздравяващо всички с:

ДОБРЕ ДОШЛИ В УЕЙУЪРД ПАЙНС,

КЪДЕТО РАЯТ Е ДОМ.

Итън по принцип оценяваше иронията, а до известна степен дори хумора. Но като се имаше предвид изминалата нощ и в каква каша се превръщаше животът му, точно сега му се искаше най-много да си беше взел пушката, за да надупчи със сачми тези противни щастливи лица.

Следващия път.

Идеята определено обещаваше да му подейства като терапия.

Допи кафето си, когато стигна гората, и изтръска последните капки.

Беше започнал да мачка чашката, когато видя нещо от вътрешната й страна.

Почеркът на Кейт.

Думите бяха изписани с тънък черен флумастер.

03:00 на ъгъла на Главната и Осма.

Застани пред входа на операта.

Без чип, или не си прави труда да идваш.

Вратата на тунела вече бе вдигната и Пам го чакаше седнала на предната броня на джипа по черни найлонови шорти и късо горнище. Кафявата й коса беше вързана на опашка, но още бе тъмна от пот, несъмнено от изтощителна тренировка.

— Приличаш на модел от долнопробно списание за коли — каза Итън.

— Циците ми направо замръзнаха тук.

— Че ти си почти гола.

— Току-що свърших деветдесетте минути с колелото. Нямах представа, че ще закъснееш толкова.

— Имах дълга нощ.

— В гонене на старата тръпка ли?

Итън подмина думите й и седна на мястото до шофьора.

Пам запали двигателя, даде газ към гората и завъртя колата толкова рязко, че Итън щеше да излети, ако не се бе хванал в последния момент за напречната греда над главата му.

Тя настъпи педала до дупка и влетя в тунела. Докато замаскираната врата се спускаше зад тях, двамата се понесоха към сърцето на планината.

 

 

— Направи ми една услуга днес следобед — каза Пам, докато пътуваха в асансьора към етажа на Пилчър.

— Каква?

— Отбий се при Уейн Джонсън.

— Новодошлият ли?

— Да.

— Как се справя той?

— Твърде рано е да се каже. Събуди се едва вчера. Приготвила съм ти досието му, но видях доклад от наблюдение, според който тази сутрин е вървял по пътя до края на града.

— Стигнал ли е до оградата?

Не, не е излизал от пътя, но според доклада е стоял дълго на едно място, загледан в дърветата.

— Какво по-точно искаш да направя?

— Просто поговори с него. Погрижи се да разбере правилата. Какво се очаква от него. Какви могат да бъдат последствията.

— Искаш да го заплаша.

— Ако сметнеш, че е нужно. Не би било зле да го побутнеш към мисълта, че е мъртъв.

— Как?

Пам се ухили и го сръга с юмрук в ръката достатъчно силно, за да го заболи.

— Ох.

— Измисли, глупчо. Може пък да е забавно.

— Кое? Да кажа на човек, че е мъртъв ли?

Асансьорът спря, вратата се отвори, но когато Итън понечи да излезе от кабината, ръката на Пам му препречи пътя. Тя нямаше фигурата на жена културист от анимационен филм, но мускулите й определено впечатляваха.

Ако се наложи да кажеш на господин Джонсън, че е мъртъв, разваляш всичко — каза тя. — Трябва сам да стигне до това заключение.

— Това е жестоко.

— Не. Точно това ще спаси живота му. Защото ако наистина вярва, че някъде там още има свят, знаеш ли какво ще направи?

— Ще опита да избяга.

— И познай кой ще го подгони? Или да ти подскажа?

Дари го с налудничавата си усмивка и свали ръката си.

— След теб, шерифе.

Итън влезе в жилището на Пилчър, мина по коридора към кабинета му, отвори двукрилата дъбова врата и влезе.

Пилчър стоеше до прозореца зад бюрото си и се взираше през стъклото.

— Ела, Итън. Искам да ти покажа нещо. Побързай, че ще го изпуснеш.

Итън мина покрай стената с екраните и заобиколи бюрото.

Пилчър посочи през прозореца. Пам застана от другата му страна.

— Само гледай.

Долината на Уейуърд Пайнс тънеше в сянка.

— Започва се.

Слънцето се подаде над източната стена.

Ко̀сите му лъчи озариха с утринната си светлина центъра на града.

— Моят град — прошепна Пилчър. — Всеки ден гледам как първите лъчи на слънцето го докосват.

Даде знак на двамата да седнат и попита:

— Какво имаш за мен, Итън.

— Снощи се видях с Кейт.

— Добре. Каква беше играта ти?

— Пълна откровеност.

— Моля?

— Казах й всичко.

— Какво пропускам?

— Кейт не е идиотка.

— Казал си й, че я разследваме? — В гласа на Пилчър се долавяше раздразнение.

— Да не мислиш, че не би си го помислила моментално?

— Няма как да разберем, нали?

— Дейвид…

— Нали?

— Аз я познавам. Ти — не.

— Значи си й казал, че сме я взели на мушка, а тя е казала: „Чудесно, значи така стоят нещата“ — обади се Пам.

— Казах й, че е заподозряна и че мога да я защитя.

— Играл си със старите чувства, а?

— Нещо такова.

— Добре, може и да не е най-лошият подход. Какво научи?

— Твърди, че е видяла за последно Алиса на Главната улица в нощта на смъртта й. Разделили се. Алиса била все още жива.

— Друго?

— Няма представа какво има отвъд оградата. Не престана да ме пита.

— Тогава защо излиза посред нощ?

— Не зная. Не ми каза. Но имам възможност да разбера.

— Кога?

— Тази нощ. Само че трябва да съм без чип.

Пилчър погледна Пам, после пак Итън.

— Невъзможно.

— В бележката й е казано изрично. „Без чип, или не си прави труда да идваш“.

— Тогава просто й кажи, че си го извадил.

— Да не би да мислиш, че няма да проверят?

— Можем да направим разрез отзад на краката. Изобщо няма да открият разликата.

— Ами ако имат някакъв друг начин да разберат?

— Какъв?

— Проклет да съм, ако знам, но ако довечера в крака ми има микрочип, ще си остана у дома.

— Направих тази грешка с Алиса. Позволих й да остане на тъмно. Ако беше с чип, вече щяхме да знаем къде е ходила. Къде е била убита. Няма да повторя тази грешка.

— Мога да се оправям — каза Итън. — И двамата го знаете. От личен опит.

— Може пък да не сме загрижени толкова за твоята безопасност, колкото за лоялността ти — обади се Пам.

Итън се обърна в стола си.

Веднъж беше имал сблъсък с тази жена на подземния етаж на болницата. Беше дошла при него със спринцовка и той я беше блъснал и бе забил лицето й в една бетонна стена. Сега се наслади отново на спомена като на превъзходно ястие и му се прииска да го изживее отново.

— Тя повдига основателен въпрос, Итън — каза Пилчър.

— И що за въпрос е това? Нямате ми доверие ли?

— Справяш се чудесно, но все още си в началото. Имаш много за доказване.

— Искам да ми махнете чипа или няма да отида. Просто е.

Гласът на Пилчър стана по-твърд.

— Утре по зазоряване те искам в кабинета ми с пълен доклад. Ясно ли е?

— Да.

— А сега аз трябва да те заплашвам.

— След като знам какво ще се случи със семейството ми, ако реша да избягам или да направя някоя друга глупост, така ли? Не мога ли просто да си представя най-лошото и да приема, че ще прибегнеш до него? Онова, от което имам нужда, е разговор на четири очи с теб. — Итън погледна Пам. — Нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че нямам.

Когато вратата зад нея се затвори, Итън каза:

— Бих искал да получа по-добра представа що за човек е била дъщеря ти.

— Защо?

— Колкото по-добре я познавам, толкова повече шансове ще имам да разбера какво се е случило с нея.

— Мисля, че знаем какво се е случило с нея, Итън.

— Вчера бях в квартирата й. Навсякъде около вратата й имаше цветя и картички. Истинско изливане на чувства. Но се питам, имала ли е врагове в планината? Така де, все пак е била дъщерята на шефа.

Итън си мислеше, че Пилчър може да избухне от това нахлуване в личното му пространство и мъка.

Но вместо това той се облегна назад в стола си и заговори тъжно, почти унесено.

— Алиса беше последният човек, който би използвал положението си. Можеше да живее тук с мен в лукс, да прави каквото си поиска. Но тя настоя да остане в спартанската си стаичка и изпълняваше задачи като всеки друг. Нито веднъж не потърси специално отношение. А всички знаеха коя е. И я обичаха заради това още повече.

— Двамата погаждахте ли се?

— Да.

— Какво мислеше Алиса за всичко това?

— За кое?

— За града. За наблюдението. За всичко.

— В началото, след като всички се събудихме, си имаше своите идеалистични моменти.

— Тоест не е била съгласна с начина, по който управляваш Уейуърд Пайнс ли?

— Да. Но когато навърши двайсет, започна наистина да съзрява. Разбра основанията за камерите и празненствата. За оградата и тайните.

— Как се стигна дотам да стане шпионин?

— По нейна молба. Появи се необходимостта. Имаше много доброволци. Съперничеството беше голямо. Не исках тя да получи назначението. Беше само на двайсет и четири. Толкова умна. Имаше толкова много други неща, за които би могла да допринесе, без да се излага на опасност. Но тя беше непреклонна и преди няколко месеца ми каза: „Аз съм най-добрият кандидат за тази мисия, тате. Знаеш го. Аз го знам. Всички го знаят“.

— И си я пуснал.

— Както скоро ще разбереш със собствения си син, пускането е най-трудното, най-голямото нещо, което можем да направим за тях.

— Благодаря — каза Итън. — Вече мисля, че я познавам малко по-добре.

— Иска ми се наистина да бе имал възможността да я опознаеш. Тя беше невероятна.

На път към вратата Итън спря и се обърна към Пилчър.

— Мога ли да ти задам още един личен въпрос?

Пилчър се усмихна тъжно.

— Разбира се. Защо да спираш сега?

— Майката на Алиса. Къде е тя?

Сякаш нещо се прекърши в стареца. Внезапно той се състари още повече, сякаш подпорите, които го бяха държали, рухнаха.

Итън моментално съжали, че го е попитал.

Сякаш въздухът беше изсмукан от стаята.

— От всички, които бяха подложени на суспендиране, деветима така и не се събудиха. Елизабет беше една от тези девет. А сега изгубих и дъщеря си. Прегърни довечера семейството си, Итън. Силно ги прегърни.

 

 

Операционната беше на второ ниво и хирургът ги очакваше.

Беше закръглен прегърбен човек с тромави движения, сякаш костите му бяха атрофирали след годините живот в тази планина, без да излиза на слънце. Бялата му престилка се спускаше до обувките му. Вече си бе сложил хирургическа маска.

Когато Итън и Пам влязоха, докторът ги погледна от умивалника. От чешмата течеше гореща вода.

Той миеше яростно ръцете си.

Не се представи.

Каза само:

— Свалете си панталона и легнете на масата по корем.

Итън погледна Пам.

— Ще останеш за това ли?

— Наистина ли си мислиш, че бих пропуснала шанса да гледам как те режат?

Итън седна на един стол и започна да си събува обувките.

Всичко беше подготвено.

До операционната маса имаше поднос със синя хирургическа кърпа, върху която бяха подредени скалпел, пинцети, форцепс, игли, ножици, марля, йод и малко шишенце без етикет.

Итън си свали обувките, разкопча колана и смъкна панталона.

Усещаше студения под през чорапите си.

Хирургът завъртя кранчето на чешмата с лакът.

Итън се качи на масата и легна по корем.

На стената зад мониторите и стойките за системи имаше огледало. Итън загледа как докторът си слага хирургическите ръкавици и се приближава.

— Колко дълбоко е микрочипът? — попита Итън.

— Не ужасно много — отвърна докторът.

И отвори шишенцето с йод.

Изля малко върху марля.

Намаза крака на Итън.

— Прикрепяме ги към мускула. — Докторът заби спринцовката в най-малкото шишенце и добави: — Следват няколко убождания.

— Какво е това?

— Местна упойка.

След като задната част на крака му изтръпна, всичко мина бързо.

Итън не почувства нищо, но видя в огледалото как докторът вдига скалпела.

Усети лек натиск.

Не след дълго латексовите ръкавици на доктора се омазаха с кръв.

Минута по-късно той смени скалпела с пинцетите.

Двайсет секунди след това микрочипът изтрака в металния поднос до главата на Итън.

Приличаше на люспа слюда.

— Имам една молба — каза Итън, докато докторът пъхаше в раната парче марля.

— Каква?

— Зашийте ме криво-ляво.

— Умно — обади се Пам. — Ще си вдигнеш рейтинга пред Кейт, ако реши, че сам си го изрязал. Може да си помисли, че си кривнал от пътя.

— Точно това си мисля и аз.

Докторът вдигна иглата, в която бе вдянат черен конец.

Докато Итън и Пам вървяха по коридора към пещерата, болката от разреза започна да се обажда.

Той спря при вратата на килията на Маргарет, наведе се към прозореца и надникна вътре, като заслони очите си с длани от силната светлина.

— Какво правиш? — попита Пам.

— Искам да я видя.

— Не можеш.

Итън присви очи към мрака от другата страна на стъклото.

Не видя нищо.

— Работила ли си с нея? — попита той.

— Да.

— И какво мислиш?

— Трябва да бъде пратена в крематориума заедно с всички представители на вида й. Да вървим.

Итън я погледна.

— Значи не виждаш полза от изучаването на абитата? Все пак те са с няколкостотин милиона повече от нас.

— О, имаш предвид дали можем да съществуваме заедно ли? Да не намекваш за някаква глупост от сорта на „момчета, нека бъдем приятели“?

— Имам предвид оцеляване — каза Итън. — Ами ако не са безмозъчно агресивни? Ако притежават разум, може да установим контакт с тях.

— В Уейуърд Пайнс имаме всичко, от което се нуждаем.

— Не можем да живеем вечно в тази долина.

— Защо мислиш така?

— Защото не смятам положението в града за „живот“?

— А как би го нарекъл?

— Затвор.

Той се дръпна назад.

Лицето на Маргарет изпълни кръглия прозорец на сантиметри от неговото.

Очите й се взираха в Итън.

Бистри.

Абсолютно спокойни.

— Какво ли си мислиш? — каза той.

Черните й нокти започнаха да почукват по стъклото.