Блейк Крауч
Уейуърд (8)

8.

Тобаяс приключи с привързването на малката си палатка и се спусна от бора. Наведе се на отслабващата светлина над кръга от камъни и удари кремъка и стоманата. Напрежението му растеше. Беше рисковано. Винаги беше рисковано. Но бяха минали седмици, откакто не беше усещал топлината и сиянието на огън. Откакто беше сипал борови иглички в чайника с вряла вода и по гърлото му бе текло нещо топло. Беше разузнал подробно района. Никакви следи. Никакви изпражнения. Нищо, което да показва наличието на нещо друго, освен една кошута и два млади елена. Беше видял кичур груба бяла козина в тръните на една малина.

Изкара искра върху парчето плат. Жълтият пламък го облиза и продължи по топката сух мъх и борова клонка. Сухите ръждивочервени иглички се запалиха. Вдигна се струйка дим.

Сърцето му се изпълни с първобитна радост. Тобаяс направи пирамида от клечки над разгарящия се огън и приближи длани към топлината. Не се беше къпал, откакто за последен път прекоси реката. Това беше най-малко преди месец. Още си спомняше как видя отражението си върху гладката като огледало повърхност — брада до гърдите, покрита с мръсотия кожа. Приличаше на пещерен човек.

Добави в огъня един по-дебел клон и се облегна на дървото. Чувстваше се относително безопасно в малката борова горичка, но нямаше смисъл да предизвиква късмета си, който и без това бе предизвикван твърде много пъти до точката на пречупване.

Извади от дъното на раницата си еднолитровото титаново котле и го напълни до половината с вода от последната си бутилка.

Добави шепа остро ухаещи борови иглички, откъснати току-що от един клон.

Сякаш за първи път от векове се почувства почти човек, докато се излежаваше и чакаше чаят да заври.

Изпи чая и остави огъня да догори. Преди да угасне напълно, направи инвентаризация на раницата си.

Шест еднолитрови бутилки за вода, от които само една бе пълна наполовина.

Кремък и огниво.

Комплект за първа помощ, от който бе останала само една таблетка „Адвил“.

Торбичка със сушена пастърма от бизон.

Лула, кибрит и последните остатъци тютюн, които пазеше за последната си нощ — ако изобщо дойдеше — в пустошта.

Последната кутийка патрони „Уинчестър 30-30“.

Револвер „Смит и Уесън“ калибър 357, чиито муниции бяха свършили преди повече от година.

Чанта-колан.

Подвързан с кожа дневник, затворен в найлонова торбичка.

Извади пръчица пастърма и остърга плесента. Позволи си пет малки хапки, преди да я върне в пакета. Допи боровия чай и прибра всичко. Метна раницата на гръб, изкатери шестте метра до убежището си и завърза раницата за един клон.

Развърза връзките на туристическите си боти — подметките отдавна се бяха износили и конците и кожата започваха да се разпадат — и ги върза за дървото. Измъкна ръцете си от ръкавите на дългото си палто „Барбур“. От месеци се нуждаеше от основно намазване с восък, но засега продължаваше да го държи сух.

Напъха се в малката палатка и дръпна ципа.

Леле, как вонеше!

Умът му не преставаше да работи.

Шансът някой рояк да се натъкне на горичката беше сравнително малък. Малка група или единак — по-голям.

Лагеруването на дърво имаше както добра, така и лоша страна.

Добрата — намираше се извън прякото им полезрение. Безброй пъти бе чувал изпукването на клонка посред нощ и тихомълком се бе подавал, за да погледне от шест или девет метра височина към някое аби, прокрадващо се под него.

Лошата ако някое създание погледнеше нагоре, с него бе свършено.

Посегна надолу и докосна гладката, покрита с кожа дръжка на бойния си нож.

Това бе единственото истинско оръжие в арсенала му. Пушката можеше да му докара единствено беди в близък бой и вече я използваше само за да ловува своята храна.

Винаги спеше с ръка на ножа. Понякога се будеше през малките часове и откриваше, че го е стиснал като талисман. Странно, че такъв предназначен за насилие инструмент се бе превърнал за него в средство за утеха, също като спомена за гласа на майка му.

После се събуди.

Можеше да види небето през клоните.

Дъхът му излизаше на пара.

Цареше абсолютна тишина, ако не се броеше бавното туп-туп-туп на сърцето му преди зазоряване.

Проточи врат и погледна надолу към остатъците от лагерния огън.

От въглените се вдигаше бял пушек.

Тобаяс избърса росата от дългата цев на пушката и метна раницата на рамо. Отиде до края на горичката и клекна между две млади дръвчета.

Беше адски студено.

Първият скреж за сезона щеше да се появи след не повече от ден-два.

Извади компаса от джоба си. Гледаше на изток. Редуващи се поляни и горички постепенно се издигаха нагоре към планините в далечината. На осемдесет, може би сто километра оттук. Не знаеше със сигурност, но се надяваше, че навремето се бяха наричали Соутут.

Ако наистина бяха те, значи си беше почти у дома.

Вдигна пушката и погледна през оптичния мерник към терена пред себе си.

Нямаше вятър.

Тревите на откритите места бяха неподвижни.

На около три километра разстояние забеляза бизон — женска с теленце.

Следващата гора беше на пет-шест километра. Трябваше да прекара доста време на открито.

Метна пушката на рамо и излезе от защитата на дърветата.

След двеста метра погледна назад към смаляващата се борова горичка.

Огън, чай и най-близкото до спокоен здрав сън, на което можеше да се надява в дивата пустош.

Вървеше към слънцето и се чувстваше по-силен, отколкото се бе чувствал от дни.

С гъстата си черна брада, черната каубойска шапка и черното палто до глезените изглеждаше като скитащ пророк, пратен да обикаля света.

И в известен смисъл може би беше точно това.

Още не бе писал в дневника, но това бе ден 1287 от пътуването му.

Беше стигнал на запад до Тихия океан и на север до мястото, където някога се бе намирал големият пристанищен град Сиатъл.

Десетки пъти се бе разминавал на косъм със смъртта.

Беше убил четирийсет и четири абита. Трийсет и девет с револвера. Три с бойния нож. Две в ръкопашни схватки, които едва не беше изгубил.

И сега само трябваше да стигне до дома.

Не само заради очакващото го топло легло и обещанието за сън без непрекъснато дебнещи смъртни заплахи. Не само заради храната и мечтата за секс с жената, която обичаше.

А защото имаше да докладва новини.

Господи, какви новини имаше само!