Блейк Крауч
Уейуърд (7)

7.

Аудитория Кан, Северозападен университет

Чикаго, 2006 г.

Всички хиляда места в аудиторията бяха заети и светлините, осветяващи катедрата, го заслепяваха. Преди двайсет години говоренето в претъпкана аудитория щеше да предизвика приток на адреналин, който щеше да продължи дни наред, но той вече отдавна беше претръпнал. Освен събирането на така необходимите средства това турне с изнасяне на лекции изобщо не го приближаваше към завършването на работата му. Напоследък единственото, което желаеше, беше да е в лабораторията си. На света му оставаха само седем години и трябваше да извлече всичко от всяка секунда.

След като аплодисментите утихнаха, той се усмихна насила, вдигна очи от бележките си и опря ръце на катедрата.

Знаеше встъпителните думи наизуст. По дяволите, знаеше цялата лекция наизуст, тъй като тя бе десетата и последна от обиколката.

Започна.

— Суспендираното на жизнените процеси не е концепция на науката от двайсети век. Не сме го открили ние. Подобно на всички големи загадки на вселената, то принадлежи на природата. Вземете например семето на лотоса. То може да покълне след престой от хиляда и триста години. В кехлибар са открити спори на бактерии, останали чудесно запазени и жизнени след десетки милиони години. А неотдавна учените от университета в Уестчестър успешно съживиха бактерия, прекарала двеста и петдесет милиона години в солни кристали дълбоко под земята.

Замълча за миг.

— Квантовата физика като че ли намеква за възможността да се пътува във времето и макар да са интересни, това са теории, които са приложими единствено към субатомните частици. Истинското пътуване във времето не се нуждае от черни дупки и кондензатори на енергийни потоци.

През аудиторията премина вълна смях. Винаги ставаше така на това място.

Той се усмихна към лица, които не можеше да види.

Сякаш изобщо ги нямаше.

Сякаш нямаше нищо, освен енергията на тълпата, светлините и топлината от лампите.

— Истинското пътуване във времето вече е тук, било е тук от дълбока древност в природата и ние като учени следва да се вгледаме именно в нея.

Лекцията траеше четирийсет минути и през това време умът му бе другаде — в малкото градче Уейуърд Пайнс, Айдахо, което все повече и повече започваше да възприема като дом.

Заедно със събирача му Хавиер, който беше обещал да му осигури десет нови „наборници“ до края на годината.

С последната фаза от проучванията му и продажбата на резултатите на военните, която щеше да финансира напълно всичко, което предстоеше.

Когато завърши, започна да отговаря на въпроси. Хората се бяха наредили на опашка зад микрофона, поставен пред първия ред.

Четвърта бе една студентка по биология с дълга черна коса. Беше неизбежният въпрос, който задължително се задаваше на всяка лекция.

— Много ви благодаря за посещението, доктор Пилчър — каза тя. — За нас е истинска привилегия да гостувате в кампуса ни.

— Удоволствието е изцяло мое.

— Говорихте много за медицинското приложение на суспендирането на жизнените процеси — как може да се използва за поставяне на пациенти в стаза, докато не се намерят начини за лечението им. Но какво ще кажете за онова, за което намекнахте в началото на лекцията си?

— Пътуването във времето ли имате предвид? — каза Дейвид. — Забавната част?

— Именно.

— Ами, просто се опитвах да привлека вниманието ви.

Всички се разсмяха.

— Проработи — каза студентката.

— Питате ме дали според мен е възможно.

— Да.

Той свали очилата си и ги остави върху подвързания с кожа бележник.

— Е, определено е забавно да си мечтаем за подобно нещо, нали? Вижте, провеждани са успешни опити с мишки, чиито жизнени процеси се спират с предизвикване на хипотермия, но както можете да си представите, намирането на хора, които да се подложат на подобен експеримент, е съвсем друг въпрос. Особено когато става въпрос за дългосрочно суспендиране. Дали е възможно? Да. Така мисля. Но сме все още на десетилетия до осъществяването му. Боя се, че засега суспендирането на жизнените процеси като начин човечеството да пътува във времето е в областта на долнокачествената научна фантастика.

 

 

Докато слизаше от подиума, те все още ръкопляскаха.

Енергичната млада придружителка, която бе до него през целия му престой в кампуса, го чакаше с ослепителна усмивка.

— Беше изумително, доктор Пилчър. Господи, толкова съм вдъхновена!

— Благодаря, Амбър. Радвам се, че лекцията ви е харесала. Бихте ли ме упътили към най-близкия изход?

— Няма ли да давате автографи?

— Първо имам нужда от глътка свеж въздух.

Амбър го поведе през задните коридори и покрай някакви гримьорни към двукрила врата в дъното на сградата, до рампата за товарене.

— Всичко наред ли е, доктор Пилчър? — попита го.

— Разбира се.

— И ще се върнете скоро, нали? Вече се редят на опашка пред масата. Аз също съм си приготвила книга.

— В никакъв случай няма да я пропусна.

Дейвид бутна вратата и излезе на алеята.

Тъмнината, тишината и студът бяха добре дошли.

От контейнерите наблизо се носеше воня, чуваше се буботенето на централното отопление над залата.

Беше онзи период между Деня на благодарността и Коледа, в края на есенния семестър, когато въздухът се изпълва с аромата на мъртви листа, а кампусът се смълчава с приближаването на изпитната седмица.

Колата му — черен „Събърбън“ — беше паркирана в алеята.

Арнолд Поуп, навлякъл алпинистко яке, седеше на капака и четеше книга на светлината на близката улична лампа.

Дейвид отиде при него.

— Как мина? — попита Арнолд.

— Свърши. Турнето свърши и това е добре.

— Приключи ли с подписването?

— Ще го пропусна. Реших да си направя малък подарък.

— Поздравления. Хайде да те закараме обратно в града. — Арнолд затвори книгата.

— Още не. Искам първо малко да се разходя из кампуса. Ако дойдат и попитат за мен…

— Изобщо не съм те виждал.

— Браво на теб.

Дейвид го потупа по ръката и тръгна по алеята. Поуп беше с него от четири години, първоначално като шофьор, но с миналото му в системата на правозащитните органи Дейвид го беше направил свой частен детектив.

Човекът бе талантлив, способен и плашещ.

Дейвид се оказа ценен не само като детектив, но и като съветник. Бързо се превръщаше в дясната му ръка.

Пресече Шеридан и след малко се озова на открито.

Въпреки късния час разноцветните стъкла на прозорците на библиотеката още светеха.

Небето бе ясно, луната се изкачваше над кулите на голямата готическа зала в далечината.

Беше оставил палтото си в колата и студеният вятър, духащ откъм езерото на четиристотин метра от него, го пронизваше през вълненото сако.

Но въпреки това усещането беше добро.

Чувстваше се добре.

Жив.

По средата на Дийринг Медоу вятърът довя до него миризмата на цигара.

Две крачки по-нататък едва не се препъна в нея.

Запази равновесие и отстъпи назад.

Видя първо кехлибареното огънче на цигарата, а след като очите му привикнаха с лунната светлина, и момичето зад нея.

— Извинете — каза той. — Не ви видях.

Тя го погледна. Коленете й бяха свити до гърдите.

Дърпаше силно от цигарата, пламъчето се разпалваше и гаснеше, разпалваше и гаснеше.

Дори на слабата светлина си личеше, че не е студентка.

Дейвид приклекна.

Тя го погледна в очите.

Трепереше.

Раницата в тревата до нея беше пълна догоре.

— Добре ли сте? — попита той.

— Да.

— Какво правите тук?

— Какво ти влиза в шибаната работа? — Тя отново си дръпна. — Да не си някакъв професор тук?

— Не.

— Ами тогава ти какво правиш в тъмнината и на студа?

— Не знам. Просто исках за момент да остана сам. Да си прочистя главата.

— Чувството ми е познато — каза тя.

Луната се издигна над кулите на залата зад тях и освети лицето на момичето.

Лявото й око беше насинено, подуто, полузатворено.

— Някой ви е ударил — каза той. Погледна отново раницата. — Сама ли сте?

— Разбира се, че не.

— Няма да ви издам.

Тя допуши цигарата до филтъра. Метна фаса в тревата, извади нова от джоба си и запали.

— Това е наистина вредно, нали знаете — каза Дейвид.

Тя сви рамене.

— Кое е най-лошото, което може да ми се случи?

— Може да умрете.

— То пък голямата трагедия.

— На колко години сте?

— А ти на колко си?

— На петдесет и седем.

Дейвид бръкна в джоба си, отвори портфейла и извади всички пари, които имаше.

— Това са малко над двеста долара…

— Няма да ти духам.

— Не, аз не… просто исках да ги вземете.

— Сериозно?

— Да.

Ръцете й трепереха от студа, докато вземаше пачката.

— Ще си намериш ли топло легло за нощта? — полита Дейвид.

— Да бе, хотелите без проблем дават стаи на четиринайсетгодишни.

— Навън е много студено.

Тя се подсмихна и очите й проблеснаха. Момичето имаше дух.

— Имам си начини. Няма да умра тази нощ, не се безпокой. Но ще си намеря топла храна. Благодаря.

Дейвид се изправи и попита:

— Откога си така?

— От четири месеца.

— Зимата иде.

— Предпочитам да замръзна до смърт, отколкото да отида в още някое приемно семейство. Не можеш да ме разбереш…

— Израснах в чудесен квартал в Гринуич, Кънектикът. Симпатично малко градче на четирийсет минути с влака до Централната гара. Ниски дъсчени огради. Хлапета, играещи си на улицата. Беше през петдесетте. Сигурно не знаеш кой е Норман Рокуел, но мястото беше като нарисувано от него. Когато бях на седем, родителите ми ни оставиха със сестра ми една петъчна вечер. Щяха да идат до града да вечерят и да гледат някакво представление. Така и не се върнаха.

— Изоставиха ли ви?

— Загинаха в автомобилна катастрофа.

— О.

— Никога не приемай, че знаеш откъде е дошъл някой.

Той си тръгна. Панталоните му шумоляха в тревата.

— Ще съм се махнала още преди да си казал на ченгетата, че си ме видял — извика тя след него.

— Няма да казвам на ченгетата — отвърна Дейвид.

След още десет крачки спря.

Погледна назад.

После се върна.

Клекна отново пред нея.

— Знаех си, че си шибан перверзник — каза тя.

— Не, учен съм. Виж, мога да ти намеря истинска работа. Топло място, където да останеш. Далеч от улиците, ченгетата, родителите, институциите или онова, от което бягаш.

— Майната ти.

— Отседнал съм в хотел „Дрейк“ в центъра. Фамилията ми е Пилчър. Вече имам стая изцяло за теб, ако размислиш.

— На твое място не бих тръпнала в очакване.

Той се изправи.

— Пази се. Между другото, аз съм Дейвид.

— Приятен живот, Дейвид.

— А ти как се казваш?

— Какво ти пука?

— Честно казано, не знам.

Тя завъртя очи и издуха струйка дим.

— Памела — каза момичето. — Пам.

 

 

Дейвид се вмъкна тихо в апартамента си и окачи палтото си на закачалката до вратата.

Елизабет седеше в гостната и четеше на меката светлина на лампиона, надвиснал над коженото кресло до прозореца.

Беше на четирийсет и две. Късата й руса коса беше започнала да губи жизнеността си — жълто, обмислящо да стане сребристо.

Зашеметяваща зимна красота.

— Как мина? — попита тя.

Той се наведе и я целуна.

— Страхотно.

— Това означава ли, че си приключил?

— Ние приключихме. Прибираме се у дома.

— Имаш предвид в планината.

— Сега тя е домът ни, любов моя.

Дейвид отиде до прозореца и дръпна тежката завеса. Нямаше изглед към града. Само светлините на късния трафик по Лейк Шор Драйв и черната бездна на езерото от другата страна на пътя, зейнала в мрака.

Пресече дневната и внимателно отвори вратата на спалнята.

Промъкна се вътре.

Стъпките му бяха безшумни по дебелия килим.

Трябваха му няколко секунди, докато очите му свикнат с мрака. После я видя. Свита на кълбо в огромното легло. Беше изритала завивките и се бе претърколила до ръба. Той я премести обратно в средата на дюшека, зави я и положи нежно главата й на една възглавница.

Малкото му момиче въздъхна дълбоко, но не се събуди.

Той се наведе, целуна я по бузата и прошепна:

— Сладки сънища, моя сладка Алиса.

Когато отвори вратата на спалнята, завари жена си на прага.

— Какво има, Елизабет?

— Току-що почукаха на вратата ни.

— Кой е?

— Някаква тийнейджърка. Каза, че се казвала Пам. Че си й казал да дойде тук. Чака те в коридора.