Метаданни
Данни
- Серия
- Уейуърд Пайнс (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wayward, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Апокалиптична фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Приключенска фантастика
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Съвременен роман (XXI век)
- Трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Блейк Крауч
Заглавие: Уейуърд
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 29.08.2016
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-701-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5779
История
- — Добавяне
16.
Беше двустайна викторианска къща в североизточната част на града, прясно боядисана, с два бора в предния двор; фамилията на Уейн Джонсън вече беше изписана върху черната пощенска кутия.
Итън се качи на верандата и почука с месинговото чукче.
След кратка пауза вратата се отвори.
Закръглен оплешивяващ мъж със сивкава кожа впери поглед в Итън, присвивайки очи от ярката светлина.
Беше по халат и косата му беше разрошена.
— Господин Джонсън? — каза Итън.
— Да?
— Здравейте, просто се отбивам да ви се представя. Аз съм Итън Бърк, шерифът на Уейуърд Пайнс. — Стори му се странно гадно да се представя като такъв.
Мъжът го зяпна объркано.
— Нали не възразявате да вляза за малко?
— Ъ-ъ-ъ, не, разбира се.
Къщата още миришеше на празна и стерилна.
Двамата седнаха на малката маса в кухнята.
Итън свали каубойската си шапка и разкопча якето си.
По лавиците и плотовете имаше чинии от огнеупорно стъкло и увити във фолио съдове.
Несъмнено съседите бяха посъветвани и окуражавани да носят обяд и вечеря на г-н Джонсън през първата му нелека седмица.
Трите най-близки чинии изглеждаха недокоснати.
— Храните ли се? — попита Итън.
— Нямам особен апетит. Но хората ми носят храна.
— Добре, значи се срещате със съседите.
Уейн Джонсън подмина думите му.
Наръчникът „Добре дошли в Уейуърд Пайнс“, който се връчваше на всеки жител при пристигането му, лежеше отворен на покритата с фурнир маса. Седемдесет и пет страници страховити заплахи, захаросани като „препоръки“ за щастлив живот в Пайнс. През първата си седмица като шериф Итън беше научил наръчника наизуст, от корица до корица. В момента книжката беше отворена на страницата, която обясняваше как се разпределя храната през зимните месеци, когато градината не работи.
— Казаха ми, че скоро ще започна работа — каза Уейн.
— Точно така.
Човекът отпусна ръце в скута си и се загледа в тях.
— Какво ще правя?
— Още не съм сигурен.
— Да приемам ли, че сте един от онези, с които мога наистина да разговарям? — попита човекът.
— Да — отвърна Итън. — Можете да ме попитате каквото си поискате, господин Джонсън.
— Защо ми се случва това?
— Не зная.
— Не знаете? Или не искате да ми кажете?
В началото на наръчника имаше раздел, озаглавен „Как да се справяме с въпроси, страхове и съмнения относно кои сме“.
Итън взе книжката и я прелисти, докато стигна до съответната страница.
— Тази глава може да ви предложи някои напътствия — каза той.
Имаше чувството, че произнася реплики от много лош сценарий, в който изобщо не вярва.
— Напътствия за какво? Не зная къде съм. Не зная какво стана с мен. И никой не ми обяснява нищо. Не ми трябват напътствия. А шибани отговори.
— Разбирам раздразнението ви — каза Итън.
— Защо телефонът не работи? Пет пъти се опитвах да се обадя на майка си. Само си звъни и звъни. Нещо не е наред. Тя винаги си е у дома, винаги е до телефона.
Не много отдавна самият Итън беше в положението на Уейн Джонсън.
Трескав.
Ужасен.
Почти откачил, докато тичаше из града в опит да се свърже с външния свят.
Пилчър и Пам се бяха заели да го накарат да повярва, че полудява. Такъв беше планът им за интеграцията му в началото. Уейн Джонсън беше различен случай. Той получаваше онова, което получаваха повечето — няколко седмици да изследва града и границите му и няколко възможности да откачи, преди да приеме положението.
— Тази сутрин тръгнах по пътя, водещ извън града — каза Уейн. — И познайте какво открих? Той просто завива обратно. Това е неправилно. Нещо не е наред. Пристигнах тук само преди два дни. Как е възможно пътят, по който дойдох, вече да не съществува?
— Вижте, разбирам, че имате въпроси и…
— Къде съм?
Гласът му отекна в цялата къща.
— Какво е това място, по дяволите?
Лицето му беше почервеняло и той се тресеше.
Итън се чу да казва: „Това е просто град, господин Джонсън“. И плашещото бе, че дори не беше обмислил отговора си. Просто изскочи от устата му, сякаш бе програмиран. Изпита ненавист към себе си. Бяха му повтаряли абсолютно същото отново и отново по време на интеграцията му.
„Поздравления. А сега ти лъжеш човека“.
— Казвам ви, че искам да се махна, шерифе. Че не искам да оставам тук. Че искам да се прибера у дома. Обратно при живота ми, какъвто си беше. Как ще ми отговорите на това?
— Че е невъзможно.
— Невъзможно е да се махна ли?
— Точно така.
— И от къде на къде си въобразявате, че можете да ме задържате тук против волята ми?
Итън стана.
Започваше да му прилошава.
— С какво право? — попита мъжът.
— Колкото по-скоро се примирите с новия си живот тук, толкова по-добре за вас.
Итън си сложи шапката.
Кракът започваше да го боли.
— Иска ми се просто да бяхте казали какво имате предвид — каза г-н Джонсън.
— Моля?
— Че ако се опитам да си тръгна, ще ме убиете. Това е, нали? Мъчната истина, около която танцувате?
Итън потупа наръчника и каза:
— Всичко е тук. Всичко, което е нужно да знаете. В града има живот. Извън него е смъртта. Съвсем просто е.
Излезе от кухнята и тръгна към вратата.
— Мъртъв ли съм? — извика Уейн Джонсън след него.
Итън спря с ръка на дръжката на вратата.
— Моля ви, шерифе, просто ми кажете. Ще го понеса. Умрях ли при онзи инцидент?
Нямаше нужда да поглежда назад, за да разбере, че човекът плаче.
— Това адът ли е?
— Това е просто град, господин Джонсън.
Докато Итън излизаше, в главата му се въртеше само една мисъл.
Пам щеше да се гордее с него.
И за първи път в живота си той се почувства наистина зъл.
Подбра времето за прибиране у дома така, че да се отбие в бижутерския магазин и после да мине покрай офиса на Тереза точно когато тя си тръгва от работа. Зави по Главната. Раната на крака му туптеше.
Небето се беше смрачило, уличните лампи светеха и беше много студено.
Ето я и нея, на половин пресечка по-нататък, заключваше външната врата.
Беше със сиво вълнено палто и плетена шапка, завързана под брадичката; само няколко руси кичура надничаха изпод нея. Още не го беше видяла и докато се мъчеше да извади ключа от ключалката, празното й изражение пречупи нещо в него.
Изглеждаше смазана.
Овехтяла.
Той я повика.
Тя погледна към него.
Намираше се на някакво тъмно място. Разбра го моментално. Беше готов да се обзаложи, че през целия ден се е мъчила да преглътне сълзите си. Той стигна до нея и я прегърна.
Двамата тръгнаха по тротоара.
Имаше съвсем малко хора, които заключваха магазини и се прибираха след работа.
Попита я как е минал денят й и тя отвърна: „Добре“, с глас, който напълно опровергаваше значението на думата.
Пресякоха по диагонал кръстовището на Главната и Шеста.
— Не мога така — каза Тереза.
В гласа й имаше сълзи, гърлото й беше стегнато.
— Трябва да поговорим — каза той.
— Знам.
— Но не тук. Не така.
— Могат ли да ни чуят?
— Ако не внимаваме. Говори тихо и гледай в земята. Има нещо, което не ти казах нощес.
— Какво?
Итън я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.
— Момент. — На ъгъла имаше улична лампа, в която Итън знаеше, че се крие камера с микрофон. Когато се отдалечиха на петнайсет метра от нея, той каза: — Знаеш ли, че в крака ти има микрочип?
— Не.
— Чрез него те следят.
— И ти ли имаш?
— Току-що ми го махнаха. Временно.
— Защо?
— После ще ти обясня. Искам да извадиш твоя. Това е единственият начин да разговаряме наистина.
Къщата им беше малко по-надолу.
— Ще боли ли? — попита тя.
— Да. Ще се наложи да те срежа. Ще го направим на стола в кабинета.
— Защо там?
— Това е сляпото място в къщата. Единственото. Камерите не могат да ни видят там.
Устните й се извиха в едва забележима усмивка.
— Значи затова винаги искаш да го правим в кабинета.
— Именно.
— Сигурен ли си, че можеш да се справиш?
— Мисля, че да. Готова ли си?
Тереза пое дълбоко дъх и издиша.
— Ще бъда.
Итън стоеше под арката между кухнята и трапезарията и се взираше в Бен, който седеше на масата, навлечен с голямо палто и с одеяло на раменете. Единственият звук в къщата бе скърцането на молива му по листа.
— Здрасти, приятел — каза Итън. — Как е?
— Добре.
Бен не вдигна очи от рисунката си.
— Върху какво работиш?
Бен посочи кристалната ваза на масата. Цветята в нея отдавна бяха умрели от студа. Окапали, изгубили цветовете си листенца вехнеха на масата около вазата.
— Как мина училището?
— Добре.
— Какво научи?
Това изкара Бен от концентрацията му.
Беше неволна грешка — остатък от предишния живот на Итън.
Момчето вдигна очи и го погледна объркано.
— Няма значение — каза Итън.
Дори вътре в къщата беше толкова студено, че той виждаше как дъхът на сина му излиза на пара.
Яростта дойде изневиделица.
Итън рязко се обърна и тръгна по коридора, отвори задната врата и излезе на двора.
Тревата пожълтяваше, умираше.
Трепетликите, отделящи имота им от съседите, се бяха освободили от листата си буквално за една нощ.
Подът на бараката за дърва още беше покрит с трески и парченца кора от миналогодишния запас. Итън извади брадвата от дръвника и си представи как Тереза е цепила дърва тук сама в студа, докато той още е спял.
Върна се в къщата, обхванат от някаква мрачна енергия.
Тереза беше в трапезарията с Бен и го гледаше как рисува.
— Итън? Всичко наред ли е?
— Всичко е наред — отвърна той.
Първият удар разцепи масичката за кафе по средата и двете й половини се огънаха навътре.
— Итън! Какво правиш, по дяволите?
Тереза вече се беше озовала в кухнята.
— Виждам… — Итън вдигна брадвата. — Шибания дъх на сина си в шибаната ни къща.
Следващият удар съсипа лявата половина на масата и разцепи дъба на три парчета.
— Итън, това са нашите мебели…
Той погледна жена си.
— Бяха нашите мебели. А сега са гориво. Да ти се намира брой от вестника?
— В спалнята ни.
— Би ли го донесла?
Когато Тереза се върна с броя на „Уейуърд Лайт“, Итън вече беше нацепил масата на достатъчно малки парчета, че да влязат в печката.
Намачкаха листата на вестника и ги напъхаха под подпалките.
Итън запали хартията.
Докато огънят се разгаряше, той извика Бен. Момчето се появи със скицник под мишница.
— Да?
— Ела да рисуваш при огъня.
Бен погледна съсипаната масичка за кафе.
— Ела, сине.
Момчето седна в люлеещия се стол до печката.
— Ще оставя вратата отворена — каза Итън. — Когато огънят се разгори добре, сложи още едно парче дърво.
— Добре.
Итън погледна Тереза, после към коридора.
Взе една чиния и тръгна след нея към кабинета. Заключи след себе си.
Светлината през прозореца бе сива, слаба, гаснеща.
— Сигурен ли си, че не ни виждат тук? — попита Тереза само с устни.
Той се наведе към нея и прошепна:
— Да, но ще могат да ни чуват.
Настани я на стола и вдигна пръст пред устните си. Бръкна в джоба си и извади листчето, което беше прибрал преди половин час в участъка.
Тереза го разгъна.
Трябва ми достъп до задната част на крака ти.
Събуй си панталона и се обърни.
Съжалявам, но ще боли много.
Моля те, довери ми се. Много те обичам.
Тя вдигна очи от бележката.
Беше уплашена.
Започна да разкопчава джинсите си.
Той й помогна да ги смъкне. Имаше нещо неочаквано еротично в това — изпита импулс да продължи да я съблича. В края на краищата това беше столът за чукане.
Тереза се обърна и вдигна крака във въздуха, сякаш се протягаше.
Итън се премести отстрани на стола.
Беше деветдесет процента сигурен, че се намира извън обхвата на камерата, която, ако съдеше по видяното в кабинета на Пилчър, гледаше към библиотеката в отсрещния край на стаята.
Остави чинията на пода и си съблече палтото.
Клекна, отвори единия от големите джобове с капаци и извади всичко, което бе взел от работата си днес следобед.
Шишенце спирт.
Памук.
Марля.
Моментално лепило.
Тънко фенерче.
Форцепс, отмъкнат от операционната в комплекса.
Сгъваем нож „Спайдерко Харпи“.
Загледа се в левия крак на Тереза; миризмата на горящо дърво пропълзяваше под вратата от дневната. Бързо откри стария бял белег — приличаше на следа от мъничка гъсеница. Отвори шишенцето спирт, сложи топче памук на гърлото му и го обърна.
Острата миризма на изопропилов алкохол изпълни стаята.
Обработи белега със спирта и пусна памука в чинията. Отвори сгъваемия нож. Острието му изглеждаше зло — назъбено и извито като нокътя на хищна птица. Напои друго топче памук и стерилизира острието, после и форцепса.
Тереза го гледаше с поглед, в който се четеше нещо като ужас.
— Не гледай — оформи само с устни той.
Тя кимна, сви устни и стисна зъби от напрежение.
Когато върхът на ножа докосна горния край на белега, тялото й се скова. Итън не беше събрал нужния кураж да започне разреза, но въпреки това го направи.
Тереза рязко пое дъх през зъби, когато острието проникна през кожата й.
Итън погледна за миг ръцете й, свити в юмруци.
Откъсна се от момента.
Острието беше безумно остро, но това беше добре дошло. Без никакво съпротивление, сякаш режеше топло масло, Итън го прокара с лекота по белега на жена си. Нямаше чувството, че й причинява болка, но лицето й бе изкривено и червено, кокалчетата на пръстите й побеляха, а по крака й потече права струйка кръв.
Итън помнеше това изражение.
Тази яростна и прекрасна решимост.
От нощта, в която се роди синът им.
Острието бе проникнало на половин, може би един сантиметър и той се зачуди дали е срязал достатъчно дълбоко, за да стигне до мускула.
Внимателно извади ножа и го остави на чинията. Кръвта покриваше острието, гъста като смазка. Капките кръв капеха по белия порцелан. Гащичките на Тереза се покриха с червени петна, кръвта се събираше в процепите между пръчките на стола.
Итън взе форцепса.
Включи фенерчето и го захапа.
Наведе се, за да разгледа разреза отблизо.
С лявата си ръка разтвори раната.
С дясната вкара форцепса.
По лицето на Тереза се стичаха сълзи, тя скубеше косата си с ръце. Итън се съмняваше, че би издържала още рязане, ако се наложи да проникне по-надълбоко.
Бавно отвори форцепса.
Тереза издаде най-високия звук дотук — нещо дълбоко и гърлено.
Пръстите й се впиха в тапицерията на дръжките.
Най-трудното бе, че не можеше да й каже нито дума, за да я окуражи или утеши.
Освети раната.
Видя мускула.
Микрочипът проблесна като перла на повърхността му.
Той взе ножа от чинията.
„Успокой си ръцете“.
Потта пареше в очите му.
„Почти стигнах, мила“.
Пъхна ножа в раната и кръвта потече по крака й. Тереза трепна, когато върхът на ножа докосна мускула, но Итън не се поколеба.
Вкара върха на ножа между мускула и чипа и го освободи.
Извади острието с чипа в края му.
Беше затаил дъх.
Вдиша дълбоко, докато оставяше ножа в чинията.
Тереза го гледаше с напрегнато очакване.
Той кимна, усмихна й се и й подаде марля. Тя я взе и я притисна в раната. Кръвта я напои почти моментално и Итън й подаде нова.
Най-лошата болка като че ли отшумяваше, червенината на лицето на Тереза намаляваше, сякаш тя се съвземаше от треска.
След пет минути вече можеха да се оправят с течащата кръв.
След двайсет тя спря напълно.
Итън напои още едно топче памук със спирт и почисти разреза, а Тереза се мръщеше от щипането. После той притисна краищата на раната, свали със зъби капачката на лепилото, изстиска голяма капка и я размаза по дължината на разреза.
Навън вече бе почти тъмно и в кабинета с всяка секунда ставаше все по-студено.
Итън държа раната затворена пет минути, после я пусна.
Лепилото държеше.
Итън се премести пред стола и доближи устни до ухото на Тереза.
— Извадих го. Справи се изумително.
— Много ми беше трудно да не изкрещя.
— Лепилото действа, държи раната затворена, но трябва да останеш неподвижна известно време. Нека да изсъхне съвсем.
— Замръзвам.
— Ще ти донеса одеяла.
Тя кимна.
Той й се усмихна.
В ъгълчетата на очите й още имаше сълзи.
— Дай да го видя — оформи с уста тя.
Итън вдигна ножа от чинията и го задържа пред лицето на Тереза.
Микрочипът беше покрит със засъхваща кръв, която ставаше все по-гъста.
Мускулите на челюстта й се стегнаха гневно. От посегателството върху нея.
Тя погледна Итън.
Не каза нищо, но нямаше и нужда. Той виждаше ясно думите, изписани на лицето й. Мръсни кучи синове.
Свали чипа от острието, избърса кръвта и тъканта с марля и й го даде. После бръкна в джоба на ризата си и извади златния накит, който й бе купил следобед. Тънка златна верижка с медальон във формата на сърце.
— Не трябваше — каза тя.
Итън отвори медальона.
— Дръж микрочипа в сърцето — прошепна й.
Носи го непрекъснато, освен ако не ти кажа друго.
В дневната беше направо топло. Бузите на Бен лъщяха на светлината на огъня. Той скицираше отворената печка. Пламъците. Почерняващото дърво вътре. Парчетата от разбитата масичка за кафе, пръснати около нея.
— Къде е мама?
— Чете в кабинета. Имаш ли нужда от нещо?
— Не.
— Да не я безпокоим известно време, а? Имала е тежък ден.
Итън взе няколко одеяла от отделението под канапето и се върна в кабинета.
Тереза трепереше.
Той я зави.
— Ще ти приготвя нещо топло за вечеря.
Тя се усмихна въпреки болката.
— Чудесно.
Той се наведе към нея и прошепна:
— Излез след час, но колкото и да те боли, върви нормално. Ако те засекат на камерите, че куцаш, ще се досетят.
Итън стоеше до кухненската мивка и се взираше в мрака навън. Преди три дни лятото беше свършило. Листата започваха да пожълтяват. Господи, есента бе дошла и отминала за миг — от август до декември за седемдесет и два часа.
Плодовете и зеленчуците в хладилника почти със сигурност щяха да са им последните пресни продукти за следващите няколко месеца.
Напълни една тенджера с вода и я сложи на печката да заври.
Сложи до нея тиган, включи котлона на средно и наля зехтин.
Бяха им останали пет зрели домата — напълно достатъчно.
Планът за вечеря започна да се оформя.
Смачка скилидка чесън, наряза лук, изсипа всичко в тигана.
Докато чесънът и лукът цвърчаха, наряза доматите.
Все едно стоеше в кухнята им в Сиатъл. През късните съботни следобеди понякога пускаше плоча на Телониъс Мънк, отваряше бутилка червено вино и се потапяше в приготвянето на страхотна вечеря за семейството. Нямаше по-добър начин да разпусне след дълга седмица. Този момент приличаше на онези спокойни вечери, с всичките атрибути на нормалното. С изключение на това, че преди половин час беше извадил проследяващ микрочип от крака на жена си на единственото място в къщата, където не се намираха под непрекъснато наблюдение.
„С изключение на това“.
Добави доматите, размеси ги с лука, наля още зехтин и се наведе над печката, за да подуши ароматната пара: мъчеше се поне за миг да прегърне илюзията.
Тереза дойде, докато измиваше пастата. Усмихваше се и на Итън му се стори, че долавя болка в усмивката й — едва доловимо напрежение, — но походката й бе твърда. Вечеряха като семейство на едно одеяло в дневната, сгушени около печката и слушащи радио.
Хектор Гейтър свиреше Шопен.
Храната беше добра.
Топлината ги обгръщаше.
И всичко свърши прекалено бързо.
След полунощ.
Бен спеше.
Бяха изгорили цялата масичка за два часа и сега къщата отново се беше превърнала във фризер.
Итън и Тереза лежаха в леглото, обърнати един към друг.
— Готова ли си? — прошепна той.
Тя кимна.
— Къде е медальонът?
— Нося го.
— Свали го и го остави на нощната масичка.
— А сега какво? — попита тя, след като изпълни заръката му.
— Ще изчакаме една минута.
Облякоха се на тъмно.
Итън провери сина им. Момчето спеше дълбоко. Двамата с Тереза слязоха долу.
Без да кажат нито дума.
Докато отваряше вратата, Итън вдигна качулката на черния си анцуг и даде знак на Тереза да направи същото.
Излязоха.
Улични лампи и осветени веранди нарушаваха тук-там мрака.
Нощта бе леденостудена, без звезди в небето. Излязоха на средата на улицата.
— Вече можем да говорим — каза Итън. — Как ти е кракът?
— Ужасно боли.
— Ти си героиня, скъпа.
— Мислех, че ще припадна. Де да бях.
Тръгнаха на запад към парка.
Скоро чуха реката.
— Тук в безопасност ли сме? — попита Тереза.
— Никъде не сме в безопасност. Но поне камерите не могат да ни засекат без чиповете.
— Имам чувството, че пак съм на петнайсет и се измъквам от къщи. Толкова е тихо.
— Обичам да излизам късно нощем. Никога ли не си го правила? Нито веднъж?
— Разбира се, че не.
Кривнаха от улицата и продължиха през игрището.
На петдесет метра от тях една улична лампа осветяваше люлки.
Продължиха да вървят, докато стигнаха края на парка, до самата река.
Седнаха в пожълтяващата трева.
Итън надушваше водата, но не можеше да я види. Не можеше да види и ръцете си дори ако ги вдигнеше пред себе си. За първи път намираше пълния мрак за толкова уютен.
— Не биваше да ти казвам — каза той. — Стана в момент на слабост. Просто повече не можех да търпя тази лъжа помежду ни. Това, че не сме в крачка.
— Разбира се, че трябваше да ми кажеш.
— Защо?
— Защото този град е пълна измислица.
— Само че навън няма нищо по-добро. Ако си имала мечти да се махнеш от Уейуърд Пайнс, аз разруших тази мъничка надежда.
— Винаги съм предпочитала истината. И още искам да се махна.
— Това е невъзможно.
— Всичко е възможно.
— Ще ни убият още първия час.
— Не мога да живея повече така, Итън. Цял ден си мислих за това. Не мога да спра да мисля за това. Няма да живея в къща, в която ме шпионират. В която трябва да шепна, ако искам да проведа истински разговор със съпруга си. Не желая да живея в град, в който синът ми отива на училище и не знам на какво го учат. Ти знаеш ли на какво го учат?
— Не.
— И го приемаш за нормално?
— Разбира се, че не.
— В такъв случай направи нещо по въпроса.
— Пилчър има сто и шейсет души, които живеят в планината.
— А ние сме четиристотин, почти петстотин.
— Те са въоръжени. За разлика от нас. Виж, не ти разказах онези неща, за да ме караш да вдигна всичко във въздуха.
— Няма да живея така.
— Какво искаш от мен, Тереза?
— Оправи нещата.
— Нямаш представа какво искаш.
— Искаш синът ти да порасне…
— Ако изгарянето на града до шибаните му основи би променило нещата поне мъничко за теб и Бен, бих го подпалил още през първия си ден като шериф.
— Губим го.
— Какво искаш да кажеш?
— Започна миналата година. И нещата само се влошават.
— В какъв смисъл?
— Той се отдръпва, Итън. Не знам с какво му пълнят главата, но ни го отнемат. Помежду ни има стена.
— Ще разбера.
— Обещаваш ли?
— Да, но трябва и ти да ми обещаеш нещо.
— Какво?
— Да не казваш на никого нито дума от онова, което ти разказах. Абсолютно нищичко.
— Ще направя всичко по силите си.
— И още нещо.
— Какво?
— За първи път сме заедно в Уейуърд Пайнс, без да ни наблюдават камери.
— И какво?
Той се наведе и я целуна в мрака.
Вървяха през града.
Итън усети как ледени мушици докосват лицето му.
— Това сняг ли е?
В далечината светлината на една самотна улична лампа се беше превърнала в сцена за снежинките.
Нямаше вятър. Снежинките падаха право надолу.
— Зимата дойде — каза Тереза.
— Но само преди няколко дни беше лято.
— Лятото е дълго. Зимата също. Пролетта и есента профучават. Миналата зима продължи девет месеца. Снегът по Коледа беше три метра.
Той хвана облечената й в ръкавица ръка.
В цялата долина не се чуваше нито звук.
Цареше тотална тишина.
— Бихме могли да сме къде ли не — каза Итън. — В някое село в швейцарските Алпи. Просто двама влюбени, излезли на нощна разходка.
— Не го прави — предупреди го Тереза.
— Кое?
— Не се преструвай, че сме на друго място и в друго време. Хората, които го правят в този град, полудяват.
Избягваха Главната, вървяха по страничните улички.
Къщите бяха тъмни. От комините не се издигаше дим и пълният със снежинки въздух бе чист и свеж.
— Понякога чувам писъци и крясъци — каза Тереза. — Далечни, но ги чувам. Бен никога не споменава за тях, но знам, че и той ги чува.
— Това са абитата — каза Итън.
— Странно, че никога не ме е питал какви са тези звуци. Сякаш вече знае.
Продължиха на юг след болницата по пътя, който уж водеше извън града.
Лампите останаха зад тях.
Мракът стана още по-плътен.
По пътя се беше натрупал един сантиметър сняг.
— Днес ходих при Уейн Джонсън — каза Итън.
— Трябва да го заведа на вечеря утре.
— Излъгах го, Тереза. Казах му, че нещата ще станат по-добри. Казах му, че това е просто най-обикновен град.
— И аз. Но така те накараха да кажеш, нали?
— Никой не ме кара да правя каквото и да било. В крайна сметка винаги опира до избор.
— Как се справя той?
— Как мислиш? Уплашен е. Объркан. Мисли си, че е мъртъв и че това е адът.
— Ще избяга ли?
— Вероятно.
В началото на гората Итън спря.
— Оградата е на километър и половина напред.
— На какво приличат? — попита тя. — Абитата имам предвид.
— Като на всички гадни неща, излезли от детските ти кошмари. Чудовищата в шкафа, под леглото. И са милиони.
— И ми казваш, че между нас и тях има само една ограда?
— Голяма ограда. По която тече ток.
— О, ами в такъв случай…
— Освен това по върховете има снайперисти.
— А Пилчър и хората му живеят в безопасност в планината.
Тереза направи няколко крачки по пътя. Снегът се натрупваше по раменете и качулката й.
— Кажи ми нещо. Какъв е смисълът от всичките тези красиви къщички с белите огради?
— Мисля, че той се опитва да запази нашия начин на живот.
— За кого? За нас или за себе си? Може би някой трябва да му каже, че нашият начин на живот е минало.
— Опитах се.
— Трябва всички да сме в онази планина и да измислим нещо. Няма да прекарам остатъка от живота си в някакъв смахнат град играчка.
— Е, началникът не споделя възгледите ти. Виж, няма да оправим нещата тази нощ.
— Знам.
— Но ще ги оправим.
— Заклеваш ли се?
— Заклевам се.
— Дори това да означава да изгубим всичко?
— Дори това да означава да изгубим живота си. — Итън пристъпи към нея, разпери ръце и я прегърна. — Моля те да ми се довериш. Трябва да продължиш, сякаш нищо не се е променило.
— Това ще направи срещите ми с психотерапевта интересни.
— Какви среши?
— Веднъж месечно ходя на психотерапевт. Мисля, че всички ходят. Това е единственото време, когато можеш да говориш открито с друг човек. Трябва да споделяме своите страхове, мислите си, тайните.
— За всичко ли можеш да говориш?
— Да. Мислех си, че знаеш за тези срещи.
Итън усети как настръхва.
Потисна надигащата се ярост — сега тя нямаше да му помогне.
— С кого се срещаш? — попита той. — С мъж? Или с жена?
— С жена. Много е красива.
— Как се казва?
— Пам.
Итън затвори очи и вдиша дълбоко студения, ухаеш на борове въздух.
— Познаваш ли я? — попита Тереза.
— Да.
— От хората на Пилчър ли е?
— На практика е дясната му ръка. Не бива да й казваш нищо за тази нощ. Нито за чипа. Разбираш ли? Нищо. Иначе семейството ни ще бъде избито.
— Добре.
— Преглеждала ли е някога крака ти?
— Не.
— Някой друг правил го ли е?
— Не.
Итън си погледна часовника. 2:45. Почти беше време.
— Виж, трябва да ида на едно място. Ще те изпратя до вкъщи.
— Пак ли ще се виждаш с Кейт? — попита тя.
— И с групата й. Пилчър умира да разбере какво са намислили.
— Нека дойда и аз.
— Не може. Тя очаква само мен. Ако изведнъж види и теб, нещата могат да станат…
— Неловки ли?
— Може да се уплаши. Освен това тя и хората й може да са убили един човек.
— Кого?
— Дъщерята на Пилчър. Била е шпионин. Важното е, че не знам дали са опасни, или не.
— Моля те, внимавай.
Итън хвана жена си за ръка и тръгнаха обратно към дома.
Светлините на Уейуърд Пайнс изглеждаха мъгливи от снега.
— Винаги, обич моя — каза той.