Блейк Крауч
Уейуърд (4)

4.

Тереза гледаше как секундарникът минава 12.

15:20.

Тя подреди нещата по и без това идеално подреденото си бюро и си взе чантата.

Тухлените стени на офиса бяха покрити с брошури за недвижими имоти, които малцина бяха разлиствали. Рядко използваше пишещата машина или телефона. Най-често четеше книги по цял лен и мислеше за семейството си, а понякога и за предишния си живот.

От пристигането си в Пайнс се чудеше дали не е попаднала в отвъдния свят. Най-малкото това беше нейният живот след…

След Сиатъл.

След работата й като правен съветник.

След почти всичките й връзки.

След като беше живяла в свободен свят, който въпреки всичките си проблеми и трагедии имаше смисъл.

Но през петте години тук се бе състарила, както и останалите. Хора бяха умирали, изчезвали, биваха убивани. Бяха се родили деца. Това не се връзваше с никоя известна й представа за живот след смъртта, но пък, от друга страна, как можеш да знаеш какво да очакваш отвъд света на живия, дишащ човешки опит?

През годините си тук постепенно започна да осъзнава, че Пайнс прилича много повече на затвор, отколкото на живот след смъртта, макар че може би между двете нямаше смислена разлика.

Загадъчна и прекрасна доживотна присъда.

Ограничаването не беше само физическо, но и умствено, и именно умственият аспект я караше да се чувства като затворник в изолатор. Неспособността да дадеш израз на миналото си, на мислите и страховете си. Да се свържеш истински с друго човешко същество. Разбира се, имаше моменти. Малко и редки. Задържан контакт очи в очи, дори с непознат, когато интензивността му сякаш намекваше за наличието на вътрешен смут.

Страх.

Отчаяние.

Объркване.

В тези моменти Тереза поне усещаше човешката топлина, не се чувстваше така абсолютно и безнадеждно сама. Фалшът беше онова, което я убиваше. Принудените разговори за времето. За последната реколта в градината. Защо млякото закъснява. За всичко повърхностно и неистинско. В Пайнс винаги се водеха повърхностни разговори и това ниво на общуване бе едно от най-трудните изпитания по време на интеграцията й.

Но всеки четвърти четвъртък тя трябваше да си тръгне по-рано от работа и за един кратък момент правилата отпадаха.

 

 

Тереза заключи офиса и тръгна по тротоара.

Следобедът беше тих, но в това нямаше нищо ново.

Никога нямаше шумни следобеди.

Вървеше на юг по Главната. Небето беше зашеметяващо синьо, без нито едно облаче. Нямаше вятър. Нямаше коли. Не знаеше кой месец е — брояха се само часовете и дните от седмицата, — но имаше чувството, че е август или началото на септември. Заради нещо преходно в светлината, намекващо за края на сезон.

Въздухът беше напоен с лято, а светлината бе наситена със златна есен.

И листата на трепетликите бяха на път да пожълтеят.

 

 

Фоайето на болницата бе пусто.

Тереза взе асансьора до третия етаж, излезе в коридора, погледна си часовника.

15:29.

Коридорът бе дълъг.

Флуоресцентните лампи бръмчаха над пода от бели и черни плочки. Тереза продължи по коридора, докато не стигна до стола пред една затворена врата без табела.

Седна.

Бръмченето на лампите сякаш се засилваше, докато чакаше.

Вратата до нея се отвори.

Появи се жена и й се усмихна. Имаше съвършени бели зъби и лице, което Тереза възприемаше като прекрасно и отдалечено. Непознаваемо. Очите й бяха по-зелени от тези на Тереза и тя беше прибрала косата си на опашка.

— Здрасти, Пам.

— Здравей, Тереза. Заповядай, влез.

 

 

Стаята беше безлична и стерилна.

Бели стени без нито една картина или фотография.

Само стол, бюро и кожен диван.

— Заповядай — каза Пам с предразполагащ глас, който звучеше смътно механично, и даде знак на Тереза да легне.

Тереза се опъна на дивана.

Пам седна на стола и сложи крак върху крак. Носеше бяла престилка върху сива пола и очила с черни рамки.

— Радвам се да те видя, Тереза.

— И аз теб.

— Как си?

— Добре, предполагам.

— Мисля, че това е първото ти идване след завръщането на съпруга ти.

— Точно така.

— Сигурно е хубаво отново да сте заедно.

— Изумително е.

Пам извади химикалката от джоба на гърдите си и натисна копчето й. Завъртя стола към бюрото, вдигна химикалката над бележник, на който бе написано името на Тереза, и каза:

— Струва ли ми се, че чувам но?

— Не. Просто минаха пет години. Случиха се много неща.

— И сега имаш чувството, че си омъжена за непознат, така ли?

— Малко сме се позабравили. Има неловки моменти. И разбира се, не можем просто да седим и да си говорим за Пайнс. За безумната ситуация, в която се намираме. Той се върна изневиделица в живота ми и от нас се очаква да функционираме като идеално семейство.

Пам започна да пише в бележника.

— Как според теб се адаптира Итън?

— Към мен ли?

— Към теб. Към Бен. Към новата си работа. Към всичко.

— Не зная. Както казах, не можем да общуваме. Ти си единственият човек, с когото ми е позволено да разговарям истински.

— Така е.

Пам отново се обърна към Тереза.

— Случва ли ти се да се питаш какво знае той?

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Итън беше подложен на празненство и е единственият човек в историята на Пайнс, който се измъкна от него. Питаш ли се дали е успял да се измъкне от града? Какво е видял? Защо се е върнал?

— Никога не бих го попитала.

— Но се питаш.

— Разбира се, че се питам. Все едно умря и възкръсна. Има отговори на въпроси, които ме измъчват. Но никога не бих го попитала.

— Двамата с Итън вече бяхте ли интимни?

Тереза се изчерви и се загледа в тавана.

— Да.

— Колко пъти?

— Три.

— Как беше?

„Не ти влиза в шибаната работа“.

Но на глас каза:

— Първите два бяха малко тромави. Вчера определено беше най-добре.

— Свърши ли?

— Моля?

— Няма от какво да се срамуваш, Тереза. Способността или неспособността ти да получиш оргазъм е отражение на психическото ти състояние. — Пам се подсмихна. — И може би на уменията на Итън. Трябва да знам като психиатър.

— Да.

— Да, получила си оргазъм ли?

— Вчера, да.

Тереза видя как Пам изписва буквата О и усмихнато лице до нея.

— Тревожа се за него — каза Тереза.

— За съпруга си ли?

— Снощи излезе посред нощ. Върна се чак по зазоряване. Не зная къде беше. Не мога да питам. Разбирам го. Предполагам, че е гонил някой, който се е опитвал да се махне.

Някога минавало ли ти е през ума да се махнеш?

— Не и през последните години.

— Защо?

— Отначало исках. Имах чувството, че още живея в стария свят. Сякаш съм в затвор или участвам в някакъв експеримент. Но има нещо странно — колкото по-дълго съм тук, толкова по-нормално става.

— Кое?

— Това да не знам защо съм тук. Какво всъщност е този град. Какво има отвъд него.

— И защо си мислиш, че е станало по-нормално?

— Може би просто защото съм се адаптирала или предала, но осъзнах, че колкото и да е странен този град, той не се различава чак толкова от предишния ми живот. Не и когато наистина не ги сравня. Повечето общувания в стария свят бяха плитки и повърхности. В Сиатъл работех като правен съветник в една застрахователна компания. Помагах на застрахователите да прецакват и доят хората. Тук седя по цял ден в офис и не говоря с никого. Също толкова безполезна работа, но поне тази не наранява пряко хората. Старият свят бе пълен със загадки отвъд възможността ми да ги разбера — вселената, бог, какво става след смъртта. Тук също има много загадки. Динамиката е същата. Същите човешки недостатъци. Просто в тази малка долина.

— Значи казваш, че всичко е относително.

— Може би.

— Вярваш ли, че това е отвъдният свят, Тереза?

— Дори не знам какво означава това. Ти знаеш ли?

Пам само се усмихна. Беше фасада, без утеха. Чиста маска. Мисълта мина през ума на Тереза, при това не за първи път. „Коя е тази жена, пред която изливам тайните си?“ В известен смисъл оголването беше ужасяващо. Но подтикът да се свърже наистина с друго човешко същество бе надделял.

— Предполагам, че просто гледам на Пайнс като на нова фаза в живота ми — каза Тереза.

— Кое е най-трудното?

— На кое? На живота тук ли?

— Да.

— Надеждата.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо продължавам да дишам? Според мен това е най-трудният въпрос за всеки, озовал се на това място.

— И ти как отговаряш на този въпрос, Тереза?

— Заради сина си. Заради Итън. Заради това, че съм намерила някоя чудесна книга. Заради снежните бури. Но не е като предишния ми живот. Няма къща, за която да мечтая. Няма лотария. Навремето си фантазирах как ще завърша право и ще започна собствена практика. Как ще направя кариера и ще забогатея. Как двамата с Итън ще се оттеглим да живеем на някое топло място с чисто синьо море и бял пясък. Някъде, където никога не вали.

— А синът ти?

Въпросът я свари неподготвена. Трите малки думи я зашлевиха изневиделица.

Таванът, в който се взираше, се размаза от сълзите.

— Бъдещето на Бен беше най-голямата ти надежда, нали? — попита Пам.

Тереза кимна и когато примигна, две солени струйки потекоха от кранчетата на очите й.

— Сватбата му? — попита Пам.

— Да.

— Бляскава кариера, която ще го направи щастлив и ще те накара да се гордееш?

— Не е само това.

— А какво?

— Това, за което току-що творих. Надежда. Желая му толкова силно тези неща, но той никога няма да ги познае. Какви могат да си мечтаят да станат децата на Пайнс? Към какви далечни страни могат да се стремят?

— Замисляла ли си се, че може би тази идея за надежда, поне по начина, по който я възприемаш, може да е остатък от миналия ти живот, която е лишена от смисъл?

— Да не би да казваш „о, вий, прекрачили тоз праг, надежда всяка оставете“?

— Не. Казвам — живей в момента. Че може би в Пайнс радостта е в това, че просто оцеляваме. Че продължаваш да вдишваш и издишваш, защото можеш да вдишваш и издишваш. Да обичаш простите неща, които изживяваш всеки ден. Цялата тази естествена прелест. Звученето на гласа на сина ти. Бен ще порасне и ще живее щастливо тук.

— Как?

— Хрумвало ли ти е, че синът ти може вече да не споделя твоята остаряла концепция за щастие? Че расте в град, който култивира именно този живот в момента, който току-що описах?

— Но това е толкова ограничено.

— В такъв случай го вземи и си тръгни.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Ще ни убият.

— Но може и да се измъкнете. Някои се махнаха и така и не се върнаха. Не се ли боиш тайно, че колкото и зле да ти се струва в Пайнс, навън може да е милион пъти по-лошо?

Тереза избърса очите си.

— Да. Боя се.

— И още едно нещо — каза Пам. — Отваряла ли си пред Итън темата за случилото се преди пристигането му? Имам предвид… живота ти.

— Разбира се, че не. Минаха едва две седмици.

— Защо не си?

— Какъв е смисълът?

— Не мислиш ли, че съпругът ти заслужава да знае?

— Това само ще му причини болка.

— Синът ти може да му каже.

— Бен няма да го направи. Вече разговаряхме по въпроса.

При предишното ти идване тук оцени депресията си на седем по десетобалната система. Как я оценяваш днес? По-добре ли се чувстваш? По-зле? Или по същия начин?

— По същия начин.

Пам отвори едно чекмедже и извади малко бяло шишенце с хапчета.

— Пиеш ли си хапчетата?

— Да — излъга Тереза.

Пам постави шишенцето на бюрото.

— По едно на ден, преди лягане, също като преди. Ще ти стигнат до следващата ни среща.

Тереза седна.

Чувстваше се по същия начин, по който се чувстваше всеки път, когато сеансът приключваше — емоционално опустошена.

— Мога ли да те питам нещо? — каза тя.

— Разбира се.

— Предполагам, че разговаряш с много хора. Че чуваш личните страхове на всеки. Ще почувствам ли някога това място като дом?

— Не зная — каза Пам, докато ставаше. — Това зависи изцяло от теб.