Блейк Крауч
Уейуърд (1)

1.

Вече близо час Мъстин наблюдаваше създанието през оптичния мерник „Шмит & Бендер“. Беше се появило в циркуса по зазоряване и бе спряло, когато първата слънчева светлина докосна полупрозрачната му кожа. Напредваше през морените бавно и предпазливо, като от време на време спираше да подуши останките на себеподобните си. На другите, убити от Мъстин.

Снайперистът вдигна ръка към мерника, нагласи паралакса и отново се прицели. Условията бяха идеални — ясна видимост, умерена температура, никакъв вятър. При увеличение 25 пъти призрачният силует на създанието изпъкваше на сивия фон на разбитите скали. На разстояние 2400 метра главата му бе не по-голяма от песъчинка.

Ако не стреляше сега, щеше да се наложи отново да изчислява разстояния и ъгъл на стрелба. И имаше вероятност съществото да е излязло от полезрението му, когато бъде готов за действие. Не че светът щеше да свърши. На осемстотин метра нататък в каньона имаше ограда с ток с високо напрежение. Но ако създанието успееше да се покатери по скалите над бодливата тел, той щеше да си има неприятности. Щеше да се наложи да се обади. Да повика екип. А това означаваше допълнителна работа. Допълнително изгубено време. Щяха да положат всички усилия да попречат на съществото да стигне до града. И почти със сигурност щеше да си отнесе конско от Пилчър.

Мъстин си пое дъх — дълбоко и бавно.

Дробовете му се разшириха.

Издиша.

Дробовете му се свиха.

Останаха празни.

Диафрагмата му се отпусна.

Преброи до три и дръпна спусъка.

Британската AWM го изрита силно в рамото. Гърмежът бе приглушен от заглушителя. Той пак погледна през оптичния мерник. Целта му още клечеше върху една канара с плосък връх на дъното на каньона.

По дяволите!

Беше пропуснал.

Разстоянието беше по-голямо от обичайното и въпреки идеалните условия трябваше да вземе предвид твърде много променливи. Влажност. Плътност на въздуха. Температурата на цевта. Дори ефекта на Кориолис — въртенето на Земята. Мислеше си, че не е пропуснал нито една при изчисляването на прицелването, но…

Главата на създанието изчезна в розова мъгла.

Той се усмихна.

На куршума „Лапуа Магнум“ калибър 338 му трябваха малко повече от четири секунди да достигне целта си.

Страхотен изстрел.

Мъстин се надигна и се изправи.

Протегна се и се разкърши — беше се схванал.

Беше средата на утрото. Небето бе стоманеносиньо, без нито едно облаче. Деветметровата наблюдателна кула, на която се намираше, бе построена на скалистия връх на планината, много над линията на дърветата. От откритата платформа имаше панорамен изглед към околните върхове, каньона, гората и градчето Уейуърд Пайнс; гледано от височина 1200 метра, то представляваше решетка от пресичащи се под прав ъгъл улици, сгушена в защитената долина.

Радиото му изпращя.

— Мъстин, край — отвърна той.

— Засечен сигнал по оградата в зона четири, край.

— Момент.

Зона 4 обхващаше боровата гора, граничеща с южния край на градчето. Мъстин вдигна пушката и огледа оградата под боровете в продължение на четиристотин метра. Първо забеляза пушека, издигащ се от изгорената козина на животното.

— Имам видимост — каза той. — Просто елен, край.

— Разбрано.

Мъстин насочи пушката на север към града.

Появиха се къщи — разноцветни викториански постройки със съвършени правоъгълници яркозелена трева пред тях. Огради от бели колчета. Той насочи пушката към парка, където една жена люлееше две деца на люлка. Малко момиче се пускаше по пързалка.

Погледна училищния двор.

Болницата.

Общинската градина.

Главната улица.

Потисна познатата завист, надигнала се в гърдите му.

Гражданчета.

Живеещи в пълно неведение. Всичките до един. В прекрасно, блажено неведение.

Не ги мразеше. Не искаше техния живот. Отдавна беше приел ролята си на хищник. На пазител. Неговият дом бе стерилна стая без прозорци в недрата на планината и той се бе примирил с този факт дотолкова, доколкото беше възможно. Но това не означаваше, че не изпитваше носталгия някоя чудесна утрин, докато гледаше надолу към буквално последното късче от рая на тази земя. Или копнеж по дома, какъвто е бил някога.

И какъвто никога няма да бъде.

Проследи улицата и се спря върху един мъж, който крачеше бързо по тротоара. Тъмнозелена риза, кафяви панталони и черна каубойска шапка.

Месинговата звезда на ревера му проблясваше на слънчевата светлина.

Мъжът зави на ъгъла и гърбът му попадна точно в средата на мерника.

— Добро утро, шериф Бърк — каза Мъстин. — Да усещаш сърбеж между плешките?