Блейк Крауч
Уейуърд (5)

5.

Моргата се намираше на подземния етаж на болницата, зад двукрила врата без прозорци.

В дъното на източното крило.

Хората на Пилчър бяха пристигнали преди Итън с тялото и стояха по джинси и фланели при входа. По-високият от двамата, мъж с нордически черти и шеф на екипа за сигурност на Пилчър, изглеждаше видимо разстроен.

— Благодаря, че я докарахте каза Итън, докато минаваше покрай тях и буташе вратата с рамо. — Не е нужно да чакате.

— Казаха ни да чакаме — каза блондинът.

Итън бутна вратата да се затвори след него. Моргата миришеше като морга. Антисептиците не прикриваха особено добре присъщата миризма на смърт.

Подът беше от бели плочки с много петна и леко хлътнал, с голям канал в центъра.

Алиса лежеше гола на стоманената маса за аутопсия.

Чешмата зад масата течеше и звукът на капещата вода отекваше от стените.

Досега Итън бе влизал тук само веднъж. Тогава не му беше харесало, а сега, при наличието на труп, мястото беше безкрайно по-неприятно.

Нямаше прозорци и никакъв друг източник на светлина, освен операционната лампа.

Той стоеше до масата за аутопсия и всичко около него се губеше в мрака.

Към постоянното кап-кап-кап се добавяше бръмченето на хладилниците за трупове — общо шест, вградени в стената зад умивалника.

Истината бе, че не знаеше какво прави. Не беше съдебен лекар. Пилчър обаче бе настоял да огледа тялото и да напише доклад.

Итън остави каубойската си шапка на везните за органи над умивалника.

Пресегна се и нагласи лампата.

На силната светлина раните изглеждаха чисти. Спретнати. Безупречни. Без разкъсана кожа. Просто десетки и десетки черни прозорци, гледащи към унищожението.

Под лампата кожата й беше с цвета на грунд.

Започна да изучава дупките една по една.

Все по-трудно му беше да мисли за нея като за Алиса, докато тя лежеше на масата под жестоката клинична светлина.

Вдигна лявата й ръка към лампата и огледа дланта. Под ноктите имаше мръсотия. Или кръв. Представи си как отчаяно е притискала раните си, мъчейки се да спре изливащата се от нея кръв.

В такъв случай защо беше чиста, ако не се брояха парченцата листа в косата й? Без никакви следи от кръв или петна по кожата? Не беше видял никаква кръв на мястото, където я беше намерил. Очевидно бе убита другаде и беше преместена на пътя. Защо бяха източили кръвта й? За да я пренесат, без да оставят следи? Или имаше нещо по-зловещо?

Итън огледа другата й ръка.

Краката.

Не искаше, но освети набързо между бедрата й.

Неопитното му око не видя натъртвания или видими увреждания, които да свидетелстват за сексуално посегателство.

Тъй като не можеше по друг начин, освен да се отнася нежно с тялото й, му трябваха три опита да я обърне.

Ръцете й тупнаха върху металната маса.

Той махна пръстта и камъчетата от гърба й.

Върху задната част на левия й крак имаше рана.

Зараснал разрез.

Вероятно беше направен, за да извадят микрочипа.

Избута лампата и се отпусна на металния стол. Начинът, по който тя лежеше върху студената маса — гола, унизена, — запали нещо в него.

Итън седеше в мрака и се питаше дали Кейт наистина би могла да направи това.

След известно време стана и отиде до вратата.

Когато излезе, хората на Пилчър млъкнаха. Итън погледна високия блондин.

— Мога ли да поговоря с вас за момент?

— Вътре ли?

— Да.

Итън му задържа вратата, докато влезе, после попита:

— Как се казвате?

— Алън.

Итън посочи стола.

— Седнете.

— Какво означава това?

— Задавам ви някои въпроси.

Алън го погледна колебливо.

— Беше ми наредено да я докарам тук и да я сложа в хладилник, след като приключите.

— Е, още не съм приключил.

— Никой не ми е казвал нищо за отговаряне на въпроси.

— Престани да се ежиш и сядай.

Мъжът не помръдна. Беше поне десет сантиметра по-висок от Итън. С невъзможно широки рамене. Итън усети как тялото му се напряга за бой, как сърцето му се разтуптява, как изпада в боен транс. Не искаше да започва пръв, но ако не използваше изненадата, ако не повалеше Алън през първите няколко секунди, вероятността да победи този човек с телосложението на някой нордически бог изглеждаше малко пресилена.

Свали едва забележимо брадичка.

Половин секунда преди да избухне и да забие чело в лицето на Алън той се обърна и седна, както му беше казано.

— Не са ми казвали, че трябва да правя това.

— Дейвид Пилчър, вашият шеф, ми даде неограничен достъп и ресурси да открия кой е направил това. Искате да открия, нали?

— Разбира се, че искам.

— Познавахте ли Алиса?

— Да. В планината сме само сто и шейсет души.

— Значи сте сплотена група?

— Много.

— Знаехте ли за дейността на Алиса в Пайнс?

— Да.

— Значи двамата сте били близки?

Алън впери поглед в тялото на масата. Мускулите на челюстта му потръпнаха — от ярост, от мъка.

— Бяхте ли близки с нея, Алън?

— Знаеш ли какво става, когато сто и шейсет души живеят заедно и знаят, че са единствените оцелели представители на човечеството?

— Всеки чука всеки ли?

— Именно. Ние сме семейство в планината. Губили сме хора и преди. Предимно номади, които така и не се завърнаха. Изядени. Но никога не е имало нещо такова.

— Всички ли са потресени?

— Адски. Знаеш, че това е единствената причина Пилчър да те остави да се занимаваш с това, нали? Забрани на всички ни да разследваме смъртта й.

— Защото може да си отмъстите.

В ъгълчетата на устата на Алън заигра едва доловима яростна усмивка.

— Имаш ли представа каква касапница мога да устроя в градчето с екип от десет въоръжени мъже?

— Даваш си сметка, че не всеки в Уейуърд Пайнс е отговорен за смъртта й.

— Както казах, има причина Пилчър да ти позволи да водиш шоуто.

— Кажи ми за назначението на Алиса.

— Знаех, че живее с гражданчетата. Но без повече подробности.

— Кога я видя за последен път?

— Преди две нощи. Понякога се връщаше в планината, за да прекара нощта при нас. Беше странно. Виждал ли си казармата ни?

— Май да.

— Няма прозорци. Малки тесни безлични помещения. В Пайнс живееше сама в цяла къща, но й липсваше спането в стаичката й в планината. Иди я разбери. Като се има предвид коя беше, можеше да живее навсякъде. Да прави каквото си иска. Но тя понесе товара си. Беше една от нас.

— В какъв смисъл „като се има предвид коя беше“?

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Мамка му. Виж, не е моя работа да говоря за това.

— Какво пропускам?

— Забрави, ясно?

„Ясно. Засега“.

— И къде я видя за последно? — попита Итън.

— В столовата. Приключвах с храненето си, когато тя влезе. Взе си таблата и дойде при мен.

— За какво разговаряхте?

Алън се загледа някъде в тъмното.

За момент изглеждаше спокоен, сякаш споменът му доставя удоволствие.

— За нищо особено. Нищо, което да се запомни. Просто за това как е минал денят. И двамата четем една и съща книга и разговаряхме за впечатленията си дотук. Както и за други неща, но това съм запомнил. Тя винаги е била моя вярна приятелка и понякога любовница. Беше ни приятно един с друг и нямах представа, че я виждам за последен път жива.

— Не говорихте ли за работата й в града?

— Май я питах как върви мисията й. И тя каза нещо от сорта на „Скоро всичко ще свърши“.

— Какво според теб е имала предвид?

— Не знам.

— И това ли беше всичко?

— Това беше всичко.

— Защо Пилчър е поискал именно ти да пренесеш тялото й? Струва ми се доста безчувствено, като се има предвид…

— Аз го поисках.

— О.

Итън с раздразнение откри, че започва да харесва Алън. Беше участвал във война с мъже като него. Отдавна познаваше коравата им почтеност. Безстрашие и вярност, подкрепени със страхотна физическа сила.

— Има ли още нещо, Итън?

— Не.

— Открий кой го е направил.

— Ще открия.

— И направи така, че да ги боли.

— Искаш ли помощ за прибирането в хладилника?

— Не, аз ще се погрижа. Но първо бих искал да поседя малко с нея.

— Дадено.

Итън взе шапката си от везните за органи. При вратата спря и погледна назад. Алън бе придърпал стола до масата за аутопсия и посягаше към ръката на Алиса.