Блейк Крауч
Уейуърд (25)

25.

Шеста улица 1040

Уейуърд Пайнс

Три години и седем месеца по-рано

В последния им ден заедно тя приготви любимото му ястие.

Прекара целия следобед в кухнята — в рязане, бъркане и така нататък.

Простите действия, на които се беше отдала, й помагаха да издържи от един момент до следващия.

Но трябваше да се съсредоточи, защото в мига, в който сваляше гарда си, всичко се стоварваше отново отгоре й.

Случи й се на три пъти.

Рухваше на колене.

Риданията й изпълваха празната къща.

Беше толкова трудно тук.

Страшно, самотно и абсолютно безнадеждно.

Но после се бе появил той. Като мечта.

Бяха намерили утеха един в друг и за известно време всичко беше по-добре. Дори се бе чувствала щастлива в това странно малко градче.

Входната врата се отвори, после се затвори.

Тя остави ножа на дъската.

Избърса очи с кърпата за чинии.

Обърна се да го посрещне.

Той стоеше от другата страна на кухненския плот.

— Плакала си.

— Само малко.

— Ела тук.

Тя отиде при него, прегърна го и заплака в гърдите му, докато той галеше косата й.

— Разговаря ли с тях? — попита тя.

— Да.

— И?

— Все същото.

— Не е честно.

— Знам.

— Ами ако просто кажеш…

— Нямам думата по въпроса.

— Не можеш ли…

— Не ме карай. Моля те. — Той сниши глас и зашепна в ухото й. — Знаеш, че не мога да говоря за това. Знаеш, че ще има последствия.

— Убива ме да не разбирам.

— Погледни ме. — Той хвана лицето й в дланите си и я погледна в очите. Никой никога не я беше обичал като този мъж. — Ще минем през това.

Тя кимна и попита:

— Колко ще продължи?

— Не знам.

— Опасно ли е?

— Да.

— Ще се върнеш ли?

— Разбира се, че ще се върна. Той горе ли е?

— Още не се е върнат от училище.

— Опитах се да поговоря с него, но…

— Ще му бъде наистина трудно.

Той сложи ръце на кръста й.

— Виж, нищо не можем да направим по въпроса, така че нека се насладим на времето, с което разполагаме. Става ли?

— Добре.

— Да се качим за малко горе? Искам да остана с един хубав спомен за теб.

— Вечерята ще загори.

— Майната и на вечерята.

Тя лежеше в обятията му и гледаше през прозореца как небето се смрачава.

— Дори не мога да си представя какво ще бъде.

— Ти си силна. По-силна, отколкото сама си признаваш.

— Ами ако не се върнеш?

— Ако не се върна, знай едно. Времето, което прекарах с теб в тази долина, в тази къща, беше най-доброто в живота ми. По-добро от времето в предишния свят. Обичам те, Тереза. Лудо, завинаги и…

Тя го целуна и го издърпа върху себе си.

В себе си.

Отново плачеше.

— Просто се върни — каза тя. — Обичам те. Господи, толкова те обичам, Адам, не ме оставяй, моля те, не ме оставяй…