Блейк Крауч
Уейуърд (2)

2.

Все още имаше моменти като този, в които Уейуърд Пайнс изглеждаше като истинско място.

Слънцето огряваше долината.

Утрото все още беше приятно прохладно. Теменуги като скъпоценни камъни под отворен прозорец, от който се долавяше аромат на приготвена закуска.

Хора, излизащи на сутрешна разходка.

Поливащи градините си.

Вземащи местния вестник.

Капчици роса върху черна пощенска кутия.

Итън Бърк се изкушаваше да се позабави за момент, да се преструва, че всичко е точно такова, каквото изглежда. Че живее с жена си и сина си в съвършено градче, на което той е харесваният от всички шериф. Където имат приятели. Комфортен дом. Уреден живот. И именно чрез преструването той най-сетне започваше да разбира колко добре работи илюзията. Как хората се отдават, как се оставят да изчезнат в красивата лъжа, която ги заобикаля.

 

 

Когато влезе в „Димящото зърно“, звънчето над вратата зазвъня. Итън отиде до бара и се усмихна на баристата, младо хипи с руси плитки и прочувствени очи.

— Добро утро, Миранда.

— Здрасти, Итън. Обичайното ли?

— Ако обичаш.

Докато тя приготвяше еспресото за капучиното му, Итън огледа заведението. Всички редовни клиенти бяха тук, включително двамата старци Филип и Клей, които се бяха навели над шахматната дъска. Итън отиде при тях и проучи дъската. Явно се сражаваха от доста време — и двамата бяха останали с цар, царица и няколко пешки.

— Май вървите към пат — отбеляза Итън.

— Не бързай толкова със заключенията — каза Филип. — Още крия нещичко в ръкава си.

Противникът му, едър побелял мъж, се ухили през рошавата си брада.

— Под „нещичко“ има предвид, че ще се мотае, докато не умра от старост и не спечели служебно.

— Я млъквай, Клей.

Итън мина покрай вехтото канапе до библиотеката. Прокара пръст по гръбчетата на книгите. Класика. Фокнър. Дикенс. Толкин. Юго. Джойс. Бредбъри. Мелвил. Хоторн. По. Остин. Фицджералд. Шекспир. На пръв поглед беше просто нестройна колекция от евтини издания с меки корици. Взе едно тънко томче от рафта. „И изгрява слънце“. На корицата имаше импресионистична картина на бой с кучета. Итън преглътна бучката в гърлото си. Вехтата книжка, масово издание на романа на Хемингуей, беше може би единственото запазено копие на този свят. Целият настръхна — беше страхотно и в същото време трагично да я държи в ръцете си.

— Итън, готов си!

Той взе още една книга за сина си и отиде до бара да си вземе капучиното.

— Благодаря, Миранда. Ще взема тези книги, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. — Тя се усмихна. — И да ги държиш в правия път, шерифе.

— Старая се.

Итън докосна шапката си и тръгна към вратата.

 

 

След десет минути мина през двукрилата стъклена врата, над която се мъдреше надпис ШЕРИФСКИ УЧАСТЪК УЕЙУЪРД ПАЙНС.

Рецепцията пустееше. Нищо ново.

Секретарката му седеше зад бюрото си и изглеждаше отегчена както винаги. Играеше пасианс, като редеше картите с равномерни механични движения.

— Добро утро, Белинда.

— Добро утро, шерифе.

Дори не го погледна.

— Обаждания?

— Не, сър.

— Някой да е минавал?

— Не, сър.

— Как мина вечерта ти?

Тя изненадано вдигна очи, стиснала асо пика в дясната си ръка.

— Какво?

За първи път от заемането на шерифския пост Итън продължаваше общуването си с Белинда отвъд празните „здравей“, „довиждане“ и административните приказки. В предишния си живот тя беше била медицинска сестра в педиатрично отделение. Итън се запита дали тя знае, че той знае.

— Просто те попитах как е минала вечерта ти. Снощи.

— О. — Тя прокара пръсти през дългата си сребриста коса, прибрана на опашка. — Чудесно.

— С нещо забавно ли се занимава?

— Не. Не бих казала.

Той си помисли, че тя може да върне въпроса и да се поинтересува как е минала неговата вечер, но след пет секунди неудобно мълчание и гледане в очите тя така и не каза нищо.

Накрая Итън почука по бюрото й.

— Ще бъда в кабинета си.

 

 

Качи краката си на масивното бюро и избута коженото кресло назад. Чашата димящо кафе бе в ръцете му. Главата на огромен лос се взираше в него от отсрещната стена. Между нея и трите антикварни шкафа за оръжие зад бюрото Итън се чувстваше досущ като в кабинета на провинциален шериф.

Жена му в момента би трябвало да пристига на работното си място. В миналия си живот Тереза бе правен съветник. В Уейуърд Пайнс бе единственият брокер на недвижими имоти, което означаваше, че прекарва дните си зад бюро в офис на Главната улица, в който рядко влизаха хора. Работата й, подобно на работата на повечето жители на Пайнс, бе предимно козметична. Украшение на една преструвка за градче. Само четири или пет пъти годишно й се налагаше да помогне на някого за закупуването на нов дом. Примерните граждани биваха награждавани с възможност да подобрят домовете си на всеки няколко години. Онези, които живееха най-отдавна в градчето и никога не бяха нарушавали правилата, живееха в най-големите и най-хубавите къщи. А очакващите дете гарантирано получаваха нов, по-просторен дом.

През следващите четири часа Итън нямаше нищо за вършене.

Отвори книгата от кафенето.

Прозата бе стегната и прекрасна.

Задави се на описанието на нощния Париж.

На ресторантите, баровете, музиката, дима.

На светлините на един истински, жив град.

На усещането за огромен свят, пълен с най-различни и завладяващи хора.

На свободата да го изследваш.

След четирийсет страници затвори книгата. Не можеше да я понесе. Хемингуей не го разсейваше. Не го откъсваше от реалността на Уейуърд Пайнс. Хемингуей тикаше лицето му в нея. Сипваше сол в рана, която никога нямаше да зарасне.

 

 

В два без четвърт Итън излезе от офиса си.

Тръгна пеша през спокойните квартали.

Всички, покрай които минаваше, му се усмихваха и му махаха, поздравяваха го с уж истински ентусиазъм, сякаш живееше тук от години. Дори тайно да се страхуваха от него, криеха го добре. А и защо да не се страхуват? Доколкото знаеше, той бе единственият жител на Уейуърд Пайнс, който знаеше истината, и работата му бе да се погрижи нещата да си останат такива. Да пази мира. Лъжата. Дори от жена си и сина си. Първите си две седмици като шериф беше прекарал в четене на досиетата на всички жители и запознаване с подробностите от предишния им живот. С това как са се интегрирали. С докладите за живота им след това. Вече бе запознат с личните истории на половината жители на града. С тайните и страховете им. Знаеше на кои може да се разчита, че ще поддържат крехката илюзия. И у кои външният блясък е пропукан.

Превръщаше се в тайна полиция, състояща се от един-единствен човек.

Беше необходимо. Разбираше го.

Но въпреки това го мразеше.

 

 

Излезе на Главната и закрачи на юг, докато тротоарът и къщите не свършиха. Пътят продължаваше и той стигна до гората от високи борове. Мърморенето на града постепенно заглъхна зад него.

Спря петнайсет метра след знака, предупреждаващ за остър завой. Погледна назад към Уейуърд Пайнс. Не идваха никакви коли. Нищичко не помръдваше. Не се чуваха никакви звуци, освен чуруликането на някаква птичка в клоните високо над него.

Излезе от пътя и продължи през гората.

Въздухът беше изпълнен с аромата на борови иглички под топлите лъчи на слънцето.

Итън вървеше по мекия горски килим през сенки и светлина.

Движеше се достатъчно бързо да се изпоти. Усещаше хлад там, където ризата залепваше по влажната му кожа.

Разходката беше приятна. Никакво следене, никакви хора. Просто човек в гората, останал за малко насаме с мислите си.

На двеста метра от пътя стигна до камъните — гранитни канари, пръснати между боровете. Там, където гората продължаваше нагоре по склона, имаше гола скала, наполовина заровена в земята.

Итън я приближи.

От три метра гладката отвесна повърхност изглеждаше съвсем естествена, до кварцовите жили и ярките петна мъх и лишеи.

По-отблизо илюзията не бе така убедителна. Скалата изглеждаше малко по-четвъртита от очакваното.

Итън спря на няколко стъпки от нея и зачака.

След малко чу приглушеното механично бръмчене на зъбните колела. Цялата скална повърхност се повдигна като огромна врата на гараж, достатъчно широка и висока, за да побере автовлак.

Итън се наведе и мина под вдигащата се врата. Обгърна го влажният хлад на подземие.

— Здравейте, Итън.

— Маркъс.

Същият ескорт като миналия път — младеж на двайсет и няколко, подстриган нула номер и с издяланата челюст на пехотинец или ченге. Носеше жълта мушама и Итън се сети, че отново е забравил да си вземе якето. Очакваше го поредното студено пътуване.

Маркъс беше оставил открития „Вранглер“ без врати с включен двигател, обърнат в посоката, от която беше дошъл.

Итън се качи на мястото до шофьора.

Вратата тежко се затвори зад тях.

Маркъс освободи ръчната спирачка и превключи на скорост.

— Господин Бърк е с мен — каза той в микрофона си. — Тръгваме.

Джипът се понесе напред по еднолентовото платно без никакви означения.

Започнаха да се изкачват под ъгъл петнайсет градуса.

Стените на тунела бяха гола скала.

На някои места по камъка се спускаха струйки вода и лъкатушеха по пътя. От време на време по предното стъкло падаше по някоя капка.

Флуоресцентните лампи прелитаха размазани над главите им като мрачна оранжева река.

Поради течението и ръмженето на двигателя бе прекалено шумно за разговори. Итън нямаше нищо против. Облегна се на сивата винилова седалка и потисна желанието да разтрие ръце заради студения влажен въздух.

Ревът на двигателя намаля — ушите му бяха заглъхнали от промяната на налягането.

Преглътна.

Ревът се върна.

Продължиха да се изкачват.

При скорост 55 км/ч пътуването продължи само четири минути, но му се стори по-дълго. Имаше нещо объркващо и изкривяващо времето в целия този студ, шум и вятър.

В усещането, че буквално си пробива път нагоре през планина.

Изнервящото очакване от срещата с него.

Тунелът свърши в огромна пещера с площта на десет склада. Стотина хиляди квадратни метра или повече. Достатъчно голямо място за строеж на пътнически самолети или космически кораб. Но вместо това то съдържаше провизии. Огромни цилиндрични резервоари, пълни с основни хранителни продукти. Дълги редици рафтове с височина дванайсет метра, на които бяха наредени припаси и дървен материал. Всичко необходимо за поддържането на последния град на земята през следващите години.

Маркъс вкара джипа през стъклена врата с надпис СУСПЕНДИРАНЕ. Зад входа светеше мъглива синя светлина и сякаш леден пръст мина по гърба на Итън, когато си помисли какво се крие вътре.

Суспендираните единици на Пилчър.

Стотици.

Всички жители на Уейуърд Пайнс, включително самият Итън, бяха поставени в химическа летаргия в това помещение за осемнайсет столетия.

Джипът рязко спря пред двукрила стъклена врата.

Маркъс изключи двигателя и Итън слезе.

Маркъс въведе код на панела и вратите безшумно се плъзнаха настрани.

Минаха покрай надпис НИВО 1 и продължиха по дълъг пуст коридор.

Нямаше никакви прозорци.

Флуоресцентните лампи бръмчаха над главите им.

Подът беше покрит с линолеум на шахматно разположени черни и бели квадрати. На всеки три метра минаваха покрай врати с малки кръгли прозорчета. Нямаха дръжки — отваряха се с карти.

Повечето прозорчета бяха тъмни.

През едно обаче една аберация гледаше минаващия Итън. Зениците на големите мътни очи се разшириха, острите като бръснач кучешки зъби се оголиха, черен хищен нокът затрака по стъклото.

Посещаваха го в кошмарите му. Събуждаше се плувнал в пот — преживяваше отново атаката, — а Тереза го тупаше по гърба и му шепнеше, че е на сигурно място в леглото си, че всичко е наред.

В средата на коридора спряха пред двукрила врата без надпис.

Маркъс прокара картата си през четеца и вратата се отвори.

Итън влезе в малката кабина.

Маркъс пъхна ключ в хромирания панел и когато единственото копче замига, го натисна.

Движението бе плавно.

По време на возенето ушите на Итън винаги заглъхваха, но той никога не можеше да определи дали се изкачват, или спускат.

Не можеше да приеме мисълта, че дори след две седмици на новата работа все още го съпровождат, сякаш е малко дете или представлява заплаха.

Две седмици.

Господи!

Сякаш вчера седеше срещу главен специален агент Адам Хаслър в сиатълския отдел на Сикрет Сървис и получаваше задачата да дойде в това градче и да намери изчезналия си бивш партньор Кейт Хюсън. Но той вече не беше агент на Сикрет Сървис. Още не беше в състояние да приеме напълно този факт.

Единственият начин да разбере, че са спрели, беше отварянето на вратата.

Първото, което видя след излизането от асансьора, беше картина на Пикасо. По всяка вероятност оригинал.

Прекосиха елегантно фоайе. Тук нямаше флуоресцентни лампи и шахматен линолеум. Всичко бе мраморни плочки и скъпи стенни аплици. Пищни корнизи с изваяни венци. Дори въздухът беше по-добър — без онзи консервен, застоял компонент, който се усещаше в останалата част на комплекса.

Минаха през дневна с хлътнала централна част.

През огромна като катедрала кухня.

През библиотека с томове в кожени подвързии, миришещи на древност.

Завиха и продължиха към двукрилата дъбова врата в края на коридора.

Маркъс почука енергично два пъти и от другата страна се чу: „Влез!“

— Давайте, господин Бърк.

Итън отвори вратата и влезе във внушителния кабинет.

Подът бе покрит с тъмен паркет, излъскан до блясък.

В средата имаше голяма маса, на която под стъклен похлупак имаше архитектурен макет на Уейуърд Пайнс — напълно точен, до цвета на къщата на Итън.

Стената отляво бе украсена с творби на Винсент ван Гог.

Отсрещната беше заета изцяло от плоски монитори. Девет реда по двайсет и четири на всеки. Кожени канапета гледаха към екраните, показващи едновременно двеста и шестнайсет картини от Уейуърд Пайнс — улици, спални, бани, кухни, задни дворове.

Всеки път, когато ги виждаше, Итън с мъка потискаше неустоимото желание да откъсне нечия глава.

Разбираше целта — напълно, но все пак…

— Същата ярост — каза мъжът зад изящно гравираното махагоново бюро. — Проявява се всеки път, когато дойдеш да ме видиш.

Итън сви рамене.

— Подслушваш личния живот на хората. Напълно естествена реакция.

— Смяташ ли, че в нашия град трябва да има личен живот?

— Разбира се, че не.

Докато вратата зад него се затваряше, Итън пристъпи към огромното бюро.

Пъхна каубойската си шапка под дясната си мишница и седна в едно от креслата.

Погледна Дейвид Пилчър.

Той беше милиардерът изобретател (когато парите бяха означавали нещо) зад Уейуърд Пайнс, зад този комплекс в недрата на планината. През 1971 година Пилчър открил, че човешкият геном деградира, и предсказал, че човечеството ще престане да съществува в рамките на следващите трийсет-четирийсет поколения. Затова построил всичко това, за да запази поне малко чисти човешки същества преди деградирането на генома да е достигнало критичната маса.

Наред с вътрешния си кръг от сто и шейсет верни последователи Пилчър беше отговорен за отвличането на шестстотин и петдесет души: беше ги поставил — както и самия себе си — в състояние на летаргия.

И предсказанието на Пилчър се бе сбъднало. В този момент отвъд електрическата ограда около Уейуърд Пайнс живееха стотици милиони представители на онова, в което се беше превърнало човечеството — аберации.

И въпреки това Пилчър нямаше осанката, която би трябвало да си е заслужил. Беше физически невзрачен. Метър и петдесет, ако е с обувки с дебела подметка. Плешив, ако не се броеше едва забележимата сребриста четина — по-скоро хром, отколкото зимни облаци. Гледаше Итън с малките си очички, които бяха колкото черни, толкова и неразгадаеми.

Пилчър плъзна по кожената повърхност на бюрото си жълта картонена папка.

— Какво е това? — попита Итън.

— Доклад въз основа на наблюдения.

Итън отвори папката.

Вътре имаше черно-бели снимки на човек, когото познаваше. Питър Маккол. Главният редактор на градския вестник „Уейуърд Лайт“. На снимката Питър лежеше от своята страна на леглото и се взираше с празни очи в нищото.

— Какво е направил? — попита Итън.

— Ами, нищо. И това е проблемът. През последните два дни не се е появявал в работата си.

— Може би се е разболял?

— Не се е обаждал, че е болен, а и Тел, моят главен специалист по наблюденията, има странно чувство.

— Че обмисля да избяга ли?

— Може би. Или да направи нещо безразсъдно.

— Запознат съм с досието му — каза Итън. — Не си спомням да е имал някакви проблеми с интегрирането. Нито по-късно неприемливо поведение. Да не би да е казал нещо обезпокоително?

— Не е произнесъл нито дума от четирийсет и осем часа. Дори на децата си.

— Какво точно искаш от мен?

— Да го държиш под око. Отбий се и му кажи здрасти. Не подценявай ефекта, който може да има присъствието ти.

— Нали не обмисляш празненство?

— Не. Празненствата са запазени за онези, които извършват открита измяна и се опитват да привлекат други на своя страна. Не си носиш оръжието.

— Мисля, че то праща неправилно послание.

Пилчър се усмихна. Зъбите му бяха бели и мънички.

— Ще се радвам да проявиш интерес към посланието, което аз искам да бъде отправено от единствения ми представител на властта в града. Говоря сериозно. Какво би било твоето послание, Итън?

— Че съм тук, за да помагам. Да подкрепям. Да защитавам.

— Но всъщност не си тук, за да правиш някое от тези неща. Вината е моя — не бях ясен. Твоето присъствие е напомняне за моето присъствие.

— Ясно.

— Така че следващия път, когато те засека на екраните си на някоя улица, мога ли да очаквам, че ще те видя с най-голямото ти и най-гадно желязо на кръста?

— Със сигурност.

— Отлично.

Итън усещаше как сърцето бясно блъска в гърдите му.

— Моля не приемай този лек укор като цялостно впечатление от работата ти, Итън. Смятам, че се интегрираш чудесно на новата си позиция. Не мислиш ли?

Итън погледна над рамото на Пилчър. Стената зад бюрото бе плътна скала. В центъра имаше изсечен голям прозорец. От него се отваряше изглед към планините, каньона и Уейуърд Пайнс — на шестстотин метра под тях.

— Мисля, че свиквам все повече с работата — каза той.

— Изучаваш внимателно досиетата на жителите, нали?

— Вече ги изчетох веднъж.

— Предшественикът ти господин Поуп ги беше научил наизуст.

— Ще стигна и дотам.

— Радвам се да го чуя. Но тази сутрин не ги чете, нали?

— Следеше ли ме?

— Не конкретно теб. Но кабинетът ти се появи на мониторите на няколко пъти. Какво четеше? Не успях да видя.

— „И изгрява слънце“.

— А. Хемингуей. Един от любимите ми писатели. Знаеш ли, още вярвам, че тук ще бъде създадено велико изкуство. Именно затова взех нашия пианист Хектор Гейтър. Имам суспендирани и други видни писатели и художници. Както и поети. И винаги търся нови таланти в училището. Бен се проявява чудесно в часовете по изкуство.

При споменаването на сина му Итън настръхна, но каза само:

— Жителите на Пайнс не са в подходящото състояние на ума, за да създават изкуство.

— Какво искаш да кажеш с това, Итън?

Пилчър зададе въпроса си така, както би го задал психотерапевт — зареден с интелектуално любопитство, а не с агресия.

— Те живеят под постоянно наблюдение. Знаят, че никога не могат да се махнат. Що за изкуство би могло да създаде едно потиснато общество?

Пилчър се усмихна.

— Итън, като те слушам, понякога се чудя дали наистина си на моя страна. Дали наистина вярваш в онова, което правим.

— Разбира се, че вярвам.

— Разбира се, че вярваш. Днес на бюрото ми се появи доклад от един от номадите ми, който тъкмо се върна от двуседмична мисия. Видял е рояк абита, общо към две хиляди, само на трийсет километра от Уейуърд Пайнс. Движели се през равнините източно от планините, преследвали стадо бизони. Всеки ден ми се напомня колко сме уязвими в тази долина. Колко слабо, колко крехко е съществуването ни. А ти седиш тук и ме гледаш, сякаш съм вожд на ГДР или на червените кхмери. Не ти харесва. Уважавам това. По дяволите, иска ми се да беше различно. Но за нещата, които правя, си има основания и те се основават на запазването на живота. На нашия вид.

— Нима може без основания?

— Ти си човек със съвест и аз оценявам това — каза Пилчър. — Не бих сложил на твоето място човек без съвест. Всички ресурси, с които разполагам, всеки човек на работа при мен е отдаден на едно-единствено нещо. Да бди над тези четиристотин шейсет и един души в долината, включително над жена ти и сина ти.

— Ами истината? — попита Итън.

— В някои среди безопасността и истината са естествени врагове. Мисля, че един бивш служител на федералното правителство би могъл да схване концепцията.

Итън погледна към стената от екрани. На един в долния ляв ъгъл се появи жена му.

Седяща сама в офиса на Главната улица.

Неподвижна.

Отегчена.

Съседният екран показа картина, каквато Итън никога не бе виждал — птичи поглед от нещо, летящо на трийсет метра над гъста гора, при това със значителна скорост.

— Откъде е тази картина? — попита Итън и посочи стената.

— Коя?

Картината се смени с изглед от залата на операта.

— Вече я няма, но приличаше на нещо, летящо над дърветата.

— А, просто един от моите БЛА.

— БЛА?

— Безпилотен летателен апарат. Дрон MQ-9 „Рийпър“. Изпращаме ги от време на време на разузнавателни мисии. Има обхват от около хиляда и шестстотин километра. Мисля, че днес лети на юг до Голямото Солено езеро.

— Някога откривал ли е нещо?

— Още не. Виж, Итън. Не искам от теб да харесваш всичко това. Аз не го харесвам.

— Накъде вървим? — попита Итън, докато картината с жена му се сменяше с две момчета, строящи пясъчен замък на детска площадка. — Имам предвид като вид. — Погледът му се спря отново върху Пилчър. — Разбирам какво си направил. Че си запазил вида ни много по-дълго, отколкото е имала предвид еволюцията. Но нима е било само заради това? За да може една нищожна частица от човечеството да живее в долина под денонощно наблюдение? Без да й се показва истината? Принуждавана от време на време да убива един от своите? Това не е живот, Дейвид. А затвор. И ти си ме направил надзирател. Искам най-доброто за тези хора. За семейството си.

Пилчър отмести креслото си назад от бюрото, завъртя го и се загледа през стъклото към града, който беше създал.

— Тук сме от четиринайсет години, Итън. Ние сме по-малко от хиляда, а те са стотици милиони. Понякога най-доброто, което можеш да направиш, е просто да оцелееш.

 

 

Замаскираната врата на тунела се затвори зад него.

Итън остана сам в гората.

Обърна гръб на скалата и тръгна обратно към пътя.

Слънцето вече се беше скрило зад отвесните скали на запад.

Небето бе свежо и златисто.

Във въздуха се появи прохладата на приближаващата нощ.

Пътят към Пайнс беше пуст и Итън вървеше по осевата му линия.

 

 

Домът му беше на Шеста улица 1040 — викторианска къща на няколко преки от Главната. Жълта, с бели первази. Приятна и скърцаща. Итън мина по застланата с каменни плочи пътека и се качи на верандата.

Отвори мрежестата врата, после дървената.

Пристъпи вътре.

Каза: „Скъпа, прибрах се!“

Отговор не последва.

Посрещна го мълчаливата, стисната като в юмрук енергия на празна къща.

Той окачи каубойската си шапка на закачалката и седна на един стол да се справи с ботушите.

Отиде по чорапи в кухнята. Млякото беше пристигнало. Четири стъклени бутилки задрънчаха, когато отвори хладилника. Той взе една и я понесе по коридора към кабинета си. Това бе любимото му помещение в къщата. Ако седнеше в голямото тапицирано кресло до прозореца, можеше да се радва на мисълта, че не го наблюдават. Повечето постройки в Пайнс имаха едно-две слепи места. При третото си посещение в комплекса бе успял да се добере до чертежите с камерите в дома му. Запомни местоположението им. Беше попитал Пилчър дали може да ги махне и му бе отказано. Пилчър искаше Итън да изпита напълно какво е да живееш под наблюдение, за да „имаш връзка с хората, над които бдиш“.

Имаше утеха в мисълта, че в този момент никой не може да го види. Разбира се, те знаеха къде се намира във всеки момент благодарение на микрочипа зад ахилесовото му сухожилие. Беше проявил благоразумието да не пита дали не може да бъде изключен от тази мярка за сигурност.

Отвори бутилката и отпи дълга глътка.

Не беше от нещата, които би казал на Тереза (докато го слушаха), но често си мислеше, че при всички ужасни трудности, свързани с живота им в Пайнс — без уединение, без свобода, под непрекъсната смъртна заплаха, — млякото, доставяно всеки ден от мандрата в югоизточния край на долината, е едно от малкото светли неща тук.

Студено, пълномаслено и прясно, със сладкия дъх на трева.

През прозореца виждаше задния двор на съседите. Дженифър Рочестър бе клекнала до една цветна леха и гребеше с лопатка пръст от ръчна количка. Спомни си досието й. В миналия си живот била преподавател в университета на щата Вашингтон. В Пайнс работеше като сервитьорка в бирарията четири вечери в седмицата. Беше примерен жител, ако не се броеше бруталната интеграция, която почти не бе успяла да приеме.

„Престани“.

Не искаше да мисли за работа, за личните подробности от живота на съседите.

Какво ли си мислеха те за него?

Потръпна от този живот.

Подобни моменти на отчаяние го връхлетяваха от време на време. Нямаше изход, не можеше да бъде друг човек — не и ако искаше семейството му да е в безопасност.

Бяха му го казали пределно ясно.

Итън знаеше, че може би трябва да прочете доклада за Маккол, но вместо това отвори чекмеджето на масичката до него и извади книгата със стихотворения.

Робърт Фрост.

Кратка сбирка стихотворения за природата.

Хемингуей го бе смазал сутринта, но Итън винаги намираше утеха у Фрост.

Чете близо час.

За кърпене на стени, снежни гори и неизминати пътища.

За притъмняло небе.

Чу стъпките на жена си на верандата.

Посрещна я на вратата.

— Как мина денят? — попита я.

Очите на Тереза сякаш прошепнаха: „Седях безсмислено зад едно бюро цели осем часа и не размених нито дума с друга душа“, но тя се усмихна насила и отговори:

— Чудесно. А твоят?

„Срещнах се с човека, отговорен за този затвор, който наричаме дом, и взех секретно досие за един от съседите ни“.

— И моят беше страхотен.

Тя прокара длан по гърдите му.

— Радвам се, че още не си се преоблякъл. Харесвам те с униформа.

Итън прегърна жена си.

Вдиша аромата й.

Плъзна пръсти по дългата й руса коса.

— Мисля си нещо — каза тя.

— Какво?

— Бен ще е при Матю най-малко още час.

— Така ли?

Тя хвана Итън за ръка и го задърпа към стълбата.

— Сигурна ли си? — попита той. Бяха го правили само два пъти през двете седмици от събирането им, и двата пъти на любимия стол на Итън в кабинета: Тереза седеше в скута му, ръцете му бяха върху бедрата и — доста неудобна оплетена поза.

— Желая те — каза тя.

— Да идем в кабинета.

— Не — отвърна тя. — В леглото ни.

Той я последва нагоре и по коридора на втория етаж. Паркетът стенеше под краката им.

Запрепъваха се в стаята, като не преставаха да се целуват, без да отделят ръце един от друг. Итън се опита да се отдаде на момента, но не можеше да пропъди камерите от ума си.

Една зад термостата на стената до вратата на банята.

Една в аплика на тавана, гледаща право надолу към леглото им.

Колебаеше се, разкъсван от противоречиви желания, и Тереза го усети.

— Какво има, скъпи? — попита тя.

— Нищо.

Стояха до леглото.

Отвън светлините на Пайнс се включваха — улични лампи, веранди, прозорци.

Засвири щурче и песента му се плъзна в стаята през отворения прозорец.

Ключов звук за спокойна нощ.

Само че не беше истински. Вече нямаше щурчета. Звукът идваше от миниатюрен говорител, скрит в храстите. Итън се запита дали жена му знае това. И каква ли част от истината подозира.

— Желаеш ли ме? — попита Тереза с онзи пряк тон, който го бе накарал да се влюби в нея още на първата им среща.

— Разбира се, че те желая.

— Тогава направи нещо по въпроса.

Без да бърза, той почна да разкопчава бялата й лятна рокля. Не че не го беше правил, но в загубата на тренинг имаше нещо възхитително ужасяващо. Не като в гимназията, но подобно. Липса на контрол, която го беше накарала да се възбуди още преди да стигнат до стаята.

Опита се завие и двамата, но тя не му позволи. Каза му, че иска да усеща ветреца през прозореца по кожата си.

Пружината заскърца и докато Тереза стенеше, Итън се опита да изхвърли от ума си камерата над тях. Пилчър го бе уверил, че наблюдаването на двойки в интимни моменти е строго забранено. Камерите винаги се изключвали, когато дрехите се сваляли.

Но Итън се питаше дали наистина е така.

Или някой техник в момента го гледа как чука жена си. Изучава голия му задник. Начинът, по който краката на Тереза се обвиват около кръста му.

Предишните два пъти Итън бе свършил преди Тереза. Сега мисълта за камерата горе се бъркаше в удоволствието. Той използва гнева си, за да удължи акта.

Тереза свърши със страховит оргазъм, който напомни на Итън колко чудесно могат да се чувстват заедно.

Остави се да свърши, след което останаха да лежат неподвижни. Без дъх и с бясно туптящи сърца. Вечерният въздух беше почти студен по потната му кожа. Моментът можеше да бъде перфектен, но знанието за всичко го сръгваше грубо с лакът. Дали щеше да дойде ден, когато ще може да се изключва? Просто да приема тези неочаквани моменти на покой с повърхностната им прелест и да забрави дебнещия отдолу ужас? Така ли хората успяваха да живеят тук години наред, без да полудеят?

— Значи все още можем да го правим — каза той и двамата се разсмяха.

— Следващия път ще махнем помощните колела — каза тя.

— Идеята ми харесва.

Той се претърколи и Тереза се сгуши в него.

Итън се увери, че очите й са затворени.

После се усмихна нагоре към тавана и му показа среден пръст.

 

 

Итън и Тереза приготвяха вечерята заедно: режеха продуктите един до друг на плота.

Беше време за прибиране на реколтата в общинската градина, краят на сезона, и хладилникът на семейство Бърк бе пълен с пресни зеленчуци и плодове. Тези месеци от годината бяха несъмнено най-благодатните за Уейуърд Пайнс по отношение на храната. След като скрежът попареше листата и снежната линия започваше да се спуска бързо към долината, храната поемаше по катастрофалния път към замразяването и изсушаването. През шестте месеца от октомври до март трябваше да карат на пакетирани изсушени боклуци. Тереза вече беше предупредила Итън, че посещаването на магазина за хранителни стоки през декември е като пазаруване за космическа мисия — рафт след рафт сребристи пакети, надписани по най-възмутителен начин — крем брюле, сандвич с печено сирене, филе миньон, опашка на омар. Вече го беше заплашила, че ще му поднесе замразен стек и омар за коледната вечеря.

Тъкмо бяха приключили с приготвянето на огромната салата (лук, репички и малини върху спанак и червена маруля), когато Бен нахълта в къщата — със зачервени бузи, миришещ на момчешка пот и лудуване навън.

Все още уловен в онзи деликатен миг между момчето и мъжа.

Тереза отиде при сина си, целуна го и го попита как е минал денят му.

Итън включи стария „Филипс“ — лампово радио от 50-те в отлично състояние. Незнайно защо Пилчър се беше погрижил във всяка обитавана къща да има по едно.

Избирането на канал беше лесно — имаше само един. През повечето време се чуваше само шум, но имаше едно-две публицистични предавания, а между седем и осем винаги течеше „Вечеря с Хектор“.

Хектор Гейтър бе средно прочут пианист в миналия си живот.

В Пайнс той преподаваше уроци на всеки, който искаше да учи, и всяка вечер свиреше за града.

Итън усили звука и гласът на Хектор се присъедини към семейството му.

— Добър вечер, Уейуърд Пайнс. Аз съм Хектор Гейтър.

Итън започна да слага салата.

— Седнал съм зад моя „Стейнуей“, великолепен „Бостън Бейби Гранд“.

Първо на жена си.

— Тази вечер ще изсвиря произведението „Голдбърг вариации“, написано първоначално за клавесин от Йохан Себастиан Бах.

После на сина си.

— Строежът на произведението представлява ария, последвана от трийсет нейни вариации. Приятно слушане.

Докато си слагаше салата и сядаше, Итън чу как столът на пианиста изскърца.

 

 

След вечеря взеха купи домашно приготвен сладолед и излязоха на верандата.

Седнаха в люлеещи се столове.

Ядяха и слушаха.

Итън чуваше музиката на Хектор през отворените прозорци на съседните къщи.

Тя изпълваше долината.

Прецизни звънки ноти бликаха между отвесните скали, ръждивочервени от сиянието на залеза.

Останаха до късно.

След хилядолетие без замърсяване на въздуха небето бе напълно черно.

Звездите вече не просто се появяваха.

А експлодираха.

Като диаманти върху черно кадифе.

Човек не можеше да откъсне очи от тях.

Итън се пресегна и хвана Тереза за ръката.

Бах и галактики.

Вечерта захладня.

Когато Хектор приключи, хората в къщите заръкопляскаха.

От другата страна на улицата някой завика: „Браво! Браво!“

Итън погледна Тереза.

Погледите им се срещнаха.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна и избърса сълзите си.

— Толкова се радвам, че си у дома.

 

 

Итън приключи с миенето на чиниите и се качи горе. Стаята на Бен беше в дъното на коридора и вратата й бе затворена — само рязка ивица светлина се виждаше под нея.

Итън почука.

— Влез.

Бен седеше в леглото си и рисуваше. С въглен върху амбалажна хартия.

Итън седна на юргана.

— Мога ли да погледна?

Бен вдигна ръце.

Скицата бе от гледната точка на момчето, както седеше на леглото си — стената, бюрото, рамката на прозореца, светлините отвън, които се виждаха през стъклото.

— Изумително — каза Итън.

— Не се получи точно така, както го исках. Нощта през прозореца не изглежда точно като нощ.

— Сигурен съм, че ще стигнеш и дотам. Знаеш ли, днес взех една книга от кафенето.

Бен наостри уши.

— Коя?

— Казва се „Хобит“.

— Никога не съм чувал за нея.

— Беше една от любимите ми, когато бях на твоите години. Реших, че мога да ти почета.

— Мога да чета, татко.

— Знам. Но аз не съм я чел от години. Може да е забавно да почетем заедно.

— Страшна ли е?

— Има някои страшни моменти. Така че бягай да си измиеш зъбите и идвай.

 

 

Итън се беше облегнал на таблата на леглото и четеше на светлината на нощната лампа.

Бен беше заспал преди края на първата глава и Итън се надяваше, че сънува дълбоки тъмници и древни пещери. Нещо различно от Уейуърд Пайнс.

Остави книгата и изгаси лампата.

Придърпа одеялото до раменете на сина си.

Постави длан на гърба на Бен.

На света няма нищо по-добро от това да усещаш дишане то на детето си в съня му.

Все още не се бе възстановил от мисълта, че синът му расте в Уейуърд Пайнс. Съмняваше се, че някога ще може да го приеме. Имаше някои малки неща, за които се опитваше да си каже, че са за по-добро. Днес например. Ако Бен беше израснал в стария свят, Итън вероятно щеше да влезе в стаята на сина си и да го завари залепен за айфон.

Пишещ на приятели.

Гледащ телевизия.

Играещ компютърни игри.

Ровещ се в Туитър и Фейсбук.

Тези неща не липсваха на Итън. Не искаше синът му да расте в свят, в който хората по цял ден се взират в екрани. Където общуването е деградирало до изписване на малки букви и човечеството живее чрез и до голяма степен заради дозата ендорфини, получавана от звуковия сигнал за получен есемес или имейл.

Вместо това беше заварил своя почти тийнейджър да рисува преди лягане.

Трудно можеше да се чувства зле от подобно нещо.

Но онова, което тежеше на сърцето му и го тласкаше към черна депресия, бяха годините, които предстояха.

Какво щеше да очаква с нетърпение Бен?

Нямаше да има по-висше познание. Нямаше да има истинска кариера.

Нямаше ги дните на…

Можеш да бъдеш всичко, което си пожелаеш.

Всичко, към което се настроиш.

Просто следвай сърцето и мечтите си.

Баналности от златния век на един изчезнал вид.

Когато хората не успяваха да си намерят партньор сами, браковете в Пайнс често се подсказваха. И дори когато това не се правеше, изборът на подходящи партньори не беше точно безграничен.

Бен никога нямаше да види Париж.

Или Йелоустоун.

Може би никога нямаше да се влюби.

Никога нямаше да изпита тръпката от отиването в колеж.

Или заминаването на меден месец.

Или карането през цялата страна, без да спира — просто така, защото е на двайсет и две и може да го направи.

Итън мразеше постоянното наблюдение, абитата и културата на илюзия на Пайнс.

Но онова, което не му даваше покой през малките часове, бяха мислите за сина му. Бен живееше в Пайнс вече пет години, почти толкова, колкото и в предишния свят. И докато Итън подозираше, че възрастните жители на Пайнс всеки ден се борят със спомените за предишния си живот, Бен беше до голяма степен продукт на това градче, на това странно ново време. Дори самият Итън не беше съвсем наясно с нещата, на които учат сина му в училище. Пилчър през цялото време държеше двама от хората си в цивилно облекло на територията на училището и на родителите не се разрешаваше да влизат вътре.

 

 

03:30

Итън лежеше буден в леглото, прегърнал жена си.

Далеч от всякаква идея за сън.

Усещаше миглите на Тереза по гърдите си всеки път, когато тя примигваше.

„За какво си мислиш?“

Въпросът бе преследвал брака им и преди, но в Пайнс бе получил съвсем нова тежест. През четиринайсетте дни, откакто бяха заедно, Тереза нито веднъж не бе нарушила повърхностната илюзия. Разбира се, беше приела радушно Итън. Беше изпълнено със сълзи събиране, но петте години живот в Пайнс я бяха превърнали в абсолютна професионалистка. Нямаше никакви въпроси къде е бил или как е минала бурната му, изпълнена със смут интеграция. Никакво споменаване или дискусии на странните събития около заемането на шерифския пост. Или за това какво знае. Понякога му се струваше, че зърва нещо в очите й — признаване на обстоятелствата, потиснато желание да общуват на едно забранено ниво. Но като една добра актриса, тя нито за миг не излезе от ролята си.

Той все повече и повече започваше да осъзнава, че животът в Пайнс е като живот в сложна театрална постановка, при която завесата никога не се спуска.

Всеки имаше своята роля.

Шекспир спокойно можеше да е написал за Пайнс прочутите си стихове „Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори и всеки има миг, в който трябва да влезе и излезе; и играе различни роли“^[1].

Самият Итън вече бе изиграл няколко.

Долу телефонът започна да звъни.

Тереза седна, сякаш бе на пружина, без никакви признаци на сънливост, е пребледняло от страх лице, и попита ужасено:

— Всички телефони ли звънят?

Итън стана от леглото.

— Не, скъпа. Заспивай. Само нашият е. Търсят ме.

 

 

Вдигна на шестото позвъняване, застанал по боксерки в дневната и притиснал слушалката между ухото и рамото си.

— За момент си помислих, че няма да вдигнеш.

Гласът на Пилчър. Никога досега не беше звънял в дома му.

— Знаеш ли колко е часът? — попита Итън.

— Ужасно съжалявам, че те събуждам. Успя ли да прочетеш доклада за Питър Маккол?

— Да — излъга Итън.

— Но не си отишъл да поговориш с него, както те посъветвах, нали?

— Смятах да го посетя утре сутринта.

— Не си прави труда. Тази нощ реши да ни напусне.

— Навън ли е?

— Да.

— Може да е излязъл да се поразходи.

— Преди трийсет секунди сигналът му стигна до завоя на пътя в края на града и продължи на юг.

— Какво искаш да направя?

Последва кратко мълчание. Итън някак усещаше раздразнението, идващо от другата страна на линията като топла вълна.

— Спри го — каза Пилчър. — Набий малко здрав разум в главата му.

— Но аз не знам какво точно искаш да му кажа.

— Разбирам, че това е първият ти беглец. Не се безпокой за това какво ще му кажеш. Просто се довери на инстинкта си. Ще слушам.

Ще слуша ли?

В ухото на Итън прозвуча сигнал „свободно“.

 

 

Тихо се качи горе и се облече на тъмно. Тереза още беше будна, седеше в леглото и гледаше как прокарва колана през гайките на панталона си.

— Какво е станало, скъпи? — попита тя.

— Нищо — отвърна Итън. — Викат ме по работа.

„Да, само трябва да попреча на един съсед да се опита да напусне малкото ни късче от рая посред нощ. Нищо особено. И нищо странно“.

Итън отиде при жена си и я целуна по челото.

— Ще се върна колкото се може по-бързо. Надявам се, преди да се е съмнало.

Тя не каза нищо, само сграбчи ръката му и я стисна толкова силно, че кокалчетата го заболяха.

 

 

Нощ в Уейуърд Пайнс.

Неподвижна приказка.

Щурците бяха изключени.

Беше толкова тихо, че Итън чуваше бръмченето на уличните лампи.

Туптенето на собствения си биологичен двигател.

Излезе на тротоара и се качи в черния си „Форд Бронко“ със сигнални светлини на покрива и герба на УП на вратите — същият, който беше гравиран и на шерифската му значка.

Двигателят изръмжа.

Итън превключи на скорост.

Опита да потегли леко, но мощният 4,9 литров шестцилиндров двигател бе отегчен и изрева гръмко.

Шумът несъмнено бе събудил хората.

В Пайнс рядко се движеха коли — човек можеше да прекоси града пеша за петнайсет минути.

И колите никога не се движеха нощем.

Предназначението им бе декоративно и всеки, чиято дрямка бе нарушена от рева на форда на Итън, щеше да разбере, че нещо е излязло от релсите.

Излезе на Главната и зави на юг.

След болницата включи дългите светлини и настъпи газта до дупка, ускорявайки към тесния коридор между високите борове.

Студеният горски въздух нахлу през отворения прозорец.

Караше в средата на пътя, яхнал жълтата осева линия.

И си представяше, че не предстои завой, че скоро пътят ще започне да се изкачва.

Извън долината, далеч от градчето.

Че ще може да включи радиото, да претърси станциите и да намери някоя със стари парчета. Пътят до Бойси отнемаше три часа. Нищо по-хубаво от това да караш нощем със свалени прозорци и хубава музика. Продължи само част от секундата, но Итън изпита чувството какво е да живее в свят, пълен с други като него. Нощ, изпъстрена със светлините на големи градове. Далечен рев на междущатски трафик и самолети, носещи се в стратосферата.

Чувството, че не си толкова ужасно сам.

Че не си от последните представители на своя вид, на човечеството.

Стрелката на таблото пълзеше към 110 км/ч, двигателят ревеше.

Вече беше профучал покрай знака за остър завой.

Наби спирачки и политна напред, когато колата поднесе и спря на завоя. Отби от пътя, изключи двигателя, слезе.

Подметките на ботушите му задраскаха по асфалта.

За момент се поколеба при отворената врата, загледан към „Уинчестър ’97“ в стойката над седалките. Не искаше да взима пушката заради посланието, което щеше да отнесе тя на Маккол. Не искаше и да я оставя, защото гората бе тъмна и страшна, а светът, с който граничеше тя, беше враждебен отвъд всякакви представи. Доколкото знаеше, никога досега не бе имало пробив на оградата, но за всяко нещо си има първи път и да излезеш невъоръжен сред тези дървета посред нощ си беше чисто предизвикване на закона на Мърфи.

Наведе се в купето, отвори жабката и напълни джобовете си с патрони. После свали пушката от стойката. Беше тип помпа с приклад от орехово дърво и с отрязани трийсет сантиметра от цевта.

Зареди пет патрона, вкара един в цевта и остави ударника наполовина вдигнат — най-близкото подобие на предпазител при това чудесно оръжие — динозавър.

Метнал пушката на рамо, Итън слезе от пътя и пристъпи между дърветата.

Тук беше по-студено, отколкото в града.

Мъглата се стелеше като одеяло над земята.

Луната още не се беше показала над отвесните скали.

Под дърветата цареше почти пълен мрак.

Итън включи фенерчето и навлезе в гората. Опитваше се да върви колкото се може по-направо, за да може да намери обратния път до шосето.

Първо чу електрическото бръмчене, прорязващо мъглата като постоянен басов тон.

Профилът на оградата се появи в далечината.

Крепостен вал, минаващ през гората.

Когато приближи, започна да различава детайлите.

Пилони с височина седем и шейсет, разположени на двайсет и три метра един от друг. Опънати между тях проводници, поддържани на всеки три метра от разделители. Кабелите бяха дебели два сантиметра, с шипове и поставени между бодлива тел.

Във вътрешния кръг на Пилчър течеше дебат дали оградата ще продължи да си върши работата в случай на прекъсване на тока — дали височината й и бодливата тел ще са достатъчни, за да държат абитата на разстояние. Итън смяташе, че едва ли нещо би могло да попречи на няколко хиляди изгладнели абита да минат през нея, стига да искат — независимо дали има електричество, или не.

Спря на метър и половина от жиците.

Отчупи два ниско надвиснали клона и отбеляза мястото с X.

И тръгна на изток, успоредно на оградата.

След около четиристотин метра спря и се ослуша.

Чуваше постоянното бръмчене.

Собственото си дишане.

Звук на нещо, движещо се през гората от другата страна на оградата.

Стъпки в боровите иглички.

Изпукване на съчки.

Елен?

Аби?

— Шерифе?

Гласът изпъна гърба на Итън, сякаш бяха пуснали ток по гръбнака му, и той свали пушката и насочи дулото към Питър Маккол.

Човекът стоеше на три метра от него, до ствола на гигантски бор. Беше с тъмни дрехи и черна бейзболна шапка. Беше метнал на рамо малка раница. Към нея имаше завързани две пластмасови бутилки вода, която забълбука, когато той пристъпи напред.

Доколкото Итън можеше да види, не носеше друго оръжие, освен тоягата, която бе по-крива и от гръбнака на старец.

— Господи, Питър. Какво правиш тук, по дяволите?

Мъжът се усмихна, но Итън забеляза страха му.

— Ако кажа, че просто съм излязъл на нощна разходка, ще ми повярваш ли?

Итън свали пушката.

— Не бива да си тук.

— Чувал съм слухове за ограда в гората. Винаги ми се е искало да я видя.

— Е, ето я. Вече я видя. Да се връщаме в града.

— „Преди да построя стена, бих искал да знам какво затварям или какво отделям с нея“ — каза Питър. — Робърт Фрост го е писал.

На Итън му се прииска да каже, че знае. Беше чел Фрост — всъщност точно това стихотворение — само преди няколко часа.

— Е, пазителю на закона — каза Маккол и посочи стената. — Затваряш ли ни? Или ни отделяш от нещо?

— Време е да се връщаме у дома, Питър.

— Вече е време.

— Да.

— И с това къщата ми в Уейуърд Пайнс ли имаш предвид? Или истинския ми дом в Мисула?

Итън пристъпи напред.

— Тук си от осем години, Питър. Ти си важен човек за общността. Вършиш важна работа.

„Уейуърд Лайт“ ли? Я стига. Този вестник е пълен майтап.

— Семейството ти е тук.

— Къде е това тук? Какво изобщо означава? Знам, че има хора, които намират щастие и покой в тази долина. Опитах се да убедя и себе си, че съм ги намерил, но лъжа сам себе си. Трябваше да направя това преди години. Продадох се.

— Разбирам, че е трудно.

— Нима? Защото от моята гледна точка ти си в Пайнс от пет минути. И преди да те направят шериф се чудеше как по-бързо да се махнеш. Какво се промени? Успя ли наистина?

Итън стисна зъби.

— Успял си да преминеш оградата, нали? Какво видя? Какво те превърна в истински вярващ? Чух, че от другата страна имало демони, но това е само измишльотина, нали?

Итън опря приклада на земята и подпря пушката на едно дърво.

— Кажи ми какво има отвън — каза Маккол.

— Обичаш ли семейството си? — попита Итън.

— Трябва да знам. Ако не друг, ти би трябвало…

— Обичаш ли семейството си?

Въпросът му най-сетне бе регистриран.

— Обичах го. Когато бяхме истински хора. Когато можехме да говорим за нещата, които са на сърцата ни. Знаеш ли, че това е първият истински разговор, който водя от години?

— Питър, последна възможност — каза Итън. — Искаш ли да се върнеш с мен?

— Последна възможност, така ли?

— Да.

— Или какво? Телефоните ще започнат да звънят? Или ти ще ме изчезнеш?

— Там няма нищо за теб — каза Итън.

— Поне ще има отговори.

— Какво си заслужава да платиш, за да ги научиш? С живота си? Със свободата си?

Маккол се изсмя горчиво.

— Нима наричаш това — той посочи зад себе си в посока към града — свобода?

— Наричам го единствения ти избор, Питър.

Човекът заби поглед в земята за момент, след което поклати глава.

— Грешиш.

— В какъв смисъл?

— Кажи на жена ми и дъщеря ми, че ги обичам.

— В какъв смисъл греша, Питър?

— Никога няма само един избор.

Лицето му стана сурово.

Внезапно изпълнено с решимост.

Той профуча покрай Итън, сякаш направил летящ старт, и все още ускоряваше, когато се блъсна в оградата.

Искри.

Волтови дъги, забиващи се в Маккол от жиците, подобно на сини кинжали.

Високото напрежение отхвърли Питър на три метра от оградата, право в едно дърво.

Питър!

Итън коленичи до него, но Питър го нямаше.

Покрит с електрически изгаряния.

Смачкан и изсушен.

Неподвижен.

Цвърчащ.

Димящ.

Въздухът се изпълни с воня на изгорена коса и кожа, дрехите му бяха целите в димящи дупки с обгорели краища.

— Така е най-добре.

Итън се завъртя.

Пам се беше облегнала на дървото зад него и се усмихваше в мрака.

С дрехи, черни като сенките под боровете. Само очите и зъбите й се виждаха.

И красивото й лице, подобно на луна.

Прекрасният питбул на Пилчър.

Тя се оттласна от дървото и тръгна към Итън като роден боец, какъвто и беше. Дебнеща. Грациозна. Като котка. Пълен контрол над тялото и икономични движения. Мразеше да си го признава, но тя го плашеше.

През миналия си живот в Сикрет Сървис се беше сблъсквал само с трима чисти психопати. И беше уверен, че Пам е такава.

Тя клекна до него.

— Гадно е, но и ме кара да си мечтая за барбекю. Шантаво, нали? Не се безпокой. Не е нужно да почистваш. Ще пратят екип.

— Изобщо не се безпокоях за това.

— О?

— Мислех си за семейството на горкия човек.

— Е, поне няма да им се наложи да гледат как го пребиват до смърт на улицата. А ако трябва да сме честни, нещата отиваха натам.

— Мислех си, че ще успея да го убедя.

— Ако беше новодошъл, може би. Но Питър се пречупи. Идеален жител в продължение на осем години. Нито един негативен доклад до тази седмица. И изведнъж отпрашва посред нощ с провизии? От известно време е сдържал това в себе си. — Пам погледна Итън. — Чух какво му каза. Нищо повече не можеше да направиш. Той вече беше решил.

— Можех да го пусна. Да му дам отговорите, които искаше.

Пам се подсмихна.

— Но си по-умен от това, Итън. Както доказа току-що.

— Наистина ли вярваш, че имаме право да държим хората в този град против волята им?

— Вече няма права. Няма закони. А само сила и страх.

— Значи не вярваш, че правата съществуват изначално?

Тя се усмихна.

— Нима не го казах току-що?

Пам се изправи и навлезе в гората.

— Кой ще говори със семейството му? — извика Итън след нея.

— Не е твой проблем. Пилчър ще се заеме.

— И какво ще им каже?

Пам спря и се обърна.

Беше на шест метра от Итън и едва се виждаше сред дърветата.

— Предполагам, че каквото му скимне. Има ли друго?

Итън погледна опряната на дървото пушка.

Безумна мисъл.

Когато погледна отново към Пам, тя беше изчезнала.

 

 

Остана с Питър дълго. Докато не се сети, че не иска да е тук, когато хората на Пилчър дойдат за тялото. Изправи се с мъка на крака.

Изпита облекчение, че се отдалечава от оградата, че бръмченето й постепенно заглъхва.

Вървеше през смълчаната гора и мъглата.

„Всичко е толкова прецакано, а няма на кого да кажеш. Не и на жена си. Нямаш истински приятел. Единствените хора, с които можеш да споделиш това, са един мегаломан и една психопатка. И това никога няма да се промени“.

След осемстотин метра изкачи малък склон и излезе на шосето. Не се беше върнал по пътя, по който възнамеряваше, но излезе само на няколко десетки метра от колата. Нямаше представа колко е часът, но беше изкарал много дълъг ден и много дълга нощ, а предстоеше началото на нов ден.

Отиде до колата, изпразни пушката, постави я на стойката й.

Беше толкова уморен, че можеше да се облегне на таблото и да заспи.

Вонята на екзекуцията с електричество беше все така силна — сигурно щяха да са нужни дни, за да се разнесе.

По някое време утре Тереза щеше да го попита дали всичко е наред и той щеше да се усмихне и да й отговори: „Да, скъпа. Добре съм. Ти как си?“

А тя щеше да му отговори с онези напрегнати очи, които изглеждаха напълно откъснати от думите й: „Великолепно“.

Запали двигателя.

Яростта го връхлетя от нищото.

Настъпи газта до дупка.

Гумите засвириха, намериха сцепление с асфалта, изстреляха го напред.

Излетя от завоя и се понесе по правата отсечка към покрайнините на града.

Билбордът го отвращаваше всеки път, когато го виждаше — семейство с блеснали бели усмивки, махащи като от някаква комедия от 50-те.

ДОБРЕ ДОШЛИ В УЕЙУЪРД ПАЙНС.

КЪДЕТО РАЯТ Е ДОМ

Итън профуча с бясна скорост покрай него.

През десния прозорец се виждаше стадото говеда, скупчено на пасището.

Редица бели обори покрай дърветата, сияещи на светлината на звездите.

Погледна отново напред.

Фордът подскочи от нещо голямо с достатъчна сила, за да го накара да изпусне кормилото.

Колата се понесе към банкета и оградата със сто километра в час.

Итън сграбчи волана, завъртя го и усети как колата се вдигна на две гуми. За една ужасяваща секунда колелата изсвистяха по асфалта и десните задъвкаха светлинната лента по края на пътя.

Усети удара от инерцията в гърдите, в лицето си.

През предното стъкло зърна въртящи се съзвездия.

Кракът му се махна от газта и той вече не чуваше рева на двигателя — само три секунди тишина, ако не се брои фученето на вятъра, докато фордът се преобръщаше.

Когато покривът най-сетне докосна шосето, сблъсъкът бе смазващ.

Огъващ се метал.

Хрущящо стъкло.

Пукащи се гуми.

Искри от влаченето на метала по асфалта.

И после фордът застина. В две от гумите още имаше въздух. От пукнатините по предния капак със съскане излизаше пара.

Итън надуши миризмата на бензин. На изгорена гума. На охлаждаща течност. На кръв.

Беше стиснал волана толкова силно, че му трябваше момент, за да го пусне.

Още беше прикован от колана към седалката. Цялата му риза беше покрита с парченца стъкло. Посегна надолу и разкопча колана. Изпита облекчение, че ръцете му работят без болка. Размърда крака — те също изглеждаха наред. Вратата не се отваряше, но стъклото на прозореца се бе пръснало. Той изпълзя на четири крака навън и падна на пътя. Едва сега почувства болката. Нищо пронизващо — само бавно засилваща се болка, която сякаш изтичаше от главата му надолу по тялото.

Изправи се.

Олюля се.

Залитна.

Преви се — помисли си, че ще повърне, но гаденето отмина.

Махна стъкълцата от лицето си. Лявата му страна пареше от рана, от която по челюстта му вече се стичаше кръв и продължаваше надолу по врата и под ризата му.

Погледна към форда. Беше спрял перпендикулярно на осевата линия, със спукани десни гуми. Повечето стъкла бяха счупени и по боята имаше дълги драскотини, сякаш оставени от ноктите на някакъв хищник.

Итън се отдалечи със залитане от колата, следваше бензина, маслото и другите течности като някаква кървава диря.

Прекрачи откъснатата светлинна лента.

Едно странично огледало лежеше на банкета като извадено око, със стърчащи от него жици.

Крави мучаха в далечината, вдигаха глави и се обръщаха към суматохата.

Итън спря малко преди билборда и се загледа в нещото на пътя, което едва не го беше убило.

Приличаше на призрак. Блед. Неподвижен.

Закуцука, докато не се озова над нея. Не си спомни веднага името й, но я беше виждал в града. Заемаше някакъв ръководен пост в общинската градина. На около двайсет и пет, доколкото можеше да прецени. Черна коса, стигаща до раменете. Подстригана на бретон. Беше гола и кожата й бе мъртвешко синя като морски лед. Сякаш светеше в тъмното. С изключение на дупките. Толкова много дупки. В тях имаше нещо клинично, не отчаяно. Започна да ги брои, но спря. Не искаше броят им да се лута в главата му. Единствено лицето й бе недокоснато. Устните й бяха изгубили напълно цвета си, а най-големият и най-тъмен разрез в средата на гърдите й приличаше на малка черна уста, отворена от изненада. Може би тази рана я беше убила. Имаше и няколко други, които също биха свършили работата. Но нямаше никаква кръв. Единствената друга следа по кожата й беше от гумата на форда, минала през корема й. Шарката на грайферите се виждаше съвсем ясно.

Първата му мисъл бе, че трябва да се обади на полицията.

После: „Ти си полицията“.

Имаше разговори да му бъдат назначени един-двама заместници, но това още не беше станало.

Итън седна на пътя.

Шокът от катастрофата започваше да отминава и започваше да му става студено.

След известно време стана. Не можеше просто да я остави тук, дори само за няколко часа. Вдигна я на ръце и я отнесе в гората. Не беше толкова студена, калното очакваше. Всъщност бе още топла. Без кръв и топла — зловеща комбинация. Шест метра навътре в гората попадна на шубрак от млади дъбове. Мушна се под клоните и я положи нежно върху мъртвите листа. Нямаше къде да я отнесе сега, но му се струваше нередно просто да я остави тук. Нагласи ръцете й на корема й. Когато посегна към горното копче на ризата си, откри, че ръцете му треперят. Разкъса копчетата, съблече ризата и покри жената с нея.

— Ще се върна — каза й. — Обещавам.

Върна се на пътя. За момент си помисли дали да не опита да избута форда до банкета, но беше малко вероятно през следващите няколко часа оттук да мине кола. Мандрата щеше да започне доставките на мляко късно следобед. Дотогава разполагаше с достатъчно време да разчисти.

Тръгна към града. Светлините на къщите блещукаха в долината пред него.

Толкова мирно.

Толкова съвършено и измамно мирно.

 

 

Когато влезе в къщата, почти се зазоряваше.

Той влезе в банята на долния етаж и взе най-горещата вана, която можеше да изтърпи. Почисти лицето си. Избърса кръвта. Горещината притъпи болките в тялото и мъчителното пулсиране зад очите му.

 

 

Когато си легна, небето вече изсветляваше.

Чаршафите бяха студени, а жена му — топла.

Вече трябваше да се е обадил на Пилчър. Трябваше да го направи веднага щом се прибра, но бе твърде уморен, за да мисли. Имаше нужда от сън, пък било и само за няколко часа.

— Върна се — прошепна Тереза.

Той я прегърна и я придърпа към себе си.

Ребрата отляво го боляха, когато си поемаше дъх.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Той си помисли за Питър, димящ и цвърчащ след токовия удар. За мъртвата гола жена, лежаща насред пътя. За това как едва не бе умрял, без да има абсолютно никаква представа какво означава всичко това.

— Да, скъпа — каза той и я прегърна още по-силно. — Добре съм.