Блейк Крауч
Уейуърд (22)

22.

Тобаяс протегна мръсните си ръце към топлината на огъня.

Беше си направил лагер на брега на реката, дълбоко в планините на някогашното Айдахо.

От мястото си можеше да гледа надолу как слънцето потъва в каньона.

Толкова близо.

По-рано през деня беше зърнал назъбения кръг скали, образуващи амфитеатъра на източната стена на Уейуърд Пайнс.

Единственото, което му пречеше да стигне оградата, беше роякът от поне хиляда абита в гората до южния край на града. Можеше да ги надуши дори от три километра. Ако продължаха да се движат и през нощта, пътят към дома щеше да бъде открит.

Изкушението да преспи на земята бе силно.

Нещо в идеята да легне на меките борови иглички му се струваше неимоверно привличащо.

Но това би било глупаво.

Вече беше направил подслона си на девет метра височина на един бор. Не помнеше колко много нощи бе спал по дървета. Можеше да преживее и още една.

И утре вечер, ако всичко минеше по план и той не се превърнеше в нечие ястие в последния си ден в пустошта, щеше да спи в топло легло.

Отвори раницата и бръкна дълбоко в нея.

Пръстите му докоснаха платнената торбичка с лулата, кибрита от хотел „Андра“ в Сиатъл и тютюна.

Подреди всичко на един камък.

Беше странно. Толкова много пъти бе мислил за този момент.

Беше го изграждал в ума си.

Последната му нощ в пустошта.

Беше взел половин килограм — максималното, което можеше да си позволи — и го бе приключил през първите месеци, но бе запазил достатъчно тютюн за една последна лула, ако стигнеше до този момент. Имаше толкова много нощи, през които едва не го беше изпушил.

Доводите му бяха предостатъчно и всички звучаха убедително.

Можеш да умреш всеки момент.

Можеш никога да не стигнеш до дома.

Не допускай да те изядат, без да си позволиш половин час удоволствие с лулата.

И въпреки това се беше сдържал. Нямаше логика. Шансовете да се върне бяха почти никакви. Но да отвори найлоновото пликче и да вдиша ароматната смес беше несъмнено един от най-щастливите моменти в живота му.

Напълни лулата, без да бърза.

Натъпка тютюна с пръст, като се погрижи всяко парченце да си легне идеално на мястото.

Тютюнът подхвана пламъка с готовност.

Той дръпна.

Господи, какъв аромат!

Димът започна да се вие на облаче около главата му.

Облегна се на ствола на дървото — може би последното дърво, на което щеше да спи през живота си.

Небето беше порозовяло.

Можеше да види цвета му в реката.

Пушеше, гледаше течащата вода и за първи път от цяла вечност се чувстваше като човешко същество.