Блейк Крауч
Уейуърд (19)

19.

Изтощението го блъсна на кръстовището на Осма и Главната. Вече бе сам, беше се разделил с Кейт и Харолд преди няколко пресечки.

Небето вече не беше с онзи дълбок синьо-черен цвят.

Звездите избледняваха.

Утрото приближаваше.

Имаше чувството, че е будувал цяла вечност, не можеше да си спомни кога за последен път е спал нормално.

Краката го боляха. Шевовете се бяха скъсали отново. Беше премръзнал и жаден, а домът му го приканваше само на четири преки по-нататък. Щеше да свали мокрите ледени дрехи, да се пъхне под толкова одеяла, колкото успее да натрупа, и просто да презареди. Да прочисти главата си за…

Шумът на приближаваща кола го накара да се обърне.

Загледа се на юг към болницата.

Към него се носеха фарове.

Видът им го накара да спре на зебрата под светофара.

Беше нещо, което рядко се виждаше в Уейуърд Пайнс — кола, минаваща през града. По улиците бяха паркирани много коли и повечето бяха в движение. Имаше дори бензиностанция в края на града и автосервиз до нея. Но хората рядко караха коли. Колите служеха предимно за декор.

За момент си представи невъзможното — че към него се движи миниван. Таткото зад волана. Майката заспала до него на предната седалка, децата унесени в сънища отзад. Може би са пътували цяла нощ от Спокейн или Мисула. Може би идват тук на почивка. Може би просто минават.

Не беше вярно.

Знаеше го.

Но за половин секунда, застанал в притихналите минути преди зазоряване насред града, му се струваше възможност.

Приближаващата се кола се носеше по средата на Главната, яхнала бялата осева линия. Движеше се със сто или сто и десет километра в час, ревът на двигателя отекваше между тъмните сгради, дългите светлини го заслепяваха.

На Итън тъкмо му хрумна, че няма да е зле да се махне от пътя, когато чу как оборотите намаляват.

Джипът „Вранглер“, който го бе карал до планината толкова много пъти, спря на зебрата пред него.

Без врати, без платнище.

Итън чу как се задейства ръчната спирачка.

Маркъс се взираше в него иззад волана. Умората в очите му показваше, че и той отдавна не е виждал сън.

— Трябва да дойдете с мен, господин Бърк — каза той през ръмженето на двигателя.

Итън се облегна на рамката за платнището.

— Пилчър те е пратил да ме вземеш в пет сутринта?

— Звънял е в дома ви. Никой не е вдигнал.

— Защото цяла нощ бях навън и правех онова, което той поиска от мен.

— Е, иска да ви види веднага.

— Маркъс, уморен съм, премръзнал съм и съм вир-вода. Кажи му, че се прибирам да взема душ и да поспя. После…

— Съжалявам, господин Бърк, но няма да се получи.

— Моля?

— Господин Пилчър каза веднага.

— Господин Пилчър да си го начука.

Светофарът над тях хвърляше редуващи се цветове по джипа, по лицето на Маркъс, по пистолета, който внезапно беше насочил в гърдите на Итън. Приличаше на глок, но Итън не можеше да каже със сигурност в полумрака.

Вгледа се в лицето на Маркъс — гняв, страх, нервност.

Оръжието трепереше едва забележимо.

— Качвайте се в джипа, господин Бърк. Съжалявам, че трябва да го правя, но имам заповед и тя е да ви заведа в кабинета на господин Пилчър. Били сте войник, нали? Разбирате, че понякога трябва да изпълняваш това, което ти е казано, без значение дали ти харесва, или не.

— Бях войник — каза Итън. — Пилот на „Блек Хок“. Карах мъже в битки, от които знаех, че няма да се върнат. Стоварвах целия ад върху бунтовници. И да, получавах заповеди. — Итън седна до Маркъс и погледна над цевта на пистолета в притъмнелите му като буря очи. — Но ги получавах от хора, които разполагаха с пълното ми доверие и уважение.

— Господин Пилчър разполага с моите.

— Браво на него.

— Предпазният колан, господин Бърк.

Итън закопча колана. Май в крайна сметка нямаше да презареди.

Маркъс прибра оръжието, отпусна ръчната и превключи на първа.

Отпусна амбреажа, направи обратен завой, настъпи газта и се понесе по Главната; задницата на джипа поднесе, докато гумите се мъчеха да намерят сцепление.

Когато навлязоха в гората, Маркъс превключи на трета.

На Итън му бе трудно да върви пеша към къщи, но ходенето поне раздвижваше кръвта в крайниците му. Пътуването с джипа беше гадно — нямаше спасение от вятъра и той измръзна до мозъка на костите.

Маркъс отново превключи скоростите и излезе от пътя между дърветата.

Итън може би не мислеше трезво, но последното, което възнамеряваше да направи, бе да се яви на среща с Пилчър.

Докато приближаваха канарите, Маркъс бръкна в пазвата си и извади нещо като дистанционно.

В далечината в снега се появи триъгълник светлина.

Маркъс спря джипа в подножието на скалата.

Широката врата вече се отваряше, пълзеше нагоре в скалата.

Пръстите на Итън бяха така измръзнали, че едва ги усещаше как стискат ножа.

Той го отвори и ръката му се стрелна наляво.

Острието опря в трахеята преди Маркъс да успее дори да помисли да реагира.

Ръката му пусна волана и посегна към оръжието.

— Ще те заколя — предупреди го Итън.

Ръката на Маркъс се върна на волана.

— Стискай кормилото, сякаш животът ти зависи от това. Защото е точно така.

Отворът в планината вече зееше, светлината от тунела осветяваше дърветата наоколо.

Итън заговори в ухото на Маркъс:

— А сега много бавно махни дясната си ръка от кормилото и превключи на първа. Дръж скоростния лост и влез в тунела. После изключи двигателя. Разбра ли ме?

Маркъс кимна.

— Не искам да те наранявам, Маркъс, но ще го направя, ако се наложи. Убивал съм. По време на война. Дори в този град. Ще го направя пак. Не си мисли, че ще се поколебая, защото те познавам. Това няма да е от значение.

Ръката на Маркъс трепереше, докато хващаше лоста и превключваше на първа.

Настъпи леко газта и влязоха бавно в тунела.

Вътре Маркъс спря джипа, както му бе наредено.

Докато вратата се спускаше зад тях, Итън извади пистолета от кобура на Маркъс — „Хеклер и Кох USP“, калибър 40.

Запита се дали не ги следят камери.

— С теб е свършено — каза Маркъс. — Знаеш го, нали?

Итън обърна пистолета и го хвана за цевта. Маркъс се досети какво предстои и понечи да се предпази, но Итън го фрасна отстрани по главата с дръжката.

Маркъс се отпусна и щеше да падне от джипа, ако не беше предпазният колан. Итън взе идентификационната му карта, разкопча колана и остави гравитацията да си свърши работата и да го запрати на земята.

После разкопча колана и се премести на мястото на шофьора.

Настъпи амбреажа.

Запали двигателя.

След секунди се носеше по тунела към сърцето на планината.

 

 

Гигантските окачени светлинни глобуси бръмчаха над него в огромната пещера, но иначе комплексът беше притихнал.

Итън провери пистолета.

Едва не се разсмя.

Естествено, в цевта нямаше патрон.

Извади пълнителя — празен.

Метна оръжието на задната седалка и слезе от джипа.

Спря пред плъзгащата се стъклена врата, извади картата на Маркъс от джоба си и я прекара през четеца.

Коридорът на първо ниво бе пуст в този ранен час.

Итън се качи по стълбите до следващото ниво.

Черните и белите плочки блестяха под флуоресцентните светлини и стъпките му отекваха по коридора. Струваше му се странно незаконно да се движи тук сам.

Без водачи. Без наставници.

В края на коридора спря при вратата към отдела за наблюдение и надникна през прозореца.

Някой седеше при конзолата и преглеждаше картините от камерите — предимно хора, които се мятаха, въртяха и се чукаха в леглата си; телата им бяха като едва различими петна.

Итън прокара картата на Маркъс през четеца.

Вратата се отключи.

Той влезе.

Мъжът при конзолата завъртя стола си.

Тед.

Шефът на наблюдението.

Последният човек, когото Итън се надяваше да открие тук.

— Шерифе. — В гласа на Тед имаше лека тревога. — Не знаех, че ще дойдете.

— Да, не го включих в графика си.

Итън тръгна към стената от екрани, а вратата зад него се затвори.

— Да видя ръцете ти — каза той.

— Не разбирам.

— Не разбираш какво означава „да видя ръцете ти“ ли, Тед?

Итън извади ножа.

Тед бавно вдигна ръце.

В помещението миришеше на застояло кафе.

— Оттатък има ли хора? — попита Итън.

— Двама — каза Тед.

— Някаква причина да очакваш техниците да дойдат тук?

— Не. Обикновено не се откъсват от работата си.

— Да се надяваме да е така. За доброто на всички.

Итън седна на стола до Тед. Ръцете на Тел трепереха и това накара Итън да изпита известно облекчение. Щом беше уплашен, значи можеше да бъде контролиран. Стъклата на очилата му бяха като телевизори и големите разширени зеници зад тях изглеждаха мътни и уморени.

— Цяла нощ ли си прекарал тук, Тед?

— Да.

— Кога свършва смяната ти? И ще те помоля да разбереш, че лъжите изобщо няма да са ти от полза.

Тед завъртя китката си, за да си погледне часовника.

— Трийсет и четири минути.

— Страх ли те е, Тед?

Тед кимна бавно.

— Това е добре. Би трябвало да те е страх.

— Защо правите това, шерифе?

— За да получа отговори. Можеш да отпуснеш ръцете си в скута, Тед.

Тел избърса чело с ръкав и постави длани върху памучните си панталони.

— Искам от самото начало да сме съвсем наясно за нещо — каза Итън.

— Да?

— Не знам дали имаш аларма или някакъв таен начин да подадеш сигнал, че си загазил. Но ако това стане, ако направиш тази грешка, ще те убия.

— Разбирам.

— Не ми пука дали пред вратата ще цъфнат трийсет въоръжени бойци. Ако вратата се отвори, ще приема, че си извикал някого, и последното нещо, което ще направя, преди да ми видят сметката, е да ти прережа гърлото.

— Разбрах.

— Не искам това да се случва, Тед.

— Аз също.

— От теб зависи. А сега да се захващаме за работа. Изчисти екраните.

Тед бавно се завъртя в стола си към конзолата.

Почука един панел и двайсет и петте екрана угаснаха.

— Всяко нещо по реда си — каза Итън. — Предполагам, че има картина от камерите по коридора от другата страна на вратата, нали?

— Може да има.

— Покажи ми я на монитора в горния лесен ъгъл.

На екрана се появи картина от коридора на второ ниво. Беше пуст.

— А сега искам да видя къде е Пилчър.

— Той няма чип.

— Разбира се, че няма. Има ли камери в жилището или в кабинета му?

— Не.

— Това правилно ли ти се струва?

— Не зная.

— А дясната му ръка? Къде е Пам? Или тя също е извън радара?

— Не, би трябвало да можем да я открием.

Екранът в горния ляв ъгъл оживя и Тед каза:

— Ето я.

Екранът показваше картина от камерата в ъгъла на фитнесзала.

Помещението бе пълно с велоергометри, пътеки за бягане, тежести.

Беше празно, с изключение на една жена в центъра на кадъра, която се набираше на висилка без никакви видими усилия.

— Просто повика чипа й, така ли?

— Точно така. Какво означава всичко това, Итън?

Итън погледна към картината от коридора.

Още бе празен.

— Имаш ли камера при входа на тунела?

Пръстите на Тед заработиха.

Тунелът се появи на екрана.

Маркъс седеше на бетона, опрял чело в коленете си.

— Кой е това? — попита Тед.

— Придружителят ми.

— Какво е станало с него?

— Насочи пистолет към мен.

Маркъс се опитваше да се изправи. Успя, но краката му внезапно се подгънаха и той тупна отново по задник на земята.

— Ще те питам нещо, Тед.

— Какво?

— Какво правеше преди Пилчър да те вземе тук?

— Когато го срещнах, жена ми беше мъртва от една година. Бях бездомник, пиех до смърт. Той работеше като доброволец в приюта, в който отсядах понякога.

— Значи си се запознал с него, докато ти е сипвал супа?

— Точно така. Помогна ми да се изчистя. Щях да съм мъртъв, ако не се беше появил в живота ми. Изобщо не се съмнявам.

— Значи смяташ, че е извън всякакво подозрение? Че не може да сгреши?

— Чухте ли ме да казвам това, шерифе?

На екрана Маркъс вече стоеше и се опитваше да направи несигурна крачка навътре в тунела.

— Тед, при предишното ми идване тук ми показа как можеш да проследиш микрочип. Да видиш къде е бил някой.

— Да.

— Предполагам, че това не се отнася за Пилчър, нали?

— Точно така.

— Ами за Пам?

Тед се обърна в стола си.

— Защо?

Маркъс вече залиташе по тунела.

— Просто го направи.

— За какъв срок?

— Искам да видя къде е била преди три нощи.

Всички екрани угаснаха.

После се сляха във въздушен изглед към Уейуърд Пайнс. Червена точка се появи върху планината южно от града.

— Какво е това място — попита Итън.

— Комплексът.

— Можеш ли да увеличиш?

— Да, но ще ми даде картина само върху дърветата по склона. Имаме добър въздушен изглед към града, но не и над комплекса.

В долния десен ъгъл на екрана имаше числа, които като че ли показваха времето във военен формат.

— Намирала се е там в 21:00, така ли? — попита Итън.

— Да, в девет вечерта.

— Добре, тръгни бавно напред.

Времето се забърза — минаха секунди, минути, часове, но точката не помръдна от мястото си.

Тед спря картината на пауза и каза:

— Сега е един след полунощ — каза той.

— И Пам още не е напуснала планината. Продължавай напред.

Малко преди 01:30 точката излезе от планината, тръгна през гората и стигна до пътя към Уейуърд Пайнс.

Тед увеличи.

Точката на Пам стана по-голяма и вече бързо се движеше по пътя към фала.

— Направи онова нещо, което показва всички райони, които се намират под визуално наблюдение — каза Итън. На екрана се появи картата. — Тъй като Пам е с чип, движението й задейства камерите, нали така?

— Да.

Пам тръгна по странична уличка, вървяща успоредно на Главната.

— Колко е часът сега?

— Два без единайсет минути.

— Можем ли да видим самата нея на камерите?

— Странно…

— Кое?

— Не получавам опция за картина от камерите. — Тед увеличи още повече. Всичките двайсет и пет екрана показаха картина между две пресечки. — О, ясно. Виждате ли? Застанала е на сляпо място.

Отблизо на картата имаше пръснати тъмни петна и докато секундите отминаваха, Пам сякаш винаги оставаше в тях.

— Добра е — каза Тед. — Знае разположението на камерите и къде да застане, за да стои извън кадър.

— Продължи напред към два без пет — каза Итън.

Прескочиха няколко минути напред.

Точно в два без пет точката на Пам се озова на южната страна на операта при ъгъла на Главната и Осма.

„Била си там. В нощта на смъртта й си гледала как Алиса и Кейт се разделят“.

— Може би ако ми кажете какво търсите, ще мога да ви помогна повече — каза Тед.

В два без една Пам тръгна на юг.

„И после си последвала Алиса“.

Пам излезе в обхвата на камерите.

— Мога да покажа картина — каза Тед.

— Да видим.

Екраните показаха изглед към Главната улица.

Картината беше неясна, но Итън успя да различи сянката на Пам, движеща се бързо по тротоара.

Тя излезе от кадър.

Картината изчезна.

Екраните отново показаха въздушен изглед.

— Какво е правила в града? — попита Тед.

— В два без една Алиса и Кейт Болинджър са се разделили на ъгъла на Главната и Осма. И двете са били без чипове, така че няма запис. Разбрах, че Алиса е тръгнала на юг, вероятно към комплекса. Пам я е последвала. Имай предвид, че няколко часа по-късно, недалеч от пасищата южно от града, ще открия Алиса. Гола, по средата на пътя. Измъчвана до смърт.

— Скиталците са я убили.

— Може би. Може би не. Провери трите камери, Тед.

Тед превключи картините.

Маркъс беше изчезнал от обхвата на камерата в тунела.

Пам беше излязла от фитнесзалата.

Коридорът си оставаше пуст.

— Върни се там, където бяхме — каза Итън. — Да видим къде е отишла.

Тед превключи на въздушния изглед към Уейуърд Пайнс.

Пам продължи на юг извън града. Там, където пътят завиваше обратно, точката й тръгна през гората и продължи чак до оградата.

— Можеш ли да добавиш моя микрочип? — попита Итън.

— Имате предвид по същото време ли?

— Именно.

На екраните се появи точката на Итън.

— Значи сте били с Пам? — каза Тед. — Не разбирам.

— Там бях. Преди три нощи при оградата. Питър Маккол тъкмо беше загинал.

— О, спомням си.

— Сега пусни отново траекторията на Пам от два без една до момента, когато стига до мен и оградата.

Тед отново пусна движението й и каза:

— Не разбирам…

— Тогава пусни отново.

Тед го направи още три пъти и накрая възкликна:

— Какво става, по дяволите?

Наведе се напред.

Поведението му се промени.

По-малко страх, повече напрегнатост.

Повече съсредоточаване.

— Аз ли греша, или липсват два и половина часа от наблюдението на Пам в нощта на убийството на Алиса?

И пусна записа отново.

Увеличи го, докато самата точка запълни четири екрана.

После го пусна отново и отново.

— Прескачането е без никакво прекъсване — каза той. — Личи си единствено по часовника.

Затрака яростно на три клавиатури.

На екраните светна код за грешка.

Тед впери поглед в него с наклонена настрани глава, сякаш не разбираше.

— Какво означава това? — попита Итън.

— Липсват данни. От два и четири до четири и трийсет и три сутринта.

— Как е възможно това?

— Някой ги е изтрил. Ще опитам нещо друго.

Сега екраните показваха онова, което Тед пишеше — дълъг неразбираем код.

Накрая се появи различно съобщение за грешка.

— Пуснах възстановяване на системата шейсет секунди преди момента на прекъсването във времето — каза Тед.

— И?

— Записите, които търсим, липсват.

— Какво точно означава това?

— Че са били изтрити.

— Възможно ли е да са го направили Пилчър или Пам?

— Категорично не. Имам предвид, не лично те. Самото изтриване е на практика невъзможно, а да се залепи записът от наблюдението на Пам при липсващи данни, при това така безупречно, просто няма начин. За подобно нещо е необходима намесата на експерт.

— В такъв случай кой би могъл да им помогне? Някой от твоите техници?

— Само ако им е било наредено.

— Не си искал от тях да го правят, нали?

— Не. Кълна се.

— Колко от хората ти са способни на нещо подобно?

— Двама.

Итън посочи с ножа към вратата в края на контролния панел.

— Те там ли са?

Тед се поколеба.

— Тед!

— Единият.

Итън тръгна към вратата.

— Чакайте — каза Тед и посочи екраните, които отново показваха картини от камерите в комплекса.

Пам и Пилчър вървяха по коридора на второ ниво, следвани от двама мъже от охраната.

Итън изгледа кръвнишки Тед.

— Ти ли ги предупреди?

— Разбира се, че не. Сядайте.

— Защо?

Тед атакува конзолата.

Картините от камерите изчезнаха.

— Върни ги — каза Итън.

— Ако това означава каквото си мисля, по-добре картината да я няма на екраните, когато влязат.

Тед извика въздушната карта на Уейуърд Пайнс, увеличи къщата на Кейт Болинджър и включи интерактивния план.

Включи камерата над леглото й.

Кейт и Харолд изпълниха екраните — светлината на утрото се лееше през прозорците, докато се обличаха.

Итън седна.

— Помагаш ли ми?

— Може би.

От другата страна на вратата се разнесоха гласове.

Изщрака ключалка.

— По-добре бързо измислете нещо, шерифе.

— Само още нещо — каза Итън. — Ако трябва да говоря с някого посред бял ден в града…

— Пейката на ъгъла на Главната и Девета. Сляпо място. Глухо място.

Вратата се отвори.

Пилчър влезе пръв, следван по петите от Пам.

— Изчакайте малко — каза през рамо, вероятно на охраната. — Ще ви извикам.

Влезе и изгледа Итън, без да крие гнева си.

— Маркъс е в лечебницата със сътресение и спукан череп.

— Това лайно ме заплаши с пистолет — каза Итън. — Има късмет, че не е в моргата. Ти ли си му дал тази власт?

— Казах му да иде в града, да те намери и да те докара тук на всяка цена.

— Е, в такъв случай да благодари на теб, че е само с пукнат череп.

— Какво правиш тук?

— На какво ти прилича?

Пилчър погледна към Тед.

Искаше да види картина на живо от дома на Болинджър — каза Тед.

На екраните Кейт шеташе в кухнята.

Изплакваше френска кафеварка за еспресо.

Пилчър се усмихна.

— Какво има, Итън? Сноши нямаше ли достатъчно време да се видите? Искам веднага да те видя в жилището си.

Итън пристъпи към него.

Беше поне с петнайсет сантиметра по-висок от Пилчър и изгледа отгоре върха на носа му.

— С радост ще дойда с теб, Дейвид, но първо изпитвам нуждата да споделя с теб, че ако още веднъж ми изиграеш подобна глупост да пращаш свой лакей да ме вземе с пистолет…

— Внимавай — прекъсна го Пилчър. — Краят на изречението може да ти излезе скъпо.

Погледна покрай Итън и добави:

— Сигурен ли си, че всичко тук е наред, Тед?

— Да, сър.

Пилчър отново погледна Итън.

— След теб.

Итън пъхна ръце в джобовете си, докато минаваше покрай Пам. Тя се усмихваше налудничаво; кожата й още блестеше от пот след фитнеса.

В коридора от двете страни на вратата стояха двама яки мъжаги. Бяха облечени цивилно, но на ремъците около вратовете им висяха автомати. И двамата гледаха Итън агресивно.

Пилчър поведе всички по коридора и прокара картата си през четеца на врата без обозначения, водеща към асансьора до жилището му.

Погледна назад към охраната.

— Мисля, че ние ще поемем нещата нататък, господа.

— Маркъс ми каза, че си откраднал картата му — каза Пилчър, след като всички се качиха в асансьора.

Итън му я даде.

— Май си имал бурна нощ, скъпи — обади се Пам.

Итън погледна надолу към якето си — още мокро, изкаляно, скъсано на няколко места.

— Отивах си у дома да се оправя, когато Маркъс ме пресрещна.

— Радвам се, че го е направил. — Тя се усмихна. — Харесвам те мръсен.

Когато стигнаха жилището на Пилчър, Пам хвана ръката на Итън и го задържа в кабината.

Доближи устни до ухото му и прошепна:

— Случайно ви видях с Тереза на вечерната ви разходка снощи. О, не ми прави физиономии. Не съм казала на никого. Засега. Просто исках да знаеш, че вече ми принадлежиш.

 

 

Пилчър ги заведе до кръгла стъклена маса недалеч от безупречната си кухня. Личният му готвач вече приготвяше закуската — от голямата викторианска печка се носеше аромат на яйца, бекон и шунка.

— Добро утро, Тим — каза Пилчър.

— Добро утро, сър.

— Би ли донесъл кафето? Можеш да вземеш и поръчките ни. Трима сме.

— Разбира се, сър.

Светлината през прозореца до масата беше сива и потискаща.

— Чух, че снощи валял сняг — отбеляза Пилчър.

— Съвсем леко — каза Итън.

— Тази година първият сняг подрани. Още е август.

Млад гладко избръснат мъж с униформа на готвач излезе от кухнята с поднос, на който имаше три порцеланови чаши и голяма френска кафеварка.

Постави всичко върху стъкления плот, наля кафе и каза:

— Зная, че Пам и господин Пилчър го пият чисто. Шерифе? Желаете ли сметана и захар?

— Не, благодаря — отвърна Итън.

Кафето ухаеше великолепно.

И на вкус беше безкрайно по-добро от онова, което се сервираше в града.

Беше точно такова, каквото Итън го помнеше от Сиатъл.

— Вчера щеше да се гордееш много с нашия шериф, Дейвид — каза Пам.

— Така ли? Какво е направил?

— Отби се при Уейн Джонсън. Това е първата ти интеграция, нали, Итън?

— Да.

— Господин Джонсън минава през тежък период. Задаваше трудните въпроси, които задават всички. Итън се справи блестящо.

Тим взе поръчките им и се върна в кухнята.

— Е, умираме да чуем как си прекарал вечерта, Итън.

Итън се загледа в ароматната пара, вдигаща се от кафето му. Намираше се в трудно положение. Ако този човек беше в състояние да убие собствената си дъщеря, какво щеше да направи с него и със семейството му, ако откажеше да назове имена?

Но ако се разприказваше, щеше да подпише смъртната присъда на Кейт.

Невъзможен избор.

И ако това не беше достатъчно, Пам знаеше, че е махнал чипа на Тереза.

— Итън, кажи ни всичко, което видя.

Под смъртна заплаха Алиса може и да не беше назовала имена, но несъмнено бе казала истината на баща си или на Пам.

Казала беше, че групата на Кейт не е опасна.

Че те не замислят революция.

Че са се срещали само за да се почувстват за поне мъничко свободни.

Но въпреки това беше убита.

Истината не бе помогнала на Кейт и групата й. Нито пък беше спасила Алиса.

— Итън?

В момент на ужасяващо, заслепяващо откровение той разбра какво трябва да направи.

Рисковано. Безумно.

— Итън!

Но това беше единственият му хол.

— Влязох — каза той.

— Какво означава това?

Итън се усмихна.

Срещнах се с вътрешния им кръг.

— Завели са те там, където се срещат ли?

— Завързаха ми очите и ме отведоха в гората. Покатерихме се по скалата до една пещера по средата на склона на планината.

— Би ли могъл да намериш мястото?

— Мисля, че да. Не ми вързаха очите на връщане.

— Искам да ми начертаеш карта.

— Разбира се.

— И какво видя?

— Бяха петдесет-шейсет души.

— Включително бившата ти партньорка и съпругът й?

— О, да. И несъмнено Кейт и Харолд командват парада.

— Разпозна ли други?

— Да.

— Ще ни трябва пълен списък с имена.

— Няма проблем. Но трябва да знаете нещо.

— Какво?

— Снощи очаквах безобидно събиране. Открай време за хората е било естествено да се опитват да заобиколят правилата, ако има такива. Контрабандистите по времето на сухия режим през 20-те са идеален пример. Но това събиране, тези срещи не са безобидни.

Пилчър и Пам се спогледаха, без да могат да скрият изненадата си.

Очевидно Алиса им бе казала обратното.

— Честно казано, мислех си, че си просто маниак на тема контрол, но ти се оказа прав — каза Итън. — Те активно привличат нови членове. И разполагат с оръжия.

— Оръжия ли? Какви?

— Предимно домашна изработка. Сатъри. Ножове. Бухалки. Видях една-две пушки. Натрупват сериозен арсенал.

— Какво искат?

— Виж, всички бяха доста изнервени, че ме виждат там.

— Разбираемо.

— Но доколкото разбрах, искат те да поемат нещата. Да привлекат на своя страна целия град. Това е ясно. Не рискуват живота си да ходят на тези срещи само за да седят и да си приказват за доброто старо време преди Уейуърд Пайнс. Знаят, че са под наблюдение. Знаят за оградата. Някои дори са отивали отвъд нея.

— Как?

— Още не знам. — Итън обгърна с ръце чашата си, за да се стопли от горещия порцелан. — Ще бъда честен. Отначало бях скептичен. Но ти… ние… имаме сериозен проблем.

— Ами Алиса? — попита Пам.

— Питаш дали те са я убили ли?

— Да.

— Е, никой не излезе да си признае, докато бях там, но какво си мислите? Виж, тези хора са изключително параноични, че могат да ги открият. Не знаят точно кой си ти, Дейвид, но знаят, че съществува някой като теб. Знаят, че някой контролира всичко това. И искат да те спрат на всяка цена. Те искат война. Свобода или смърт и всичките такива глупости.

Тим се върна със сребърен поднос.

Поднесе пресни плодове от градината, несъмнено последните.

— Яйца на очи върху кнедли за господин Пилчър. Яйца по бенедиктински за Пам. И бъркани за вас, шерифе.

Наля още кафе на всички и излезе.

Пилчър бодна една хапка, изгледа Итън и каза:

— Итън, разбираш, че една война между последните няколкостотин човешки същества на планетата е нещо, което не може да бъде допуснато.

— Разбира се.

— Какво предлагаш?

— Моля?

— Ако беше на мое място, какво би направил?

— Не знам. Не съм мислил за това.

— Защо ми е трудно да ти повярвам? Пам?

— Така. Всичко по реда си. На първо място бих накарала нашия супер шериф да напише имената на всички, които е видял снощи на малкото им соаре. После бих помолила мен — тя посочи себе си — да събера малък екип. Ще минем през града и за една нощ всички скапаняци от списъка ще изчезнат. — Усмихна се. — Но пък, от друга страна, аз си падам по гадните номера, така че може просто да съм настроена гаднярски.

Би ги приспала отново ли? — попита Пилчър.

— Или бих ги убила по ужасен начин. В края на краищата на този етап вече ми се струват изгубена кауза, не мислиш ли?

— Колко каза, че са били там, Итън?

— Петдесет, най-много шейсет.

— Не виждам как бихме могли да пожертваме толкова хора. Наречете ме безнадежден оптимист, но трябва да приема, че групата на Кейт има хора, които биха могли да бъдат разубедени и по не толкова крайни начини като изтезанията и смъртта.

Пилчър посоли яйцето си.

Хапна.

Погледна през прозореца в скалата.

Изгледът беше зашеметяващ. На триста метра под тях гората се спускаше по склона към града.

Когато Пилчър се обърна отново към масата, на лицето му беше изписана решимост.

— Итън, очаква те интересна нощ — каза той.

— В какъв смисъл?

— Ще организираш първото си празненство.

— За кого?

— Почетните гости ще бъдат Кейт и Харолд Болинджър.

Лицето на Пам грейна.

— Чудесна идея — каза тя. — Отрежи главата на змията и останалото умира само.

— Знам, че единственото празненство, в което си участвал, е твоето собствено, Итън, но приемам, че си изучил правилника — каза Пилчър. — И знаеш какво се очаква от теб.

— Някакви скрупули да ръководиш екзекуцията на бившата си тръпка? — поинтересува се Пам.

— Чувствителността ти е трогателна — отвърна Итън. — Напомни ми някой ден да ти обясня какво означава съпричастие.

— Може и да не беше формулиран добре, но въпросът е уместен — каза Пилчър. — Можеш ли да го направиш, Итън? И не разбирай погрешно, че намеквам, че имаш избор.

— Ужасѐн съм, ако ме питаш това — каза Итън. — Навремето я обичах. Но след снощи разбирам необходимостта от онова, което предстои.

Мускулите на лицето на Пилчър като че ли се отпуснаха.

— Да го чуя от теб, Итън… нищо не може да ме направи по-щастлив от това, че си изцяло на наша страна. Че тримата работим заедно. Че имам пълната ти лоялност и доверие. Това е толкова важно… и има толкова много неща, които не съм ти казал. Толкова много неща, които искам да споделя. Но трябва да знам, че си наистина с мен.

— Болинджър трябва да бъдат заловени живи — каза Пам. — Трябва да го заявиш ясно от самото начало на участниците, иначе гостите ни ще бъдат убити в някоя уличка. Предвид посланието, което се опитваме да пратим, те трябва да умрат в кръга на Главната улица. Трябва да е кърваво и ужасно, така че всички от групата им да разберат каква е цената за неподчинението им.

— Ще гледам как провеждаш празненството — каза Пилчър. — Представянето ти довечера може да допринесе много за изграждането на истинско доверие помежду ни. — Допи си кафето и стана. — А сега си върви у дома и се наспи. Итън. Ще пратя следобед доктор Митър в града да ти зашие чипа.

Пам се усмихна.

— Чудесно, обичам празненствата. Повече и от Коледа. И имам усещането, че жителите на града също ги обичат. Знаеш ли, че някои от тях имат специални костюми за голямата нощ? Украсяват ножовете и камъните си. Всички трябва леко да полудяваме от време на време.

— Нима смяташ убиването на двама от твоите за „леко полудяване“? — попита Итън.

— В крайна сметка това е нещото, в което сме най-добри, нали така?

— Надявам се да грешиш.

— Лично аз мразя празненствата — каза Пилчър. — Но пък, от друга страна, тези хора са мои и колкото и да е трудно, знам от какво се нуждаят. Пълното съвършенство през цялото време ще ги подлуди. Всяко идеално градче си има своята грозна тайна. Няма чудесни сънища без кошмари.