Блейк Крауч
Уейуърд (3)

3.

Итън отвори очи и едва не скочи от леглото.

Пилчър седеше на един стол откъм краката му и го наблюдаваше над една подвързана в кожа книга.

— Къде е Тереза? — попита Итън. — Къде е синът ми?

— Имаш ли представа колко е часът?

— Къде е семейството ми?

— Жена ти е на работа, както и би трябвало. Бен е на училище.

— Какво правиш в спалнята ми, по дяволите? — попита Итън.

— Ранен следобед е. Ти така и не се яви на работа. Итън затвори очи от смазващото напрежение в черепа.

— Имал си тежка нощ, а? — рече Пилчър.

Итън посегна към чашата вода на нощното шкафче. Имаше чувството, че цялото му тяло е схванато и чупливо. Все едно го бяха натрошили на хиляда парчета и после го бяха залепили криво-ляво.

Пресуши чашата и попита:

— Намерихте ли колата ми?

Пилчър кимна.

— Както можеш да си представиш, бяхме силно загрижени. Около билборда няма камери. Не видяхме какво е станало. Само резултатите.

Леещата се през прозореца светлина бе рязка. Итън присви очи към нея.

Впери поглед в Пилчър — не можеше да познае коя книга държи. Беше с джинси, бяла оксфордска риза и сив шпиц пуловер без ръкави — все същия кротък, непретенциозен стил, който показваше всеки път в града, в който хората го смятаха за местния психолог. Вероятно двамата с Пам бяха дошли днес да прегледат пациенти.

— Връщах се в Пайнс след Питър Маккол — каза Итън. — Предполагам, че знаеш какво се случи там.

— Пам ми каза. Голяма трагедия.

— За миг погледнах към пасището и когато се обърнах отново напред, по средата на пътя имаше нещо. Ударих го, колата поднесе, реагирах малко прекалено и катастрофирах.

— Пораженията са сериозни. Имаш късмет, че си жив.

— Да.

— Какво имаше на пътя, Итън? Хората ми не са открили нищо, с изключение на потрошената кола.

Итън се зачуди дали Пилчър наистина не знае. Възможно ли бе жената на пътя да е била Скиталец? Носеха се слухове, че група жители са открили микрочиповете си и са ги махнали. Хора, които знаят къде са разположени камерите и къде са слепите места. Хора, които през деня държат чиповете у себе си, но понякога ги махат и ги оставят в леглата си, за да скитат незабелязани нощем. Говореше се, че винаги носели якета с качулки или анцузи, за да крият лицата си от камерите.

— Тревожа се — каза Пилчър, докато ставаше, — когато те виждам да се бориш с прост въпрос, на който човек би трябвало да отговори, без изобщо да се замисля. Или може би главата ти е още размътена от катастрофата. Това обяснява ли забавянето? Защо като те погледна в очите, сякаш виждам как колелцата се въртят?

„Знае. Изпитва ме. Или може би знае, че е била там, но не и къде съм я оставил“.

— Итън?

— На пътя лежеше жена.

Пилчър бръкна в джоба си и извади снимка, която можеше да се побере в портфейл.

Вдигна я пред лицето на Итън.

Тя беше. Импровизирана снимка. Усмихваща се или смееща се на нещо извън обектива. Изпълнена с жизненост. Задният фон беше размазан, но по цвета Итън предположи, че снимката е направена в общинската градина.

— Тя е — каза той.

Лицето на Пилчър помръкна. Той прибра снимката в джоба си.

— Мъртва ли е? — Зададе въпроса така, сякаш му бяха изкарали въздуха.

— Беше наръгана.

— Къде?

— Навсякъде.

— Измъчвана ли е била?

— Така изглеждаше.

— Къде?

— Махнах я от пътя — каза Итън.

— Защо?

— Защото не ми се виждаше правилно да я оставя гола на открито, пред очите на всички.

— Къде е тялото й сега?

— Извън пътя срещу билборда, в едни дъбови шубраци.

Пилчър седна на леглото.

— Значи си я скрил, прибрал си се и си си легнал.

— Първо взех гореща вана.

— Интересен избор.

— Вместо?

— Вместо да ми се обадиш веднага.

— Бях на крак двайсет и четири часа. Всичко ме болеше ужасно. Просто исках първо да поспя. След това щях да ти се обадя.

— Разбира се, разбира се. Извинявай, че се усъмних в теб. Итън, работата е, че въпросът е много сериозен. Никога досега не сме имали убийство в Уейуърд Пайнс.

— Имаш предвид неразрешено убийство.

— Познаваше ли тази жена? — попита Пилчър.

— Виждал съм я. Но не мисля, че сме разговаряли.

— Чете ли досието й?

— Всъщност не.

— Защото тя няма досие. Поне не такова, до което имаш достъп. Тя работеше за мен. Трябваше да се върне в планината снощи след мисия. Но така и не се появи.

— Като каква е работила за теб? Като шпионин ли?

— Имам мои хора, които работят в града сред жителите. Това е единственият начин да следя истинския пулс на Уейуърд Пайнс.

— Колко хора?

— Не е важно. — Пилчър потупа Итън по крака. — Не гледай така обидено, момче. Ти си един от тези хора. Облечи се и слез долу, ще продължим на чаша кафе.

 

 

Итън слезе долу, облечен в чиста изгладена шерифска униформа. Посрещна го ароматът на сварено кафе. Той седна на един висок стол при кухненския плот, докато Пилчър вадеше каната от кафеварката и наливаше кафето в две керамични чаши.

— Пиеш го чисто, нали?

— Да.

Пилчър донесе чашите, сложи ги на плота и каза:

— Днес сутринта получих доклад от наблюдение.

— За кого?

— За теб.

— За мен ли?

— Малката ти закачка вчера горе е привлякла вниманието на един от анализаторите ми.

Пилчър вдигна среден пръст.

— Получил си доклад за това?

— Получавам доклад всеки път, когато някой прави нещо странно.

— Нима намираш за странно, че се вбесявам, че някой от воайорите ти гледа какво правя с жена си?

— Наблюдаването на интимни моменти е строго забранено. Знаеш го.

— Единственият начин твоят анализатор да знае, че моментът вече не е интимен, е да гледа по време на въпросния момент. Нали така?

— С поведението си ти показа, че има камера.

— Тереза не видя.

— Ами ако беше?

— Да не си мислиш, че в града има някой, който на петнайсетата минута не е разбрал, че се намира под постоянно наблюдение?

— Не ми пука какво знаят или подозират, стига да си мълчат. Стига да следват правилата. А те включват никога да не обръщаш внимание на камерите.

— Знаеш ли колко е трудно да чукаш жена си, докато над леглото ти има камера?

— Не ми пука.

— Дейвид…

— Против правилата е и ти го знаеш.

За първи път в думите му прозвуча гняв.

— Да, знам го.

— Кажи, че няма да се повтори, Итън.

— Няма да се повтори. Но никога не позволявай да научавам, че анализаторите ти гледат. Че лошо им се пише.

Итън отпи голяма глътка, която опари гърлото му.

— Как се чувстваш, Итън? Виждаш ми се раздразнителен.

— Чувствам се гадно.

— Първата ни работа е да те заведем в болницата.

— Последния път, когато бях в болницата ти, всички се опитваха да ме убият. По-скоро ще го изтърпя.

— Както искаш. — Пилчър отпи глътка и направи физиономия. — Не е ужасно, но понякога съм готов да убия, за да мога да седна в кафене в някой европейски град и да изпия едно свястно еспресо.

— Я стига, ти обичаш това.

— Кое, Итън?

— Това, което си създал тук.

— Разбира се. То е делото на живота ми. Но това не означава, че няма неща от стария свят, които да ми липсват.

Продължиха да пият кафетата си и настроението леко се разведри.

— Тя беше добра жена — каза най-сетне Пилчър. — Чудесна жена.

— Как се казваше?

— Алиса.

— Не знаеше къде е, докато не ти казах. Това означава ли, че е била без чип?

— Позволихме й да го махне.

Явно си й имал доверие.

— Абсолютно. Помниш ли групата, за която ти казах?

— Скиталците ли?

— Бях я пратил да се внедри сред тях. Всички те са успели да махнат чиповете си. Срещат се нощем. Не знаем къде. Не знаем колко са. Не знаем как общуват помежду си. Не бих могъл да я изпратя с микрочип. Щяха да я убият веднага.

— Значи се е внедрила?

— Снощи трябваше да иде на първата си среща. И да види всички участници.

— Значи си правят срещи? Как е възможно това?

— Не знаем как, но те разбират слабите места в наблюдението ни. Изиграли са системата.

— И твърдиш, че тези хора са виновни за смъртта й?

— Точно това искам да разбереш.

— Искаш да разследвам въпросната трупа?

— Искам да продължиш оттам, докъдето стигна Алиса.

— Аз съм шериф. Няма да позволят да припаря и на хиляда километра от тях.

— Мисля, че след бурната ти интеграция все още има колебания на чия страна си всъщност. Ако се представиш добре, може да сметнат, че си ценен за тях.

— Наистина ли мислиш, че биха ми се доверили?

— Мисля, че старият ти партньор ще го направи.

В кухнята настъпи пълно мълчание.

Чуваше се единствено бръмченето на хладилника.

От прозореца долитаха далечни радостни звуци — деца, които си играеха някъде.

Викове „Ти гониш!“

— Нима Кейт е Скиталец? — попита Итън.

— Кейт беше връзката на Алиса. Тя й показа как да махне микрочипа си.

— Какво искаш да направя?

— Да се свържеш със старата си тръпка. Дискретно. Да й кажеш, че всъщност не си на моя страна.

— Какво знаят онези хора и какво искат?

— Смятам, че знаят всичко. Че са минавали отвъд оградата и са видели какво има там. Че искат да управляват. Че всъщност набират хора. Направиха три опита за покушение срещу предишния шериф. Вероятно вече кроят подобни планове и за теб. Именно затова искам да ги разследваш. Това е основният ти приоритет. Ще ти осигуря всички инструменти, които ти потрябват. Неограничен достъп до наблюдението.

— Защо ти и хората ти не поемете това отвътре?

— Смъртта на Алиса е голям удар за всички ни. В планината има много хора, които в момента не мислят много ясно. Затова трябва да оставя тази задача на теб. Само на теб. Надявам се, че разбираш какъв е залогът. Каквото и да е личното ти мнение за начина, по който управлявам това място — а ти го сподели с мен, — той работи. Тук никога не може да има демокрация. Има твърде много за губене, ако нещата отидат по дяволите. По този въпрос си на моя страна, нали?

— Да. Ти си начело на изключително благонамерена диктатура, разнообразявана от време на време с някое клане.

Итън си мислеше, че Пилчър ще се разсмее, но той просто продължи да го гледа, парата от кафето се виеше около лицето му.

— Това беше шега — каза Итън.

— С мен ли си, или не?

— Да. Но аз работих с Кейт години наред. Тя не е убиец.

— Не се засягай, но си работил с нея в друго време. Сега тя е различен човек, Итън. Тя е продукт на Пайнс и ти нямаш представа на какво е способна.