Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (9)

Осем

През пролетта, в средата на постите, перачките провеждаха шествие. Градската управа не одобряваше шумното отбелязване на празника, танците и песните, които огласяха Париж през този ден. Полицаи и други униформени предпочитаха да се крият, защото ги замеряха с конфети и развалени яйца. Сипеха се ругатни, изпълняваха се мръсни песнички. Хиляди парижани излизаха по улиците, за да се порадват на украсените коли и да помахат на нагласените жени, които не скъпяха прелестите си и раздаваха целувки. Всяка перачница си избираше кралица, а те избираха от своите редици кралицата перачка на Париж. Вечерта във всеки квартал имаше бал. През тази година март беше студен и дъждовен, ала времето не бе в състояние да спре Виан и Клотилд. Двете облякоха най-хубавите си рокли и заеха място в колата, предоставена от мосю Балкон. Всички заедно я бяха украсили с цветя. И понеже не стигнаха, Виан донесе няколко от рисунките си, залепени върху картон. Първо обиколиха хълма, после слязоха към реката. Още на Площада на абатисите Клотилд свали Виан от колата. Там беше заведението на вдовицата Голанд, която при цялата си сурова деловитост винаги се отнасяше сърдечно към момичетата.

— Хайде, идвай. Студено ми е, а ако продължим с колата, ще се наложи да извървим целия обратен път пеша.

Виан понечи да протестира, но Клотилд обясни:

— И без това няма да те изберат за кралица, по-добре слез още сега.

Виан я смушка в ребрата, но побърза да я последва.

Площадът на абатисите изглеждаше прекрасен на здрачаване. Листата на дърветата още не се бяха показали, ала стъклените фенери около метростанцията разпръскваха златна светлина и мястото добиваше празничен вид. При поглед срещу светлината клоните на дърветата заприличваха на причудлива украса. Жени, облегнати на стълбовете, зяпаха предизвикателно мъжете и се надяваха меката светлина да ги направи неустоимо привлекателни. В заведението на вдовицата Голанд беше приятно топло. Виан се зарадва, че е послушала Клотилд — едва сега забеляза колко е премръзнала. Намериха място на една голяма маса и си поръчаха горещо вино и нещо за хапване. Искаха да се подкрепят за бала довечера.

— Днес няма да се скъпим, а ще се забавляваме безгрижно. Днес е денят на перачките! — викна Клотилд и вдигна чаша.

Виан се чукна с приятелката си. В следващия миг забеляза мъжа, седнал на масата насреща й. Той също вдигна чаша и я погледна с изражение, което я обезпокои.

— Твърде крехка сте за перачка, ала ръцете ви издават — заговори я той. По-точно, извика, защото в препълненото заведение се вдигаше оглушителен шум.

Виан понечи да скрие захабените си червени ръце под масата, но той посегна и я привлече към себе си.

— Моите уважения — продължи непознатият. — Винаги съм изпитвал респект пред упорити жени като вас. Въпреки това сте запазили сияещата си усмивка. Направихте ми впечатление веднага, още с влизането.

Виан се смути. Този мъж й говореше на вие, а никой друг не го правеше. Освен това имаше непознат акцент. Побърза да дръпне ръката си.

Непознатият се изправи и се поклони пред нея — абсолютно трогателен жест, реши тя.

— Името ми е Дейвид Марлоу Скот. Англичанин съм — съобщи тържествено той. — Позволявате ли да ви поканя на чаша вино? И приятелката ви, разбира се!

— Защо не? — засмя се Клотилд. Виан не намери сили да откаже.

Англичанинът им разказа, че е дошъл на Монмартър специално за празника на перачките. Интересувал се от жените и техните професии.

— Рисувам ги — заключи той.

— О, нима сте художник? — изненада се Виан.

Често срещаше художници. Ходеха по улиците в жакети, изпоцапани с бои, и предлагаха картините си по кафенетата, често срещу храна, чашка абсент или дори за една цигара. Подозираше, че всички художници гладуват. Мъжът насреща й обаче носеше костюм от скъп плат. Веднага му личеше, а и тя бе станала познавачка, нали всеки ден си имаше работа с различни материи.

— Тогава елате с нас на бала, там ще откриете стотици перачки.

Стресната, закри уста с ръка. Какви ги дрънкаше?

Той отново се надигна леко, което не беше никак лесно в теснотията.

— Ще танцувате ли с мен на бала?

За Виан следващият час протече в бъркотия от чувства. Дейвид Марлоу Скот познаваше много хора и с всекиго разменяше по някоя дума. Очевидно беше популярна личност — постоянно някой го потупваше по рамото и го поздравяваше. Докато вниманието му не беше посветено на нея, тя го наблюдаваше и каквото виждаше, й харесваше. Той се смееше често, в движенията му имаше естествена елегантност. Доколкото Виан разбра, повечето му бяха приятели и всички говореха за бои и кой търговец предлага най-добрите четки. Щом поредният приятел се отдалечаваше, той се обръщаше отново към нея и започваше да я разпитва: откъде идва, в коя перачница работи, кое е любимото й място в Париж.

— Градината на растенията, съответно Ботаническия институт.

— Наистина ли? Никой не ми е отговарял по този начин. Повечето споменават Айфеловата кула или Бон Марше^[1].

— Какво е Бон Марше?

— Големият магазин! Не го ли знаете?

Виан поклати глава.

— Там е много скъпо за нас, но един ден непременно ще отидем — подхвърли Клотилд.

— Избраха кралицата! — съобщи един мъж, застанал под отворената врата. — От момичетата на Малушон.

— Сигурно е малката Виолета. Красива като картинка — въздъхна Клотилд.

— Малушон? Пак е дал подкуп! Винаги печели някоя от неговите! — провикна се един от келнерите и избухна в груб смях.

— Какво искаш да кажеш?

Едър мъж се надигна и опря юмруци върху масата. Кипеше от гняв.

— Внимавайте, това е секретарят на Малушон — прошепна Клотилд. — Ще стане разправия.

Тя издърпа Виан да стане и я повлече доста грубо през тълпата, набързо разделила се на два ругаещи се лагера.

Излязоха на площада и Виан се огледа.

— Нима искахте да ме оставите съвсем сам сред голямата опасност? — попита обвинително Дейвид Мароу Скот, озовал се внезапно до тях. — Някой ще ми каже ли за какво се скараха изведнъж?

— Въпрос на чест, мосю — отговори с достойнство Клотилд.

Виан се засмя. Радваше се, че ще продължи да разговаря с този мъж. Той й харесваше. Не само изглеждаше добре, а и имаше чувство за хумор.

— Отиваме на танци — обяви Клотилд.

— Ще ви придружа — кимна Дейвид и погледна Виан така, че тя се смути. — О, не се притеснявайте, ние, англичаните, сме олицетворение на учтивостта и рицарството. Освен това моят интерес е чисто професионален — заяви той и предложи на момичетата да го хванат подръка.

Последната му забележка подразни Виан. Е, добре, нека интересът му към нея да е чисто професионален. Тя и без това няма време за връзка с мъж.

Изкачиха се по хълма и се спуснаха от другата страна към танцовата зала на улица „Де Солс“. Още отдалеч чуха музиката и стъпките на танцуващите. С отварянето на вратата ги блъсна горещина, примесена с миризма на тютюн и вино. Беше пълно, всички места бяха заети. Дейвид мигом прегърна Виан и двамата се понесоха по танцовата площадка. Танцуваха не само един танц, а много, докато Виан се задъха. Седнаха на една маса и пиха по чаша вино. Алкохолът я замая.

— Вижте, кралицата от миналата година — тя посочи красива жена на съседната маса, която носеше ешарп с цветовете на трикольора и боне от най-фина дантела. — Майка й също е перачка, работи при мосю Балкон, където работя и аз, и също е била кралица на Париж.

— Да знаете, аз бих избрал вас. Вие сте много по-красива — отвърна той и тя неволно се засмя. Това май излизаше извън професионалния интерес. Танцуваха още, Дейвид я притискаше по-силно от необходимото. Близостта на мъжкото тяло й беше чужда, но не и неприятна. Той внимаваше някой да не я настъпи или да я блъсне. Отправяше отровни погледи към всеки мъж, осмелил се да я покани на танц. „Не го прави, когато канят Клотилд — помисли си щастливо Виан. — Напротив, радва се, когато оставаме само двамата.“

Прибраха се почти на разсъмване. Виан беше готова да танцува още цяла вечност и да седи на една маса с Дейвид, същевременно се чувстваше уморена до смърт и малко пияна. Беше най-добре да се прибере и да си легне. Но как да се сбогува с мъж, с когото се е запознала едва преди няколко часа и много иска да го види отново? Нямаше опит в тези неща.

Тримата застанаха нерешително на улицата, където пътищата им се разделяха.

— Е, тогава… — промълви Виан.

— Хайде да си вървим. Уморена съм като куче — промърмори Клотилд и се прозя широко.

Дейвид я погледна и под сивата светлина на изгряващия ден Виан видя замисленото, леко измъчено изражение на лицето му. Вече се бе обърнала да си върви, когато с рязко движение Дейвид внезапно я обърна отново към себе си и стисна ръката й.

— Всъщност вие познавате ли Монпарнас?

— Монпарнас? — повтори момичето и гласът му прозвуча пискливо от облекчение.

— Там живея.

— Чела съм името по уличните табели на път към Ботаническата градина.

Той кимна.

— Но никога не сте ходили там, нали? Намира се в другия край на Париж. Погледнете ли от хълма Монпарнас на юг, ще видите целия град. Днес всички ходят там да се забавляват. Повечето ми колеги обърнаха гръб на Монмартър и се преместиха от другата страна на реката. Нищо, че преди време се кълняха никога да не стъпят в буржоазните квартали.

— Щом става въпрос за забавления, ние сме на линия — намеси се Клотилд.

— Добре тогава, следващата събота ще дойда да ви взема. — И в неговите думи звучеше безкрайно облекчение.

Той подаде ръка на Клотилд, после на Виан и задържа пръстите й малко по-дълго от необходимото. Погледна я и в погледа му имаше нещо, което тя никога не беше виждала у друг мъж: топлина, решителност… но и известна неохота.

Цяла седмица живя в тръпнеща нервност. Безброй пъти си припомняше вечерта с Дейвид и се опитваше да разбере какво изпитва той към нея и какво изпитва тя към него. Как да разтълкува погледите му, вниманието, което проявяваше цяла вечер? За нея се грижеше много повече, отколкото за Клотилд, това беше неоспоримо, но какво точно означаваше поведението му? Не внимаваше какво прави и върна чисто и изстискано пране в горещата сапунена луга.

— Какво ти става? — изсъска Клотилд и започна да вади прането с дълга лопата.

В събота вечер Виан изтича вкъщи възможно най-бързо и застана пред огледалото. Как всъщност изглеждаше? Все още не приличаше на дъщерите на Испанеца, но вече не беше толкова бледа и безцветна като някога. Бузите й се бяха зачервили от горещината в перачницата и от студа навън. Вдигна косата си на темето и я забоде в хлабав кок.

— Имаш красива лебедова шия — констатира Клотилд, застанала зад нея. — И фигурата ти не е за изхвърляне. Опитай това. — И й подаде тъмночервеното червило, което пазеше като съкровище.

Виан се начерви и издаде устни.

— Намираш ли ме хубавичка?

— У теб има нещо от Грета Гарбо — отсъди Клотилд, — макар да произхождаш от Юга. Нещо хладно, леко отблъскващо. Това подлудява мъжете. — Засмя се дръзко и Виан се присъедини към смеха й. — Почакай, ще ти оскубя веждите и още повече ще заприличаш на Грета Гарбо.

След половин час двете бяха готови и чакаха Дейвид.

— Отвори ти — помоли Виан, когато се почука. Погледна се отново в огледалото и изпробва усмивка.

— Изглеждате страхотно, и двете!

Дейвид им подаде учтиво ръка и ги отведе до таксито пред къщата.

Виан никога не беше пътувала с такси и се наслаждаваше на разходката. Автомобилът спря на кръстовището Монпарнас и булевард „Распай“. Голямото заведение там носеше името „Дом“. За момент спряха на прага, търсейки свободна маса. Виан се зарадва на възможността да разгледа разкошната обстановка, блестящите полилеи и кристал. Келнери носеха огромни плата с морски дарове и шампанско в кофички с парчета лед. По масите седяха жени в прекрасни рокли и мъже в смокинги. Виан се погледна и за малко да се почувства не на място тук. После обаче се сети за смелата извивка на веждите си и за червилото. Вирна брадичка и последва Дейвид, запътил се към една дълга маса до прозореца — един ъгъл там тъкмо се бе освободил. Келнерът разчисти празните чинии и чаши, другите гости се посместиха и тримата седнаха. Виан хвърли поглед към Клотилд, която седеше до нея на пейката, покрита с тъмна гладка кожа, и прочете в очите й, че е развълнувана поне колкото нея. От другата страна на улицата се намираха „Ротондата“ и „Купол“ — две също толкова известни заведения. И тя като всички парижани беше чувала за тях, но не смееше да пристъпи прага им. Посочи натам и Клотилд кимна.

— Сега знам защо твоят англичанин ни домъкна тук — прошепна тя, — но ми харесва. Боже, погледни онази!

По стълбата слизаше жена. Не вървеше, а направо плуваше. Роклята й, отворена почти до средата на бедрата, разкриваше ластиците за чорапите и съвършено оформени крака. Тъмни линии обграждаха очите й, а устните й бяха намазани с най-яркото червило, което Виан и Клотилд бяха виждали някога, и на всичкото отгоре оформени като сърце.

— Изглежда като звезда от американски филм! — въздъхна Виан.

Междувременно Дейвид бе станал, за да поздрави познати, и двете момичета се оглеждаха несмущавани.

— Онази изнесе истинско представление. Да знаеш, почувствах се доста странно на влизане в заведението — пошушна Виан.

— Според мен ние с теб сме прекалено нормални — отбеляза Клотилд. — Чувствам се направо скучна.

През следващите часове постепенно свикнаха с атмосферата в заведението. Виното се лееше като река и също даде своя принос. По масите на „Дом“ оживлението беше дори по-голямо от шумотевицата в Монмартър. Тук беше не толкова пролетарско, колкото интернационално. Мъже с къси черни мустачки, с вид на мексиканци или испанци, седяха редом с ярко облечени жени, които пушеха цигари. През няколко маси се бяха настанили група късо подстригани жени, облечени като мъже. Очевидно тук всеки можеше да бъде такъв, какъвто иска. Виан не разбираше какво говорят половината от гостите в заведението се чуваше не само френски, а и всички възможни езици. Тя отвори широко очи, когато на масата им внезапно кацна хартиено самолетче — точно в чашата й! Обърна се любопитно и видя как един мъж вече сгъваше следващото самолетче. След секунди го запрати към нея, без да се впечатлява от реакцията й. Жената с отворената рокля седеше срещу него и пушеше със златно цигаре. Поведението на мъжа явно не я притесняваше. Виан извади самолетчето от чашата си и го пусна под масата.

— Май изобщо не се интересувате от мен — чу внезапно глас плътно до ухото си.

Виан обърна глава и видя лицето на Дейвид само на сантиметри от своето. Бе изписал на челото си преувеличено загрижени бръчки. „Майчице — помисли си тя. — Още няколко сантиметра и ще се целунем.“ Опита да се отдръпне, ала се оказа невъзможно, защото Клотилд се бе облегнала на нея. Честно казано, тази близост й хареса. Видя блясъка в сините очи на Дейвид, долови миризмата му. И едното, и другото я привличаха. Без да мисли, се наведе още малко към него. Искаше да го предизвика и същевременно се питаше откъде взема тази смелост.

Дейвид издържа на погледа й.

— Какво ще кажете за малко вино? Искате ли още една чаша?

Виан навлажни устни с език и видя как той преглътна. Вдигна ръка — беше сигурна, че иска да я помилва по бузата, да я привлече към себе си и да я целуне. Затвори очи.

— Ето те най-после, Скот! Не съм те виждал цяла вечност. Навсякъде питах за теб. Непременно трябва да… О, май попречих…

Висок глас с търкалящо се „р“ прониза ушите й. Виан отвори очи точно в мига, когато грамаден мъж удари Дейвид по рамото и го приближи още до нея. Дейвид се изправи и магията на мига се разсея.

Виан се покашля и Дейвид я представи на грамадния мъж.

— Това е мосю Борели от Рим. Да, Едуардо, наистина попречи. Ще се срещнем утре в моето ателие.

Италианецът им намигна и се заклатушка към бара.

— Жалко за мига — прошепна Дейвид, без да отделя поглед от Виан.

Тя не знаеше какво да отговори. Струваше й почти физическо усилие да се откъсне от погледа му. Пое дълбоко дъх, отпусна се назад и се загледа на другата страна, където седеше Клотилд. Тя обаче й бе обърнала гръб и разговаряше възбудено с млад мъж, който вече държеше ръката й. Виан енергично заби показалец в хълбока й. Клотилд се обърна и тя я погледна въпросително.

— Казва се Жано. Има гараж някъде на улица „Монж“. Двадесет места. Не е ли сладък? — пошепна Клотилд.

„Собственик на гараж, значи“, помисли си Виан с усмивка. Крилат израз сред перачките на мосю Балкон. Смятаха собствениците на гаражи за добра партия. Автомобилите в града се увеличаваха и притежателите им ги оставяха в гаражи — там ги поддържаха и ремонтираха. Добра професия, не толкова уморителна като тяхната. Собствениците на гаражи се ползваха с добро име.

— Давам едно пени за мислите ви.

Виан се обърна отново към Дейвид и вместо да отговори, вдигна чашата си за наздравица. Погледът му бе вперен в шията й. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Дали той ги виждаше? Дано не. Тя прехапа устни и сведе глава. След малко го погледна отново и този път беше сигурна, че ще получи целувка. Устните му помилваха нейните съвсем леко, само за кратък миг, но пеперуденото докосване я прониза като мълния. Тя потрепери и Дейвид се отдръпна.

— Май е време да си вървим — изрече той дрезгаво.

Виан се изправи рязко.

— Да, късно е. Да тръгваме. Хайде, Клотилд! — И нетърпеливо дръпна приятелката си да я последва.

 

 

— Защо изведнъж се разбърза? Даже не успях да се сбогувам както трябва с Жано!

Излегната в леглото си, Клотилд я зяпаше предизвикателно.

— Да беше останала още — отговори Виан.

И тя беше сърдита. Просто стана и излезе от заведението. Сбогува се с Дейвид само с няколко сухи думички. А той не направи опит да я задържи, камо ли да я целуне още веднъж.

— Тогава щяхме да платим за две таксита — подхвърли заядливо в добавка.

— А може би моят Жано щеше да ме докара. Нали си има гараж, пълен с коли.

— Ти с твоя собственик на гараж! Моят художник не може да се мери с него — промърмори Виан. И двете бяха в леглата, беше ужасно късно, но не им се спеше. Клотилд описваше въодушевено всички подробности около Жано Белк, а Виан се чувстваше напълно объркана. Опита се да опише на Клотилд защо толкова харесва спокойствието на Дейвид и финото му чувство за хумор.

— Защо тогава побягна презглава от заведението?

Виан въздъхна.

— И аз не знам. Внезапно той ми заяви, че трябвало да си върви. Май съжаляваше, че ме е целунал.

— Какво? Твоят Дейвид те е целунал?

Виан кимна, но натърти възмутено:

— Той не е моят Дейвид.

— Обаче те поглъща с очи.

Виан я замери с възглавница, но Клотилд само въздъхна.

— Според мен Жано е просто мечта. Видя ли очите му? Като два въглена. Баща му е испанец, но той е роден в Париж. Иначе родителите му щели да го нарекат Хайме.

— Хайме? Но това се пише като_ j’aime_ — обичам те!

— Вярно ли? Откъде ги знаеш тези неща?

— В нашето село живеят испанци. От тях го научих.

— Умна си, знаеш ли?

— За съжаление няма полза от знанията ми. Все още съм перачка. И се запознах точно с художник…

— Харесваш го, признай!

Погледът на Виан стана мечтателен.

— Да. Много го харесвам. Сега обаче е време да спим. Ще видиш ли пак твоя Жано?

— Уговорихме се за утре вечер.

— Щастливка — въздъхна Виан. Дали и тя щеше да види отново Дейвид?