Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (6)

Пет

На следващата сутрин се събудих рано. Погледнах часовника — малко след седем. Трябваше ми малко време да се ориентирам. После осъзнах, че съм в Париж. И днес имам годишнина от сватбата. Хвърлих поглед към Жан-Луи, който похъркваше тихо. Снощи не бях чула кога се е върнал. Навън вече цвърчаха врабчета. Навярно очакваха гостите да започнат да закусват и да им подхвърлят трохички. Всъщност би трябвало да съм щастлива, изпълнена с очакване какво ще ми донесе денят. Ала нещо не беше наред. Нещо беше фалшиво. Спомних си кавгата с Жан-Луи. Все пак бях в Париж; все пак днес щях да празнувам годишнината от сватбата си.

Междувременно радостта ми от пътуването бе претърпяла няколко значителни удара. Съвсем сериозно се питах дали беше добра идея да дойда тук с Жан-Луи, а не сама. Всичко ми се струваше фалшиво. Дали причината се криеше в различните ни очаквания? Той виждаше града с други очи, не като мен, не споделяше въодушевлението ми. Нещата, които аз намирах за красиви, не го интересуваха, а красивото според него за мен нямаше нищо общо с Париж. Възможно ли е той да ме ревнува от времето, което съм прекарала тук без него? В главата ми кръжаха най-различни мисли.

За тридесет и деветте си години изглеждах относително добре. Не би било зле да спортувам повече, освен това се колебаех доколко работата ми в културния отдел на градската управа е най-доброто за мен. Откакто се бях отказала от следването, не се интересувах особено от професионалната си кариера, защото двамата с Жан-Луи искахме да имаме деца. След сватбата решихме да почакаме година-две. После не се получи веднага, но аз си казах, че началото на тридесетте също е добра възраст. Изведнъж се озовах в средата на тридесетте, а все още не бях забременяла. Не обичах да си спомням за онези години. Тогава нещо между мен и Жан-Луи се счупи. Вече не се любехме безгрижно, непрекъснато мислехме дали ще забременея. В подходящите дни настоявах да правим секс, през другото време не изпитвах желание. Всеки месец се изпълвах с нова надежда и всеки месец се разочаровах по-силно от поредния провал.

По някое време Жан-Луи заяви, че щял да бъде щастлив с мен и без деца. Ала си пролича, че не го мисли. Искаше само да ме утеши. Аз обаче трудно приех перспективата да живея без деца. Един ден осъзнах, че влакът е заминал без мен.

Въпреки уверенията ни, че не е станало нищо страшно, липсата на деца нанесе вреда на брака ни. Вече не бяхме безгрижни както преди, вече не се срещахме често с приятелите си — децата им отдавна ходеха на училище. Жан-Луи се пристрасти към автомобилите, а аз започнах все по-често да се замислям къде е моето място в живота. Ако ме попитат на какво държа най-много, със сигурност ще почна да заеквам. Всичко изглежда най-обикновено. Бих могла да живея в друг град, да упражнявам друга професия… И да, дори да обичам друг мъж, не Жан-Луи.

 

 

Внезапно си спомних един ден на плажа през последното лято. С Жан-Луи бяхме на море. Лежахме мързеливо на пясъка. Току-що бях излязла от морето и се притиснах към него, защото кожата му беше прекрасно топла.

Вечерта, изгорели от слънцето и гладни, решихме да хапнем стриди и отидохме в небезизвестното ваканционно селище Кап д’Агд. Потърсихме си ресторант на самата крайбрежна алея, за да се любуваме на Средиземно море. Влязох в бара за стриди подръка с Жан-Луи и едва не получих удар: зад тезгяха стоеше Жюлиен. Моят Жюлиен от Париж!

Сигурно съм го зяпала настойчиво, защото той се стъписа. След малко ме позна и ме поздрави с целувка по бузата.

— Малката Лили Марлен с многообещаващото име! — възкликна той с тъй любимия ми леко дрезгав глас. Обърна се към Жан-Луи и му подаде ръка.

— Мъжът ми, Жан-Луи — чух се да го представям. — Жан-Луи, това е Жюлиен. Познаваме се от едно време.

Внезапно осъзнах защо никога не бях разказала на Жан-Луи за Жюлиен. И след толкова години пак ме порази. Изглеждаше безсрамно добре, имаше вид на мъж, който се наслаждава на живота. Късата му, гъста коса бе започнала да посивява, слънцето бе вкопало бръчки от носа към устата, но те според мен имат нещо общо и с характера. Все още приличаше на хипи, все още беше малко тромав, носеше широки дънки и неогладена бяла тениска, както някога. Сякаш тъкмо се бе завърнал от ветроходство с приятели. Даде ни маса на терасата и прие поръчката: стриди и лангусти, към които ни препоръча леденостудено Picpoul de Pinet — нотките на акация и глог подхождали отлично на морските дарове. През цялото време се наблюдавах отстрани. Напълно изгубила увереността си, не разбирах защо Жюлиен приема срещата ни така естествено. Бях готова да се врътна и да избягам, но бях закъсняла.

Цяла вечер ровичках в чинията си и поглеждах към Жюлиен с надежда да уловя погледа му. Той стоеше зад тезгяха и наливаше питиета с елегантни движения, посрещаше гостите, целуваше ги по бузата, поздравяваше със сърдечен смях приятели и постоянни клиенти. По някое време в ресторанта влезе руса жена, той отиде да я посрещне и пред всички присъстващи я целуна страстно по устата.

Гледах ги и изпитвах пареща ревност.

— Нищо не ядеш — забеляза накрая Жан-Луи.

— Извинявай. Май слънцето ми дойде твърде много. Не ми е добре. Хайде да си вървим.

Не изкачах Жан-Луи да плати сметката. Буквално избягах от заведението.

 

 

Споменът за срещата с Жюлиен окончателно ме разсъни. Нахлузих дънките и една тениска, грабнах якето и тихо излязох от стаята.

На улицата вдишах и издишах дълбоко няколко пъти. Чувствах се виновна пред Жан-Луи — днес беше годишнината от сватбата ни, а аз мислех за друг мъж. Той не заслужаваше подобно отношение. Изправих се нерешително пред портата. На улицата видях само една възрастна жена. Носеше пъстри чорапи и гумени чехли и беше наметната с добре поддържано, черно кожено палто. Косата й бе разрошена, вървеше по средата на платното. Въпреки неугледния си вид излъчваше достойнство. Проследих я с поглед, после се обърнах към площада. „Делмас“ все още беше затворен, персоналът тъкмо подреждаше масите на терасата.

— Добър ден, мадам!

Огледах се и видях келнера, сервирал ни коктейлите първата вечер.

— Добър ден.

— Отваряме след половин час.

Кимнах и продължих. От пазара се чуваше скърцане на стелажи и викове на продавачи. Аз обаче търсех спокойствие. Шмугнах се в една малка уличка. Париж още спеше, цареше тишина. Пред един вход седеше котка. На минаване покрай нея тя измяука. Мекият въздух галеше ръцете ми. Чувах само токовете си по паважа. Вдигнах глава да огледам фасадите. Как не ги бях забелязала досега? Над вратата на месарницата висяха две златни крави, големи колкото кучета. А фасадата на съседната къща беше цялата изрисувана с виещи се лози и човек оставаше с впечатлението, че растат по стената. Видях стари табели с надписи на някогашни занаятчийски работилници. Какви хубави неща можеха да се видят тук! Точно това означаваше за мен Париж: разходка в тихо утро, преди градът да се е събудил истински, отворени сетива, способни да възприемат всичко красиво. Да седя часове наред на малка маса пред някое бистро, да пия кафе със сметана или аперитив. Да се вслушвам в думите на продавача на сирене, който спокойно обяснява на клиентката пред мен предимствата и вкусовете на своите сто и тридесет вида сирене, да усещам как устата ми се пълни със слюнка. Париж означава просто да слезеш на някоя метростанция и да попаднеш в абсолютно непознат квартал. През цялото време знаеш, че си в Париж и щом излезеш на дневна светлина, ще откриеш нещо, което си заслужава да се види. Париж означава да чакаш на дълга опашка пред някое кино още в ранния следобед. Париж означава да откриваш малки площади и задънени улички, каквито са се запазили в почти всички квартали. Често са преградени с порта, зад която бди concierge — и това е Париж! Нерядко късметът те спохожда и ти позволяват да минеш през някой настлан с паваж почти селски двор, където продължават да работят занаятчии, тапицери или златари, а от прозорците се носят звуци на разстроено пиано и ритмични пляскания на учител в балетно училище. Париж, това са многото места, където се пишат истории на малките хора. Париж е кратък флирт с келнер, закачливо нарекъл те „мадмоазел“, макар да знае, че не си. Париж е безкрайно много и за всеки човек означава нещо различно.

При тази мисъл се почувствах умиротворена. На ъгъла видях отворено магазинче за кафе и тютюневи изделия. Поръчах си еспресо. Отпивах и слушах разговорите между клиентите. Тук всички явно се познаваха. Интересуваха се как е съпругът, поправили ли са отоплението. Понякога Париж е същинско село! Поглед към часовника ми подсказа, че съм излязла преди повече от час. Жан-Луи положително се е събудил. Станах, платих си кафето и тръгнах по най-късия път към хотела.

 

 

Влязох в градината. Жан-Луи седеше на обичайното ни място. Обърнат към съседната маса, разговаряше с красива жена. Тя отметна глава и се засмя.

— Добро утро — поздравих и седнах.

— Къде беше? — попита доста несдържано той.

— Не можех да спя и излязох да се поразходя.

Жената стана, кимна на Жан-Луи и се отдалечи. Останахме сами.

— Можеше да ми оставиш бележка. Или поне да си вземеш мобилния телефон. Опитах се да ти се обадя.

Жан-Луи извади телефона ми от джоба си и демонстративно го сложи на масата между нас.

— Съжалявам. Не исках да те будя и излязох да подишам чист въздух. Впрочем, най-сърдечни благопожелания за сватбения ден. Имам нещо за теб, на което е изобразена Айфеловата кула. Почакай, ще ида да го взема от стаята.

Погледнах се набързо в огледалото. Открих лека усмивка. Разходката ми се бе отразила добре.

Слязох отново в градината и понечих да седна. Жан-Луи се изправи и ме прегърна.

— И на теб сърдечни благопожелания! Благодаря ти, задето ме изтърпя толкова време. Вчера се държахме много глупаво.

Кимнах и му връчих билетите за разходка с корабче по Сена — вчера бях успяла да ги купя от рецепцията. На корицата наистина беше Айфеловата кула, осветена от хиляди лампички.

— Корабчето ще потегли довечера в седем. Романтична разходка.

— Окей. Радвам се.

Телефонът ми забръмча.

— Ало? — обадих се.

Звънеше ми Каро. Щях да прекратя разговора, но като чу името й, Жан-Луи стана и смръщи вежди.

— Ще се кача в стаята.

Кимнах му.

— Какво има, Каро?

— Е, как са влюбените гълъбчета? Най-сърдечни благопожелания! Невероятно е, че издържа толкова време с Жан-Луи.

— Преди малко и той ми каза същото.

— Прав е. — Каро не харесваше особено съпруга ми. Смяташе, че ме ограничава и е твърде традиционен. — Какво правиш в момента?

Звучеше малко задъхана.

— Седя в градината пред хотела и чакам закуската.

— Непременно трябва да ти кажа нещо.

Любопитството ми се събуди.

— Какво има?

— Срещнах го.

Веднага разбрах какво има предвид. Истинският. Каро го чакаше от години.

— Разказвай! Къде?

— О, няма да повярваш! При Франсоа. Преди два дни.

Франсоа беше собственикът на кафене Le Tabary’s в Сет — двете с Каро винаги ходехме там.

— Луда история. Изпуснах си ключа, той седеше на съседната маса, наведох се да го вдигна, той направи същото и си ударихме главите.

— Колко романтично. Как се казва?

— Джеймс.

— Като Джеймс Бонд?

— Англичанин е. — В гласа й прозвуча лека тъга.

— Англичанин? Но живее в Сет, нали?

Разтревожих се. Неизбежно щяха да се получат усложнения. Не ми звучеше като щастлива любовна история.

— Още не. Търси си къща…

— Какво? Търси си къща? Какво означава това?

— Иска да се премести във Франция.

— Каро, ти го познаваш само от два дни!

— С него е различно. Той е истинският. Никога не съм изживявала два толкова силни дни. Освен това той няма да се премести заради мен, искам да кажа, идва във Франция не само защото аз съм тук. Търгува с къщи.

— Искаш да кажеш, че е брокер на недвижими имоти — поправих я сухо. Тези хора бяха червена кърпа за нас. Откакто парижани и англичани започнаха да си купуват къщи в Сет, имотите станаха недостижими за нас, обикновените смъртни.

— Той е различен. Не е женен. О, Марлен, той е страхотен! Прекарваме си фантастично!

— Колко време ще остане?

— Утре трябва да се върне в Лондон. Следващата седмица ще отида при него. Иска да ми покаже къде живее и така нататък. Чакам го с нетърпение.

— Ще отидеш в Лондон?

— Не е ли страхотно? — Каро замълча, сякаш очакваше поздравления.

— Кога ще се запозная с него? — попитах най-после.

— Да видим. Вероятно при следващото му идване в Сет. О, Марлен, като го видиш, ще разбереш защо съм толкова щастлива!

— Знаеш, че ти желая само най-доброто.

— Да, знам. Кажи ми набързо как се чувстваш там!

Поколебах се как точно да го опиша.

— Париж е много различен, когато съм с Жан-Луи — подех предпазливо. — Гледам града с чужди очи. Не мога да се доближа до него. Снощи се скарахме. Нали знаеш каква съм, когато съм несигурна и не се чувствам на мястото си. Говоря и говоря, сигурно го изнервям с обясненията си. Тази сутрин направих кратка разходка без него, беше страхотно…

— Защо просто не го удавиш в приказки? Така ще си спокойна.

Избухнах в луд смях. Келнерката ми донесе кафе и виенски кифлички с мармалад, стафиди и ванилов крем. Бяха още топли. Постави до тях бутилката шампанско, която й бях оставила снощи, за да я изстуди. Донесе и две тежки, шлифовани чаши, които съвършено се вписваха в атмосферата на хотела. По изстудената повърхност на бутилката вече се образуваха водни капчици.

— Само да знаеш какво има на масата пред мен… — Нарисувах с пръст малко сърце върху бутилката.

Каро въздъхна.

— Какво ще правите днес?

— Още не знам точно. Имам желание да се разходя из Монмартър. Или да посетя гробището „Пер Лашез“. Ще решим по-късно. Довечера ще се разходим по Сена с корабче и ще вечеряме. Това е моят подарък за Жан-Луи.

— Плаване по реката и вечеря на свещи? Не намери ли нещо с техника?

Не отговорих.

— Окей, а аз ще се чукна с Джеймс за твое здраве. Сега обаче трябва да бързам. Той ме чака при Франсоа! Отиваме на морето. До вторник!

Каро затвори.

Въздъхнах. Приятелката ми винаги се влюбваше в мъже, които създаваха усложнения. Или бяха женени, или още след първата среща се оказваха с дефицити в характера. Преди пет години Каро се бе развела с Пиер и оттогава все търсеше. Досега винаги оставаше разочарована. Отново въздъхнах. Дано този път всичко да се нареди добре. Загледах се как капките се плъзгат по бутилката и стичат върху масата.

— Защо въздишаш? — Жан-Луи седна отново срещу мен.

— Каро се е запознала с някакъв мъж.

— Алилуя!

— Англичанин. От Лондон.

— Нима си очаквала приятелката ти да си намери подходящ мъж във Франция?

Неволно се засмях.

— А това какво е? — Жан-Луи посочи бутилката.

— Искам да вдигнем тост.

— Но ще пием за нас, не за Каро. — Той бръкна в джоба си и извади малка кутия. — За теб.

— Но ти ми подари пътуването! — Веднага разбрах какво има в кутията. Познах знака на бижутериен магазин на „Шанз-Елизе“, пред който вчера бяхме прекарали доста време.

— О! — пошепнах. Развих хартията и извадих пръстена с квадратен опушен кварц, който бях пробвала. Модерен, голям пръстен, а камъкът точно повтаряше цвета на тъмнокестенявата ми коса. — Кога го купи? — попитах смаяна. — Нали през цялото време бяхме заедно!

— Ти просто ме изостави. Разполагах с достатъчно време.

Преглътнах. Сложих си пръстена и огледах ръката си.

Внезапно очите ми се напълниха със сълзи. Трогнах се истински. Бях оставила мъжа си сам на улицата, а той е отишъл да ми купи пръстен.

— Благодаря ти. Не за пръстена, а защото си ми го купил въпреки кавгата ни.

— Може би тъкмо заради това. Все пак си ми жена.

В този миг го чувствах много близък. В същото време бях объркана. Ставаше ми все по-трудно да понасям тази вихрушка от емоции.

Неочакваният край дойде след закуската. Качихме се в стаята да си измием зъбите и да си вземем нещата.

— Нали каза „Версай“! — извиках. — „Версай“! Двореца! Там отиваме днес!

На закуска обсъждахме какво да предприемем днес и Жан-Луи бе предложил да отидем във „Версай“.

— Както вече отбелязах, ти никога не ме слушаш. Имах предвид Porte de Versailles.

„Порт дьо Версай“? Това е крайната станция на една от линиите на метрото. В експо центъра се провеждат големите парижки изложения.

— Днес започва автомобилният салон, с акцент върху олд таймерите. Знаеш колко отдавна мечтая да си купя шевролет корвет.

Припомних си с недобро чувство безкрайните разговори за този „грандиозен автомобил“. Най-отличителната му характеристика бе несравнимото бучене на двигателя. Стъписах се, но в следващия миг ме обзе гняв.

— Поканил си ме в Париж само за да отидеш на автомобилния салон. Изобщо не си мислел за мен.

— Винаги съм искал да посетя автомобилния салон.

— Аз обаче не искам! Другояче си представях сватбения си ден. Няма да зяпам тъпите ти автомобили.

— Стори ми се уместно да съчетаем едното с другото. Но щом не искаш, върви във „Версай“ да разгледаш двореца, нямам нищо против. Ще се срещнем по-късно. — В гласа му звучеше обвинение.

Сега вече ми писна.

— Знаеш ли какво? Върви си гледай колите! Аз няма да дойда!

Грабнах си чантата, изхвръкнах от стаята и затръшнах вратата.

Излязох с бързи крачки от хотела и се запътих към метрото. Докато тичах надолу по стълбата, чух влака да влиза в метростанцията. Качих се и се отпуснах на една седалка. Все още дишах ускорено, очите ми бяха пълни със сълзи. Пътувах на север, без да знам къде отивам. Постепенно се успокоих. Погледът ми падна върху пръстена, подарък от Жан-Луи. Дощя ми се да го сваля и да го хвърля, после обаче си казах, че съм твърде стара за подобен театрален жест. Освен това харесвах пръстена. С всяка следваща станция перспективата да прекарам деня сама изглеждаше все по-примамлива. Щях да правя, каквото си искам: да влизам в бутици, да ме гримират в някой голям магазин, да седна в някое бистро и да пия шампанско… Момент, момент! Точно с това ще започна деня!

 

 

След по-малко от час се разположих в най-добро настроение на слънчевата тераса на Les Deux Magots^[1] на булевард „Сен Жермен“. На масата пред мен стоеше висока чаша със златножълта течност.

— Наздраве, Лили Марлен.

Това шампанско беше много по-хубаво от предишното, което бях изпила с Жан-Луи. Явно всичко зависеше от обстоятелствата.

Платих астрономическата сметка, без да ми мигне окото, и реших да посетя музея. Точно както някога. Това беше нещо, което аз обичах, а Жан-Луи намираше за досадно. Запътих се към музея „Орсе“ в чудесно разположение на духа. Някога често ходех там, но не го помнех много добре. Преминавах бавно от зала в зала, спирах се пред известни картини, например „Произходът на света“ от Курбе или „Жени в градината“ от Моне, и дълго ги разглеждах.

— Бихте ли се дръпнали, искам да снимам картината!

Погледнах неразбиращо мъжа с приготвен за снимка смартфон.

— Какво да направя? — Усъмних се дали съм чула добре.

— Да се поотдръпнете, за да направя снимка.

Поех дълбоко дъх.

— Тук сте в музей. Човек идва тук, за да види картините в оригинал, не да ги фотографира. Ако сте дошли за снимка, купете си пощенска картичка от магазина.

— Хайде, не ставайте зла. Брат ми е болен и се наложи да си остане вкъщи. Искам да му пратя снимка. Просто се дръпнете, за да снимам картината.

 

 

Следващото помещение беше почти празно. Живописта от преди войната очевидно не интересуваше много-много посетителите. В малката зала висяха само няколко картини. Затова още с влизането си видях средно голямата картина, окачена на отсрещната стена, горе-долу метър на метър и половина. Спрях рязко и сложих ръка върху устата си, за да заглуша вика на изненада. Жената на картината бях аз, в това нямаше съмнение.

Огледах се. Дали някой бе забелязал реакцията ми? За щастие бях сама. Приближих се до картината — изобразяваше жена в бална рокля. Кожата над дълбокото деколте блестеше алабастрова. Почувствах се привлечена като от магия. Жената седеше пред тоалетка и гледаше в огледалото. Сякаш проверяваше как изглежда, преди да тръгне. От гърба й погледът на зрителя умело се насочваше през линията на косата и носа към десния край на картината, където огледалото показваше лицето на жената. И това лице беше моето.

Не беше просто прилика, не, тук имаше нещо друго. Жената бях аз. Докоснах с пръст бенката над лявата вежда — имах я по рождение. Жената на картината имаше същата. Беше изключено да е случайност. Внезапно ми стана горещо, в гърлото ми се надигна несигурен смях. Отново разгледах картината: еднакъв цвят на косата, прав нос, същата линия на устата, силно очертана горна устна, точно такива светли очи на по-скоро бледото лице.

Потреперих. Стана ми страшно. Какво да правя сега? Нещо в мен ми казваше просто да се обърна и да си отида, да забравя какво съм видяла. Вместо това останах като вкопана пред картината и продължих да я съзерцавам.

Как е възможно? Плъзнах поглед наоколо и спрях очи върху табелката. Там бе написано следното:

Дейвид Марлоу Скот (1900–1957)

След бала, 1939

Масло

Значи, художникът е умрял преди раждането ми, а картината е нарисувана доста години преди смъртта му. Дишах ускорено. Краката ми тежаха, сякаш бях пробягала маратон. В ъгъла на помещението видях стол. Свлякох се тежко върху седалката, без да изпускам картината от поглед. За момент затворих очи. Отворих ги, но картината си висеше на мястото, а жената на платното все още бях аз. Поех дълбоко дъх. Какво означаваше това? Как беше възможно? Жената на картината със сигурност ми беше роднина, някоя моя прабаба. Нямаше друго обяснение.

Започнах да пресмятам. Сравних през коя година е била създадена картината — 1939 — с родословното дърво на семейството ми. Жената на платното не беше съвсем млада, прецених възрастта й някъде между двадесет и пет и тридесет. Следователно се е родила към 1910, 1915 година. Поколението на дядо и баба. Аз приличах повече на баща ми, от него бях наследила фините черти на лицето. Мама имаше по-скоро резки черти, освен това косата й, както и косите на сестрите й, имаше червеникав оттенък. Жената на картината изглеждаше като мен, следователно ми беше роднина по бащина линия.

— Значи, си от семейството на татко — обясних аз на двойницата си от картината. — Баща ми е роден през 1942 година, двамата му родители са родени преди Първата световна война. Дядо ми бе починал много рано, познавах обаче баба Одил. Тя живееше в Сен Флоран, малко село в Севените, на около час път с кола от Сет. През детските си години често прекарвах лятната ваканция при нея. Тя беше прагматична жена, никога не хленчеше. „И най-черният час трае само шестдесет минути“ — това беше мотото на живота й.

Бях виждала нейни снимки на младини и това ми позволи да я изключа като модел за картината. Възможно ли беше да е нейна сестра? Или сестра на дядо? Да, точно така, това е единствената възможност да се е получила тази смайваща прилика: жената на картината е моя пралеля. Защо обаче не знаех нищо за нея? Станах и се приближих плътно до картината, за да огледам отново лицето й в огледалото и да открия в него чертите на дядо или баба. Замалко да докосна платното с върха на носа си. Уплаших се да не се включи алармата.

— Ако не знаех кога е създадена картината, щях да си помисля, че сте вие.

Сърцето ми подскочи. Обърнах се и се озовах лице в лице с мъж с леко посивели слепоочия. Навярно беше няколко години по-възрастен от мен. Дълбокият му глас бе способен да разтопи всеки лед.

— И аз току-що установих същото — отговорих, без да се замисля.

— Роднина ли ви е? Може би баба?

Мъжът посочи платното.

— Не знам. Виждам я за първи път. Едва днес открих картината.

— Но това сте вие, няма съмнение. Даже малката бенка е на същото място.

Харесва ми, когато хората се вглеждат така внимателно. За мен това означава да оценят личността ми. Ала погледът на мъжа срещу мен ме смути. Сведох глава. Носех дънки и шарена тениска, върху нея жилетка. Внезапно се видях през очите на мъжа, който стоеше пред мен и ми се усмихваше. Вече немлада жена по джинси и тениска, застанала пред картина на жена във великолепна вечерна рокля — личеше си, че е прекарала няколко часа пред огледалото, за да се направи красива. Разликата между двете не можеше да е по-голяма.

Улових се, че вече не владея мислите си. Картината, жената, непознатият мъж, как изглеждам… Всичко в главата ми се обърка и се уплаших да не съм оставила впечатление на не съвсем нормална.

— Значи, нямате обяснение? — Искреният интерес в гласа му ми помогна да се овладея. — Художникът е Марлоу Скот. Познавате ли го?

Очевидно и той бе прочел табелката.

— За съжаление никога не съм чувала за него.

Ядосах се на себе си, задето художникът ми е непознат. Ако не бях прекъснала следването, сигурно щях да знам нещо за него.

— Ако си спомням добре, той е английски художник, дошъл да учи в Париж. Подобно на мнозина други, е останал в града, докато войната не го е прогонила. Доколкото знам, това е единствената му картина, изложена в музей. Поне във Франция.

— Мили Боже, вие явно сте наясно с тези неща!

Той се усмихна.

— Кича се с чужди качества. Наскоро колега организира аукцион с чуждестранни художници в Париж. Там споменаха името Скот.

Не знаех за какво да попитам първо, за аукциона или за художника.

— Какво е станало с него? Искам да кажа, след избухването на войната.

Мъжът вдигна рамене със съжаление.

— Нямам представа. Не е бил толкова значителен. — Гледаше ме с обезпокоителна настойчивост. — Въпреки че тази картина несъмнено има качества.

Непознатият огледа внимателно платното и отново се обърна към мен.

— Извинете, не се представих. Казвам се Етиен Виардо. По професия съм аукционер. Тясната ми специалност е живописта на деветнадесети век. В случая е жалко, иначе положително щях да знам повече за картината.

Протегна ми ръка и аз я поех колебливо.

— Марлен Русел. Всъщност Лили Марлен, но родителите ми са попрекалили. Значи, сте аукционер? Това означава ли, че сте следвали история на изкуството?

— Продавам картини по поръчение на клиенти.

Гледа ме в продължение само на няколко секунди, но не мен ми се сториха цяла вечност. Очите му се оцветяваха ту в тъмносиньо, ту в сиво и излъчваха сила.

— Знаете ли какво? Тази история с картината ме заинтересува. За съжаление се налага да тръгвам, след час имам аукцион. Съвсем наблизо, на улица „Риволи“. — Помисли малко и продължи: — Присъствали ли сте някога на наддаване? Желаете ли да дойдете с мен? В кабинета си имам куп книги по живопис. Ще ги прегледаме и нищо чудно да открием нещо за вашата картина.

— Моята картина? — Погледът ми се върна към жената на платното.

— Ами да, нали вие сте изобразена там. Респективно някой, който дяволски ви прилича. — Забеляза колебанието ми. — Моля ви, не казвайте не. Отивам към изхода и ще ви изчакам там няколко минути. Останете още малко тук, за да се сбогувате. — Погледна ме с печелеща усмивка. — До скоро, надявам се.

В главата ми се гонеха мисли. Постарах се да се съсредоточа, за да събера отделните краища.

Моята картина. Непознатият бе улучил съвсем точно. Непременно трябваше да разбера коя е жената на платното и какво общо има с мен.

Още повече че тази жена ми харесваше. Изглеждаше толкова сигурна в себе си. Седеше спокойна, овладяна и оставяше погледите на художника и на зрителите да се плъзгат по нея.

В този миг всичко се върна, прозрението ме връхлетя и ми стана горещо: любопитството, което по време на следването ме приковаваше към някоя картина; проучванията, търсенето на мотивите на художниците; семинарите, когато обсъждахме отношението художник — модел; биографиите на моделите, често обект на подозрения в непочтеност, защото са изкарали нещо допълнително към оскъдната си заплата. Обстоятелствата, продиктувани от времето, но и от биографиите на художниците, неизменна част от картините, търсенето на художествени школи, на образци и ученици.

В мен отново се събуди жаждата за знания както преди. Защо да не опитам да почерпя от старите си познания, от някогашната си страст? Нима тази картина, която очевидно има нещо общо с мен, не е възможно най-добрият повод да проверя дали все още нося в себе си желанието да се занимавам с история на изкуството?

— Точно това ще направя — казах си тихо и благодарих наум на Париж, града, който правеше подобни чудеса възможни.

Телефонът ми забръмча. Положих усилие да проумея откъде идва шумът, толкова бях потънала в мисли. Жан-Луи ми изпращаше есемес.

Представи си, срещнах Франсин. Като сме двама, е по-забавно. Ще се срещнем довечера в хотела. Кога е плаването по Сена?

Франсин? Сигурно Франсин Льогран от Сет? С Жан-Луи се познаваха още от училище. И Франсин беше побъркана на тема автомобили като него. Живееше в Монпелие и винаги се държеше, сякаш е емигрирала в Америка. Двамата се срещаха от време на време. В гърдите ми се надигна ревност. Той дори не бе сметнал за необходимо да ми позвъни, а изпращаше есемес. И бе забравил в колко часа е разходката с корабче. Написах кратък отговор:

19 ч. Приятно прекарване!

Моментът на магия между мен и картината бе разрушен. Дали Етиен Виардо все още ме чакаше? Трябваше да говоря с него. Бързо се насочих към изхода с надеждата да го заваря там.