Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (1)

Пролог

Детството на Виан приключи през един слънчев летен следобед на 1926 година. Както обикновено бе отишла в гората с братята си и съседските момчета и се катереше по дърветата наравно с тях. Прибра се вкъщи запотена и разрошена. Майка й направи сериозна физиономия и я отведе настрана.

— Как само изглеждаш, Виан! Не е редно момиче на твоята възраст да лудува така. Братята ти ми разказаха, че всички видели долните ти гащи, докато си се смъквала от дървото. Засрами се! Едно момиче не прави такива неща. От днес нататък ще си стоиш близо до къщи.

Виан изтича в стаичката си под покрива и разплакана се хвърли на леглото. Беше почти на петнадесет години, а животът й сякаш бе свършил.

Един ден в библиотеката в Алес откри книга за растения и я обзе страст към ботаниката. Дебелият том с фино изрисувани и прекрасно оцветени цветя, храсти и дървета я омагьоса. Цветове, пъпки, листа, корени — всичко бе предадено в подробности, виждаха се дори най-фините власинки и разклонения. Виан зае книгата от библиотеката и предприе безкрайни обиколки из горите и поляните около Сен Флоран, за да открие изобразените растения. Всеки път се връщаше с нова находка. Предпазливо полагаше растението върху перваза на прозореца, за да изсъхне, после го рисуваше. Един ден гордо отнесе една от рисунките си в училище и учителката й мадмоазел Гримо й показа как да притиска части от цветя и растения, за да ги запази. Покриваше ги с попивателна, слагаше ги между две дървени плоскости и стягаше плоскостите с два големи винта. След два дни игликата бе напълно изсъхнала. Бе изгубила малко от цвета си, някои части изпаднаха при вдигането на попивателната, но съвсем ясно си личеше какво е цветето.

— Защо се прави така? — попита Виан.

— За да сравняват различните растения. За да установят дали те принадлежат към едно семейство. За да консервират растения, от които съществуват само няколко екземпляра…

Виан кимна.

— Има едно място, където събират растения от целия свят. И още водорасли, гъби, мъхове, пустинни растения, просто всичко.

— Къде е това място?

— Това е Ботаническият институт към Националния музей по естествена история в Париж. Повечето хора обаче го знаят като „Ботаническата градина“.

— Ботаническата градина в Париж — повтори почтително Виан. — Много искам да я видя.

А сега майка й не й позволяваше да обикаля с ботаническата кутия дори околностите! Само защото беше момиче!

Родителите на Виан, Арно и Клотилд Ренар, притежаваха малък магазин в Сен Флоран — село с петстотин жители сред хълмовете на Севенските планини^[1]. В магазина имаше бръснарски стол, а на отсрещната страна — големи стелажи за продажба на дрогерийни стоки и билки.

Още като дете Виан често ходеше в магазина, метеше и лъскаше огледалата. Така опозна всички хора от околността, а от дочутите разговори узнаваше много неща, които клиентите споделяха доверително с баща й. Арно беше социалист и не криеше политическите си убеждения — основателна причина за някои хора да не влизат в магазина му.

Най-ревностният му клиент беше Испанеца — така го наричаха всички. Живееше със семейството си в планината и произвеждаше козе сирене. Виан се възхищаваше на пищните му дъщери — с тъмни коси и почти черни очи, те изглеждаха съвсем различно от нея. Тя беше жилеста и бледа, със светлосиви очи. Лицето й практически нямаше цвят. Докато дъщерите на Испанеца бяха яркочервени макове с огромни цветове, тя беше глухарче, прозрачно и обикновено.

На четиринадесет Виан напусна училище и започна всеки ден да помага в магазина на родителите си. Работата я отегчаваше. Да смита косите на подстриганите, да подрежда стоката, да се държи любезно и с най-неприятните клиенти: това ли щеше да прави до края на живота си? Винаги криеше под тезгяха книга, най-често ботаническа, и когато в магазина нямаше клиенти, потъваше в четене. След първата си среща с хербария бе убедена, че иска да се занимава с ботаника. За да стане ботаничка обаче, бе нужно да следва, а баща й никога нямаше да го допусне. Видеше ли я да чете, той започваше да ругае. Една от съученичките й замина за Париж с по-голямата си сестра, за да учи занаят — щеше да стане шивачка на бельо. Виан й завидя с цялото си сърце. И тя искаше да отиде в Париж! Искаше да учи и да работи в Ботаническия институт!

Жадно поглъщаше всяка статия за Париж в списанията, които жените от селото си разменяха. Театрални премиери, изложби, огромни снимки на най-новите модни творения заемаха цели страници. Най-силно обаче я интересуваха статиите за жени, прочули се в столицата като танцьорки, писателки, предприемачи, меценати, а понякога и като престъпнички. Някои жени дори излизаха на улицата да демонстрират! Вечер Виан лежеше в леглото и си представяше какъв ще е животът й в Париж. Там щеше да живее истински, а не да вегетира като в Сен Флоран. Но как да отиде в града на мечтите си? Родителите й едва разрешиха да посещава прогимназията за момичета в Алес — мадмоазел Гримо успя да ги убеди само след многократни посещения. Виан беше достатъчно умна, за да посещава прогимназия. На заключителното тържество тъкмо тя държа реч, защото беше най-добрата в класа. После обаче баща й не допусна повече преговори.

— Никой от нашето семейство няма по-високо образование. А и ти така и така ще се омъжиш. — С това темата приключи.

Виан обичаше кътчето земя, където бе отраснала. Тъмни гори покриваха хълмовете на Севените и през есента там събираха гъби, сладки кестени и трюфели. Обичаше и буйните реки, вкопали се дълбоко в скалите — Ардеш и Дюзон. Бяха пълни с риба, при суша децата скачаха с часове от камък на камък, а в ранно лято, когато бяха пълноводни, се хвърляха във водата от мостовете. Ала Виан не си представяше как ще прекара тук целия си живот. Искаше да живее по-различно от приятелките си и майка си, която се бъхтеше от сутрин до вечер, готвеше, търкаше, обработваше градината и се усмихваше само в много редки случаи.

Един от малкото източници на доходи, достъпни за жените в околността, беше работата им като кърмачки. Много парижанки оставяха децата си тук. Кърмачки и бавачки отглеждаха и възпитаваха извънбрачни или необичани деца на заможни жени. За да станеш бавачка обаче, трябваше да си омъжена и да имаш деца, а Виан се чувстваше твърде млада за това.

Седеше в кухнята. На голямата дървена маса пред нея имаше купчина орехи, чувалът до масата също беше пълен с орехи. Двете с майка й чупеха орехи и ги разпределяха за зимата. Потънала в мисли, Виан въртеше ядките в ръка. „Научно име Juglans, описан от Лине, листата срещуположни, перести…“ След неколкочасова работа бе нарисувала в тетрадката си и това растение като толкова други. Вече беше истински майстор. Претворяваше растенията почти фотографски, с фин щрих и усет към детайла. Упражняваше се дълго и често-често разглеждаше рисунките в ботаническите книги, заети от библиотеката. Вече познаваше всички ботанически книги, или поне тези от библиотеката в Алес.

Майка й я побутна.

— Най-хубавите слагаме тук, не забравяй — и тя извади от купата на Виан една съвсем здрава половинка, за да я сложи в синя керамична чиния. После щяха да накиснат най-хубавите орехови ядки в мед, за да ги запазят за Коледа. От останалите щяха да направят орехово масло.

Виан въздъхна. Върховете на пръстите й бяха оцветени в кафяво, а черното под ноктите нямаше да се махне дни наред. Чистенето на гъби също боядисваше ръцете й, а след него щеше да дойде редът на сливите — да им извадят костилките и да ги изсушат, после щяха да вадят картофи, а след тях… През есента винаги имаше много работа, прибираха реколтата и пълнеха килерите за зимата.

Скоро щеше да навърши шестнадесет. Прекарваше всяка свободна минута в ботанически изследвания, навлизаше все по-дълбоко в тази наука и тя я запленяваше все по-силно. Където другите виждаха само плевел или полезно растение, тя откриваше форми, цветове, фини разклонения и жилки. Отдавна беше купила със спестените си пари преса за растения и съхраняваше най-хубавите цветове и листа, които намираше. Отдавна се бе научила да класифицира растенията и да ги причислява към различните видове. Освен това беше започнала целенасочено да търси описаните в книгите растения на посочените характерни местообитания. Обичаше това занимание, то й запълваше многото самотни часове.

Наскоро попадна на статия за лечебните растения. Изненада се, като намери много от тях по лавиците в магазина на родителите си. Започна да събира див розмарин и мента, да ги суши и да ги продава. Ала любимата й книга си остана тази за „Ботаническата градина“ в Париж.

— Един ден ще отида там — обеща си твърдо тя, — а дотогава ще науча колкото може повече за ботаниката.

— Какво каза? — попита майка й.

Виан не осъзнаваше, че мисли на глас.

— О, нищо — побърза да отговори тя.

И през това лято братовчед й Огюст дойде за ваканцията. Семейството му живееше в Бордо. Той беше фукльо и постоянно се хвалеше пред братята й с женските си истории. Виан го мразеше, защото насъскваше братята й срещу нея и не пропускаше случай да я унижи.

— Жените не могат да мислят научно — философстваше Огюст, докато седяха сутринта в кухнята. — Освен това жени, дето знаят всичко по-добре, не си намират мъж.

— Разправят, че имало и мъже, дето не ги иска никоя жена — отвърна му предизвикателно тя. — Например такива, дето ги е страх от умни жени.

— Виан! — сряза я остро брат й Кристоф.

— Нима на всички тук е позволено да се отнасят зле с мен само защото съм момиче! — кресна тя и се отдалечи с гневни стъпки.

По-късно влезе в стаята си и веднага видя разрушението: книгите й бяха извадени от етажерките и нахвърляни по пода. Там лежаха и грижливо подредените й хербарии. Някой бе накъсал и намачкал листовете. Ламаринената ботаническа кутия със залепени щурчета и пеперуди беше стъпкана и изкривена. Дори частите от растения, сложени да се сушат в пресата, бяха извадени и разхвърляни по стаята.

Виан се отпусна на пода. Пръстите й напипаха нежните цветчета на синята камбанка и лимоновата салвия и ги разтъркаха. Чу се тихо пращене и сухите листенца се разпаднаха на прах.

Каквото и да правеше, все не беше правилно. Когато спечели състезанието по четене на глас в училище, й заявиха, че не е редно момиче да се показва на преден план. Баща й не й позволяваше да продължи образованието си. Не й разрешаваха да играе с момчетата. Да, ходеше из горите и търсеше растения, но това беше рядка, извоювана с много усилия свобода, заради която родителите й чуваха много критични думи от клиентите на бръснарския салон. Дъщеря им е на възраст за женене, няма ли си друга работа?

Понякога даже си мислеше, че бракът е по-малкото зло. Но как да си намери мъж в Сен Флоран? Познаваше всички тук и нито един не ставаше. Усещаше жадните погледи на мосю Бержер. Жена му бе починала миналата година — оттогава идваше в салона всеки ден и не сваляше очи от нея. А най-лошото беше, че на вечеря родителите й често споменаваха името му. Виан се опасяваше да не би вече да са уговорили брака й. В Сен Флоран не беше необичайно да омъжат младо момиче без зестра за възрастен мъж. Но тя никога, никога нямаше да вземе мъж, почти два пъти по-стар от нея!

Изправи се с усилие, краката отказваха да й се подчиняват. Механично приглади полите си, за да почисти праха от растенията. Завъртя се бавно, загледана в хаоса в краката си. В този миг, сред разкъсаните растения и смачканите книги, тя окончателно проумя, че в Сен Флоран няма бъдеще за нея. Стараеше се да отговори на очакванията, вложени в нея, но не можеше повече. В Сен Флоран щеше да е нещастна, да води живот, какъвто не иска. И щеше да свърши като озлобена стара жена. Донесе метла и лопата, събра парчетата и изхвърли всичко в кофата за смет. Имаше чувството, че изхвърля на боклука целия си досегашен живот.

Бавно изкачи стълбата към стаичката си. С всяко стъпало стъпките й укрепваха. Беше дошло време да вземе решение. Напоследък непрекъснато мислеше по въпроса, ала досега не бе събрала смелост да го осъществи.

Ако искаше да води свой живот, трябваше да напусне Сен Флоран и семейството си. Не се питаше къде ще отиде. Имаше само една цел: Париж, града, за който отдавна мечтаеше.