Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (21)

Двадесет

Каро пристигна след половин час.

— Ти си истинска приятелка! — поздравих я с пламенна прегръдка.

Седнахме на дивана.

— Къде е Жан-Луи? — попита тя.

— Гледа футбол.

— С Франсин ли?

— Все ми е едно.

— Добре. Какво се случи?

Овладях се.

— Всъщност не се е случило нищо. Точно там е работата. С Жан-Луи не си говорим. Не се помиряваме. И знаеш ли — това изобщо не ме притеснява! Това вече не е брак!

Посегнах към бутилката, но Каро ме спря и ми донесе от кухнята голяма чаша вода.

— Първо изпий това — нареди тя.

— Мили Боже, знаеш ли колко ми липсват силните чувства от някога! Тогава едно леко докосване беше достатъчно в тялото ми да лумнат пламъци. Дори само при мисълта за целувка цялата се разтрепервам. Тогава светът принадлежеше само на мен и на Жюлиен. Къде остана всичко това? Искам да си върна някогашните чувства!

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Ти наясно ли си, че току-що каза Жюлиен, а не Жан-Луи? — Реакцията на Каро се колебаеше между искрена тревога и сарказъм. — Освен това си доста театрална, дано е само от виното. А сега да говорим сериозно. Надявам се, не искаш отново да се подложиш на пубертетските емоционални сътресения, характерни за началото на двадесетте? Аз във всеки случай се радвам, че тази фаза е отминала.

— Точно ти ли го казваш? А кой вчера ми описваше в ярки краски преживяното с Джеймс?

— Казах силни думи, вярно е и имам всички основания. Но аз никога не губя здравия си разум. Позволяваш ли да ти напомня как се чувстваше, когато Жюлиен те остави? Страдаше като животно.

— Въпреки това — възразих немощно.

— Още не съм свършила. Признавам, в началото на двадесетте чувствата са интензивни и човек навярно тъгува цял живот по първата си любов, но и на по-късна възраст има любов. Погледни мен. Помисля ли за Джеймс, цялата се разтрепервам.

— Толкова ти завиждам… — Думите излязоха от дълбочината на сърцето ми. — При мен в момента всичко върви наопаки. Следващата година навършвам четиридесет и нищо не е такова, каквото би трябвало да бъде. Нищо в живота ми не ми доставя истинска радост. Нямам деца, работата ми не ме вълнува, не харесвам това жилище, пътуването с Жан-Луи беше пълен провал въпреки големите ми очаквания. Като си представя, че това ще продължи и занапред, направо се скапвам от самосъжаление.

— Какво ще кажеш за онази картина? И за Етиен?

— Само да знаеш… — изкисках се.

— Кажи ми — подкани ме Каро.

— Написал ми е писмо. Спокойно мога да кажа, любовно писмо. Той е толкова страхотно старомоден, истински джентълмен. Прави ужасно мили комплименти.

— Звучиш, сякаш си влюбена.

Зяпнах.

— Мислиш ли? Не, това е абсолютна глупост. Пофлиртувахме малко. Той ме гледаше по определен начин… От много време насам за първи път изпитах чувството, че съм специална. Той не ми излиза от главата, признавам.

— А писмото?

Отидох да го взема от бюрото и го подадох на Каро. Докато тя четеше, аз си налях вино.

— Писмото е… очарователно — промълви тя.

— Мъжът е очарователен. Изглежда добре. Впрочем, няма коремче, защото кара състезателно колело.

Каро ме удари с писмото.

— И какво е готов да направи господинът, за да те види отново? — попита шепнешком. — „Само да знаете какво съм готов да извърша, за да ви видя отново!“. Навярно ще ограби банка? Не, знам: ще открадне картината от музея!

Каро избухна в смях.

— Не съм го питала. Никога не би направил подобно нещо. Той е джентълмен.

— Което не може да се твърди за Жан-Луи.

Каро и Жан-Луи не се обичаха особено, това стана ясно още при първата среща, когато тя ме измъкна от колата му. Каро намираше Жан-Луи за малко скучен, а Жан-Луи намираше Каро за превзета. Обикновено го защитавах пред нея, днес обаче нямах желание.

— Той ме смята за побъркана, защото търся коя е жената на картината.

— Той иска да те държи в подчинение. Не понася да има до себе си силна жена. Жена, която е нещо особено.

— Много ти благодаря за комплимента.

— Знаеш какво имам предвид. Той беше против да се върнеш в Париж и да си продължиш следването.

— И родителите ми бяха против.

— Родителите са си родители. Той обаче е твой мъж. Разказа ли му за Етиен?

— За Бога!

— Но той се среща с Франсин.

— Днес ги видях. Обикаляха с колата.

Каро се хвана за главата.

— Не мога да повярвам! Защо позволяваш да ти причинява това?

— Всъщност не правят нищо лошо.

— А къде е сега?

Стреснах се.

— Нима смяташ, че е при нея?

Каро вдигна рамене. В този миг звънна мобилният й телефон.

— Джеймс е! Извини ме за малко.

Чух двамата да си шепнат развълнувано и да си разменят любовни думи.

— И аз те обичам — заключи Каро и затвори телефона.

— И аз искам това — чух се да казвам. — Искам любовен шепот по телефона, искам да се чувствам обичана. Проклятие! Защо всичко е толкова гадно!

Очите ми отново се напълниха със сълзи. Не беше нужно да ги крия от Каро.

Тя ме прегърна утешително.

— Трябва да тръгвам — каза след малко. — Вече е късно. А ти отивай в леглото. Ела, ще ти помогна.

На път към спалнята се наложи да се хвана за нея.

— Толкова се радвам, че те имам! — Завалях думите. — С теб мога да говоря за всичко. И аз не знам какво става с мен. Навярно е от хормоните. Възможно ли е да съм влязла в критическата възраст?

— Мили Боже, ти си напълно объркана! Според мен се налага да си изясниш някои неща, но не тази вечер. Легни си и се наспи хубаво. Утре светът ще изглежда съвсем друг.

— И баба ми казваше същото.

Сгуших се в леглото и веднага заспах.