Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (20)

Деветнадесет

Пак лежах будна през половината нощ и размишлявах за брака си. Май започваше да ми става навик и този навик никак не ми харесваше.

Поставих въпроса пред Жан-Луи, когато се прибра, и той се направи на обиден.

— Ти и без това се занимаваш само с онази безумна история. Просто исках да се повозя в страхотната й кола. Какво толкова лошо съм направил?

— Всички са ви видели. Защо трябваше да вдигате покрива?

— И какво? Ти също се возиш в колата на Каро и никой не го намира странно!

Отказах се и тръшнах вратата.

 

 

На следващата сутрин се обадих в офиса на шефката, мадам Грение, и й казах, че имам стомашни проблеми. Никога през живота си не бях правила подобно нещо и се учудих колко лесно лъжата излезе от устата ми. Съобщих на Жан-Луи по гласовата поща, че отивам да взема колата от паркинга пред градската управа. Направих го само за да не си помисли, че е открадната. Потеглих към Сен Флоран. Възнамерявах да отида в кметството и да проверя актовете за раждане. Изглеждаше ми добра, ако не и единствената възможност да разбера дали Арно и Клотилд са имали дъщеря. Наслаждавах се на пътуването и за пореден път установих колко добре се чувствам сама. Твърде рядко си позволявах тази свобода. Излязох на магистралата и увеличих скоростта. Карах в лявото платно, вземах завоите със замах. След отклонението за Сен Флоран намалих скоростта, за да се порадвам на природата. Сложих диск в уредбата и запях шансоните на Заз^[1]. Приятна ми беше хладната сянка, хвърляна от тъмните гори. После отново стана светло. Прекосих една река — светлозелената вода миеше бели камъни. Малко преди Андюз изкачих голо възвишение. Спрях и отворих прозореца, за да вдъхна аромата на дива мащерка и розмарин. Съвсем бях забравила колко красиво и успокояващо е това място и колко благотворно ми въздейства.

Малко преди единадесет паркирах пред кметството на Сен Флоран и помолих служителката на информацията да ми позволи да прегледам актовете за раждане от периода 1900–1930 година. Още в Париж пресметнах, че жената на картината трябва да е родена някъде в началото на века.

Франските власти и служби нерядко проявяват досадна педантичност и обичат да усложняват нещата, особено когато искаш нещо от тях. Кратко работно време, затворени отдели, изискване за предварително записване, дълга процедура по одобряване, специални разрешения, които няма откъде да вземеш, постоянни ремонти и реставрации, флегматични архивари, ревниво пазещи тайните си и така нататък… Поне такава беше картинката в Сет. В Сен Флоран се оказа различно. Навярно местните хора рядко се интересуват от архива и на сътрудниците още не им е хрумнало да поставят препятствия пред заинтересованите.

Във всеки случай мадам Ортел нямаше нищо против да ми помогне. Отведе ме в едно помещение в задната част на сградата. Прозорците бяха с матирано стъкло, миришеше на стара хартия и на прах. В средата бяха наредени работни маси, покрити с мушама. Дамата ме покани да седна и се запъти към ниска врата с надпис „Архив“. След минута се върна с две картонени кутии, вързани с канап.

— Заповядайте, тук се намират актовете за раждане от годините, за които попитахте — рече тя и постави кутиите пред мен. — Малко са прашни, дълго време никой не се е интересувал от тях. Но поне са налице.

— Какво имате предвид?

— Общината, където работих преди, е била бомбардирана през войната. Всички дела са били унищожени. В случай че се нуждаете от помощ, повикайте ме.

— Благодаря — кимнах й и придърпах първата кутия.

Изчаках да остана сама, поех дълбоко дъх, развързах канапа и извадих големия том с надпис на гърба „1900-1910 година“. За щастие Сен Флоран е малко селище, само с няколко стотици жители, и вписаните раждания на година не бяха много. В първия том не открих нищо. Извадих втория, с вписванията след 1911 година. Открих вписване от 1912 година, което ме развълнува дълбоко. С остър почерк и силно натискане на перото бе отразено раждането на Жак Ренар, син на Арно и Клотилд Ренар. Намерила бях бащата на баща ми! Следващото вписване обаче предизвика буря от чувства. Същия ден се бе родила и Виан Жермен Елизабет Ренар. Прочетох вписването няколко пъти. Ръцете ми овлажняха от вълнение. Началната буква „В“ бе изписана със замах и излизаше извън реда.

Намерих я! Със сигурност е тя. Виан Ренар, родена на 8 април 1912 година. Близначка на Жак. Значи, в семейството е имало още близнаци. Защо никой не знаеше за Виан? Защо я нямаше на семейните снимки?

Сърцето ми биеше силно. Бях намерила първата опорна точка за съществуването на жената от картината, с която си приличахме толкова много, сякаш сме близначки. Предположението ми се оказа правилно: тази жена беше моя роднина. Била е леля на баща ми, зълва на баба Одил. Значи, моя пралеля. Прочетох вписването още веднъж и понечих да го препиша въпреки силно треперещите си ръце. Постарах се да наподобя извивката на В-то, ала не ми се удаде. Химикалката се плъзгаше. Бях почти толкова развълнувана, колкото в мига, когато се изправих пред картината. Мислите се надпреварваха в главата ми. Виждах ту картината, ту вписването в гражданския регистър.

Постепенно се успокоих. Да, намерила бях, каквото търсех, но за всеки случай прегледах и следващите години. През 1913 година бе вписано раждането на Кристоф Ренар. Чичото на татко. Общински свещеник. Накуцващ поради раняване през войната.

Хрумна ми друга мисъл. Проверих за Жак, Виан и Кристоф Ренар в регистрите за смърт и намерих за Жак 26 септември 1944, а за Кристоф — 16 януари 1976 година. За Виан не бе вписано нищо, но беше твърде възможно да се е омъжила и да е приела друго име. Проверих внимателно списъците, ала не открих нищо. Виан Ренар не се споменаваше никъде. Не намерих и друга Виан, с друго фамилно име. Преписах данните с все още нестабилна ръка. Затворих регистъра и станах. Върнах кутиите на мадам Ортел и й благодарих сърдечно.

— Нали затова сме тук — отговори ми тя с усмивка.

 

 

Излязох на площада пред кметството. Треперех от вълнение. Гробището! Ще отида да потърся там. Запътих се надолу по улицата, минах през портата в обраслата с рози стена на малкото гробище. Намерих семейния гроб. От погребаните тук познавах само баба Одил. През последните години от живота й я посещавах рядко, но много търгувах, когато тя почина. Внезапно разбрах колко много ми липсва дребната, енергична жена, при която бях прекарала толкова щастливи ваканции. „Дано съм ти казала колко много те обичам“, помислих си.

Малък паметник с размазана снимка, на която не се различаваше нищо, напомняше за Арно и Клотилд. Бяха починали през 1952 и 1957 година. Прочетох също имената на Жак и Одил, Кристоф и Елен. От Виан нямаше и следа. Значи, не е погребана тук. Дали още е жива? Тогава бих могла да говоря с нея! Пресметнах и веднага осъзнах колко е невероятно. Ако е жива, би трябвало да е на повече от сто години. Потеглих обратно в приповдигнато настроение. Ето че напредвах. Държах в ръка част от пъзела. Вече имах име, щях да търся определена личност. После ме обзе тъга за мъртвите, живели твърде кратко и станали жертва на насилие.

— Как си умряла ти, Виан Ренар? — промълвих тихо и видях пред себе си красива жена в бална рокля да седи пред огледалото…

 

 

Паркирах колата в подземния гараж, малко напряко. Беше ми все едно как ще реагира Жан-Луи. Горях от нетърпение да седна пред компютъра и да науча нещо за Виан Ренар. Взех пощата от кутията и намерих дебело писмо в подплатен плик. Името ми беше написано с красив, характерен почерк. Не познавах човек с подобен почерк. Обърнах плика, за да прочета името на подателя. Писмото беше от Етиен. Стана ми топло. Качих се в жилището и седнах до масата за хранене. Вдишах и издишах дълбоко няколко пъти и отворих плика. Пригладих четирите гъсто изписани страници и зачетох.

Уважаема Лили Марлен,

Надявам се да ми простите, че ви търсих и за щастие ви намерих. Повярвайте, никога досега не съм писал подобно писмо. Ще ви обясня защо го правя. Вие ми казахте, че сте омъжена, затова, ако не желаете да прочетете това писмо, просто го хвърлете.

Моля ви, не го правете!

В събота, след търга, когато си отидохте, останах на стълбището, загледан след вас. „Обърни се, Лили Марлен — призовавах ви мислено. — Обърни се и ми дай знак. Кажи ми, че случайната ни среща е била съдба.“

Вие слязохте по стълбата и спряхте. Усетих колебанието ви. Направих движение към вас, защото повярвах, че ще се върнете. В следващия миг обаче вие минахте през вратата и изчезнахте. Просто така. Ала срещата с вас събуди нещо в мен.

След смъртта на съпругата ми Елоди преди три години положих големи усилия да държа чувствата от всякакъв вид далеч от мен. Тогава ми се обадиха от полицията и ми съобщиха, че Елоди е претърпяла злополука. Болката беше ужасяваща, заличи всичко друго. Надявах се след осъждането на пияния шофьор, който я бе прегазил на пешеходна пътека, да се почувствам по-добре. Ала не се получи. След смъртта на Елоди съм друг човек. Вече не се смея, не се радвам на живота. Приех ранната, насилствена смърт на жена ми като несправедливост и се разбунтувах срещу съдбата.

Продадох си колата и оттогава карам колело. Днес знам, че именно то ме спаси през първите месеци след смъртта на съпругата ми. Елоди се занимаваше с винарство и работеше като сомелиер в парижки ресторант. След смъртта й посещавах курс за обучение на майстори винари, за да се чувствам близо до нея. Знам много за виното, но няма кого да поканя на дегустация. Повярвайте, този едва мъждукащ живот не ме прави щастлив, но след смъртта на Елоди не можех другояче.

И тогава срещнах вас. Стояхте безпомощна и объркана пред една картина и аз просто ви заговорих, преди да съм размислил. Нещо у вас ме извади от затвора, който сам си бях изградил. Изглеждахте толкова самотна и нещастна. Веднага се почувствах близък с вас. Харесах всичко: косата ви, как сте облечена. И преди всичко как стояхте там — развълнувана, съсредоточена, несигурна.

Веднага установих приликата ви с жената на портрета. Човек трябва да е сляп, за да не я забележи.

Долових нетърпението ви. Оглеждахте картината от всички страни, сравнявахте се с изобразената жена. Съвсем ясно видях как се питате какво има жената от картината, а на вас ви липсва.

С тези мисли в главата се върнах в кабинета си. А когато мислите ми отидоха достатъчно далеч, прозрях нещо, което събуди в сърцето ми отдавна неизпитвана радост: за първи път след смъртта на Елоди една жива жена ме бе заинтересувала повече от изобразена на платно.

И въпреки това ви пуснах да си отидете, без да ви кажа какво изпитвам! Щом го разбрах, хукнах да ви догоня. Само за минути извървях коридора и стълбището, ала когато излязох на улицата, не ви открих никъде. Бяхте изчезнали! Забързах към метрото — кой знае, може би все още чакахте на перона. Тичах с всички сили, спуснах се по стълбите. Ала когато, задъхан, се подадох иззад ъгъла, видях само изчезващите светлини на влака. Отсрещният перон също беше празен.

Върнах се в офиса си и се запитах какво знам за вас. Следвали сте история на изкуството и работите в управата на малък град на юг. Седнах на компютъра, за да ви открия.

Замислих даже да пусна обява във вестник. Никога дотогава не би ми хрумнало да сторя подобна глупост. Вече започвахте да преобръщате навиците ми — от доста време не ги харесвах. Почувствах се добре.

Така, сега знаете защо получавате това малко странно писмо. В момента изобщо не се възприемам като авторитетен аукционер, а по-скоро като недодялан тип! Срещата с вас пробуди у мен чувство, което не смятах, че имам право да преживея отново. Признавам ви го писмено и за това сте виновна само вие. И да знаете — благодарен съм ви! Представете си, на следващия ден отидох отново в музея „Орсе“ с надеждата да ви видя. (Само да знаете какво съм готов да извърша, за да ви видя отново!)

Писмото ми стана твърде дълго и е много несръчно написано, но съм толкова развълнуван, че не мога по-добре.

Много се надявам да ми отговорите, а още повече се надявам скоро да ви видя отново в Париж!

Ваш Етиен Виардо

Оставих писмото и се отдадох на обзелата ме дълбока радост. Звучеше като любовно обяснение! Хареса ми колко точно ме описва Етиен в писмото си. Още повече ми хареса с каква откровеност разкрива чувствата си.

Аз никога не бих се осмелила да извърша подобно нещо, независимо че се чувствах по подобен начин. И у мен срещата с него отприщи нещо. То излизаше извън общия ни интерес към картината. Непрекъснато мислех за него и тези мисли не бяха непременно свързани с картината. Ала цялата тази история беше напълно безперспективна. Бях омъжена. Въпреки това се почувствах отново на двадесет години. Прочетох писмото повторно.

После, преди да размисля, отворих компютъра и извадих от чантата си визитната картичка. Там имаше и имейл адрес.

Скъпи Етиен,

Тя се казва Виан. Фамилното й име по баща е Ренар.

Родена е на 8 април 1912 година. Моя пралеля по бащина линия. Дали това ще свърши работа?

Останах с пръсти върху клавиатурата, питайки се да добавя ли нещо лично. Да му кажа ли, че съм прочела писмото му и колко ме е развълнувало? В този миг чух Жан-Луи да отключва вратата и бързо изпратих имейла. Едва тогава се сетих, че не съм добавила даже поздрав и името си. Дано не съм наранила Етиен с неволната си рязкост! В никакъв случай не го исках.

— Май ти стана навик да ми вземаш колата!

Жан-Луи стоеше на прага и ме гледаше обвинително.

— Колата е наша. Беше ми нужна.

— Наложи се да се прибера пеша.

— Нали уж много държиш да спортуваш?

— Какво правиш? Още ли се занимаваш с онази история?

Отпуснах ръка върху писмото. Да си мисли, каквото ще.

В този миг звънна телефонът. Жан-Луи прие обаждането и ми донесе телефона.

— Баща ти.

— Здравей, татко.

— Здравей. Виж, тази история не ми дава мира. Преди малко се обадих на стария Шарло. Сигурно го помниш, допреди няколко години обикаляше с камиончето си, продаваше хранителни продукти…

— Да, и сладолед, на площада за петанк.

— Точно така. Помислих си, защо пък да не му се обадя, нищо, че отдавна е минал осемдесетте, той знае всичко. Нали обикаляше околността и познаваше всички местни хора.

— И? Какво ти каза? — попитах и дишането ми се ускори.

— Кълне се, че Арно и Клотилд са имали три деца.

— Прав е. Баща ти Жак е имал сестра близначка. Казва се Виан — съобщих, едва скривайки триумфа си.

— Близначка ли? Откъде знаеш? — попита слисан татко.

— Днес пак ходих в Сен Флоран и прегледах гражданския регистър. — С ъгълчето на окото си забелязах как Жан-Луи изнервено вдигна вежди и отиде в дневната. Беше ми все едно. — Освен Жак, същия ден е родена и Виан Ренар. После обаче не се появява никъде.

— Днес не трябваше ли да си на работа? — осведоми се недоверчиво татко.

— Не говори така! Взех си свободен ден.

— Както искаш. Аз обаче научих какво е станало с тази сестра, или поне отчасти.

Бях сигурна, че в този момент татко се усмихва широко.

— Хайде, не ме мъчи повече!

— Един ден изчезнала от Сен Флоран. Никой нямал представа къде е отишла. Шарло обаче се кълне, че по време на войната я е видял в Алес. Вървяла по отсрещния тротоар на улицата. Казал на майка си, но тя му забранила да си отваря устата и се разбързала. По думите на Шарло в селото доста се говорело за момичето. Тогава бил малко дете, но споменът му се оказа учудващо свеж.

— Говорили са за нея? Защо?

— Не можа да ми каже. Нещо е станало с нея. Изглежда е направила нещо нередно. Била тайнствена, така твърди Шарло. Интересна история.

— Хм. Във всеки случай думите на стария Шарло имат нещо общо с твоята история за призрака. Възможно е именно Виан да е домашният призрак. Значи, е била твоя леля. За съжаление нямаме нейна снимка.

— Ако е била близначка на Жак, както казваш, значи е изглеждала като него.

— Не непременно. Нали са били двуяйчни близнаци.

— Как така?

— Защото са момиче и момче.

— Какво? Аха. Малко ми е сложно.

— Благодаря ти, че си разпитал, за да ми помогнеш. Ще видя как да използвам тази информация.

— Ако решиш да отидеш пак, обади ми се. Ще дойда с теб. Все пак става въпрос за моето семейство.

— Ще ти се обадя. Целуни мама от мен.

Затворих телефона.

Развълнувано забарабаних с пръсти по бюрото. Бях твърде неспокойна, за да остана седнала. Отидох в кухнята, налях си чаша вино и прочетох писмото на Етиен за трети път, веднага след това — и за четвърти. Изпих виното твърде бързо и главата ми се замая. За да отклоня вниманието си, положих усилие да се съсредоточа върху Виан. Значи, е заминала от селото и никога не се е върнала. Защо? Какво е сторила? Какво са й сторили? Как едно момиче от Сен Флоран, малко село в дивите Севени, е стигнало до Париж и се е озовало върху картина, окачена днес в музея „Орсе“? Ето че отново стигнах до Етиен. „Не бива така. Трябва да се опитам да събера информация и да я съединя в едно цяло“, казах си. Извадих лист хартия, за да запиша какво знам за Виан.

 

 

— Днес няма ли да вечеряме? — Гласът на Жан-Луи ме изтръгна от мислите ми.

За Бога, точно сега ли намери да ми лази по нервите?

— Ей сега — отговорих.

— Не си прави труда, и без това отивам да се видя с Филип.

Много скоро чух вратата да се затваря. Дори не ми каза довиждане. Проблемите с Жан-Луи заемаха трето място в мислите ми. След връщането от Париж вече не си говорехме нормално. Нито един от двамата не намираше смелост да предприеме първата стъпка. А той обикаляше из града с Франсин.

* * *

Какво да правя сега цяла вечер? Хрумна ми да се обадя на Етиен, но тонът на писмото му ме спря. Страхувах се докъде ще стигнем. Пратила му бях мейл с името на Виан, сега беше негов ред. Дали вече не ми е отговорил! В пощата ми обаче нямаше нов мейл. Обзе ме съжаление.

Неспокойно станах и отидох до прозореца да погледам морето. Навън беше прекрасно, слънцето тъкмо залязваше и оцветяваше небето в розово. По това време на годината никога не ставаше истински тъмно, освен това имаше и пълнолуние. Ето я и луната, там, над кея!

Трябваше да направя нещо. Иначе щях да полудея. Налях си още една чаша вино и започнах да обикалям жилището като тигър в клетка. Бях твърде нервна, за да седна, да включа телевизора или да чета.

След третата чаша се обадих на Каро.

— Искаш ли да наминеш към нас? За съжаление вече не съм в състояние да шофирам — помолих с несигурен глас. — И донеси вино.