Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (14)

Тринадесет

На следващия ден Виан отиде на площад „Пигал“ и се качи в автобуса. Спуснаха се по хълма, прекосиха Сена и стигнаха до складовете за вино — там съхраняваха бъчви и бутилки до плащането на данъците. Непосредствено до склада, от другата страна на улица „Кювие“, се простираше огромният парк на Ботаническата градина. Складът за вино се намираше срещу халите за продажба на вино в Берси, на които Виан бе попаднала случайно при първата си разходка по тези места. Оттогава бяха минали четири години, изпълнени с трудности, но прекрасни, и тя се гордееше със себе си. А сега започваше нов етап от живота й — осъществяването на професионалната й мечта.

Слезе от автобуса и тръгна по улица „Кювие“. На следващия ъгъл се намираше страничният вход към градината. Виан влезе, мина през двете зимни градини и стигна до продълговата сграда. От днес тук щеше да е работното й място.

Задъхана и развълнувана, тя спря. Сградата беше около сто метра дълга, четириетажна. Нищо чудно — за да съхранят всички световни растения, се нуждаеха от много място. Поради големината и строгата архитектура сградата въздействаше отблъскващо, като крепост. Виан бе изпитала това чувство още при първото си посещение, когато пазачът не й беше позволил да се качи по стълбите. Сега обаче имаше право да ходи, където иска. Сега беше част от персонала. Широки стълбища извеждаха към двете кули отляво и отдясно на сградата. Тази сутрин там седяха няколко сътрудници в бели престилки и се наслаждаваха на слънцето. Момичето тръгна по дясната стълба — над входа бе поставена табела с надпис Фанерогами^[1]. Във фасадата бяха вдълбани цъфтящи растения: роза и ананас. Виан предположи, че в другата кула се намира отделът за криптогами^[2] — растения като гъби, водорасли, мъхове и други.

Виан изкачи стълбището и отвори тежката врата. Тя се затръшна зад нея с оглушителен шум и младата жена се обърна стреснато. Намираше се във фоайе, високо няколко метра. В края му, вляво и вдясно на асансьорната шахта, две стълбища водеха към горните етажи. Във фоайето беше подредена малка изложба. Позна витрините, които бе видяла при първото си посещение в старата сграда от другата страна на улицата. Явно не си бяха направили труда да ги подновят.

Огледа се за портиер, за да попита къде се намира кабинетът на Албер Мартин-Кюриел. Ала в плашещо голямата зала нямаше никого.

— Добро утро! Ето ви и вас! Точна до минута. Тук човек лесно се обърква, затова реших да ви посрещна.

Виан вдигна глава. Мартин-Кюриел стоеше на стълбищната площадка. Гласът му отекна в голямото помещение, но звучеше дружелюбно.

— Качете се по стълбата. Нашите стаи са на междинния етаж между първия и втория.

„Жалко“, помисли си Виан. Искаше й се да се качи в асансьора, да види как работи решетката. Досега беше виждала асансьор само на кино.

Новият й работодател я посрещна с протегната ръка.

— Добре дошли — поздрави я сърдечно.

Влязоха в кабинета му. Първо й направи впечатление гледката от прозореца — виждаше се голямата зала с изложба на препарирани животни от цял свят. Намираха се на мецанина, междинния етаж, поради което само горната половина на полукръглия прозорец беше открита. Долната му част се губеше под пода. Помещението излъчваше достойнство и сериозност. Излъскан паркет в медни тонове, по всички стени масивни дървени шкафове със стъклени врати и отворени етажерки. Две големи писалища, поставени едно срещу друго, отрупани с папки и книги. Виан не повярва на очите си: в шкафовете и по етажерките имаше стотици буркани от всякакъв вид — от мармалад и консерви, от мляко, аптекарски шишета във всички големини и форми. В жълтеникава течност плуваха растения и части от растения.

— Колко е красиво — промълви неволно тя.

Не знаеше къде да погледне първо. Хареса и помещението, което сигурно криеше много тайни, и гледката. Огледа се малко безпомощно.

— Разбирам ви. В първия момент човек се чувства затрупан с впечатления. Но скоро ще се ориентирате. Там отпред — Мартин-Кюриел посочи дълга, напречно разположена сграда — се намира Голямата зала на еволюцията. Тя е същински Ноев ковчег. Вътре са събрани повечето животни на нашата земя. Но вие вече я познавате.

— Никога не съм влизала — призна тихо Виан.

Мъжът се засмя.

— Тогава непременно ще я посетим. А познавате ли зимните градини? — Той посочи другия прозорец, с изглед към оранжериите и зимните градини, толкова крехки, че приличаха на принцеси или елфи, със стъклени прозорци, блеснали под утринното слънце. — Там отглеждаме растения от различни климатични зони. При специални условия. И тях ли не сте виждали?

— Напротив. Много държах да видя растенията.

— Сега работите тук и ще ги посещавате много често. Тук ние правим за растенията онова, което Залата на еволюцията прави за животните.

Виан кимна.

— Първо ще ви разведа, за да си изясните кое къде се намира. Сега ще разгледаме нашата сграда, по-точно едната й половина, запазена за фанерогамите. Сградата е разделена на две. В средата се намират свързващи врати, но рядко ги използваме. Гледаме на колегите от криптогамията с известна надменност; и те на нас — също. — Засмя се. — Елате!

Тръгна напред и отвори вратата към съседната стая.

— Това е вашето работно място, когато не сте ми необходима оттатък.

Виан се озова в голяма лаборатория, където цареше невъобразим хаос: по малки маси и етажерки бяха нахвърляни снопове хартия, някои свързани като книги, повечето обаче отделни листове с пресовани растения върху тях.

— Хербарии! — възкликна Виан. — Толкова много…

Отиде до една масичка, за да разгледа листовете. Някой бе изписал с красив почерк името на растението, датата и мястото на откриването му, а накрая бе поставил и своя ботанически подпис. При първия бърз оглед Виан разбра, че се касае за вид орхидея.

Албер Мартин-Кюриел избухна в смях.

— Тук виждате само малка част от нашите сбирки. Онази, върху която работим в момента — или по-точно аз работя. Почакайте да ви покажа останалото. Тук се съхраняват няколко милиона растения, подреждаме ги по етажите. Ние сме националният хербарий. Най-старият ни експонат е едно лечебно растение. Каталогизирано е било през 1558 година. Ще ви го покажа. Както видяхте, разделили сме цъфтящи и не цъфтящи растения. Разпределяме растенията и според континентите, за всеки континент има етаж. На първия са Европа и Франция, на втория е Африка, на третия — Азия… При нас работят специалисти по флората на Мадагаскар и на Нова Каледония!

Виан се опитваше да обхване с поглед бъркотията в помещението: микроскопи, дървени сандъчета, окуляри, пинсети, лепила и четки, книги, документи, ръкописи… Покрай стените бяха наредени странни шкафове със съвсем плитки чекмеджета. Сигурно бяха стотици.

— Какво има вътре?

Мартин-Кюриел извади едно чекмедже и й показа съдържанието. Една до друга лежаха четири малки стъклени плочки, върху стъклото личаха размити точки.

— Това са обектоносители, а точките представляват тънки отрези от растения. Умеете ли да работите с микроскоп?

— Боя се, че не — промълви Виан и внезапно изгуби кураж. — Досега не съм имала възможност да се науча.

— Няма нищо. Ще се научите бързо. Отрязването на части от растения изисква прецизност, но и това се научава. — С плочите в ръце Мартин-Кюриел се завъртя, търсейки къде да ги сложи. Накрая ги положи внимателно върху куп книги и обясни: — Трябва бързо да ги върнем на мястото им, защото няма да ги открием в хаоса.

— Всъщност, каква е вашата специална област, мосю?

Той се засмя.

— Доста е невпечатляваща, но само на пръв поглед, да знаете. Моята страст са местните растения. Между другото, тук всички си говорим на малко име. Аз съм Албер.

Свали си очилата и започна да обикаля из голямото помещение, доколкото беше възможно в бъркотията.

— Франция съхранява още безброй неразкрити съкровища. Впрочем първото каталогизирано тук растение е донесено от Лион. Неизвестни растения се намират съвсем близо до нас, по железопътните линии и в горите, даже в канализацията на Париж. Наш дълг е да ги открием. Аз наричам този процес „ботанизиране на асфалта“.

— Хубав израз.

— Според мен е много подходящо мото за нашата работа. Вие как мислите?

Албер излезе от помещението. Виан не знаеше какво означава това и остана да чака. След малко чу гласа му:

— Идвате ли? Ще ви покажа останалото.

Под „останалото“ той имаше предвид другите етажи. Накрая Виан вече не знаеше дали са минали по някой коридор, или не. Вървяха по дълги коридори, покрай безкрайни редици — деветдесет, гордо съобщи Албер — шкафове, високи няколко метра. Във всяко затворено чекмедже се съхраняваха хиляди листове хартия с пресовани растения. Някои бяха вързани с връв, други бяха разхвърлени и трябваше много да се внимава при изваждането им. Албер й обясняваше какво виждат, сочеше имената на ботаниците, събирали хербариите, разказваше за живота им. Виан се съсредоточи, за да запомни всичко, ала скоро й стана ясно, че е безнадеждно.

Колкото по-стар беше документът — тя прочете години като 1779 или 1831 — толкова по-дебела беше хартията. Повечето стари листове бяха станали на вълни и чупливи, по краищата се ронеха. По някое време излязоха в дълъг коридор, изкачиха се по една стълба и се озоваха на следващия етаж. Там всичко започна отначало. Покрай редиците етажерки бяха поставени бюра, а върху тях — подредени още хербарии. Навсякъде имаше буркани, пълни с течност и растения.

— Преди да поставим растенията в шкафовете, ги „отравяме“ — обясни Албер. — Така наричаме потапянето им в бром.

— Отравяте ги?

— Да, за да предотвратим появата на вредители. Само си представете, че в залата проникне един-единствен паразит. Това означава да изгубим постигнатото в продължение на десетилетия или дори на столетия.

Виан не бе мислила за подобна възможност. За своите ботанически опити просто избираше най-добрите растения. Тук обаче положението коренно се различаваше.

От време на време Албер я представяше на колеги, не по-малко от двадесетина. Повечето само вдигаха глава, поглеждаха я разсеяно и пак се навеждаха над микроскопите. „Е, добре — помисли си Виан, — явно не се налага да запомня имената им.“ И без това се стрелваха за миг през ума й и веднага ги забравяше.

На четвъртия етаж, точно над кабинета на Албер, се намираше библиотеката. Зад висока маса седеше млада жена с красиво разрошени къдрици.

— Делфин Дарио, нашата библиотекарка. Делфин, това е Виан Ренар, новата ми асистентка. Препоръчвам ви да установите добри отношения с Делфин, Виан.

— Най-важното е да ми връщате навреме заетите книги. Албер е ужасно небрежен. — Делфин се изправи и със завладяваща усмивка подаде ръка на Виан. — Сигурно вече знаете, че тук действа здрав мъжки съюз. Жените сме малко и трябва да се държим една за друга.

Виан отговори на усмивката й.

— С голямо удоволствие.

Албер вече вървеше към изхода.

— Остава ни само мазето — обясни той.

Виан се уплаши. Още ли не бяха свършили? Тази сграда май нямаше край. Да не говорим, че беше видяла само половината. Оставаше й другата, огледално разположена. В края на всеки коридор имаше врата към другата половина, но Албер не я отваряше. „Никога няма да успея да се ориентирам тук, това е повече от ясно“, помисли си Виан.

Този път взеха асансьора — отворената клетка щеше да ги отведе до мазето. Минаха през вече обходените етажи, но Виан беше готова да се закълне, че никога не е стъпвала там.

В мазето се намираха главно лаборатории, автоклав, дърводелна, перачница, отоплението и баните.

Албер отвори поредната врата.

— А тук отглеждаме гъби.

Виан го погледна неразбиращо.

— Ами да, отглеждаме си печурки. В неделя всеки има право да си вземе за вкъщи. Идеята е на един учен, който се занимава с гъбите — хрумнала му след консумация на халюциногенни гъби, които донесъл от джунглата. Никога не посягайте към други гъби! Яжте само от нашите печурки!

Усмихна й се съзаклятнически и младата жена се запита каква част от историята отговаря на истината.

Най-сетне се върнаха в кабинета на Албер. Беше вече следобед. Главата на Виан бучеше. Опитваше се да преработи многото получена информация.

— Бихте ли ми взели една книга от библиотеката? — помоли Албер.

— Божичко, сигурно няма да я намеря — изплъзна се от устата й.

Развеселената му усмивка й подсказа, че се е пошегувал.

— Сега ще седнете и ще сортирате този хербарий. Вижте, листовете са с номера, но аз работих с хербария и ги разбърках. Възможно е също да съм смесил няколко хербария. Ще проверите и сигнатурите.

— И почерците.

Сега той я изгледа неразбиращо.

— Почерците също са различни.

Албер кимна.

— О, замалко да забравя!

Излезе и след миг се върна със снежнобяла лабораторна престилка — дори Виан не би могла да я изпере по-добре.

— Подарък за първия ви работен ден.

После я остави сама.

Тя облече престилката, закопча я и опита да се огледа в един стъклен шкаф. Изглеждаше като истинска ботаничка!

Вдигна плочките с обекти, които Албер бе извадил от шкафа, и ги върна на мястото им. После седна на въртящия се стол пред голямата маса, облегна се удобно и пое дълбоко дъх. Усмихна се на себе си.