Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (8)

Седем

— Защо живеем толкова далече от перачницата? — попита тя Клотилд в края на втората седмица. — Ще си потърся друга стая. Сигурно има още много хотели, например в онзи Монмартър.

— Права си, и аз ще дойда — отвърна Клотилд. — И да знаеш, казва се на Монмартър.

Разпитаха други перачки от улица „Лаба“ и намериха стая при дружелюбна хазайка в пасажа „Котен“ — тясната уличка завършваше със стълба и свързваше две улици, обикалящи хълма. Виан се влюби в стълбите още през първия си ден в Париж. Щом погледна през прозореца на новата стая, решението й бе взето. Клотилд, не чак толкова романтична, забеляза първо предимствата на малката кухненска ниша. Пред къщата се издигаше голяма липа, освен това се намираха само на сто метра от перачницата. Виан имаше истински късмет с парижките хазайки. Бяха търпеливи и даваха кредит, ала не позволяваха да злоупотребяват с великодушието им. В квартала разказваха историята на португалски художник — живял в мебелирана стая месеци наред, без да плаща; притежавал един-единствен костюм и рисувал по стените на жилището си. Всеки път щом го заплашвала гладна смърт, продавал нещо от мебелите. Хазайката знаела какво прави той, веднъж даже откупила едно огледало на много по-висока цена, отколкото бил получил художникът. Накрая обаче й писнало. Грабнала един чадър и го изгонила от дома си.

С времето Виан свикна с живота на Монмартър. Опозна уличките около хълма, научи къде дават добро ядене срещу малко пари и къде да пазарува. Запозна се с местните жители и ги поздравяваше при среща. Харесваше пъстрия живот в квартала и намираше прилики със селския живот в Сен Флоран. И тук хората се познаваха, споделяха радост и мъка, пазаруваха на кредит и се грижеха заедно за децата.

По случай новото жилище Клотилд й подари изрезка с ножица за десет сантима — беззъб мъж ги изработваше за секунди на площад „Тертър“ — сърцето на Монмартър, както го наричат. Виан окачи изрезката над леглото си. Там вече висеше стара нейна снимка. Направил й я беше фотограф малко след като навърши шест години, преди да тръгне на училище: носеше нова рокля, извоювана след ужасни караници с майка й — карирана, с дълги ръкави. Меката материя й позволяваше да се движи свободно. Майка й настояваше да вземат тъмен плат и да украсят роклята с дантела. На снимката в студиото Виан стоеше, изпълнена с гордост, стиснала здраво устни, с дълбока бръчка на челото, опряла ръка на хълбок. Предизвикателна, уверена в победата. Спомни си как майка й седеше на неудобния стол зад фотографа и я наблюдаваше примирено. Как да се справи с тази дъщеря, която упорито отказваше да се подчинява и да ходи на неделно училище като всички други момичета? Виан предпочиташе да се скита из горите с братята си и момчетата от селото, вместо да си играе с кукли. Изчезваше за часове, а накрая някоя съседка я довеждаше вкъщи за ухото. Беше твърде любопитна за своя пол и улавяше прекалено много от разговорите в бръснарския салон.

За другата снимка — там тя беше заедно с родителите и братята си пред магазина в Сен Флоран — Виан дори купи рамка. Постави я на нощното си шкафче, за да гледа близките си, когато е в леглото.

— О, мамо… — въздъхна тя. Дали майка й бе забелязала липсата на снимките? Преди да замине за Париж, ги извади от големия, подвързан с червена кожа албум — там се съхраняваха малкото семейни фотографии: годежът на родителите й, сватбата, Виан и братята й като бебета и на първия учебен ден. Разтваряха албума само при специални случаи. Половината беше празен. Виан се запита дали след заминаването й са прибавили нови снимки.

Постепенно разширяваше обиколките си. През една неделя в късната есен слезе към реката.

— Какво ще правиш там? — учуди се Клотилд. — Никоя от нас не ходи на реката.

Права беше. Хората от Монмартър си стояха в квартала. Монмартър представляваше малко село, свят, в който живееха и който им предлагаше всичко. Париж им се струваше твърде голям и чужд. Там живееха другите, хората, за които те работеха, хората, които идваха на Монмартър най-много да гледат представленията на „Пигал“ и да се забавляват. Те си имаха свой свят. Виан обаче имаше определена цел там, долу: искаше най-сетне да отиде в Ботаническата градина. Вече бе събрала достатъчно смелост да стигне дотам.

Лесно намери пътя. Вървеше надолу и само надолу. По пътя мина покрай Операта. Сградата беше огромна, тя не се удържа и я обиколи, за да се убеди в гигантските й размери. Отне й почти половин час да се спира и да се диви. А по-късно, когато се изправи пред безкрайната фасада на Лувъра, разбра, че Операта съвсем не е най-голямата сграда в Париж. Осмели се да мине под арката — оттам минаваха и автобусите, прекоси вътрешния двор, мина през другата порта и се озова пред реката. Някъде отсреща се намираше Ботаническата градина. Попита случайна минувачка как да стигне дотам.

— Просто вървете покрай реката и щом минете двата острова, ще стигнете до улица „Кювие“. Тръгнете по нея и отдясно ще видите градината — обясни й жената.

Виан мина покрай „Нотр Дам“. Запита се дали да не влезе и да не се помоли за майка си, но се отказа. Вече беше почти обед, а й предстоеше и дълъг обратен път.

Въпреки студа по кейовете седяха рибари. Отнякъде се чуваше изпълнение на акордеон. Елегантните жени с шапки, които се разхождаха по булевардите под ръка със съпрузите си, я плашеха и тя винаги им правеше място да минат.

Най-сетне стигна до улица „Кювие“. От нетърпение закрачи по-бързо. Ето че се изправи пред голямата порта от ковано желязо на Ботаническата градина в Париж!

Изглеждаше точно както си я беше представяла… не, много по-красива и по-голяма! Високи дървета, много по-различни от онези в Сен Флоран. Грижливо подрязан жив плет образуваше алеи, имаше безброй цветни лехи, празни по това време на годината. А сградите! Виан мина между две прекрасни зимни градини, където вирееха растения от други климатични зони. Зад тях се простираше още по-голяма сграда, предназначена незнайно за какво. Указателна табела й разкри, че там има животни от всички краища на света. Смаяна, Виан се заозърта наоколо.

— Къде ли са хербариите? — промърмори на себе си.

Един мъж, подкарал количка с изсъхнали растения, чу въпроса й.

— Отсреща, от другата страна на улица „Бюфон“. — Показа й посоката. — Но няма да останат дълго там. Строят им нова сграда, много скъпа. — Той хвана отново количката и продължи по пътя си.

Виан мина покрай потока, който обикаляше сградата като ров около замък. От другата страна се издигаше споменатата от градинаря постройка. Момичето влезе колебливо. Не видя никого. Подметките й се пързаляха по линолеума и тя се уплаши. Тръгна бавно покрай стъклените кутии. Видя мак със съцветия, плодчета и листа. В други кутии бяха изложени семена — някои колкото главичка на карфица, други с големина на диня. Разгледа и минералите. По стените висяха портретите на някогашни директори.

Виан се огледа безпомощно. Това ли е всичко? Нима това е целият Ботанически институт, за който беше слушала толкова много и за който мечтаеше? Изпита дълбоко разочарование. Стълбището пред нея водеше към горните етажи. На стената висеше портрет на граф Бюфон, ботаник, изследвал флората на Южна Франция, а през 1733 година станал директор на тогава все още Кралската ботаническа градина. Изпълни я гордост, че познава ботаническото авторско съкращение Бюфон. Знаеше също, че семейство карамфили носи името на ботаника. Огледа се и се запъти към стълбището, макар да прочете табелата „Само за сътрудници“. Много държеше да узнае какво е изложено там, горе!

— Време е да си вървите, мадмоазел. Затваряме.

Виан се обърна към внезапно появилия се охранител. Думите му не прозвучаха никак любезно.

Без да каже дума, тя се врътна и излезе от сградата.

Запъти се към дома в ужасно настроение. През цялото време се питаше дали пък не е била измамена и дали не е изминала дългия път напразно.

Щом стигна до Сена, отново видя зелените сандъчета с книги, наредени по кейовете. Още на идване й бяха направили впечатление, но тогава бързаше. Сега спря да ги разгледа. При третия търговец намери стари книги по ботаника и настроението й се подобри. Докато прелистваше книгите, осъзна колко малко знае и колко случайни са знанията й, натрупани в библиотеката в Алес. Нямаше представа, че съществуват толкова специални хербарии и ботанически изследвания. Имаше още много да учи! Купи си великолепно оцветен атлас на алпийската флора от Ж. Бовери и Л. Фошерон. По книгата имаше петна и търговецът й я даде на добра цена. „Щом не ми позволяват да проникна във вътрешността на Ботаническия институт, ще разширя знанията си с книги, това все пак е начало“, каза си тя.

Притисна книгата до гърдите си като съкровище и се запъти към къщи.

Виан беше безкрайно благодарна, че си е намерила приятелка като Клотилд. Двете заедно се учеха да живеят и да оцеляват в Париж. Споделяха радости и грижи и винаги бяха готови да се забавляват.

— Allons chercher un peu de réve dans un bal du faubourg — заявяваше Клотилд след работа, когато се прибираха в стаичката си и вдигаха тежащите си като олово крака. Изречението беше част от песен на Едит Пиаф: „Ела, ще си потърсим нашата част от мечтата на бал в предградията!“.

Късно вечер отиваха да танцуват. Обикновено влизаха в танцовата зала, построена до старата мелница, или в някое от заведенията около площад „Тертър“, покрай които бяха минали първата сутрин в Париж.

На почти всеки ъгъл в града вечер се танцуваше под съпровод на акордеон. Мъже и жени с хубав глас изпълняваха меланхолични или весели песни, а съседите им танцуваха под пъстри лампиони. Чернокожи продавачи на фъстъци предлагаха стоката си, сводници си опитваха късмета при жените.

Киното стана втората страст на Виан. Имаше ли достатъчно пари, отиваше в някой от големите кинотеатри, а когато откриха Grand Rex, само на половината път надолу към реката, започна да ходи главно там. Разполагаше се в кресло с червена тапицерия под изкуствено звездно небе — дори само то и водоскокът си струваха да плати входния билет! В Grand Rex гледаше любовни и криминални филми и всяка история я пренасяше в друг свят. Понякога гледаше по два филма един след друг. Ако имаше късмет контрольорът да не я забележи, оставаше на мястото си и гледаше следващия филм безплатно. През първите месеци в Париж буквално поглъщаше новия живот и наваксваше всичко, от което бе лишена в Сен Флоран.

Редовно слизаше към реката. Отиваше първо при букинистите, за да се порови в сандъчетата за ботанически книги, после продължаваше към Ботаническата градина. Скоро опозна всяка алея и пътечка. Строителството на новия институт напредваше бързо. Вече личаха контурите на продълговата постройка с кули на всеки край. Виан гледаше натам с копнеж. Не се бе отказала от мечтата си, но на първо време се налагаше да оцелява в Париж. По-късно щеше да има време за мечти.

Вечер вкъщи копираше рисунките от малката си сбирка ботанически книги, за да не изгуби уменията си.

— Окачи ги на стената — предложи й Клотилд. — Прекрасни са.

— Наистина ли? — учуди се Виан. Никой досега не й беше казвал, че рисунките й са красиви.

— Ами да! Окачи ги!

Беше почти от година в Париж. Клотилд получи писмо, че майка й е починала. В сърцето на Виан пропълзя страх. Въпреки многото работа и радостта от новия живот тя усещаше болезнено липсата на семейството си, особено на майка си. Ала беше твърде рано за нова среща. Почти във всяко писмо молеше майка си да дойде в Париж, но тя не се съгласяваше. Дори не си представяше как ще замине за столицата. Баща й все още се гневеше на непокорната си дъщеря, от него не очакваше снизхождение.

Всичко, което можеше да направи, беше да пише на майка си всяка първа неделя от месеца. Майка й отговаряше със сухи думи — писането й се удаваше трудно. За писмата си използваше гърба на фактури за доставка на бръснарски ножчета и сапун. Виан държеше листовете и очите й се пълнеха със сълзи. Всеки път майка й добавяше поздрави от баща й и братята й, но Виан я подозираше, че си измисля. Твърде добре познаваше непоколебимостта на баща си. Никой нямаше право да му противоречи, а тя бе извършила голям грях. Горе-долу така се бе изразила майка й в първото си писмо — разказа й за посещението на свещеника, който ги обвинил, че не са възпитали правилно дъщеря си.

Отначало тези обвинения я засягаха дълбоко, но с времето доби самочувствие. Една от причините беше, че срещна и други млади жени в нейното положение. Всички работеха упорито, живееха в малки, понякога жалки стаички и се грижеха сами за себе си. Някои бяха омъжени и имаха деца. Две от перачките бяха майки, без да са омъжени. В Сен Флоран това щеше да е скандал. Забраняваха на такива жени да влизат в църква.

По време на вечерните си излизания Виан се запозна с жени, които работеха в заведенията като танцьорки или гардеробиерки и често сменяха мъжете. В началото това я смущаваше, но бързо разбра, че жените се нуждаят от тези познанства, за да припечелят нещо допълнително. Ако тя и приятелките й понякога си позволяваха да прекарат една весела вечер, тя беше повече от заслужена.

И Клотилд мислеше като нея. Всяка представляваше семейството на другата, чувстваха се като сестри. Деляха си малкото, което имаха, разменяха си дрехите, утешаваха се взаимно, когато страдаха от носталгия или ги обземаха съмнения, и се наслаждаваха на свободата си в пълна мяра, когато имаха настроение.

— Трябва да се държим една за друга — казваше едната и другата кимаше.

— Да, трябва. Каквото и да се случи, ще го посрещнем заедно.

— Каквото и да се случи.